– Бил си тук цялата нощ? – попита Паскал с изумление. Той огледа изцапаните съдове, разхвърляните продукти, новите шоколадови бонбони, които блестяха във формата на големи, почти черни капки, все още не напълно охладени. Мъждивата светлина на есенното утро проникваше през високите прозорци и хвърляше отблясъци по стените. – Какво, да не си имал пристъп на вдъхновение?
– Не ми се говори за това днес – каза Силвен. – Съжалявам.
Паскал го погледна изпитателно и отвори уста, може би да попита дали всичко беше наред, но Силвен вдигна длан.
– Нито за каквото и да е друго. Пардон.
Още един изпитателен поглед, но Паскал прояви уважението, което един метр шоколатиер заслужаваше в собствената си бърлога и не продължи да настоява за отговор. Той го остави сам и кимна на другите да излязат навън. Паскал дори смъмри Франсин, когато тя се опита да му съобщи, че имаше нови покани за интервюта.
Силвен привърши с охлаждането на шоколадовите бонбони, които беше направил малко преди разсъмване, когато трябваше да си намери някакво занимание, с което да заглуши разочарованието от безплодното чакане. Той се върна сред les petites dames blanches, взе една от малките кесии, в които пакетираха отделните шоколадови бонбони за сватби и светски вечери. Завърза кесийката с канапа, който се беше превърнал в негова запазена марка, и се насочи към предната част на магазина, където повика продавача, обслужващ опашката.
Да, толкова рано сутринта, а вече имаше опашка. Клиентите бяха влюбени в историята за Крадеца на шоколад.
Той привика служителя настрани, така че никой да не ги чува.
– Би ли отнесъл това в сградата отсреща да го оставиш пред вратата на апартамента на шестия етаж – не съм сигурен какъв е номерът на апартамента, но прозорците трябва да гледат насам. Ето кода за достъп в сградата.
Кейд спа до късно. Събуди се все така вмирисана на цигарен дим от партито, обзета от чувство на вина и дълбоко униние.
След като се изкъпа и облече, тя прекара известно време в опити да накара имейла на новия си лаптоп да заработи. На френски, защото не знаеше как да превключи опцията по подразбиране на компютъра. Обикновено караше техническия персонал в компанията да прави тези неща.
Накрая се зае да отговаря на огромния брой получени съобщения през смартфона си, като остави съобщение на техническия секретар да ѝ изпрати спешно нов компютър с операционна система на английски език.
Накрая гладът я изкара от апартамента. Да, тя не можеше да се прехранва с шоколад вечно. Започваше да ѝ прилошава.
Вдъхновена от студентското парти и от това, че Крадецът на шоколад трябваше да съблюдава определен дрескод, тя обу фигурален дантелен клин и свободна плетена сива туника, която се подаваше една педя под коженото ѝ яке . Високите кожени ботуши и големите драматични обеци от азурит довършиха тоалета, а вдигнатата нагоре коса разкриваше красотата на обеците ѝ.
Когато понечи да затвори вратата на апартамента зад себе си, пръстите ѝ напипаха нещо. На бравата бе окачена малка кесия, завързана с канап и щампована с миниатюрното лого на Силвен Марки.
Сърцето ѝ подскочи. Дишането ѝ се ускори, тя стисна бедра и тръпката пробяга по всичките ѝ ерогенни зони, сякаш го беше открила да стои там от плът и кръв.
Тя взе кесийката и я задържа дълго в ръцете си, преди да я отвори много внимателно. Шоколадът беше красив, разбира се. Бонбоните бяха в нова форма, каквато тя беше виждала досега сред неговите творения. Бяха кръгли, но не идеално, нежната извивка отгоре издаваше артистично докосване от ръка на художник, вместо дюзата на поточната линия. Отвън бонбонът беше съвършено черен или почти черен под слабото осветление на площадката.
Тя дълго съзерцава бонбона. Може би беше отровен.
Смърт от шоколада на Силвен Марки.
Кейд поднесе бонбона към устата си, погали с устни гладката му мекота, зъбите ѝ срещнаха деликатната съпротива на обвивката.
Беше горчива. Мили боже, наистина беше горчива. Тъмна, тъмна, тъмна, без почти никаква следа от сладост. Но горчивината беше упойваща. Зъбите ѝ пропукаха деликатната коричка и достигнаха до най-нежния, най-копринения, най-гладкия горчив шоколад, който някога се беше топил върху езика на познавач. Докато се топеше, той оставяше само следа, само намек за канела, неуловимо обещание за сладост. Горчивината, тази топяща се, гладка горчивина я завладя моментално. Кейд никога не беше допускала, че нещо толкова горчиво можеше да бъде толкова разкошно върху езика.
