Мемоарите на една гейша

9

Около шейсет и петия ми рожден ден една приятелка ми изпрати статия, която бе открила някъде, озаглавена „Двайсетте най-големи гейши в миналото на Гион“. Или може би трийсетте, не помня. Но името ми беше в списъка, придружено с кратък текст за мен, включително и че съм родена в Киото, което, разбира се, не беше истина. Мога да ви уверя също така, че не бях една от големите гейши на Гион. Някои, хора се затрудняват да определят разликата между нещо голямо и нещо, за което просто са чували. Във всеки случай щях да съм щастлива да свърша като неудачна и нещастна гейша подобно на толкова други бедни момичета, ако господин Танака не ми бе писал, за да ми съобщи, че родителите ми са починали и че вероятно никога повече няма да видя сестра си.

Ще си спомните, сигурна съм, думите ми, че онзи следобед, когато за пръв път срещнах господин Танака, беше най-прекрасният, а ведно с това и най-ужасният в живота ми. Може би не е нужно да обяснявам защо най-ужасният, но навярно се питате как е възможно да съм си въобразявала, че би могъл и да ми донесе нещо добро. Вярно, че дотогава господин Танака ми бе причинил само страдания. Но също така и промени завинаги кръгозора ми. Животът ни наподобява течаща по хълм вода, която следва горе-долу една посока, докато не се сблъскаме с нещо, което да ни принуди да намерим нова посока. Ако изобщо не го бях срещнала, животът ми щеше да е обикновен поток, спускащ се от залитащата ни къща към океана. Но господин Танака промени всичко това, като ме изпрати в големия свят. Ала да те изпратят в големия свят не е непременно същото, като да оставиш зад себе си родния си дом. Когато писмото му дойде, бях прекарала вече повече от шест месеца в Гион и през цялото това време нито за миг не бях преставала да вярвам, че все някога ще намеря другаде по-добър живот с поне част от семейството, което винаги съм познавала. Само едната ми половина беше в Гион — другата обитаваше мечтите да си ида у дома. Затова мечтите са толкова опасно нещо. Те изтляват като огън и понякога те изпепеляват напълно.

През остатъка от пролетта и през цялото лято след писмото се чувствах като загубило се в мъглата край езеро дете. Дните се изнизваха в безпорядък един подир друг. Освен постоянното чувство за мъка и страх помня само отделни парчета от случилото се. Една студена зимна вечер седях дълго в стаята на прислугата, наблюдавах как снегът се трупа тихо в малкия двор и си представих баща ми да кашля на самотната маса в самотния ни дом, и майка ми — толкова крехка, че тялото й едва докосва постелята. Залитайки, тръгнах навън, за да се опитам да избягам от мъката си, но нима можем да избягаме от мъката в душата си?

После рано през пролетта, година след ужасната вест за семейството ми, нещо се случи. Беше през април, когато вишните отново цъфтяха, може би дори след година от деня, в който пристигна писмото на господин Танака. Вече бях близо дванайсетгодишна и започвах да изглеждам малко по-женствена, макар Пити да си беше все същото момиченце.

Бях вече почти стигнала ръста, до който щях да порасна. Тялото ми щеше да си остане още година-две все така тънко и кокалесто като вейка, но лицето ми вече бе загубило детската си мекота и се бе изострило около брадичката и скулите. Освен това беше станало по-широко и придаваше на очите ми идеална форма на бадем. Преди мъжете по улицата не ми обръщаха повече внимание, отколкото ако бях гълъб, а сега вече се заглеждаха в мен. Намирах за странно да бъда обект на внимание, след като толкова дълго изобщо не ме бяха забелязвали.

Така или иначе, една сутрин през същия онзи април се събудих много рано от странен сън за брадат мъж. Брадата му бе толкова гъста, че чертите му ставаха неясни, сякаш някой ги бе отрязал по цензурни съображения. Мъжът стоеше пред мен и ми говореше нещо, което не мога да си спомня, а после отвори шумно хартиената щора на близкия прозорец. Събудих се с усещането, че съм чула шум в стаята. Прислужниците пъшкаха насън. Пити лежеше неподвижно, а кръглото й лице бе заровено във възглавницата. Всичко си изглеждаше както обикновено, но чувствата ми бяха необяснимо различни, сякаш гледах свят, различен от предната вечер, сякаш надничах през прозореца от моя сън.

