Крадецът на шоколад

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Ключът в джоба ѝ влудяваше Кейд през цялата вечер, която тя прекара навън със студентите.

Вечерта беше страхотна. Излизане с истински парижани, които нямаха представа коя беше Кейд Кори, хора на нейната възраст, които сякаш нямаха други отговорности, освен да се наслаждават на студентския живот, докато можеха. От бара отидоха да танцуват на някакво парти, където беше пълно с двайсет и няколко годишни хора, които се държаха като тийнейджъри. Или по-скоро предлагаха съвършено нова перспектива към поведението и държането на двайсетгодишните. Купонът беше невероятен.

И се случваше в Париж. И Кейд беше част от него.

Но тя не спираше да мисли за ключа в джоба си. Постоянно се питаше дали Силвен Марки я чакаше спотаен в сенките на своята лаборатория. Или беше проникнал в нейния апартамент, планирайки да ѝ налети в леглото.

Възможността тлееше в нея през цялата нощ, разсейваше я от партито, притегляше я с тъмна сила.

Тя се мъчеше да я игнорира. Опитваше се да се потопи в забавната вечер, която беше много по-здравословна и полезна за нея от някаква глупава мания.

Но възможността не ѝ даваше мира. Тя прекара цялата вечер в състояние на възбуда и обострена чувствителност, които се опитваше да прикрива. Зърната на гърдите ѝ се очертаваха под копринената блуза, сякаш мислите за мрака и голата кожа протичаха през нея на топли вълни на сексуална възбуда, подвеждайки един от студентите, който почти си въобрази, че той беше обектът на нейния интерес.

Но не беше. Кейд не можеше да го удостои дори с поглед.

Когато таксито я остави пред кооперацията в четири часа сутринта, тя беше напълно обсебена от влудяващото желание, но тръгна нагоре по стълбите към апартамента. Изхлузи ботушите от отмалелите си крака и се хвърли на леглото, както беше облечена в пропитите с миризма на тютюн дрехи, казвайки си, че беше взела правилното решение за вечерта.

Но се чувстваше като наркоман след трудния избор да прекара една вечер без дрога.

Което беше абсурдно, защото човек не можеше да се пристрасти към нещо само от една доза, нали?

Силвен беше планирал всичко. Щеше да ѝ приготви един от онези шоколади, които я омагьосваха. Щеше да я преведе стъпка по стъпка през процеса на подгряване на слаб огън, разтапяне, поглаждане, разстилане, докосване, вкусване, потръпване от удоволствието на вкуса. Щеше да я съблазни толкова бавно, измъчвайки и двамата със сладка протяжност, увил пръсти около нейните, докато бъркаха разтопения шоколад, застанал плътно зад нея, така че тялото му да се потрива в гърба ѝ, пръстите му щяха да плъзнат по ребрата ѝ, надолу към корема, нагоре към гърдите ѝ, докато в същото време щеше да ѝ даде да разбърква нещо, възбуждайки я още по-силно, смесвайки нейната шоколадова мания с усещането на ръцете му.

И този път нямаше да забрави темперирането.

Беше си представял ароматите, които щеше да ѝ даде да помирише, вкусовете, които щеше да ѝ предложи да опита, докато я съблазняваше. Беше наредил бурканите и кувертюрите и кесиите върху мраморния плот.

Но тя не идваше.

Той стоя там цялата нощ. Опитваше се да се откаже, да признае пред себе си, че тя нямаше да дойде и да се прибере вкъщи. Но тогава го сграбчваше съмнението. Ами ако я изпуснеше? Ами ако пет минути, след като той си тръгнеше, тя влезеше в неговата лаборатория?

И тогава той събличаше сакото си и продължаваше да чака.

Но тя не идваше.