Мемоарите на една гейша

17

Бях го видяла само в един кратък миг от живота си, но оттогава бях прекарала много, много мигове със спомена за образа му. Беше като песен, от която съм чула съвсем малко, но която съм си тананикала наум непрестанно. Макар, разбира се, мелодията да се беше попроменила с времето — очаквах челото му да е по-високо, а сивата му коса — не толкова гъста. Щом го видях, за миг се запитах дали това е наистина председателят, но изпитах неимоверно облекчение — знаех, че съм го открила.

Докато Мамеха поздравяваше двамата мъже, аз стоях зад нея и чаках своя ред да се поклоня. Ами ако гласът ми изневери и изскърца като парцал по полиран под? Нобу с ужасяващите си белези ме гледаше, но не бях сигурна дали председателят изобщо ме е забелязал — бях твърде притеснена, за да погледна към него. Мамеха зае мястото си и вече приглаждаше кимоното върху коленете си, когато видях, че той ме наблюдава с поглед, който взех за любопитство. Краката ми се вкочаниха, защото цялата кръв нахлу в лицето ми.

— Господин Ивамура… Господин Нобу, това е моята нова по-малка сестра Саюри — представи ме Мамеха.

Сигурна съм, че сте чували за известния Ивамура Кен, основателя на електрическата компания „Ивамура“. А също и за Нобу Тошикадзу. Нямаше в Япония по-известно делово партньорство от тяхното. Бяха като дърво и корените му. Или като храм и извисяващата се пред него порта. Макар и само четиринайсетгодишна, бях чувала за тях. Но нито за миг не си бях представяла, че е възможно Ивамура Кен да е мъжът, когото бях срещнала на брега на река Ширакава. И така, отпуснах се на колене, поклоних им се и изрекох каквото се полага в такива случаи — че моля за снизхождението им и така нататък. После отидох и коленичих на отреденото ми място между двамата. Нобу поде разговор с мъжа до себе си, а председателят от другата ми страна седеше с ръце, обвили празна чашка за чай върху поднос на коленете му. Мамеха го заприказва, а аз грабнах малък чайник и подбрах ръкавите на кимоното си, за да му напълня чашката. За мое удивление очите му се отместиха към ръката ми. Естествено, и аз самата изгарях от желание да видя онова, което той виждаше. Може би поради слабата светлина в залата вътрешната страна на ръката ми блестеше с мекото сияние на перла и цветът й бе красив като слонова кост. Никога преди никоя част от собственото ми тяло не ме бе поразявала така с красотата си. Давах си сметка, че очите на председателя не помръдват. Не се и канех да скрия ръката си, докато той продължаваше да я гледа. И тогава Мамеха изведнъж замлъкна. Помислих си, че спря да говори, защото той седи втренчен в ръката ми, вместо да я слуша. Сетне проумях каква е работата.

Чайникът бе празен. Нещо повече, още като го вдигнах, беше празен.

Допреди миг се бях чувствала очарователна, но сега измърморих някакво извинение и оставих чайника колкото се може по-бързо. Мамеха се засмя.

— Виждате какво решително момиче е Саюри, господин председател — каза тя. — И капчица да имаше в чайника, тя щеше да я изцеди.

— Кимоното на по-малката ти сестра е наистина великолепно, Мамеха — изрече председателят. — Спомням си го у теб преди години, когато беше чиракуваща гейша.

Ако изпитвах известни колебания дали това наистина е той, щом чух познатата нежност на гласа му, те мигом се разсеяха.

— Да, възможно е — отвърна Мамеха. — Но през годините господин председателят ме е виждал в толкова много и различни кимона, че е изумително как е запомнил всичките.

— Е, аз не съм по-различен от всеки друг мъж. Красотата ме впечатлява доста силно. Но що се отнася до борците по сумо например, не мога да отлича един от друг.

Мамеха се приведе пред председателя към мен и ми по-шушна:

— Господин председателят иска да каже, че не обича особено сумо.