Не можех да обясня какво значи това. Но и докато метях камъните по двора сутринта, то не ми излизаше от главата. Накрая започнах да усещам някакво жужене в главата — беше от мисълта, която се въртеше ли, въртеше като затворена в буркан пчела. Скоро оставих метлата и отидох и седнах, в пръстения коридор, където хладният въздух изпод основите на главната къща разхлаждаше приятно гърба ми. И тогава ми хрумна нещо, за което не се бях сещала още от първата седмица в Киото.

Един следобед, само ден-два, след като ме бяха разделили със Сацу, ме пратиха да изпера някакви парцали. Неочаквано една нощна пеперуда се спусна, пърхайки, от небето и кацна на ръката ми. Пернах я лекичко и очаквах, че ще отлети, но вместо това тя се търкулна като камъче през двора и остана да лежи на земята. Нямах представа дали бе паднала от небето вече мъртва, или аз я убих, но малката смърт на насекомото ме трогна. Полюбувах се на прекрасната окраска на крилцата й, а сетне я увих в един от изпраните парцали и я скрих под основите на главната къща.

Оттогава не бях и мислила за пеперудата, но щом се сетих за нея, коленичих и затърсих под къщата, докато не я открих. Толкова много неща в живота ми, дори външният ми вид, се бяха променили, но когато извадих пеперудата от погребалния й саван, тя бе все така изумително красива както в деня, когато я погребах. Сякаш носеше дреха в приглушено сиво и кафяво като кимоното, с което майка ми ходеше понякога вечер да играе маджонг. Всичко у пеперудата изглеждаше красиво и идеално и съвършено непроменено. Щом поне едно нещо в живота ми беше същото като през онази първа седмица в Киото… При тази мисъл съзнанието ми се развихри като ураган. Изведнъж ми хрумна, че ние — пеперудата и аз — сме две крайни противоположности. Съществуването ми бе непостоянно като непрестанно променящ се поток, а пеперудата бе като парче камък. Мислех за това, когато протегнах пръст, за да почувствам кадифеното телце, но щом върхът на пръста ми я докосна, тя изведнъж се превърна в купчинка прах. Съвършено безшумно. Без да ми остави и миг дори, за да видя как се разпада. Вихрушката в главата ми спря. Имах чувството, че съм в окото на буря. Оставих миниатюрния саван и купчинката прах да паднат на земята. Сега вече разбирах какво ме бе измъчвало цяла сутрин. Спареният въздух се разсея. Миналото също. Родителите ми бяха мъртви и аз не можех да променя това. Предполагам обаче, че през цялата последна година и аз съм била по своему мъртва. А сестра ми… да, тя си бе отишла, но аз не. Не знам дали ще ме разберете правилно, но се чувствах така, сякаш съм се обърнала и гледам в друга посока — не с лице към миналото, а напред към бъдещето. И пред мен вече стоеше въпросът: Какво ще е това бъдеще.

Мига, в който въпросът се оформи в съзнанието ми, аз вече знаех с абсолютна сигурност, че по някое време през този ден ще получа знак. Затова брадатият мъж в съня ми бе отворил прозореца. Той ми казваше: „Гледай за нещото, което ще ти се покаже. Защото откриеш ли го, то ще е твоето бъдеще.“

Нямах време за друга мисъл, защото Леля ми извика:

— Чийо, ела тук.

Вървях по пръстения коридор като в транс. Нямаше да изненадам, ако Леля беше казала: „Искаш да узнаеш бъдещето си, така ли? Добре, слушай внимателно…“ Вместо това тя ми подаде две украшения за коса върху квадратно парче бяла коприна.

— Дръж ги. Един господ знае какво й е било на ума на Хацумомо снощи, защото се прибра с нечии чужди украшения в косата. Трябва да е изпила повече саке от обикновеното. Иди до училището, намери я, разбери чии са и ги върни.

