Мемоарите на една гейша

6

Независимо от това кой какво си мислеше за Хацумомо, тя беше кралицата на нашата окия, защото печелеше парите, от които живеехме. И като кралица можеше да се разбеснее, ако, прибирайки се късно нощем, намереше къщата тъмна и прислугата заспала. С една дума, дойдеше ли си прекалено пияна, за да е в състояние да си разкопчае и свали чорапите, някой трябваше да го направи вместо нея. А ако беше гладна, тя със сигурност нямаше да отиде в кухнята да си приготви нещо — да речем, любимото й умебоши очадзуке, което значи студен ориз и наквасени в горещ чай мариновани кисели сливи. Всъщност нашата окия не бе изключение в това отношение. Задължението да седи будна и да посрещне с поклон гейшата бе на най-младшата от „пашкулите“, както често наричаха бъдещите гейши. А откакто започнах обучението си, най-младшата в нашата окия бях аз. Пити и двете по-възрастни прислужници си бяха легнали много преди полунощ и вече спяха дълбоко само на около метър от дървения под на вестибюла, но аз трябваше да продължа да седя коленичила там понякога чак до два през нощта и да се боря с дрямката. Стаята на Баба беше наблизо. Тя спеше на запалена лампа и леко открехната врата. Лъчът светлина върху празната ми постеля ме караше да си мисля за един ден не много отдавна, когато двете със Сацу бяхме отведени от родното ни село. Сутринта надникнах в задната стая и видях мама, потънала в сън. Баща ми бе метнал рибарска мрежа върху хартиените щори, за да затъмни стаята, но от това тя изглеждаше толкова мрачна, че реших да отворя единия прозорец. И тогава ярък лъч слънчева светлина падна върху постелята на мама и освети ръцете й — бледи и костеливи. Гледах струята светлина от стаята на Баба върху постелята си… и се питах дали мама е все още жива. Двете толкова си приличахме, че със сигурност щях да съм разбрала, ако е умряла, но, разбира се, не бях получила никакъв знак.

Една вече доста студена есенна нощ аз дремех, опряна на един стълб, когато чух външната врата да се отваря. Хацумомо щеше да се разгневи, ако ме свареше заспала, затова направих всичко възможно да изглеждам бодра. Ала когато и вътрешната врата се отвори, с изненада видях мъж с традиционна широка в раменете и стегната на кръста дреха като на работник и селски панталони. Но иначе не изглеждаше да е нито работник, нито селянин. Прическата му бе много модерна — намазана с брилянтин и причесана назад коса, а добре поддържаните мустачки му придаваха интелигентен вид. Той се наведе, взе главата ми в ръцете си, за да ме огледа добре, и изрече високо:

— О, ама ти си хубава. Как ти е името?

Бях сигурна, че е работник, макар да не можех да си обясня защо идва толкова късно през нощта. Боях се да му отговоря, но успях някак да си кажа името, а той наплюнчи пръста си и докосна бузата ми — да махне мигла, както се оказа.

— Йоко още ли е тук? — попита мъжът.

Йоко беше млада жена, която всеки ден от ранен следобед до късна вечер седеше в стаята на прислугата. По онова време всяка окия беше свързана с чайните с частна телефонна система и Йоко бе по-заета от всички вкъщи — вдигаше въпросния телефон и записваше ангажиментите на Хацумомо за банкети и тържества понякога за шест месеца или дори за година напред. Обикновено обаче нощните часове на Хацумомо оставаха незапълнени чак до сутринта на предния ден и цялата нощ преди това продължаваха да се обаждат от разни чайни, чиито клиенти искаха по възможност тя да се отбие. Същата вечер обаче нямаше много обаждания и си помислих, че и Йоко е задрямала като мен. Мъжът не изчака да му отговоря, а ми направи знак да мълча и тръгна по пръстения коридор към стаята на прислугата.

