ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Първото нещо, което забеляза Силвен, когато отвори вратата на шоколатерията на другата сутрин беше, че липсваха четири кутии шоколадови бонбони. Той се спря, озадачен. Беше останал последен след края на обучението вчера и беше дошъл пръв тази сутрин, така че нещо определено не се връзваше. Паскал и Бернар си имаха ключове и знаеха секретния код, но защо им беше да се промъкват тайно и да крадат шоколадови бонбони?

– Много странно – промърмори той.

– Кое е странно? – попита Кристоф. Силвен беше обещал на блогъра да го допусне в светилището на своята лаборатория, след като авторът беше описал едно измислено посещение в работилницата, отрупвайки го с екстравагантни хвалебствия. Оправдани екстравагантни хвалебствия, биен сюр.

– Някои от кутиите, които приготвихме вчера, липсват – той се огледа, очаквайки да ги види преместени на друго място.

– Крадец на шоколад? – попита Кристоф, заинтригуван. Думите потънаха във въображението му и очите му се премрежиха замечтано. – Мисля, че току-що открих третото си призвание. Представяш ли си какво е да се промъкваш в лабораторията всяка нощ, за да крадеш най-хубавите шоколадови бонбони.

– За да ядеш без пари!

– И двете – въздъхна блажено Кристоф. – Може би ще избиеш рибата на черния пазар, ако не изядеш цялата отмъкната плячка.

– Хм. Крадецът трябваше да отнесе повече от четири кутии, ако е искал да му остане нещо за продан – заяви нагло Силвен. Никой не беше спирал след първия изяден негов бонбон. Не и откакто беше навършил шестнайсет години.

Може би кутиите бяха просто... бяха просто какво? Той се опита да измисли някакво правдоподобно обяснение. Той беше излязъл последен снощи и беше пристигнал пръв тази сутрин. Кой би могъл да премести шоколадовите бонбони, да ги продаде, да ги отнесе в дома си?

Силвен Марки влезе в кабинета си, за да провери лаптопа си, който стоеше непокътнат върху бюрото му. Или... той се закова на място.

Отпечатък от пръст, омазан с шоколад. В това нямаше нищо необичайно; той често оставяше подобни лепкави следи от пръсти по документите върху бюрото си. Но този отпечатък беше значително по-малък от неговите пръсти.

Шоколатиерът залепи палец до отпечатъка и се зае да изучава разликите за един безкрайно дълъг, съсредоточен момент.

Когато се върна в основното помещение на лабораторията, Кристоф галеше с ръце един от мраморните плотове, оглеждаше се и се усмихваше.

– Какво? – попита Силвен.

– Просто си представям човека, който се промъква нощем, за да краде шоколад – промълви унесено и щастливо къдрокосият блогър. – Без съмнение е избрал най-доброто място.

– Жена е – прошепна Силвен, припомняйки си големината на шоколадовия отпечатък.

Кристоф примижа със сладостна радост.

– О, това е прекрасно.

Силвен вдигна вежди.

Кристоф го изгледа с недоумение.

– Не се ли вълнуваш? Жена, която се вмъква тайно в твоята бърлога, за да краде шоколада ти? Не ти ли се иска да се скриеш тук през нощта и да се опиташ да я спипаш на местопрестъплението?

Силвен отвори и затвори уста. Да. Искаше му се.

– Според мен е прибързано да заключим, че има крадец. Убеден съм, че съществува много по-безобидно обяснение.

Нито едно безобидно обяснение не се появи в ума му, но – крадец, който крадеше шоколад, а не се интересуваше от лаптопа му? Може би щеше да се наложи да се ожени за нея. Чувстваше как се влюбва само при мисълта за среднощната авантюра.

Дано да беше проникнала тук, обута в черен кожен панталон.

– Че какво интересно има в безобидното обяснение? – парира невъзмутимо Кристоф. – Може ли аз да се скрия и да я заловя? Ти ще пропилееш момента.

За гурме блогър, колкото и прочут и нашумял да беше, допуснат тук в знак на специална привилегия, Кристоф не показваше нужното смирено преклонение и почитание, реши твърдо Силвен.

Напоследък гурме блогърите ставаха много нахални. Самонадеяни и надути.

А ако наистина имаше крадла – в което Силвен дълбоко се съмняваше, то несъмнено той беше човекът, който трябваше да я залови.


"Крадец на шоколад спохожда Силвен Марки"? гласеше заглавието на новия пост в блога на Кристоф само няколко часа по-късно.