— О, Мамеха, ако искаш да имам неприятности с Нобу… — започна той.

— Е, Нобу сан знае от години как се чувствате.

— И все пак. За пръв път ли си на сумо, Саюри?

Бях чакала да се появи повод, за да го заговоря, но преди да успея да си поема дъх, прозвуча стряскащ оглушителен гръм, който разтърси огромната сграда. Всички обърнах глави в една посока и притихнаха. Оказа се обаче, че една от големите врати се е затворила с трясък. За момент чухме пантите да скърцат и видяхме другата врата да се огъва двама борци я бутаха да я отворят. Нобу бе извърнал глава настрани от мен. Не можех да се сдържа да не погледна крадешком ужасните следи от изгаряния на лицето и врата му. Ушите му бяха обезобразени. После забелязах, че ръкава на сакото му е празен. На влизане в залата бях толкова заета с други мисли, че не го бях забелязала — ръкавът беше прегънат на две и прикачен за рамото му с дълга сребърна игла.

Трябва да ви кажа, ако, разбира се, вече не го знаете, че като младши лейтенант в Японските военноморски сили през 1910 година Нобу бил жестоко ранен край Сеул, по времето, когато Корея била анексирана от Япония. При първата ни среща не знаех нищо за героизма му, въпреки тази история да бе известна на цялата страна. Ако не се бил свързал с председателя и не бил станал президент на компанията „Ивамура“, той навярно щял да бъде забравен като герой от войната. Така или иначе обаче, жестоките му рани бяха допринесли историята на неговия успех да е още по-забележителна, така че двамата често се споменаваха заедно.

Нямам кой знае какви познания по история — в нашето училище изучавахме само изкуства, — но мисля, че японското правителство започва да упражнява контрол над Корея в края на Руско-японската война, а след няколко години взема решение да я присъедини към една разрастваща се империя. Сигурна съм, че на корейците това не им се е харесало особено. Нобу заминал с малка армейска група за там, за да държи положението под контрол. Късно един следобед той придружавал командира си по време на посещение в село край Сеул. На връщане към мястото, където били привързани конете им, патрулът попаднал под обстрел. Като чули ужасяващия писък на снарядите, командирът понечил да слезе в окоп, но бил стар човек и се движел със скоростта на пълзящ по скала рак. Миг преди снарядът да падне, той все още се опитвал да намери място да стъпи. За да го спаси, Нобу се хвърлил отгоре му и го прикрил с тяло. Старецът обаче не разбрал правилно жеста му, понечил да се измъкне изпод него и вдигнал с известно усилие глава; Нобу се опити да я бутне надолу, но снарядът паднал, убил командира жестоко ранил Нобу. По-късно същата година му отрязани лявата ръка над лакътя.

Когато за пръв път видях забодения му с игла ръкав, не можах да се сдържа да не извърна ужасени очи. Не бях виждала никога човек, загубил някой свой крайник, макар че и не бях дете — един от работниците на господин Танака веднъж си отряза върха на пръста, докато чистеше риба. Колкото до Нобу, много хора смятаха, че ръката е най-малкият му проблем, защото кожата му беше като огромна рана. Трудно е да се опише как изглеждаше и може би би било грубо от мои страна дори да опитам. Просто ще повторя какво каза веднъж една гейша за него: „Винаги щом погледна лицето му, се сещам за разпукнал се на жарта батат.“

Огромните врати се затвориха и аз се обърнах към председателя, за да отговоря на въпроса му. Една чиракуваща гейша можеше, ако иска, да си седи безмълвна като икебана, но аз бях решена да не пропусна тази възможност. Дори да му направех и най-нищожно впечатление — като следа от детски крак върху прашен под, — това щеше да е някакво начало.

— Господин председателят ме попита дали за пръв път ще гледам сумо. Да, за пръв път и ще съм дълбоко благодарна за всичко, което господинът прояви добрината да ми обясни.