Тя разгледа останалата половина от бонбона, следите от зъбите ѝ върху ганаша, който беше тъмен като повърхността.
Излезе на улицата и го видя да стои, по сако и дънки, пред вратата на лабораторията, очевидно давайки импровизирано интервю на няколко човека, които протягаха към него професионални камери, микрофони и диктофони.
– ...отчаяна – той сви рамена. – Разбирам нейното отчаяние за добър шоколад.
Както обикновено, каквито и мисли и емоции да я бяха тласнали да го търси, намирането му я доведе до моментална ярост. Той щеше да бъде жалка и окаяна жертва на тази ярост, с разрошената си коса, небръснат, със зачервени очи, които недвусмислено издаваха същото недоспиване, което Кейд познаваше от десетките нощни бдения, предизвикани от някое усложнение в шоколадови фабрики "Кори". И все пак изглеждаше секси. Кейд можеше да се обзаложи, че щеше да из- глежда добре на снимките във вестниците, измъчен от атаките на подлата мултинационална корпорация, но верен на идеали за френски сексапил.
Тя се помъчи да измисли светкавична стратегия за подобряване на собствения си образ на въпросните снимки, но отлично знаеше, че беше обречена. Независимо дали изглеждаше добре, зле, силна или слаба, щяха да я представят като злодея в приказката.
Кейд се опита да се шмугне обратно в сградата, преди да са я забелязали журналистите, но вратата се беше заключила.
Щяха да ѝ трябват няколко секунди, за да въведе кода. Ако я хванеха да се вмъква в апартамента и я спипаха там, кой знае колко дълго щеше да се наложи да се спотайва вътре. Едва ли имаше по-зрелищен провал от това да се озове хваната натясно в парижкия си апартамент, без да смее да излезе, оцелявайки на дневни дажби от шоколадови десертчета "Кори".
Кейд се отправи забързано към близкия ъгъл, като се надяваше никой да не я забележи. Дали бяха разучили нейните снимки в мрежата? Обикновено тя не се набиваше в очи, тъй като имаше неутрална външност – права светлокестенява коса, сини очи, правилни черти.
Разбира се, Силвен Марки я позна моментално. Лицето му застина, погледът му се заби в нея.
Кейд все още усещаше вкуса на горчив шоколад върху езика си. Не беше изключено да имаше тъмни следи по пръстите.
– Като се замисли човек, тя е бедното малко богато момиче на шоколадовия бизнес – каза Силвен с ясен, висок глас.
В негова благотворителна кауза ли се опитваше да я превърне? Да не намекваше, че беше правил секс с нея от съжаление към нейното отявлено отчаяние?
Кейд се спря и се завъртя на пета, пламнала от гняв.
Преди да може да направи нещо наистина отчаяно, като например да го предизвика пред цялата тълпа журналисти, които засега не подозираха присъствието ѝ, някой я хвана за лакътя. Мъж със среден ръст и тъмна къдрава коса ѝ се усмихна възхитено.
– Мадмоазел Кори – каза той с нисък глас, така че да не го чуят от другия тротоар. – Може ли да ви почерпя с кафе?
Кейд все някога трябваше да говори пред медиите.
А имаше нещо очарователно парижко в това да го направи на чаша кафе. Плюс това съществуваше минималната вероятност да я представят в положителна светлина.
– Да, ако продължите да ме държите извън полезрението на вашите колеги – каза тя.
– Ако така ще се превърна в помощник и съучастник, ще бъда безкрайно щастлив – той въздъхна с копнеж и я поведе към ъгъла, покривайки я с тялото си като щит. Кейд изгаряше от желание да се обърне, за да види изражението на Силвен, но с помощта на ръката върху лакътя ѝ, тя успя да се въздържи. Главно защото нейният похитител журналистът я държеше толкова здраво, че тя не можеше да се извърне, сякаш се боеше, че тя щеше да му се изплъзне.
В кафенето на ъгъла те минаха покрай щанда за тютюневи изделия със стена от цигарени кутии и мъжа, който продаваше лотарийни билети, за да седнат на масата до големите прозорци с изглед към отсрещната улица.
Полупохитителят си поръча кафе, а Кейд поиска чаша мляко, защото стомахът ѝ вече къркореше. През последните дни не беше хапвала друго, освен шоколад. Чаша чисто, студено мляко щеше да ѝ се отрази добре.