Следващото, което чух, бяха извиненията на Йоко — наистина бе заспала, а после тя проведе дълъг разговор с оператора в централата. Наложи й се да се свърже с няколко чайни, докато открие Хацумомо и остави съобщение, че в града е пристигнал актьорът от театър Кабуки Оное Шикан. Тогава изобщо не знаех, че няма никакъв Оное Шикан и че това е просто код.

После Йоко си тръгна. Не изглеждаше разтревожена, че в стаята на прислугата чака някакъв мъж, тъй че реших да на казвам никому за това. Решението ми се оказа разумно, защото, когато след двайсет минути се появи, Хацумомо спря в преддверието и ми каза:

— Все още не съм ти вгорчила напълно живота. Но ако споменеш някога, че тук е идвал мъж или че съм се върнала за малко преди края на вечерта, ще ти дам да разбереш.

Стоеше над мен и когато бръкна за нещо в ръкава на кимоното си, дори в полумрака видях ясно, че ръцете и от китките нагоре пламтят. После тя влезе в стаята на прислугата и затвори плъзгащата се врата след себе си. Чух кратък приглушен разговор, след което цялата окия потъна в тишина. Струваше ми се, че от време на време чувам тих хленч или стон, но звуците бяха толкова тихи, че не бях сигурна. Не бих казала, че разбирах какво правят вътре, но си спомних как сестра ми стоеше с вдигната рокля пред момчето на Суги. И изпитах такава смесица от отвращение и любопитство, че дори да можех да напусна мястото си, мисля, че не бих го направила.

Веднъж седмично Хацумомо и любовникът й, който, оказа се, беше готвач в един съседен ресторант за китайски макарони, идваха и се затваряха в стаята на прислугата. Знаех, че се срещат и на други места, защото често молеха Йоко да предаде съобщение и аз понякога я чувах какво говори по телефона. Всички прислужници бяха наясно с аферата на Хацумомо, но никой не намекваше и с дума на Баба, Майка или Леля, което показва каква власт имаше тя над нас. Ако я разкриеха, Хацумомо щеше, разбира се, да си навлече неприятности, че има любовник, да не говорим пък за това, че го водеше вкъщи. Времето, прекарано с него, не носеше пари и дори я отвличаше от партита и чайни, където иначе щеше да прави пари. Освен това всеки богат мъж, който би искал да поддържа скъпа и продължителна връзка, би, естествено, загубил донякъде интерес към нея или изобщо би се отказал, ако разбереше, че тя има вземане-даване с готвач на ресторант за китайски макарони.

Една нощ тъкмо се връщах от двора — бях отскочила до кладенеца да пийна вода, когато чух външната плъзгаща се врата да се отваря, а после и да се затваря с трясък.

— Наистина, Хацумомо сан — изрече нечий плътен глас, — ще събудиш всички тук…

Така и не разбрах защо Хацумомо поемаше риска да води любовника си тук, макар че може би самият риск я, въодушевяваше. Но никога преди не бе проявявала лекомислието да вдига шум. Едва успях да изтичам до мястото си и да седна на колене, когато Хацумомо се появи във вестибюла с два пакета в ленена хартия. След нея се появи друга гейша, Беше толкова висока, че й се наложи да се приведе, за да мине през ниската врата. Когато се изправи в цял ръст и погледна надолу към мен, устните й някъде в дъното на дългото й лице ми се сториха неестествено големи и тежки. Никой не би я нарекъл хубава.

— Това е нашата най-нисша прислужница — каза Хацумомо. — Мисля, че си има и име, но защо не й викаш просто „малката госпожица глупачка“.

— Е, малка госпожице глупачке, я иди и донеси на по-голямата си сестра и на мен нещо за пиене.

Плътният глас, който бях чула преди малко, бе неин, а не на любовника на Хацумомо.

Обикновено Хацумомо обичаше да пие специално саке, наречено амакути, което е леко и сладко. Но то се прави само зиме и, изглежда, се бе свършило. Вместо това налях две чаши бира и им ги изнесох. Двете бяха вече на двора и стояха по налъми на пръстения коридор. Видях, че са много пияни, а приятелката на Хацумомо имаше прекалено големи крака за нашите дървени налъми, тъй че не можеше да направи и крачка, без двете да не избухнат в смях. Вероятно си спомняте, че дъсченият коридор минаваше покрай външната страна на къщата. Когато се появих с бирата, Хацумомо беше вече оставила двата пакета на дъските и тъкмо се канеше да отвори единия.