— Ако искаш да разбереш какво става, по-добре питай мен — намеси се Нобу. — Как се казваш, момиче? Преди малко не можах да чуя добре заради шума.

Извърнах се с огромна мъка от председателя към него — като гладно дете от пълна чиния — и отговорих:

— Името ми е Саюри, господине.

— Ти си по-малката сестра на Мамеха, но защо не си „Маме“ или нещо от сорта? — каза той. — Не е ли това една от вашите глупави традиции?

— Да, господине. Но според астролога всички имена с „Маме“ се оказаха неблагополучни за мен.

— Астрологът! — изрече презрително Нобу. — Той ли ви избира имената?

— Аз съм тази, която избира — намеси се Мамеха. — Астрологът не избира имена, а само ни казва дали са приемливи.

— Някой ден ще пораснеш, Мамеха, и ще престанеш да слушаш глупаци — каза в отговор Нобу.

— Хайде, хайде, Нобу сан — обади се председателят. — Ако те чуе човек, ще си помисли, че си най-модерният човек от тази нация. А не съм срещал някой, който по-силно от теб да вярва в съдбата.

— Всеки си има съдба. Но нима е нужно да идеш на астролог, за да я откриеш? Да не би да ходя при готвач, за да разбера, че съм гладен? Но иначе Саюри е много хубаво име — при все че хубавите момичета и хубавите имена невинаги вървят заедно.

Започвах да се чудя дали следващите му думи нямаше са например: „Каква грозна сестра си си взела, Мамеха!“ или нещо подобно, но за мое облекчение той каза:

— Имаме случай обаче, когато името и момичето си подхождат. Дори мисля, че ще е по-красива от теб, Мамеха!

— Нобу сан! На никоя жена не й е приятно да чуе, че не е най-красивата наоколо.

— Особено на теб, нали? Но по-добре да свикнеш с това. Тя има невероятни очи. Обърни се към мен, Саюри, да ги погледна още веднъж.

Не можех да гледам надолу към рогозките, след като той искаше да види очите ми. Нито пък да го погледна открито, без да му се сторя прекалено дръзка. Тъй че след като погледът ми се полута малко, сякаш търсеше сигурно място върху лед, аз най-сетне го спрях върху мястото около брадичката. Ако можех да накарам очите си да не виждат, със сигурност щях да го сторя, защото чертите на Нобу приличаха на лошо моделирана глина. Не бива да забравяте, че тогава все още не знаех нищо за трагедията, която го бе обезобразила. И когато се питах какво ли му се е случило, не бях в състояние да спра ужасното усещане за тежест.

— Очите ти наистина имат поразителен блясък — каза той. Точно тогава се отвори една малка врата и в залата влезе мъж в много официално кимоно и висока черна шапка. Бе сякаш изваден направо от картина на императорския двор. Мъжът поведе по пътеката процесия от борци, толкова големи, че трябваше да се приведат, за да минат през вратата.

— Какво знаеш за борбата сумо, момиче? — попита ме Нобу.

— Само това, че борците са огромни като китове, господине. Има един, който работи в Гион и който някога е бил състезател.

— Сигурно имаш предвид Аваджиуми. Седи ей там. — И той посочи с единствената си ръка към друга ложа, където Аваджиуми се смееше, а до него бе Корин. Тя, изглежда, ме видя, защото се усмихна леко, а после се приведе към Аваджиуми, каза му нещо и той погледна към нас.

— Не беше кой знае колко добър — продължи Нобу. — Обичаше да блъска противника с рамо. Нямаше ефект, но този глупак си чупи доста пъти ключицата.

Междувременно всички състезатели бяха влезли и бяха застанали около подиума. Извикваха ги по име един по един и те се качваха на него, където се подреждаха в кръг с лице към публиката. По-късно, когато тази група излезе, за да започне процесията на противниковата, Нобу каза:

— Въженият кръг на пода очертава ринга. Ако някой борец бъде избутан извън него или го докосне с нещо друго освен с крак, губи. Може да изглежда лесно, но как би избутала един от тия гиганти извън въжения кръг?