Заедно с украшенията ми даде и списък с поръчки, като ми заръча да се върна веднага щом ги изпълня.

Може да не звучи странно да се прибереш вечерта с чужди украшения, но в действителност това е като да се върнеш с нечие чуждо бельо. Гейшите не си мият косата всеки ден заради разкошната и сложна прическа. И в този смисъл украшението е много интимна вещ. Леля не желаеше дори да докосне онези двете и затова ги бе сложила върху копринено парче. Тя ги уви, така че вързопчето заприлича на онова от пеперудата, което бях държала в ръка само преди няколко минути. Знакът, разбира се, не означава нищо, ако не си наясно как да го интерпретираш. Стоях и гледах коприненото вързопче в ръцете на Леля, докато тя не каза:

— Вземи го най-сетне де!

По-късно на път за училището го развих, за да видя отново украшенията. Едното беше черен лакиран гребен с формата на залязващо слънце, със златни цветя по края, а другото — пръчица от светло дърво, завършваща с две перли, които придържаха миниатюрна сфера от янтар.

Изчаках последния звънец. Момичета в синьо-бели кимона се изсипаха на двора. Хацумомо ме съзря, преди аз да я забележа, и приближи с още една гейша. Може би се удивлявате защо изобщо ходеше на училище, след като вече беше съвършена танцьорка и със сигурност знаеше всичко необходимо, за да бъде гейша. Но и най-известните гейши през цялата си кариера — някои дори на петдесет и на шейсет години — продължаваха да взимат уроци, за да се усъвършенстват.

— Я гледай — извика Хацумомо на приятелката си. — Помислих, че е бурен. Виж колко е високо! — Това беше начинът й да ми се присмива, че съм вече с един пръст по-висока от нея.

— Изпраща ме Леля, госпожо — изрекох. — За да разбера за украшения за коса сте откраднали снощи.

Усмивката й изчезна. Тя грабна вързопчето от ръката ми го разгърна.

— Ама те не са мои… Откъде ги взе?

— О, Хацумомо сан! — обади се другата гейша. — Не помниш ли? Ти и Канако си свалихте украшенията, докато играехте онази глупава игра със съдията Увадзуми. Канако сигурно си е тръгнала с твоите, а ти с нейните.

— Отвратително! — извика Хацумомо. — Кога Канако си е мила, мислиш, главата за последен път? Така или иначе, нейната окия е до твоята. Ще ми направиш ли услугата да й ги предадеш? Кажи й, че по-късно ще мина да си прибера моите, тъй че да не си мисли да ги присвои.

Другата гейша взе украшенията и си тръгна.

— О, Чийо, почакай — спря ме Хацумомо. — Искам да ти покажа нещо. Онова момиче ей там, дето излиза през портата. Името й е Ичикими.

Погледнах Ичикими, но Хацумомо като че не се канеше да ми казва нещо повече за нея.

— Не я познавам — отвърнах.

— Не, разбира се. Тя не е нищо особено. Глуповата и непохватна, сякаш е саката. Но си мислех, че ще ти е интересно да узнаеш, че тя ще стане гейша, а ти никога.

Едва ли би могла да ми каже нещо по-жестоко. Вече година и половина бях обречена на робията да съм прислужница. Имах чувството, че животът ми лежи пред мен като дълга пътека, която не води доникъде. Не казвам, че исках непременно да стана гейша. Но със сигурност не исках да остана прислужница. Дълго стоях в градината на училището и наблюдавах как момичетата — мои връстнички, разговарят оживено и минават на групи край мен. Сигурно просто отиваха да обядват, но за мен те вървяха от едно важно нещо към друго и животът им имаше цел, докато мен не ме очакваше нищо по-очарователно от това да търкам камъните в двора. Градината опустя и аз се притесних, че може би точно това е знакът, който чакам — че другите момичета ще напредват в живота и ще ме оставят далеч назад. Тази мисъл така ме уплаши, че не издържах повече да стоя сама. Тръгнах към булевард Шиджо и завих към река Камогава. Огромни знамена пред театър „Минамидза“ оповестяваха следобедното представление на пиеса Кабуки със заглавие „Шибараку“. Тя е една от най-известните в жанра, макар по онова време да нямах ни най-малка представа от театър Кабуки. Тълпи от хора се изкачваха по стълбите и се вливаха в сградата. Сред мъжете в тъмни европейски костюми или кимона се отличаваха няколко гейши в ярки одеяния. Бяха като есенни листа върху мътната повърхност на река. И тук отново видях как животът тече край мен, радостно възбуден.