— Нямам настроение за бира — заяви тя, наведе се и изля двете чаши.

— А аз имам — каза приятелката й, но беше вече твърде късно. — Защо изля и моята?

— О, спокойно, Корин. Пък и стига ти толкова пиене, Просто погледни това, защото ще умреш от щастие, като го видиш.

И Хацумомо развърза връзките на единия пакет и разстла върху дъските изумително красиво кимоно в различи пастелни оттенъци на зелено с изрисувани по него лози с червени листа. Беше великолепен копринен тюл, много лек, като за лятото, но в никакъв случай не и подходящ за есента. Корин, приятелката на Хацумомо, така се възхити, че пое дълбоко дъх и се задави от слюнка. Двете отново избухнаха в смях. Реших, че е време да се извиня и да се прибера, но Хацумомо каза:

— Не си отивай, малка госпожице глупачке. — После пак се обърна към приятелката си с думите: — Време е за малко развлечение, Корин сан. Познай чие е това кимоно!

Корин все още не можеше да успокои кашлицата си, но когато отново бе в състояние да говори, заяви:

— Бих искала да е мое.

— Но не е. Принадлежи не на друг, а на гейшата, която и двете мразим най-много на света.

— О, Хацумомо… ти си гениална. Но как отмъкна кимоното на Сатока?

— Не говоря за Сатока! Имам предвид… госпожица Съвършенство!

— Кого?

— Госпожица „Аз-съм-толкова-по-добра-от-вас“… ето кого.

Последва дълга пауза, след което Корин изрече:

— Мамеха! О, господи, това кимоно е на Мамеха. Невероятно. Не можах да го позная! Как успя да го отмъкнеш?

— Преди няколко дни по време на репетициите забравих нещо в театър „Кабуренджо“ — поде Хацумомо. — Върнах се да си го потърся и ми се стори, че чувам пъшкане. Идваше откъм стълбите към мазето и си рекох: „Не може да бъде! Това се казва майтап!“ А когато се прокраднах долу и запалих лампата, познай кого заварих да лежи на пода? Приличаха на две слепени топки ориз.

— Не мога да повярвам! Мамеха?

— Не ставай глупава. Тази претенциозна фукла не би стигнала дотам. Беше прислужницата й с пазача на театъра. Знаех, че е готова на всичко, ако й обещая да си държа устата затворена, затова отидох по-късно при нея и й казах, че искам това кимоно на Мамеха. Щом разбра за кое точно стана дума, тя се разплака.

— А другото какво е? — попита Корин и посочи втория пакет, който все още лежеше завързан на дъските.

— Накарах момичето да го купи със свои пари и сега тона кимоно е мое.

— Със свои пари? — удиви се Корин. — Та коя прислужница има толкова пари, че да купи кимоно?

— Е, ако не го е купила, както сама ме увери, не искам да знам откъде е. Така или иначе, малката госпожица глупачка ще ми го прибере в склада.

— Хацумомо сан, забранено ми е да влизам в склада — тутакси отвърнах аз.

— Ако искаш да узнаеш къде е сестра ти, не ме карай да повтарям нищо тази вечер. Имам идеи за теб. После можеш да ми зададеш един въпрос и аз ще ти отговоря.

Не бих рекла, че й повярвах, но Хацумомо и без това имаше властта всячески да ми вгорчава живота, тъй че не ми оставаше друго, освен да се подчиня.

Тя сложи загърнатото в хартия кимоно в ръцете ми и ме поведе към склада в двора. Там отвори вратата и щракна шумно лампата. Видях лавици с подредени на тях чаршафи и възглавници, както и няколко заключени сандъка и навити на руло дюшеци. Хацумомо ме хвана за ръката и ми посочи стълба край външната стена.