Сервитьорът я изгледа така, сякаш току-що беше слязла от космически кораб от "Марс".
– Това е кафене. Нямаме мляко.
Непознатият мъж погледна дискретно встрани, сякаш беше станал неволен свидетел на конфузна ситуация, в която се беше озовал негов приятел.
– Но имате мляко, което сервирате към кафето, нали? – попита Кейд. – Ще ви платя колкото пожелаете.
– Ние не продаваме мляко – отсече сервитьорът.
– Няма ли да ми продадете чаша мляко срещу двайсет евро? Трийсет евро?
– По-надолу по улицата има бакалница – каза любезно сервитьорът. – Щом искате да си купите мляко.
– Може би чаша горещ шоколад? – предложи дипломатично къдрокосият мъж. – Или плодов сок?
Кейд се замисли за горещия шоколад, който ѝ беше приготвил Силвен.
– Плодов сок. Това наистина е странна страна, в която човек да бъде богат.
– Как така? – попита объркано къдрокосият.
Кейд махна с ръка.
– Не мога да си купя нищо.
– Ами... не и мляко в кафенето – обясни той, сякаш тя се беше опитала да си купи плодове в бижутерийния магазин или нещо подобно.
– Той има мляко. Можеше да го пласира с огромна печалба. Какъв е проблемът? Да не противоречи на принципите му да ми продаде чаша мляко?
– Мисля, че той просто не желае да поощрява странностите на американците. Вие постоянно искате мляко в кафенетата, а когато човек веднъж склони на подобен компромис, кой знае до какво ще доведе това?
– До още един носещ печалба продукт в менюто? – подхвърли сухо Кейд. Гладът се отразяваше недобре на настроението ѝ. Освен това продължаваше да вижда свъсеното лице на Силвен Марки, да усеща вкуса на неговия горчив шоколад върху езика си, да го чува да казва "отчаяна".
Къдрокосият мъж побърза да смени темата, която заплашваше да съсипе разговора им.
– Като заговорихме за компромиси, вие сте моята героиня – той се засмя насреща ѝ. – Аз съм Кристоф. Кристоф гурманът.
В първия момент Кейд си помисли, че само във Франция някой можеше да носи фамилното име Гурман. След това се усети:
– От кулинарния блог Ле Гурман? Вие сте този, който поде цялата история за Крадеца на шоколад!
– Трябва да призная, че историята ми харесваше повече, когато си мислех, че крадецът е някой беден, едва свързващ двата края, нереализиран кулинарен блогър, който се промъкваше нощем, за да краде тайни, но какво пък. Версията на Силвен за бедното малко богато момиче от шоколадовата индустрия също звучи трогателно.
Кейд стисна зъби и се помъчи да си напомни, че озъбването срещу този човек нямаше да подобри нейния образ на злодей в пресата. Тя беше съвсем сигурна, че шоколадови фабрики "Кори" биха предпочели тя да се прослави като злодейката, отколкото като бедното малко богато момиче на шоколадовия бизнес. Тогава управителните съвети на "Марс" и "Кедбъри" щяха да им се присмиват на воля.
– И така, разкажете ми, как го направихте? – попита нетърпеливо той. – Имаше ли елемент на изкатерване в кожен костюм по високите прозорци на работилницата? Моля ви, кажете да.
– Как съм направила какво?
– Да, разбира се, вие не можете да признаете. Никой не иска да се озовете в затвора – той понижи гласа си до шепот.
– Ами случайно... случайно да носите у вас някой от откраднатите шоколади? – той се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе. – Няма да кажа на никой, обещавам. Но искам само да ги видя...
Вратата на кафенето се отвори и вътре влезе една много позната мъжка фигура.
– Раздавам всичките шоколадови бонбони с логото на Силвен Марки на бездомниците в Люксембургската градина – заяви отчетливо тя. Е, от вчера следобед това беше нейната официална политика. Тя нямаше да споменава броя на кутиите с шоколадови бонбони, които беше изяла преди да вземе решението да свали своя вот на доверие от въпросната особа. – Но не казвам, че са крадени, разбира се.
– Олала – Кристоф се хвана за гърдите. – Мисля, че вие току-що забихте нож в сърцето ми. Вие крадете шоколадови бонбони, за да ги раздавате на бедните? Не, сериозно, мисля, че може да получа пристъп на задушаване. Позволявате ли ми да преименувам моя блог на ваше име?
Кейд премигна.
– Аз...
