Мемоарите на една гейша

7

Не бях чувала думата „джоро-я“ преди, затова, когато на другия ден вечерта Леля изпусна кутия за шев в коридора и ме помоли да й помогна да събере нещата, попитах:

— Какво значи джоро-я, Лельо?

Тя не отвърна, а продължи да навива една макара.

— А, Лельо?

— Такова място, където ще свърши Хацумомо, ако някога си получи заслуженото.

Явно не беше склонна да продължи, тъй че нямах друг избор, освен да се откажа да я разпитвам.

Не получих отговор на въпроса си, но нещо ми подсказваше, че Сацу може би страда дори повече от мен. Затова за почнах да мисля как да се добера до това място на име „Тацуйо“ веднага щом намеря възможност. За беда, едно от наказанията ми за кимоното на Мамеха бе забраната да напускам къщата за петдесет дни. Разрешаваха ми да ходя на училище, но само ако Пити ме придружаваше, ала вече не ме изпращаха да изпълнявам разни поръчки. Предполагам, че стига да поисках, винаги можех да се измъкна, но вече си давах сметка каква глупост щях да извърша. Преди всичко нямах представа как да намеря „Тацуйо“. И което беше по-лошо, откриеха ли, че ме няма, щяха да изпратят господин, Бекку или някой друг да ме търси. Няколко месеца преди това една млада прислужница от съседната окия беше избягала, но я върнаха още на другата сутрин. През следващите няколко дни така я биеха, че настръхвах от писъците й. Понякога дори си запушвах ушите, за да не ги чувам.

Реших, че нищо друго не ми остава, освен да чакам да изтече петдесетдневният ми затвор. Междувременно се опитах да намеря начин да отмъстя на Хацумомо и на Баба за тяхната жестокост. На Хацумомо отмъстих, като сложих в крема й за лице стрити курешки от гълъби — едно от задълженията ми беше да мета нацвъканите от гълъби камъни в двора. Както вече споменах, в крема и без това имаше курешки от славеи, така че тези от гълъби може би изобщо и й навредиха, но поне аз се чувствах удовлетворена. На Баба пък отмъстих, като омазах опакото на нощното и кимоно с парцала за миене на клозет и изпитвах безкрайно удоволствие да я наблюдавам как го души озадачена, при все че така и не го съблече. Скоро открих, че готвачката си бе наумила на свой ред да ме накаже за съсипаното кимоно — никой не я бе молил за това, — като орязва дажбата ми от сушена риба, полагаща ми се два пъти месечно. Не можех да измисля как да й го върна, докато един ден не я видях да гони с дървен чук мишка по коридора. Оказа се, че мрази мишките повече от котка. Насметох миши изпражнения изпод основите на по-голямата къща и ги разпръснах из кухнята. Пробих дори дупка в една торба с ориз, тъй че в крайна сметка й се наложи да изпразни всички шкафове и да търси следи от гризачи.

Една вечер седях и чаках Хацумомо. Телефонът иззвъня минута след това Йоко се показа на стълбите. Когато слезе при мен, видях, че държи кутията с разглобения шамисен на Хацумомо.

— Трябва да го отнесеш в чайната „Мидзуки“ — обясни ми тя. — Хацумомо е загубила бас и й се налага да изпее и да изсвири нещо на шамисен. Не знам какво й е станало, но отказва да използва техен инструмент. Мисля, че шикалкави, защото от години не е хващала шамисен в ръце.

Йоко очевидно не знаеше за моето наказание. В това всъщност нямаше нищо чудно, защото рядко й разрешаваха да напуска стаята на прислугата, за да не изтърве важно обаждане, тъй че тя не вземаше никакво участие в живота на пашата окия. Грабнах кутията от ръцете й, докато тя си обличаше връхното кимоно, за да си тръгне. После изслушах обясненията й къде да намеря чайната и си нахлузих чехлите, като се тресях от страх, че някой ще ме спре. Прислужниците и Пити, както и трите по-възрастни жени вече спяха, а след минути и Йоко щеше да си тръгне. Струваше ми се, че шансът да намеря сестра си най-сетне е дошъл.

Чух над главата си гръмотевица, а и въздухът миришеше на дъжд. Бързах по улиците покрай мъже и гейши на групички. Някои ми хвърляха озадачени погледи, защото по онова време в Гион все още имаше мъже и жени, които си изкарваха хляба, като носеха инструментите на гейшите. Обикновено бяха все възрастни хора — тази работа със сигурност не се поверяваше на деца. Нямаше да се изненадам, ако тия, а които се разминавах, не се питаха дали не съм откраднала шамисена и не се опитвам да избягам с него.