— Кимоната са горе.

Покатерих се и отворих дървената плъзгаща се врата най-горе. На втория етаж на склада нямаше стелажи като долу. Вместо това покрай стените една върху друга почти до тавана бяха наредени дървени кутии, лакирани в червено! Между тези две стени от кутии минаваше тясно коридорче, като за вентилация в двата края имаше прозорци, покрити с щори. И тук помещението бе осветено, но бе дори по-ярко, така че можах да прочета гравираните с черно йероглифи от пред на кутиите. Пишеше неща като: Ката-комон, Ро — „Кимоно с дребни шарки, шифон“ и Куромонцуки, Авасе — „Черно официално кимоно с герб, подплатено“. По онова време, да си призная, не разбирах всички йероглифи, но успях да намеря кутията с името на Хацумомо. Беше най-отгоре върху много други. Много трудно я свалих, но, така или иначе, добавих новото кимоно към няколкото други, също така загърнати в хартия, а после върнах кутията на мястото й. От любопитство отворих светкавично още една и открих, че е пълна догоре с може би петнайсет кимона. И другите, които отворих, бяха също така претъпкани догоре.

Веднага разбрах защо Баба се ужасява толкова от пожар. Колекцията от кимона бе навярно два пъти по-ценна от Йороидо и Сендзуру, взети заедно. А както много по-късно научих, най-скъпите се съхраняваха другаде. Бяха само за чиракуващи гейши и тъй като Хацумомо не можеше вече да ги носи, бяха дадени на съхранение в склад под наем, докато отново потрябват.

Когато се върнах на двора, Хацумомо беше успяла до отскочи до стаята си и да донесе туш и четка. Реших, че може би иска да напише бележка и да я мушне в кимоното, но тя го разгъна. Беше капнала малко вода от кладенеца върху туша и седнала на дъските, го разтъркваше. Когато се получи желаното черно, тя натопи четката в него и заглади върха й о камъка, за да се оцеди излишният туш. После я тикна в ръката ми, задържа я върху прекрасното кимоно и каза:

— Упражни уменията си по калиграфия, малка Чийо.

Кимоното, принадлежащо на гейшата Мамеха, за която дотогава не бях и чувала, бе произведение на изкуството. Красива лоза от тежки лакирани нишки, сбрани като тънък кабел и пришити върху плата, се виеше от края на полите нагоре към кръста. Беше част от дрехата, но изглеждаше съвсем като жива, истинска лоза, толкова истинска, та имах чувството, че мога, ако искам, да я взема в пръстите си и да я изтръгна като плевел от земята. Листата й като че вехнеха и съхнеха от есента и дори бяха обагрени тук-там в жълто.

— Не мога да направя това, Хацумомо сан! — извиках.

— Какъв позор, миличка — каза приятелката й. — Защото, ако принудиш Хацумомо да повтори, ще загубиш шанса да намериш сестра си.

— О, замълчи, Корин. Чийо знае, че трябва да прави каквото й казвам. Напиши нещо на плата, глупачке. Все едно какво.

Първото докосване на четката до плата хвърли Корин в такъв възторг, че тя нададе писък и събуди една от по-старите прислужници. Жената се подаде в коридора. Беше с кърпа на главата, а нощното й кимоно висеше. Хацумомо тропна с крак и направи движение като наежена котка. Това бе достатъчно да отпрати прислужницата в постелята си. Корин не се задоволи с няколкото несигурни щрихи, които направих върху зелената коприна, затова Хацумомо ми нареди къде и какво точно да напиша. Написаното нямаше смисъл, просто Хацумомо се опитваше да е по своему артистична. После тя отново сгъна кимоното, уви го в ленената хартия и завърза връзките. Двете с Корин се върнаха във вестибюла да си обуят лакираните дзори, а когато отвориха външната врата, Хацумомо ми нареди да ги последвам.

— Хацумомо сан, ако изляза без разрешение, Майка много ще се разсърди и…

— Аз ти разрешавам — прекъсна ме тя. — Трябва да върнем кимоното, нали така? Надявам се, че няма да ме принудиш да чакам.