– Обещайте ми, че ще изядете поне два бонбона на излизане, докато се спускате в тъмното по въжето, когато никой не може да ви види. Преди да раздадете плячката от среднощния удар на страдащите.
– Не, аз ям шоколада на Доминик Ришар – каза Кейд точно когато Силвен застана пред тях. – Това е шоколадът, който е легнал на сърцето ми.
Силвен стисна устни и ги изгледа отвисоко.
– В тази история няма въжета, Кристоф.
– Ти откъде знаеш? Виждал ли си я? – възкликна Кристоф с нескрита завист. Очите му засияха. – Заловил си я на местопрестъплението?
– Искаш да кажеш в моята лаборатория – напомни му Силвен, като натърти последната дума, сякаш искаше да набие факта, че лабораторията беше негова, а не на някой друг, в нечия много дебела глава.
В нейната глава, предполага се.
– Защо не отидеш да поспиш и не ни оставиш сами? Имаш изморен вид – предложи Кейд.
Той я прониза с поглед горчив като шоколада, който беше оставил пред вратата ѝ.
Тя преглътна. Дори мракът на този поглед открадна дъха ѝ, накара я да пламне и да започне да се топи.
– На твое място аз също щях да съм изморен, ако такава красива разбойничка ограбваше моята лаборатория, – каза блажено Кристоф. – Нямаше да мигвам по цяла нощ.
Силвен го изгледа така, сякаш сериозно обмисляше да му налети и да го пребие. Кейд нямаше представа какво бе направил кулинарният блогър, за да го подразни толкова силно. Струваше ѝ се, че неговата история за Крадеца на шоколад ѝ беше навредила – на нея и на семейството ѝ, и на техните 30 000 служители, плюс доставчиците и разпространителите – но нищо не можеше да умилостиви Силвен Марки.
Сервитьорът се появи отново, носейки кафе за Кристоф и плодов сок от кайсия за нея. Силвен поклати глава при вида на плодовия сок.
– Как изобщо поддържаш форма, след като консумираш толкова много захар?
– Опитах да си поръчам мляко – опита се да се оправдае Кейд. – Отказаха да ми дадат.
Силвен вдигна вежди и отиде на бара. Кейд го видя да разменя няколко думи с бармана, после да побутва две дребни монети на плота, получавайки в замяна малка картонена опаковка с мляко. Той се върна и остави кутията пред нея, без да каже нищо.
Когато Кейд обви ръка около кутията, усещането беше почти същото, както когато стискаше своя талисман, шоколадчето "Кори" – сякаш държеше нещо, което я правеше специална и обожавана.
Тя наистина трябваше да се овладее.
Той се беше обърнал към нея на ти, осъзна тя. Ти, като щемпел за собственост, докато Кристоф трябваше да използва учтивата форма.
Ти и мляко и горчив, горчив шоколад. Тя се усмихна леко, опипвайки с пръсти ъгъла на картонената кутия на млякото.
Силвен седна до тях, без да поиска позволение, взе високата, тясна цилиндрична чаша, която ѝ бяха поднесли към бутилката с плодов сок, и наля млякото в нея, след което побутна чашата в ръката ѝ. Кейд се загледа в нея и отново се почувства като котка. Което го превръщаше в какво? – в неин стопанин, щом ѝ наливаше мляко?
Под малката маса краката му се бутнаха в нейните.
Странно как тя знаеше с абсолютна увереност, че това бяха неговите крака, а не краката на Кристоф. Прииска ѝ се да вярва, че той го направи нарочно. Но в действителност масата беше миниатюрна. Къде другаде можеха да отидат краката му?
Как да поднесе на Кристоф някакъв позитивен имидж на самата себе си, който съответно да се понрави на медиите, когато Силвен непрекъснато я разсейваше и разконцентрираше? Тя се замисли дали можеше да наеме някого, който да се превърне в прочут кулинарен блогър, работещ за позитивния имидж на шоколадови фабрики "Кори".
Можеше, разбира се. Наричаше се реклама. Никой не хапеше ръката, която го хранеше.
– Мислех си, че шоколадовите фабрики "Кори" трябва да се възползват повече от рекламния потенциал на кулинарните блогъри – подхвърли тя с лукава усмивка. – Приемате реклами на сайта, нали?
– Това звучи интересно – възхити се Кристоф. – От "Марс" се свързаха с мен вчера със същото запитване.
Ах, тези змии. Представяше си мазните им ухилени физиономии, докато бяха замисляли коварната си стратегия.