Избягах от булеварда и хукнах надолу по улицата край Ширакава, но дори там бе пълно със забързани мъже и гейши, чийто живот бе пълен с цели. Свърнах към реката, за да потуша болката от тази мисъл, но колко жестоко! Дори нейните води течаха бавно, устремени към цел — река Камогава, а оттам към Осакския залив и Вътрешно море. Изглежда, навсякъде ме очакваше едно и също послание. Хвърлих се върху ниската каменна стена край потока и заплаках. Бях самотен остров сред океана, без минало, но и без бъдеще. Скоро изпаднах в такова състояние, че човешки глас не можеше, струваше ми се, да стигне до мен. Но ето че чух един мъж да казва:

— Защо? Денят е прекалено хубав, за да си толкова нещастна.

Обикновено по улиците на Гион никой мъж не би обърнал внимание на момиче като мен, особено след като проявявах глупостта да плача. И да ме забележеше, със сигурност не би ме заговорил, освен да ме отпъди от пътя си или да ме отмине. Но този мъж не само си направи труда да ми заговори, а и го правеше много любезно. Обърна се към мен, като към млада дама — дъщеря на добър приятел, да речем. За части от секундата си представих свят, съвършено различен от този, който познавах, свят, в който се отнасят с мен безпристрастно, дори мило — свят, в който бащите не продават дъщерите си. Шумът и гълчавата на толкова много хора, чийто живот имаше цел, изведнъж сякаш секна. Или поне аз престанах да ги чувам. А когато се надигнах и погледнах мъжа, изпитах чувството, че съм оставила мъката си там, на каменната стена.

Бих била щастлива да се опитам да ви го опиша, но ми хрумва само един начин — да ви опиша едно дърво, кацнало на ръба на крайбрежните скали в Йороидо. Ветрищата го бяха направили гладко като плавей и един ден — тогава бях четири-петгодишна — открих върху него мъжко лице. Искам да кажа, петно с размерите на широка чиния с две отчетливи издутини отгоре като скули. Сянката им внушаваше представата за очи, а под нея имаше лека издутина за нос. Лицето бе леко наклонено на една страна и ме гледаше втренчено. Беше като на мъж, толкова стабилно стоящ на мястото си на този свят, колкото едно дърво. В него имаше нещо толкова одухотворено, че си въобразих, че съм открила лицето на Буда.

И мъжът, който ме заговори на улицата, имаше същото широко и умиротворено лице. Освен това чертите му бяха невероятно спокойни и ведри и изпитах усещането, че ще изчака търпеливо, докато не престана да съм нещастна. Беше може би около четирийсет и пет годишен със причесана назад посребрена коса. Но не можех да го зяпам безкрайно. Изглеждаше толкова изискан, че се изчервих и отвърнах поглед.

От едната му страна стояха двама млади мъже, а от другата — гейша. Чух гейшата да му казва тихо:

— Но тя е само една прислужница! Може да си е ударила пръста, докато е тичала да изпълни някаква поръчка. Сигурна съм, че след малко някой ще дойде да й помогне.

— Бих искал да имам твоята вяра в хората, Идзуко сан — каза мъжът.