Не можех да направя нищо, освен да се обуя и да я последвам по уличката към друга, която вървеше успоредно на тесния поток Ширакава. По онова време и малките, и големите улици на Гион бяха красиво павирани с камъни. Изминахме в лунната светлина няколко пресечки все покрай плачещите вишни, чиито корони почти докосваха тъмните води на потока, а после се прехвърлихме по гърбицата на дървен мост на отсрещния бряг — част от Гион, в която не бях стъпвала преди. Брегът на Ширакава бе укрепен с камъни, повечето от които обрасли с мъх. Гърбовете на накацалите по него чайни и различни окии образуваха плътна стена. Тръстиковите и хартиените щори на прозорците разцепваха жълтата светлина на тънки ленти и това ми напомни как по-рано същия ден готвачката бе нарязала на филийки една маринована ряпа. От чайните долиташе смехът на мъже и гейши. Изглежда, че в една от тях ставаше нещо много смешно, защото всяка поредна вълна от смях бе по-гръмогласна от предишната, но после затихнаха и останаха да звучат само накъсаните звуци на шамисен, долитащи от другаде. За момент си помислих, че за някои хора Гион е може би най-веселото място на света. И веднага се запитах дали и Сацу не е в някоя от тези чайни, макар Аваджиуми от Регистратурата да ми бе казал, че тя изобщо не е в Гион.

След малко Хацумомо и Корин спряха пред дървена врата.

— Ще се качиш по тези стълби и ще предадеш кимоното на прислужницата — нареди ми Хацумомо. — А ако самата госпожица Съвършенство отвори, можеш да го предадеш и на нея, разбира се. Не казвай нищо, просто го предай. Ние ще стоим тук и ще те наблюдаваме.

И тя ми подаде увитото в ленената хартия кимоно, а Корин отвори плъзгащата се врата. Полирани дървени стълби подеха нагоре в тъмнината. Така се тресях от страх, че стигнах до средата и силите ми секнаха. Но чух настойчивия шепот на Корин:

— Хайде, хайде, момиченце! Никой няма да те изяде, освен ако не се върнеш с кимоното. Тогава ние сигурно ще го сторим, нали, Хацумомо сан?

Хацумомо въздъхна, но не каза нищо. Корин се взираше нагоре в тъмнината, за да види къде съм, но Хацумомо, която й стигаше едва до рамото, си гризеше най-равнодушно нокътя. Дори тогава, смразена от страх, не можех да не забележа, колко изключителна е красотата й. Може да беше жестока като паяк, но дъвчейки си нокътя, изглеждаше по-очарователна от която и да е гейша, позираща пред обектива на фотоапарат. А контрастът с приятелката й Корин бе като разликата между скъпоценен и крайпътен камък. Корин като че ли се чувстваше неловко с пищната си, накичена с украшения прическа, а кимоното сякаш я спъваше. Докато Хацумомо носеше своето, като че беше собствената й кожа.

Горе на стълбищната площадка коленичих в непрогледния мрак и извиках:

— Моля да ме извините!

Почаках, но нищо не се случи.

— По-високо! — обади се отдолу Корин. — Защото не те очакват.

— Моля да ме извините! — извиках пак.

— Един момент! — дочух приглушен глас и след малко ватата се плъзна встрани. Момичето, коленичило вътре, не бе по-голямо на години от Сацу, но изглеждаше слабо и плахо като птичка. Подадох й пакета. Тя бе много изненадана и го пое едва ли не с ужас.

— Кой е, Асами сан? — обади се глас. Един хартиен фенер на антична стойка блещукаше край току-що приготвена за сън постеля. Бях сигурна, че постелята е за гейшата Мамеха, защото чаршафите бяха колосани, а покривалото — от прекрасна коприна, а и защото на нея имаше такамакура — висока възглавница — като тази, която използваше Хацумомо. Всъщност това не беше възглавница в истинския смисъл на думата, а вдлъбната като люлка дървена стойка за врата само така гейшата можеше да спи, без да развали разкошната си прическа.