Кейд, която беше настроила своя Гугъл да я известява всеки път, когато името на Силвен Марки се появява в нова публикация в мрежата, погледна заглавието и скочи като ужилена. Ето това беше бърза реакция.

Тя прочете поста със светкавична скорост или по-точно със скоростта, с която можеше да чете на френски. В голяма степен историята беше плод на фантазията. Крадец, пристрастен към шоколадовите бонбони на Силвен Марки? Когато отидох в шоколатерията на прочутия майстор, Силвен установи липсата на четири кутии шоколад и малък отпечатък от изцапани с шоколад женски пръсти върху книжата си. Нима някой прониква в лабораторията му нощем, за да краде шоколадови бонбони? Ако е така, тази жена е моята сродна душа. Мисля, че се влюбвам.

Нима беше оставила отпечатък? Хм, всъщност сигурно беше оставила десетки отпечатъци, просто някои не се виждаха с просто око. Но пръстовите отпечатъци на Кейд Кори не се водеха на досие никъде, а нямаше да е толкова забавно, ако сложеше ръкавици. Тя не можеше дори да си представи да осакати по такъв начин докосването до онзи гладък, съвършен шоколад.

Тя забеляза, почти без чувство на вина, че беше отхвърлила мисълта за носенето на ръкавици с категоричност, която предполагаше завръщане на местопрестъплението. Да, тя щеше да си върне отново там. Ако не я хванеха.

Постът на блога преминаваше почти веднага към другите подробности около посещението. Силвен Марки беше научил този блогър Кристоф ле Гурман да приготвя захаросани портокалови резенки в шоколадова глазура.

Поглъщайки тънкостите в направата, на Кейд ѝ се прииска да сграбчи блогъра и Силвен за косите и да ги оскубе до голо.

Това бяха нещата, които тя искаше да направи. Да потапя ръка в чувалите със сусам на дневна светлина, да нарежда захаросани портокали от Испания върху черния мрамор и да се учи да потапя техните искрящи цветове в тъмния шоколад. Да бъде част от магията, да я посветят в тайната. Вместо това, тя се промъкваше опипом нощем, опитвайки се да налучка всичко сама.

Не друг, а Силвен Марки я принуждаваше да открадне онова, което копнееше да притежава. Кейд на драго сърце би платила за него. При това превисока цена.

Щом нещо не можеше да се купи с пари, човек трябваше да го открадне.

Нали?

Така че той можеше да се сърди само на себе си, задето не искаше да споделя.


Силвен, който не беше настроил своя Гугъл да го известява всеки път, когато цитираха някъде името му, получи любезен имейл с линк към поста на Кристоф и прочете първия абзац с дълбоко раздразнение.

Какво си въобразяваше този писач, че крадлата била неговата сродна душа? Какво искаше да каже с това, че бил влюбен?

Като стана дума за необосновани предположения, ако крадлата съществуваше, то тя беше негова фантазия. А не на Кристоф. Той беше влюбен в нея. Кристоф можеше да върви да се моли на някой друг шоколатиер да го допусне на персонална визита в лабораторията си. Вместо да се опитва да се вклини в загадъчната история на Силвен.

Следващия път, когато Кейд провери имейла си, след дълга разходка покрай Сена и вглъбена медитация в Нотър Дам, където тя се опита да насочи вниманието си към Париж извън шоколатерията на Силвен Марки, я очакваха още двайсет съобщения от Гугъл. Повечето водещи към оригиналния пост за Крадеца на шоколад.

Ужасена, Кейд вдигна ръка към устата си. Оказваше се, че идеята е много популярна сред гурме блогърите. Освен това беше прекосила езиковата бариера. Блогът A Taste of Elle беше преразказал историята на английски почти моментално, добавяйки множество възклицателни, последван от другите англоезични гурме блогъри в Париж, а по-късно – и от техните събратя в Америка и Англия.

A Taste of Elle дори беше направил доста секси карикатура на Крадлата на шоколад, която се изнизваше на пръсти, нарамила торба с шоколадови бонбони. Облеклото ѝ напомняше на костюма Мишел Пфайфър в Жената котка. На Кейд ѝ се понрави идеята да си купи черни кожени панталони.

Друга блогърка, французойката, беше назовала шоколадовия мус, върху рецептата за който работеше, Крадеца на шоколад.

Американка, която беше публикувала поста си почти по същото време, беше приготвила мъфини с пълнеж от двоен шоколадов ганаш La Voleuse, Похитителката.