— Щях може би да се приближа до него в гръб с дървено кречетало. И така да го изплаша, че той да подскочи и да прескочи въжето.

— Бъди сериозна — рече Нобу.

Не претендирам, че казах нещо кой знае колко умно, но това бе първият ми опит да се пошегувам с мъж. Така се смутих, че не можех да измисля какво да кажа. Тогава председателят се наклони към мен и обясни спокойно:

— Нобу сан не се шегува със сумото.

— Не се шегувам с трите най-важни неща в живота — сумо, бизнес и война.

— Боже мой, пък аз си помислих, че е някаква шега — обади се Мамеха. — Означава ли това, че си противоречите?

— Ако наблюдаваше битка или — с подобна цел си в разгара на делова среща, щеше ли да разбереш какво става? — попита ме Нобу.

Не бях сигурна какво точно има предвид, но от тона му разбрах, че очаква отрицателен отговор, затова отвърнах:

— О, не, изобщо не.

— Правилно. Затова и не можеш да разбереш какво става в борбата сумо. Можеш да се смееш на шегичките на Мамеха или да слушаш обясненията ми и да научиш смисъла на всичко това.

— През годините се опитваше да обучи и мен — обясни ми спокойно председателят. — Но аз съм много лош ученик.

— Председателят е блестящ човек — каза Нобу. — Той е лош ученик по сумо, защото то не го интересува. Дори нямаше да е тук този следобед, но беше достатъчно благороден да приеме предложението ми компанията да спонсорира турнира.

Междувременно отборите бяха приключили церемонията по представянето. Последваха още две специални — по една за всеки от двамата иокодзуна. Иокодзуна е най-високият разред в борбата сумо. „Като положението на Мамеха в Гион“, както ми обясни Нобу. Нямах основание да не му вярвам, но ако Мамеха влизаше на някое парти дори наполовина толкова бавно, колкото тези иокодзуна се помайваха, докато застанат на ринга, нямаше да може да разчита на повторна покана. Единият от двамата беше нисък и имаше необикновено лице — не меко и провиснало, а издялано сякаш от камък и с челюст, която ми напомни квадратната задна част на рибарска лодка. Публиката го приветства толкова гръмко, че си запуших ушите. Името му бе Миягияма и ако имате представа от сумо, ще разберете защо аплодисментите за него бяха толкова бурни.

— Той е най-великият, който някога съм виждал — обясни ми Нобу.

Точно преди схватките да започнат, изредиха наградите за победителите. Една доста голяма сума в брой даваше Нобу Тошикадзу, президент на електрическата компания „Ивамура“. Като чу това, той видимо се ядоса и каза:

— Каква глупост! Парите не са от мен, а от компанията. Поднасям извиненията си, господин председател. Ще повикам някой да им каже да поправят грешката.

— Няма никаква грешка, Нобу. Аз съм ти толкова задължен, че това е най-малкото, което мога да направя.

— Вие сте прекалено щедър — отвърна Нобу. — Много съм ви благодарен. — И той подаде на председателя чашка, наля му саке и двамата пиха заедно.

Когато първите двама борци се качиха на ринга, очаквах схватката да започне веднага. Вместо това те повече от пет минути хвърляха шепи сол, приклякаха, за да се наклонят на една страна и да вдигнат противоположния крак, а после да го стоварят тежко. От време на време се привеждаха и се гледаха кръвнишки право в очите, но тъкмо когато мислех, че вече ще атакуват, единият се изправяше и отиваше бавно да гребне нова шепа сол. В крайна сметка, когато изобщо не го очаквах, то се случи. Двамата се хвърлиха един срещу друг и всеки се вкопчи в пояса на противника, но само след миг единият извади другия от равновесие и всичко свърши. Публиката ръкопляскаше и викаше, но Нобу само поклати глава и каза:

— Слаба техника.