Прислужницата не отговори, а разгърна хартията колкото се може по-тихо и завъртя кимоното насам-натам, за да улови отражението на светлината. Като зърна драсканиците с туш, ахна и сложи ръка на устата си. И почти едновременно с това по бузите й потекоха сълзи. Глас отвътре попита:

— Асами сан! Кой е?

— О, никой, госпожице — извика в отговор прислужницата. Съжалих я, като видях как избърса бързо сълзите в ръкава си. Преди да успее да затвори плъзгащата се врата, зърнах за миг господарката й. Веднага разбрах защо Хацумомо нарича Мамеха „госпожица Съвършенство“. Лицето й имаше формата на съвършен овал, като на кукла, и дори без грим беше гладко и нежно като порцелан. Тя дойде до вратата и понечи да надникне към тъмните стълби, но не видях нищо повече, защото прислужницата побърза да затвори вратата.

Когато на другия ден се върнах от училище, Майка, Баба и Леля се бяха затворили в официалната гостна на първия етаж. Бях сигурна, че говорят за кимоното. И наистина в мига, в който Хацумомо се върна отнякъде, една от прислужниците побърза да иде и да предупреди Майка. Тя излезе от гостната и спря Хацумомо на стълбата към горния етаж.

— Имахме кратко посещение тази сутрин — от Мамеха и прислужницата й.

— О, госпожо, знам какво се каните да кажете. Чувствам се ужасно заради кимоното. Опитах се да спра Чийо, преди да го е наплескала с туш, но беше вече късно. Сигурно си е мислела, че е мое! Не знам защо това момиче ме мрази толкова от самото начало… Да съсипе такова прекрасно кимоно, само и само за да ме засегне!

Леля беше вече докуцукала до антрето.

— Матте машита! — извика тя.

Разбрах прекрасно думите й. Те означаваха „Чакахме те!“ Но нямах представа какво искаше да каже с тях. Всъщност беше умно от нейна страна, защото така понякога вика публиката в театър Кабуки, когато на сцената излиза голяма звезда.

— Нима допускаш, че имам нещо общо с кимоното, а, Лельо? — попита я Хацумомо. — Защо ми е да го правя?

— Всички знаят колко мразиш Мамеха — кресна й в отговор Леля. — Мразиш всяка по-успяваща от теб!

— Това означава ли, че трябва да те обичам безкрайно, Лельо, понеже си пълна неудачница?

— Нищо подобно! — намеси се Майка — А сега ме чуй, Хацумомо. Нима мислиш всички за толкова глупави, че да повярват на лъжите ти? Няма да търпя подобно поведение дори от теб. Изпитвам огромно уважени към Мамеха. И да не съм чула друг път за такова нещо. Колкото до кимоното, никой трябва да плати за него. Не знам какво се е случило през нощта, но няма съмнение кой е държал четката. Прислужницата е видяла момичето. То ще си плати — заяви Майка и захапа лулата си.

Баба също излезе от гостната и извика на една прислужница да донесе бамбукова пръчка.

— Чийо има достатъчно дългове — обади се Леля. — Не виждам защо трябва да плаща и дълговете на Хацумомо.

— Стига сме обсъждали — отсече Баба. — Момичето трябва да изяде боя и да бъде принудено да върне стойността на кимоното. Край! Къде е пръчката?

— Аз ще я набия — рече Леля. — Не би искала ставите ти пак да се възпалят, Бабо. Хайде, Чийо, тръгвай.

Леля изчака прислужницата да донеси пръчка и ме поведе към двора. Беше толкова разгневена, че ноздрите й бяха по-големи от всякога, а очите й приличаха на свити юмруци. От пристигането си в тази окия постоянно внимавах да не направя нещо, заради което да ям бой. Изведнъж ми стана страшно горещо, а камъните под краката ми се размазаха. Но вместо да ме набие, Леля опря пръчката до стената на склада, пристъпи и поде тихо:

— Какво си направила на Хацумомо? Тя е готова да те унищожи. Трябва да има някаква причина и аз искам да я чуя.