Останалите петдесет имейла бяха по служебни въпроси, с които служителите не успяваха да се справят в нейно отсъствие. Кейд им обърна гръб и тръгна да пазарува. Щом Маги Сондърс можеше да се развихри на шопинг, Кейд Кори нямаше да падне по-долу.

– Как така не можете да ми продадете... – все още неуспяла да напипа френската дума за изключително малка шпионска видеокамера, но успявайки да предаде концепцията, Кейд показа на продавача нужния ѝ размер с почти долепени палец и показалец.

Какво им ставаше на тези французи с тяхната неохота да продават разни неща? Тяхната философия влизаше в разрез с едно от основните преимущества на това човек да разполага с много пари.

– Незаконно е отбеляза небрежно французинът. – Вече не продаваме такива неща.

Това беше другата особеност на ситуацията, когато някой французин отказваше да ѝ продаде нещо. Не стига, че ѝ отказваше, ами сякаш му доставяше удоволствие да го прави.

– Ами онези неща, които слушат? – тя разпери пръсти зад ушите си като пеленгатори, макар да знаеше думата ecouter, увлечена от импровизирания жестомимичен език.

Може би Силвен Марки мърмореше рецептите си на глас, докато ги забъркваше. Като някой луд учен.

– Имаме такива – продавачът ѝ показа подслушватели с големината на айпод нано.

Кейд отново направи знака с палеца и показалеца си.

– Мънички.

Не процеди мазно французинът. – Незаконно е.

Ако се обадеше в отдела за корпоративна сигурност в "Кори" и поискаше да ѝ пратят малко оборудване, колко ли време щеше да мине, докато кажеха на баща ѝ, запита се Кейд. Пет минути?

– Добре – каза тя. – На вълка затова му е дебел вратът, защото сам си върши работата. – А знаете ли откъде мога да си купя черен кожен панталон?

Продавачът я изгледа недоумяващо.

Накрая Кейд си купи кожен панталон от "Ермес" само за да си докаже, че във Франция все пак имаше нещо, което можеше да се купи с много пари. Освен това се чувстваше някак неловко, че Маги Сондърс беше прекарала повече време, наслаждавайки се на парижката модна сцена от самата нея. Кейд започваше да се съмнява, че беше напълно уравновесено дете, израснало сред богатство и привилегии. Нормално ли беше да пазарува шоколад вместо тоалети?

Тъкмо набираше кода върху панела на входа на сградата, където беше апартамента ѝ, със сковани рамена при мисълта за отговорностите, която я очакваха в кутията на електронната ѝ поща, когато Силвен Марки излезе от задната врата на лабораторията си и я изгледа с вдигнати вежди.

Нямаше равен в този поглед изпод вдигнати вежди. Кейд изпита непреодолимо желание да замахне с луксозната торба на "Ермес" и да го халоса по челото, за да му намести веждите. За негов късмет той се намираше на отсрещния тротоар на улицата.

Телефонът ѝ иззвъня и Кейд обърна гръб на Силвен, за да се обади.

– Моля те, кажи, че си ти – гласът на дядо ѝ прозвуча умолително. – Крадецът на шоколад.

– Дядо! Наистина ли мислиш, че бих направила подобно нещо?

– Ами, да, надявам се – каза невъзмутимо той. – Смятам, че баща ти е единствената бяла овца в семейството. Нямам представа как се извъди такъв. Поне да беше на петна или кафеникав.

– Татко видя ли някой от блоговете?

– Съмнявам се. Баща ти е твърде зает, за да чете блогове. Освен това, ако беше прочел нещо, ти сега нямаше да ми задаваш този въпрос.

Вярно. Баща ѝ щеше да ѝ се обади посред нощ, отново. Поне този път щеше да я попита за нещо различно от "Девън Кенди", за разнообразие.

– Е, не му ги показвай.

– Няма – обеща дядо ѝ. После добави, някак обезкуражаващо. – Обаче ми е трудно да не злорадствам. Баща ти беше толкова твърдо решен да те възпита правилно, но аз си знаех, че една от вас, моите внучки, щеше да се метне на дядо си. Макар че – не искам да говоря лошо за мъртвите, но между традицията Джейми да я арестуват на срещите на Г-8 всяка година и твоята амбиция да прекараш живота си, облечена в костюм и седнала зад бюрото, бях започнал да си мисля разни лоши неща за генетичния фонд на майка ти. Слушай, миличка, какво ще кажеш да се метна на самолета и да дойда при теб, а оттам двамата да се внедрим в някоя швейцарска шоколадена фабрика, ей така, за забава?