По време на следващите схватки често изпитвах чувството, че имам едно ухо в съзнанието си и друго — в сърцето си. Защото от една страна слушах какво ми говори Нобу, при това повечето беше интересно. Но гласът на председателя от другата ми страна — той разговаряше с Мамеха — все ме отвличаше.

Мина около час и нещо, когато погледът ми бе привлечен от движение на ярък цвят до мястото, където седеше Аваджиуми. Беше оранжево копринено цвете, поклащащо се в косата на една жена, която седна на колене. В първия момент помислих, че е Корин и че си е сменила кимоното. После видях, че изобщо не е тя. Беше Хацумомо.

Да я видя на място, където не я бях очаквала… Разтърси ме внезапен силен удар, като да бях настъпила електрическа жица. Беше безспорно само въпрос на време, преди тя да намери начин да ме унизи дори тук, в тази гигантска зала сред стотици хора. Не ме интересуваше, че ако си е наумила, да ме направи на глупачка пред толкова хора, но не можех да понеса мисълта да изглеждам като малоумна пред председателя. Усетих такъв огън в гърлото си, че дори не намерих сили да се престоря, че слушам Нобу, който ми обясняваше нещо за двамата борци, качващи се на ринга. Погледнах към Мамеха. Тя хвърли поглед към Хацумомо, а после каза:

— Господин председател, извинете, но трябва да изляза. Струва ми се, че и Саюри иска да направи същото.

Изчака Нобу да свърши да говори, а после аз я последвах навън.

— О, Мамеха сан… тя е като демон — простенах.

— Корин си тръгна преди повече от час. Сигурно я е намерила и я е пратила тук. Трябва да си поласкана, че Хацумомо полага такива усилия, за да те тормози.

— Няма да понеса да ме унижава пред… пред всички тези хора.

— Но ако направиш нещо, което ще й се стори смешно, ще те остави на мира, не мислиш ли?

— Моля ви, Мамеха сан… не ме карайте да се срамувам от себе си.

Пресякохме един двор и вече бяхме пред стълбите на сградата, където се намираха тоалетните. Мамеха обаче ме отведе встрани по покрита галерия. Когато бяхме достатъчно далеч, за да ни чуе някой, тя заговори тихо:

— От години Нобу сан и председателят са мои покровители. Бог е свидетел, че Нобу може да бъде груб с хората, които не харесва. Но към приятелите си е предан като самурай към своя господар. И никога не ще срещнеш човек, на когото да можеш така да разчиташ. Мислиш ли, че Хацумомо разбира и оценява подобни качества? Погледне ли Нобу, вижда само… „господин Гущер“. Така го нарича тя. „Мамеха сан, видях ви снощи с господин Гущер! О, господи, изглеждате цялата на петна. Мисля, че той ви действа като зараза.“ И други подобни. Слушай, не ме интересува какво мислиш за Нобу сан в момента. След време ще разбереш какъв добър човек е той. Но Хацумомо като нищо ще те остави на мира, ако си помисли, че си се привързала силно към него.

Не можех да измисля какво да й отговоря. Дори все още не бях сигурна какво ме моли да направя.

— Днес Нобу сан ти говори за сумото толкова дълго — продължи тя. — Публиката си мисли, че ти го обожаваш. А сега изиграй едно представление заради Хацумомо. Накарай го да си помисли, че си по-очарована от него, отколкото от всеки друг. Тя ще си каже, че това е най-смешното нещо, което някога е виждала. Сигурно ще иска да останеш в Гион само за да може по-дълго да се наслаждава на гледката.

— Но, Мамеха сан, как ще я накарам да си помисли, че съм очарована от него?

— Ако не можеш да се справиш с такова нещо, значи не съм те учила правилно — отвърна тя.