— Представлението започва всеки момент. Наистина, господин председател, не мисля, че трябва да губите повече време…

Като тичах из Гион с поръчки, често бях чувала да се обръщат към разни мъже с „господин началник на управление“, а понякога и с „господин вицепрезидент“. Но със сигурност съвсем рядко „господин председател“. Обикновено този тип мъже бяха плешиви и намусени и пристъпяха наперено по улицата в обкръжението на припкащи подире им нисши чиновници. Мъжът пред мен бе тъй различен от обикновен председател, че макар да бях още момиченце и да не знаех кой знае колко за света, все пак си дадох сметка, че компанията му едва ли е голяма. Един собственик на голяма компания нямаше да се спре да ме заговори.

— Искаш да ми кажеш, че си губя времето, като стоя тук и се опитвам да й помогна? — изрече той.

— О, не — отвърна гейшата. — По-скоро имах предвид, че изобщо нямаме никакво време за губене. Сигурно вече сме закъснели за първото действие.

— В някакъв момент от живота си и ти, Идзуко сан, си била в същото положение. Не можеш да се преструваш, че животът на гейшата е винаги лек. Не и ти.

— Да съм била в нейното положение? Господин председател, да не би да правите… публичен спектакъл от мен?

Тогава председателят се обърна към двамата млади мъже и ги помоли да не го чакат, а да заведат Идзуко в театъра, те се поклониха и тръгнаха, а той остана. Дълго не свали очи от мен, макар аз да не смеех да го погледна. Накрая казах:

— Моля ви, господине, тя беше права. Аз съм само едно глупаво момиче… затова недейте да закъснявате заради мен.

— Стани за малко — каза ми той.

Не смеех да не се подчиня, въпреки че нямах представа какво иска. Но той просто извади от джоба си носна кърпа и изтри полепналите по лицето ми песъчинки от каменната стена. Бях толкова близо до него, че долавях миризмата на талк от гладката му кожа. Това ми напомни деня, когато племенникът на император Тайшо посети малкото ни рибарско село. Всичко, което той направи, бе да слезе от колата, да иде до малкия залив и да се върне, кимайки на тълпите, коленичили пред него. Носеше западен костюм — първия, който виждах в живота си — защото, въпреки че не беше редно, аз го зърнах за миг тайничко. Помня също, че мустаците му бяха грижливо поддържани, а не като четината по лицата на селските мъже, която избуяваше като буренак край пътека. В нашето село никога преди не беше стъпвал важен човек. Мисля, че всички бяха трогнати от благородството и величието на племенника на императора.

Често в живота се сблъскваме с неща, които не можем да разберем, защото не сме виждали подобно нещо. Затова и племенникът на императора ме смая толкова. Както и председателят. Той избърса песъчинките и сълзите от лицето ми, а сетне повдигна главата ми.

— Ето на… едно хубаво момиче, което няма от какво да се срамува. А ти все така се боиш да ме погледнеш. Някой трябва да е бил жесток с теб… или може би самият живот.

— Не знам, господине — отвърнах, макар отлично да знаех.

— Никой от нас не намира толкова доброта, колкото му с нужно — каза той и за миг присви очи, сякаш да ми даде да разбера, че трябва да обмисля сериозно последните му думи.

Повече от всичко исках още веднъж да зърна гладката кожа на лицето му, широките вежди, подобните на мрамор клепки над добрите му очи, но помежду ни зееше огромна бездна — ние бяхме от различни светове. Най-накрая стрелнах поглед, макар че пламнах, и веднага погледнах настрани, тъй че той едва ли разбра, че очите му срещнаха моите. Но как да опиша какво видях в този миг? Гледаше ме както музикант гледа своя инструмент миг преди да засвири на него — с разбиране и със самочувствие, че го владее. Изпитах чувството, че може да ме види цялата, като да съм част от него. Колко щастлива бих била да съм инструментът, на който този мъж свири!

След миг той бръкна в джоба си и извади нещо.

— Обичаш ли сладки сливи или вишни?

— Господине? Искате да кажете… да ям?

— Преди малко минах покрай сергия, където продаваха настърган лед със сироп от сливи и вишни. Не бях опитвал такова нещо, докато не пораснах, но щях да ги обичам като дете, сигурен съм. Вземи тази монета и си купи. Вземи и носната ми кърпа, за да се избършеш след това.

И с тези думи той сложи монетата в средата на кърпата, сви я на вързопче и ми я подаде.