– Според мен ще бъде конфликт на интереси – каза той. Честно казано, предпочитам да рекламирам малки шоколатиери, които правят всичко на ръка. Повече подхожда на същността ми.
Кейд се прегърби, сразена. Имаше ли поне един проблем, който можеше да се разреши с пари в тази страна?
Настъпи мълчание. Двамата мъже се спогледаха неловко.
Но всеки отказваше да схване посланието на другия и да си тръгне.
Сервитьорът се появи с двойно еспресо за Силвен.
Той го изгледа с отвращение, сякаш в момента предпочиташе легло пред кафето, но взе чашата и отпи голяма глътка.
– Хареса ли ти твоя шоколад? – попита я Силвен.
Тя цялата потръпна от удоволствие и тъмно притегляне.
– Беше много хубав – изрече бавно тя. – Но беше много горчив.
– Прииска ли ти се да повториш, след като изяде първия?
Мисля, че от теб бих взела всичко. Очите ѝ се задържаха върху неговите за момент. После тя си наложи да погледне встрани.
– Като клиент? Може би един, в подходящия момент. Но после бих предпочела нещо малко по-сладко.
– Създал си нов шоколад? – намеси се Кристоф, силно заинтригуван. – Горчив шоколад? Колко вълнуващо. Може ли да го опитам?
Силвен започна да барабани с пръсти по масата, тъй като очевидно не можеше да цапардоса Кристоф по главата.
– Не възнамерявам да го продавам в магазина.
Куршумите отскочиха от жизнерадостното настроение на Кристоф. Той засия отвътре.
– Лимитиран шоколад, а аз ще бъда един от малцината, които ще имат късмета да го опитат? И вие казвате, че е горчив? Горчив шоколад? Може ли?
Нима го беше направил само за нея, запита се Кейд. Един-единствен път, само за нея?
Тя разгледа внимателно това изморено лице. Току-що беше казал на група журналисти, че тя, бедното малко богато момиче на шоколадовата индустрия, копнееше отчаяно за него. После ѝ беше донесъл мляко.
Какво точно трябваше да си мисли за него?
Силвен не беше възнамерявал да тръгва след нея или дори да ѝ проговори някога. Беше я чакал цяла нощ, а тя не си беше направила труда да се появи. Той нямаше да пълзи след нея.
Освен това беше изморен. Снощи не беше мигнал и беше спал само четири часа предишната нощ.
Но тогава Кристоф я беше хванал за лакътя така, сякаш най-сетне бе уловил своята собствена фантазия и беше повел стройните, обути в черна дантела и кожа крака надолу по улицата. Фиксиран върху въпросните стройни крака и очевидната липса на пола, която да ги покрива, Силвен ги беше проследил с поглед, докато тя и Кристоф бяха влезли в кафенето на ъгъла. Той трябваше да мине покрай това кафене, за да се прибере у дома да поспи.
А сега Кристоф се държеше толкова нетърпимо, че на Силвен му идваше да го срита в кокалчетата. С всичка сила. Разбира се, ако се поддадеше на изкушението, щеше да се почувства така, сякаш риташе малко кученце.
– Ти не трябва ли да пишеш блог или нещо подобно?
– О, нося лаптопа си – изчурулика Кристоф. – Всъщност можем да направим едно малко интервю на живо, ако желаете. С вградената уебкамера.
– В момента записвате ли ме? – попита остро Кейд, оглеждайки блогъра за следи за други малки устройства като камера или диктофон.
Силвен не смяташе, че беше в стила на Кристоф да записва хората без позволение. Но тъй като той не носеше отговорността за приходите, възлизащи на милиарди долари, не му се налагаше да споделя нейната параноя. Не почувства необходимост да каже нещо в защита на Кристоф. Предпочиташе да я остави насаме с нейните подозрения. Нахален, празноглав псевдожурналист, който крадеше чужди фантазии.
– Не, разбира се – каза Кристоф, засегнат. – Но ако някога се съгласите да дадете извънредно интервю за моя блог, ще ме направите много, много щастлив.
Защо, по дяволите, ѝ беше притрябвало на Кейд Кори да ощастливява не друг, ами него?
– Как успяваш да печелиш десетки милиарди долари от шоколадови десертчета "Кори"? – попита Силвен, за да отклони вниманието ѝ от Кристоф. Беше прегледал приходите на шоколадовите фабрики на "Кори" предишната нощ, наред е много други неща, с които се беше опитал да убие времето, докато я чакаше. Не беше за вярване, приходите възлизаха на десетки милиарди долари. Когато потърси името ѝ в Гугъл, то присъстваше навсякъде, не само в рубриките за щедри дарения и благотворителни балове, но и в статии за корпоративните преговори и инициативи. Тя работеше здраво. Явно приемаше своята роля в семейство Кори напълно сериозно.