— Кълна се, че се отнася така с мен, откакто съм тук. Не знам какво съм й направила.

— Баба може да я нарича глупачка, но, повярвай ми, Хацумомо не е никак глупава. И ако е решила да ти съсипе напълно кариерата, ще го направи. С каквото и да си я разгневила, трябва да престанеш да го правиш, разбра ли?

— Не съм направила нищо, Лельо. Кълна се!

— Не бива никога да й вярваш, дори когато се опитва да ти помогне. И без това вече ти стовари толкова дългове, че едва ли някога ще успееш да ги върнеш с труд.

— Не разбирам нищо… за дълговете.

— Малката хитрост на Хацумомо с кимоното ще ти струва повече пари, отколкото някога си си представяла. Това искам да кажа.

— Но… как ще ги спечеля?

— Щом започнеш да работиш като гейша, ще плащаш за него на окията както за всичко останало — за храната и уроците, а ако се разболееш — за лекар. Ще плащаш всичко сама. Защо Майка прекарва, мислиш, толкова време сама в стаята си и пише цифри в онези свои книжки? Дължиш на тази окия дори парите, които е дала, за да те купи.

През месеците, прекарани в Гион, наистина ми беше хрумвало, че преди със Сацу да ни отведат от къщи, известна сума е сменила притежателя си. Често си мислех за разговора, който бях дочула между господин Танака и баща ми, както и за думите на госпожа Суетня, че двете със сестра ми сме подходящи. Питах се ужасена дали господин Танака бе взел пари за това, че помогна да ни продадат, и каква ли е била цената ни. Но никога не си бях представяла, че аз ще трябва да връщам тези пари.

— Ще ги изплатиш едва след много години като гейша — продължи Леля. — Но никога не ще успееш да върнеш тези пари, ако се провалиш като мен. Така ли искаш да прекараш бъдещето си?

В този момент ми беше напълно безразлично как ще прекарам бъдещето си.

— Ако искаш да си съсипеш живота в Гион, има какви ли не начини за това. Може да се опиташ да избягаш, но направиш ли го, Майка ще погледне на теб като на лоша инвестиция — тя няма да вложи и една йена повече в човек, готов всеки момент да изчезне. Това ще означава край на уроците ти, а без тях не можеш да станеш гейша. Или пък можеш да направиш нещо, заради което учителите да те намразят и да не ти окажат помощта, от която се нуждаеш. Или пък да израснеш грозна като мен. Не бях толкова грозна, когато като момиче Баба ме купи от родителите ми, но от мен нищо не излезе и тя винаги ме е мразила за това. Веднъж ме наби така жестоко за нещо, че ми счупи бедрото. Тогава престанах да бъда гейша. Това е причината аз да хвана пръчката, вместо да те оставя в нейните ръце.

Заведе ме до пътеката и ме накара да легна по корем. Беше ми все едно дали ще ме бие, струваше ми се, че нищо не може да направи живота ми по-ужасен. Всеки път, когато тялото ми подскачаше под ударите на пръчката, изпищявах колкото ми глас държи и си представях как прекрасното лице на Хацумомо ме гледа с усмивка. Когато свърши, Леля ме остави да си плача. Скоро усетих, че пътеката потреперва от нечии стъпки и видях Хацумомо да стои над мен.

— Ще ти бъда безкрайно благодарна, Чийо, ако се отместиш от пътя ми.

— Обещахте да ми кажете къде е сестра ми, Хацумомо сан.

— Да, така е. — Тя се приведе, лицето й беше вече до моето. Очаквах да заяви, че все още не съм направила достатъчно и че когато измисли какво още трябва да направя, тогава ще ми каже. Но стана нещо съвсем друго. — Сестра ти е в една джоро-я на име „Тацуйо“ — изрече тя. — В района Миягава-чо, на юг от Гион.

После ме подритна и аз се свих да й направя път.