– Вие тук ли живеете? – попита Силвен точно зад гърба ѝ и Кейд подскочи толкова стреснато, че се наложи той да я подхване, за да не падне на земята.

– Говоря по телефона – изсъска яростно тя и му обърна гръб. Той я пусна, колкото да ѝ позволи да му обърне гръб, за нейно огромно съжаление. Кейд се опита да си отвори вратата, но тя остана заключена. Тя се намръщи и набра кода отново. – А, с никой, дядо, само онзи шоколатиер Марки, за който вече ти споменах.

– Наистина ли? – дядо Джак беше възхитен. – Има ли някакъв начин да направиш така, че да го чувам какво говори? Можеш ли да включиш телефона на говорител, така че и той да ме чува. Знам няколко чудни френски ругатни.

– Не. И не идвай тук. Това си е моята мисия.

Ако Силвен не се беше присламчил да подслушва, тя можеше да се опита да убеди дядо си, че всъщност не крадеше тайни рецепти за шоколад, но сега не можеше да измисли как да каже това пред човека, от когото ги крадеше. Какво и да е. Дядо ѝ толкова се гордееше с нея.

Последва момент на обидено мълчание.

– Щях да ти бъда добър партньор.

– Не се съмнявам, дядо, но аз искам да направя това нещо сама. Можем да отидем в Швейцария другия месец.

– Швейцария – повтори вяло Силвен до ухото ѝ с увиснали ъгли на устните. Този човек нямаше ли чувство за лично пространство? Дали чуваше думите на дядо ѝ?

Кейд вложи малко повече драматизъм в отмятането на главата си и фръцването. На него явно не му действаше. Нима той си въобразяваше, че можеше да си играе с емоциите ѝ цяла сутрин, да се обърне и да я изхвърли на улицата, принуждавайки я да поеме по пътя на престъпния живот, а на другия ден да очаква да си бъбрят като стари познати?

– Как така другия месец? Ти няма ли да работиш? – възмути се дядо ѝ. След което се оживи чувствително. – Сигурно баща ти те е пуснал да се налудуваш, нали? Винаги съм смятал, че прекаляваш с тази амбиция да работиш постоянно. Излез па пазар или нещо такова. Ти не си момче, в края на краищата.

Кейд въздъхна и завъртя очи.

– Просто си купих нещо красиво от "Ермес", дядо. Не се тревожи за мен – какво му ставаше на глупавия контролен панел? Защо тя не можеше да отвори вратата?

– Кой е този "Ермес"? – попита безцеремонно дядо ѝ. – По-мислих, че говорим за пазаруване. Да не е някой шоколатиер?

– Сега при Пиер Ермес ли ще ходите? – в гласа на Силвен прозвуча нескрита обида. Единственият ефект от фръцването беше, че сега тя усещаше дъха му върху тила си, а не в ухото си. – Той покани ли ви на туристически обиколка в своята лаборатория? Защото миришете на лимон и ванилия.

Нима ароматите от неговата лаборатория бяха полепнали по кожата ѝ като незаличими петна?

– Вие миришете – каза му тя учтиво и размаха гланцираната торба с логото пред лицето му. – Аз идвам от "Ермес".

Силвен я изгледа невъзмутимо, сякаш никога не бе чувал едно от най-знаменитите имена в света на парижката мода. И той беше същият като дядо ѝ. И като нея. Защо нейната сродна душа се оказваше такъв негодник?

Кейд се опита да въведе кода още веднъж и замръзна. До този момент беше набирала кода за неговата лаборатория. Пред очите му.

Кейд погледна косо към него. Той наблюдаваше ръката ѝ върху контролния панел.

Мълчаливо.

Може би той просто гледаше, без да обръща внимание на цифрите, които тя набираше. Кейд набра верния код, заставайки под такъв ъгъл, че да не му позволи да го види, сякаш той ѝ се виждаше подозрителен. Точно така, насочваме подозренията към него. Това несъмнено беше хитър психологически трик.

– И вие не отговорихте на въпроса ми – добави той. – Какво правите тук?

– Аз живея тук – Кейд най-сетне успя да отвори вратата. – Когато си наех апартамента в Париж, нямах представа, че вие ще се окажете параноик.

Тя остави вратата да се затръшне зад нея.

Загрузка...