Достатъчно сериозно, за да събере около 50 000 резултата от търсенето в Гугъл.
След това Силвен Марки трябваше да провери собственото си име, нещо, което правеше за първи път в живота си, и откри, че го цитираха над 250 000 източници. Наложи се да прояви усилие, за да не изпита известно самодоволство.
Човек не трябваше да се възгордява от естественото развитие на събитията.
– Не разбирам – продължи той. – Тогава излиза, че хората трябва да купуват десетки милиарди шоколадчета годишно. Но на земята живеят само пет милиарда човека. Сигурно повечето от тях осъзнават, че в живота има и по-добър шоколад.
Кейд го изгледа унищожително. Добре. Сега поне вниманието ѝ беше насочено към него, а не към Кристоф.
– Ами, ние имаме много филиали, които продават и други продукти освен шоколада...
– О – възкликна Силвен с облекчение. – Това обяснява всичко.
Той видя как Кейд стисна съвършените си бели зъби. Дали изпитваше същото неудовлетворение като него предишната нощ?
Едва ли, по дяволите.
– Но, да, ние продаваме милиарди шоколадчета. "Кори" е най-популярният шоколад в Щатите. Милиони хора изяждат стотици шоколадчета "Кори" всяка година.
– Америка е много странна страна – отбеляза Кристоф с тон на човек, който повтаря всеизвестна поговорка. – Допреди няколко години този десерт дори не можеше да се нарече шоколад във Франция, докато Европейският съюз не прие онзи идиотски регламент.
– Шоколадовите, десертчета "Кори" не съдържат никакви други растителни мазнини – поправи го Кейд с леден глас. – Само какаово масло. Те винаги са били легален шоколад в тази страна. И за да изясним въпроса, ние лобирахме усилено срещу приемането на въпросния регламент, позволяващ влагането на растителни мазнини. Ако вашите хора бяха позволили поне веднъж да се купи нещо с пари, към днешна дата влагането на други растителни мазнини нямаше да бъде позволено в продуктите, познати под името шоколад.
– Намира ли ви се шоколадче "Кори"? – попита Кристоф. – От дете не съм ял такова.
Кейд се поколеба известно време, преди да бръкне в чантата си и да извади едно шоколадче.
Силвен почувства нещо подобно на съчувствие. Той би се срамувал да извади шоколадче "Кори". Ако тя се беше появила предишната нощ за поредния си грабителски набег, Силвен може би щеше да се опита да отвлече вниманието на Кристоф и да я спаси. Ако тя беше дошла снощи, той изобщо нямаше да е тук; може би и двамата щяха да бъдат в някое топло, уютно легло. Чаршафите върху неговото трептяха от чистота, шумоляха примамливо и ухаеха на сапун за пране, просто за всеки случай.
Той си спомни как беше сменил чаршафите вчера, обзет от блажени надежди, и реши, че тя заслужаваше участта си. Кейд Кори печелеше милиарди от този продукт; нормално беше да го защитава публично.
Тя отпи жадно и продължително от млякото, мускулите на гърлото ѝ се раздвижиха и тя пресуши чашата със затворени очи.
После отвори очи, изправи рамена и зачака.
– Харесвам обвивката – каза Кристоф. – Винаги съм я харесвал. Златно и кафяво, семпъл шрифт, едно име. Претенциозно в липсата си на претенциозност. Няма излишна показност; просто и ясно. Ти правиш същото, Силвен, но по-изтънчено.
Този човек беше нетърпим. Силвен Марки повече никога нямаше да прояви любезност към друг кулинарен блогър.
Кейд замълча. Ръката ѝ лежеше върху масата, пръстите ѝ докосваха ръба на обвивката, като сънено дете, което едва-едва докосваше плюшеното си мече, само колкото да усеща присъствието му.
За експеримент, Силвен подръпна леко хартийката към себе си.
Пръстите ѝ неволно помръднаха, преди тя да се усети и да ги отдръпне.
Интересно. Той беше готов да се обзаложи, че неговият шоколад не можеше да породи подобна детска привързаност към плюшеното ѝ мече.
Умът му заработи сам, обмисляйки какъв шоколад можеше да сътвори, за да събуди подобна привързаност, да предизвика носталгично намигване и кимване на любимия шоколад от детството.