Когато се върнахме на местата си, Нобу отново бе погълнат от разговор с един човек наблизо. Не можех да ги прекъсна, затова се престорих, че наблюдавам с най-голям интерес двамата борци на ринга, които се готвеха за схватка. Публиката започваше да губи търпение. Нобу не бе единственият, който не гледаше и си приказваше. Изпитвах неудържимо желание да се обърна към председателя и да го попитам дали си спомня онзи ден преди няколко години, когато беше толкова мил с едно момиче… Но не бих могла, естествено, да изрека подобно нещо. Пък и би било катастрофално да съсредоточа вниманието си върху него, докато Хацумомо ме наблюдаваше.

Скоро Нобу пак се обърна към мен и каза:

— Схватките бяха скучни, но излезе ли Миягияма, ще видиш истинска техника.

Стори ми се, че това е възможност да се покажа безумно влюбена в него, и казах:

— Но схватките досега бяха толкова интересни! А и всичко, което господин Нобу бе така любезен да ми разкаже, ми се стори толкова интересно. Не мога да си представя, че вече не сме видели най-доброто.

— Не ставай смешна — отсече той. — Никой от тези борци не заслужава да излезе на един ринг с Миягияма.

Виждах през рамото му Хацумомо — разговаряше с Аваджиуми и като че ли не гледаше към мен.

— Знам, че е глупаво да задавам такива въпроси — продължих, — но как може такъв дребен борец като Миягияма да е най-добрият? — Ако бяхте видели лицето ми, щяхте да си помислите, че нищо на света не ме вълнува повече. Стана ми смешно, че се преструвам на толкова заинтригувана, но никой, който ни наблюдаваше, не би допуснал, че не си споделяме най-съкровени душевни тайни. За моя радост тъкмо тогава зърнах Хацумомо да извръща глава към мен.

— Миягияма изглежда дребен, защото останалите са прекалено дебели — говореше Нобу. — Но той е много горд с ръста си. Преди няколко години публикуваха във вестник височината и теглото му, при това съвсем точно, но въпреки това той бе така засегнат, че накарал свой приятел да го удря с дъска по главата, а после се натъпкал с батати и вода и отишъл във вестника да им покаже, че са сгрешили.

Мисля, че бих се разсмяла на всичко, което Нобу кажеше — заради Хацумомо, искам да кажа.

Но всъщност наистина беше смешно да си представи човек как Миягияма стиска очи в очакване да го прасне дъската. Задържах тази картина в съзнанието си и се разсмях от все сърце — в рамките на приличието, разбира се. След малко и Нобу започна да се смее заедно с мен. В очите на Хацумомо сигурно изглеждахме като най-добрите приятели, защото видях, че тя пляска доволно с ръце.

После ми хрумна да си представя, че Нобу е председателят, и всеки път, щом той отвореше уста, аз си затварях очите за грубостта му и се опитвах да видя вместо това нежност. Скоро открих, че мога да гледам устните му, без да виждам, че са безцветни и обезобразени, и да си въобразявам, че са устните на председателя и че всеки нюанс в гласа му е обяснение за чувствата му към мен. По едно време дори успях, струва ми се, да убедя самата себе си, че не съм в залата, а седя в тиха стая, коленичила до председателя. Доколкото си спомнях, не бях изпадала в такова блаженство. Оглеждах се наоколо и виждах красотата на огромните греди, вдъхвах аромата на оризовите сладкиши. Мислех, че това състояние никога няма да премине, но по едно време казах нещо, което дори не си спомням, и Нобу попита:

— За какво говориш? Само глупачка може да мисли такива простотии!

Усмивката ми рухна, преди да успея да я спра, сякаш конците, на които висеше, бяха отрязани. Нобу ме гледаше право в очите. Вярно, че Хацумомо седеше далеч, но бях сигурна, че ни наблюдава. И тогава ми хрумна, че ако гейша или млада чиракуваща се просълзи пред мъж, то навярно всеки би го възприел за безумна страст. Би трябвало да отвърна на грубата му забележка с извинение. Вместо това се опитах да си представя, че председателят ми е казал нещо толкова рязко, и устните ми моментално затрепериха. Сведох глава и направих невероятен спектакъл с детинското си поведение.