От мига, в който ме заговори, съвсем бях забравила, че търся знак за бъдещето си. Но щом видях вързопчето — бе досущ като савана на пеперудата, разбрах, че най-сетне съм открила знака. Взех кърпичката, поклоних се ниско от признателност и се опитах да обясня с думи колко съм му благодарна, макар че думите, сигурна съм, не можеха да изразят истинската дълбочината на чувствата ми. Не му благодарях за парата, нито, че си направи труда да спре да ми помогне. Благодарях му за… за нещо, което не съм сигурна, че и сега мога да обясня. Задето ми даде да разбера, че на света има и нещо друго освен жестокост, предполагам.

Гледах го с болка в сърцето как се отдалечава — макар да беше приятна болка, ако изобщо съществува подобно нещо. Искам да кажа, че ако си прекарал вечер, по-вълнуваща от всяка друга в живота ти, тъгуваш, когато тя свърши. Но същевременно си и благодарен, че изобщо се е случила. Кратката среща с председателя ме промени от момиче, изправено пред доживотна пустота, в момиче с цел в живота. Може да е странно, че обикновена среща на улицата доведе до такава промяна. Но такъв е понякога животът, нали? А и аз наистина съм сигурна, че ако бяхте видели онова, което аз видях, и бяхте изпитали моите чувства, и с вас щеше да се случи същото.

Щом той се загуби от погледа ми, хукнах да търся продавача на настърган лед. Денят не беше особено горещ и не умирах за настърган лед, но така щях да продължа срещата си с председателя. Затова си купих книжна фуния настърган лед със сироп от вишни, върнах се и седнах на същата онази каменна стена. Вкусът на сиропа бе великолепен. Защото бях толкова развълнувана, предполагам. Ако бях гейша като онази на име Идзуко, реших аз, мъж като председателя щеше да прекарва часове с мен. Не бях си представяла, че ще завиждам на гейша. Вярно, че бях докарана в Киото тъкмо с тази цел, но до този момент бях готова да избягам, стига да ми се удадеше възможност. А ето че разбрах нещо, което бях пропуснала. Проблемът беше не да стана гейша, а да съм гейша. Да станеш гейша… това едва ли бе цел в живота. Но да си гейша вече ми се струваше като стъпало към нещо друго. Ако не грешах, то председателят бе навярно на не повече от четирийсет и пет години. Много гейши бяха постигнали невероятен успех докъм двайсетата си година. Самата Идзуко едва ли имаше повече от двайсет и пет. Аз бях все още дете, почти на дванайсет… но след още дванайсет щях да съм прехвърлила двайсетте. А председателят? Той нямаше да е по-стар от господин Танака.

Монетата от председателя беше много по-едра, отколкото ми трябваше за фуния настърган лед. Държах в ръката си рестото — три монети с различна форма. Най-напред реших да ги запазя завинаги, но после проумях, че мога да ги използвам за нещо много по-важно.

Хукнах към булевард Шиджо и не спрях да тичам края му в източната част на Гион, където беше храмът „Гион“. Изкачих стъпалата, но бях прекалено уплашена за да мина под портата с двукрил покрив, и заобиколих. Минах през покрития с дребен чакъл двор, изкачих още стълби и минах през портата тории на самия храм. Там хвърлих монетите в кутията за пожертвования — пари, които може би щяха да ми стигнат да се махна от Гион — и оповестих на боговете, че съм пред тях, като плеснах три пъти с ръце и се поклоних. После със затворени очи и сбрани ръце помолих да ми разрешат някак да стана гейша. Готова бях да страдам всякакви уроци, да понеса всякакви мъки в замяна на възможността да привлека отново вниманието на човек като председателя.

Когато отворих очи, все още чувах шума от уличното движение по булевард Хигаши Оджи. Дърветата пак зашумяха от повея на вятъра като преди малко. Нищо не се бе променило. Нямаше как да разбера дали боговете са чули молбата ми. Не можех да направя друго, освен да мушна носната кърпа на председателя в кимоното си и да я отнеса със себе си в нашата окия.