Кристоф смъкна обвивката, като внимаваше да не скъса хартията и златното фолио. Отчупи си едно блокче с буквата К отгоре и го захапа.
Кейд погледна Силвен.
Кой би допуснал, че Силвен Марки щеше да стигне дотук – да яде шоколадче "Кори", за да се пребори с някакъв досаден кулинарен блогър за вниманието на жена? Той отчупи блокчето с буквата "о" и го захапа.
Върху лицето на Кристоф се изписа кисела гримаса.
– Не разбирам. Защо го харесват толкова? Има сладкокисел вкус.
– Ако някой швейцарски шоколатиер беше оставил прадядо ми да му открадне тайната за приготвянето на млечен шоколад, вместо да го принуждава да я преоткрива лично, нямаше да имаме този вкус. А сега техниката за получаването му е нашата най-строго пазена тайна.
– Защо? – попита Силвен, втрещен. – Кой би искал да я открадне? Рецептите за направата на качествен млечен шоколад вече са известни на всички.
Ах, как го възбуждаше този неин поглед, толкова копринен и нежен и властен, докато в сините ѝ очи кипеше желанието да го удуши. Хайде, подкани я наум той. Пресегни се през масата и ме хвани за гушата. Можем да се вкопчим, когато пожелаеш. Запита се какво можеше да каже, за да я предизвика да го направи наистина.
Фантазията го завладя, въображението му рисуваше съпротивата на нейното тяло, ръцете му, които се плъзгаха по нея, докато се опитваше да я подчини, престореното отстъпление и тласъкът на нейното тяло отгоре му...
– Хората го харесват – каза тя. – От деца са свикнали с този вкус; предпочитат го. Той им създава усещането за топлота. За щастие.
– Приятно е за устата – съгласи се Кристоф. – Права сте: няма други растителни мазнини – призна той на Кейд.
Изражението върху лицето ѝ, когато чу да ѝ казват, че беше права по отношение на съставките в шоколадовите десертчета "Кори" беше безценен. И почти компенсира факта, че Кристоф отново беше обсебил вниманието ѝ.
Този човек не можеше ли просто да си отиде вкъщи? Вместо да се опитва да си присвои неговите собствени фантазии?
Тогава Силвен можеше да се прибере вкъщи. И да се наспи. Вместо да седи тук и да дебне жена, която се отнасяше несериозно към краденето на шоколад. Той се облегна на стола по един твърде несвойствен начин и нарочно изпружи крака. И случайно изрита краката на Кристоф далеч от нейните. Ботушите ѝ се потриха в прасеца му през дънките, разпалвайки отново фантазиите му.
– Твоето професионално мнение? – смушка го Кристоф.
Прииска му се да вкуси своя нов горчив шоколад, за да изчисти устата си от млечния, блудкав, леко накиселяващ вкус – това беше професионалното мнение на Силвен. Но същевременно той искаше да полудува с Кейд Кори между колосаните чаршафи или върху студения мраморен плот в неговата лаборатория, или в нейния апартамент, или където тя пожелаеше. Затова той се постара да бъде дипломатичен.
– Масов шоколад за деца с минимално съдържание на какао. – Той вдигна рамена. – Ти какво очакваш?
Не разбра защо този коментар му навлече такъв яростен поглед. Какво по-любезно можеше да се каже за шоколадовите десертчета "Кори"?
– За деца и американци – поправи го Кристоф.
Силвен разпери ръце, убеден, че всеки опит за разграничаване на горните две групи по критериите на кулинарния вкус беше равносилно на цепенето на косъм на две. Той правеше добър бизнес с туристите, експатите и с контингента от заможни американци, на които доставяше шоколади в хладилни опаковки веднъж седмично, но винаги беше смятал, че техният ценителски вкус беше изключение от правилото.
Кейд Кори определено беше изключение, в толкова много отношения, че повече от всичко му се искаше да я грабне и да я отнесе като награда. Струваше му се, че преживяваше отново онези изгарящи, отчаяни страсти, които помнеше от дните в гимназията.
Които никога не бяха завършвали добре за него. Жените обичаха секса, обичаха шоколада, но все имаха нещо друго наум.
Къде се беше изгубила тя снощи? Как бе възможно да не дойде?
– Хората ги обичат – каза Кейд. – Пишат ни писма, в които ни разказват колко много ги обичат. В централния офис имаме цяла стена с колаж от любимите ни писма и отзиви.