За моя изненада Нобу попита:

— Причиних ти болка, нали?

Не ми беше трудно да заподсмърчам театрално. Нобу още дълго ме гледа и после изрече:

— Ти си очарователно момиче.

Сигурна съм, че искаше да продължи, но точно в този момент Миягияма влезе в залата и публиката нададе рев.

Доста време Миягияма и другият борец — името му беше Сайто — пристъпваха наперено по подиума, загребваха сол и я хвърляха по ринга или удряха силно с крак, както правят борците по сумо. Всеки път, когато се привеждаха един срещу друг, ми заприличваха на два скални блока, които в следващия миг ще се откъртят и сгромолясат. Миягияма като че се привеждаше повече от Сайто, който беше по-висок и много по-тежък. Мислех си, че когато се хвърлят един върху друг, клетият Миягияма със сигурност ще бъде изтласкан — не можех да си представя някой да събори Сайто. Двамата заемаха позиция седем или осем пъти, без никой да нападне. Нобу ми пошушна:

— Хатаки коми! Ще му направи хватка хатаки коми. Наблюдавай очите му.

Направих каквото ми каза, но единственото, което забелязах, бе, че Миягияма нито веднъж не погледна Сайто. Не мисля, че на Сайто му беше приятно да го пренебрегват така, защото гледаше противника си кръвнишки като животно, а лицето му се зачервяваше от гняв. Но Миягияма продължи да се държи така, сякаш почти не го забелязва.

— Няма да е дълго — пошушна ми Нобу.

Ако бяхте видели как Миягияма се привежда напред, бихте помислили, че е готов да хвърли цялата си тежест върху Сайто. Но вместо това той използва силата, с която противникът му нападна, за да се изправи на крака. Извъртя се мигновено като въртяща се врата, за да се махне от пътя му, а ръката му хвана Сайто отзад за врата. Междувременно Сайто вече летеше напред под тежестта си като човек, който пада по стълбище. Миягияма го бутна с все сили и краката на противника му прелетяха над очертаващото ринга въже. После за мое смайване този човек-планина прелетя и през края на подиума и се стовари върху публиката в първия ред. Хората се дръпнаха ужасени, а един човек се изправи, едва поемайки си дъх, защото рамото на Сайто го бе смазало.

Сблъсъкът продължи не повече от секунда. Сайто, види се, се чувстваше унизен от загубата, защото направи съвсем лек поклон в знак, че е загубил, и напусна, а залата все още ревеше.

— Това — каза ми Нобу — е така наречената хватка хатаки коми.

— Не е ли възхитително — изрече Мамеха в някакъв унес. Дори не си довърши мисълта.

— Какво е възхитително? — попита я председателят.

— Това, което Миягияма направи със Сайто. Никога не съм виждала подобно нещо.

— Разбира се, че си виждала. Борците по сумо постоянно правят такива неща.

— Това наистина ме кара да мисля…

По-късно в рикшата на връщане към Гион Мамеха ми заговори възбудено:

— Онзи борец ми подсказа най-прекрасната идея. Хацумомо дори не си дава сметка, но е извадена от равновесие. И няма да го разбере, преди да е станало твърде късно.

— Вие имате план? О, Мамеха сан, моля ви, кажете ми го.

— Нима дори за момент допускаш, че ще го направя? Няма да го кажа дори на прислужницата си. Просто се старай да поддържаш интереса на Нобу сан към теб. Всичко зависи от него и от още един човек.

— Кой друг човек?

— Човек, когото още не си виждала. Но не говори повече за това! Може би вече казах повече, отколкото е нужно. Чудесно е, че днес се запозна с Нобу сан! Той може да се окаже твоят спасител.

Трябва да призная, че ми призля от тези нейни думи. Ако трябваше да имам спасител, исках той да е председателят и никой друг.