– Нима? – промълви Силвен, смутен. – Аз също получавам такива писма. – Често подписани от прочути хора, включително един френски президент, един американски и множество кинозвезди от няколко континента.
Той ги четеше и се усмихваше, обсъждаше ги с другите в лабораторията и дискретно ги съхраняваше в папки. Никога не му беше хрумвало да ги разлепи като афиши на стената. Подобно решение граничеше с отчаяното желание за самоутвърждаване.
Как тогава десертчетата "Кори" получаваха същите писма като неговите шоколадови шедьоври?
По света наистина имаше прекалено много кулинарни инвалиди.
– Удивително е колко много общи неща имате – Кристоф се подсмихна.
Силвен изви врат и го изгледа злобно.
Кейд реагира на откровената пренебрежителност на коментара като наклони глава и се съсредоточи върху ръцете си на масата. Силвен се осъзна. Тя изглеждаше... може би изморена. Тъжна? Merde, нима я беше обидил отново?
Той непрекъснато я вбесяваше по начин, който го възбуждаше до полуда. Но вече два пъти я беше засегнал по чувствителни точки. Неуязвимостта ѝ имаше една деликатна страна, сякаш част от нейната сила беше в това да плаче, когато ѝ се плачеше, а после да се мобилизира и да се връща в битката.
– Мисля, че ще отида да си взема нещо за ядене.
Тя посегна към чантата си.
– Кристоф, беше ми приятно да се запознаем – тя плъзна визитката си по масата. Силвен застина.
Нима беше дала телефонните си номера и имейла си? На Кристоф?
Той не разполагаше с такива подробности. Беше я проследил на излизане от лабораторията първия ден. Бележка наум: никога не се ядосвай дотолкова, че да прогониш красива жена, без преди това да вземеш номера на мобилния ѝ телефон. Може да съжаляваш. Например снощи би било конфузно да се обади на секретарката ѝ и да попита защо, по дяволите, тя се бави и не прониква тайно в неговата лаборатория, както му беше редът.
В замяна за своите координати, тя почака няколко секунди с протегната ръка, докато Кристоф осъзна какво означаваше жестът и изрови една от своите собствени визитки. Под масата, юмрукът на Силвен се сви до болка.
Двамата мъже се изправиха на крака, заедно с нея. Само за миг, докато Кейд посягаше към якето си, Силвен успя да оцени тоалета ѝ в цялата му прелест – сивата плетена туника, която обгръщаше стройното ѝ тяло, дългата шия, толкова уязвимо разголена и подчертана от сините обици, предизвикателството на черния дантелен клин и високите ботуши, гъвкавостта на мускулите ѝ, докато обличаше коженото си яке и приковаваше мъжките погледи само върху краката си.
Тя подаде ръка на Кристоф с онова свое здраво, уверено американско ръкостискане и кимна на Силвен.
Разбира се, какво друго можеше да направи? Ръкостискането или целувките по двете бузи изглеждаха напълно фалшиви, а целувката по устата би била прекомерно самоуверена. Това беше нещо като дилемата между вие и ти. Какви точно бяха техните взаимоотношения?
Дилемата донякъде му харесваше. Вълнуваше го. Беше му забавно да си играе с възможностите. Но не знаеше колко дълго искаше да прекара в ничията земя.
– Еха – прошепна Кристоф, когато Кейд и краката ѝ стигнаха до вратата на кафенето. Силвен го прониза с поглед, но блогърът изобщо не гледаше краката ѝ. Той разглеждаше визитката на Кейд, която държеше с две ръце, близо до лицето си, така че Силвен не можеше дори да зърне телефонния номер. – Когато написах първия пост в блога си, изобщо не съм допускал, че ще стигна дотук.
Изведнъж Силвен го досмеша. Ако не беше Кейд Кори, той щеше да харесва този тип.
– Когато аз направих първия си шоколад, аз също не допусках, че ще стигна дотук.
Главно защото неговият първи опит беше катастрофален.
Но на третия опит той вече знаеше точно къде искаше да стигне в живота.
Винаги беше имал набито око за онова, което искаше.
И упоритостта и целеустремеността да преследва онова, което искаше.
Кейд Кори беше излязла от кафенето и беше поела в посока на неговия апартамент. Силвен се изправи, след това се обърна към другия мъж.
– Не тръгвай след мен – каза категорично той.
Блогърът се засмя.
– Силвен, аз обожавам твоя шоколад като всички останали. Но предпочитам да тръгна след нея.
– Знаеш много добре какво имам предвид – Силвен тръгна към вратата.