Когато стигнах до чайната „Мидзуки“, вече започваше да вали, ала входът бе толкова елегантен, че се побоях да вляза. Стените зад завеската над вратата бяха бледооранжеви и обрамчени с тъмно дърво. Пътека от полиран камък водеше към огромна ваза с подредени в нея извити кленови клони обсипани с яркочервените листа на есента. Най-сетне събрах кураж и повдигнах завеската над вратата. От едната страна на вазата се откриваше широко антре, настлано с полиран гранит. Помня колко се смаях, че цялата тази красота, дори не е входът към чайната, а само пътека, водеща към входа. Беше изумително красива — каквато всъщност трябваше да е, защото, макар тогава да не знаех, виждах за пръв път една от най-прекрасните чайни в Япония. Чайната не е място, където се пие чай, а където гейшите забавляват мъжете. Още щом направих крачка навътре, плъзгащата са врата пред мен се отвори. Вътре на повдигната платформа една прислужница седеше на колене и гледаше надолу към мен — бе чула тропота на налъмите ми по камъка. Носеше красиво тъмносиньо кимоно с прост рисунък в сиво. Година преди това бих я взела за младата съдържателка на някое изискано заведение, но след месеците, прекарани в Гион веднага разбрах, че макар кимоното й да беше по-хубаво от всяка дреха в Йороидо, беше твърде обикновено за гейша или за съдържателка на чайна. Освен това и прическата й беше семпла. Въпреки това прислужницата беше облечена много по-добре от мен и ме гледаше отвисоко с презрение.

— Мини отзад — изрече най-сетне.

— Хацумомо е помолила да…

— Мини отзад — повтори прислужницата и затвори плъзгащата се врата, без да дочака да се изкажа.

Дъждът се бе засилил, така че по-скоро тичах, а не вървях по тясната пътека покрай чайната. Вратата на задния вход се отвори веднага щом застанах пред нея — същата прислужница вече ме очакваше, седнала на колене. Не каза пито дума, а просто взе кутията с шамисена от ръцете ми.

— Госпожице, може ли да попитам? — престраших се аз. — Бихте ли ми казали къде е районът Миягава-чо?

— Защо искаш да отидеш там?

— Трябва да взема нещо.

Тя ме изгледа особено, но после ми каза да вървя все покрай реката и подмина ли театър „Минамидза“, ще съм в Миягава-чо.

Реших да изчакам под стряхата на чайната, докато дъждът спре. Огледах се. Открих крило на сградата, което се провиждаше между стоборите на оградата край мен. Надникнах през пролуките и видях красива градина и прозорец В дъното. В красива стая с татами, окъпана в оранжева светлина, група мъже и жени седяха около маса с чашки саке и халби бира. Хацумомо също беше сред тях, както и възрастен мъж със сълзливи очи — явно бе стигнал до средата на историята, която разказваше. Хацумомо изглеждаше развеселена от нещо, макар и очевидно не от разказа на възрастния. Тя не сваляше очи от една гейша, седнала с гръб към мен. Спомних си последния път, когато надничах в чайна с дъщерята на господин Танака, Кунико, и започна да ме обзема същото онова усещане за тежест отпреди много години пред гробовете на първото семейство на баща ми — сякаш земята ме теглеше надолу. Една мисъл се роди в съзнанието ми и започна да го изпълва, докато не можех повече да се правя, че не я забелязвам. Исках да избягам от нея, но бях тъй безсилна да я спра, както вятърът е безсилен да се възпре да духа. Затова се отдръпнах от оградата, приклекнах на каменната пътека, опрях се на вратата и заплаках. Не можех да престана да мисля за господин Танака. Беше ме отнел от майка ми и баща ми, беше ме продал в робство, беше изтъргувал сестра ми още по-ужасяващо. А аз го бях взела за добър човек. Мислех, че е толкова изискан, толкова сърдечен. Какво глупаво дете съм била! Реших никога повече да не се връщам в Йороидо или ако се върна, то да е само за да кажа на господин Танака колко много го мразя.

Когато най-сетне се изправих на крака и избърсах очи с мократа си дреха, дъждът се бе превърнал в мъгла. Камъните по пътеката изглеждаха като позлатени от отражението на фенерите. Минах обратно през района Томинага-чо към театър „Минамидза“ с огромния му покрив, който някога — в деня, когато господин Бекку ни доведе със Сацу от гарата и бях взела за дворец. Прислужницата от чайната „Мидзуки“ ми беше казала да вървя все покрай реката, докато не подмина „Минамидза“, но точно при театъра крайбрежният път внезапно свърши. Затова продължих по улицата зад театъра. След няколко преки се оказах в район без улично осветление, почти безлюден. Тогава все още не знаех, но улиците бяха пусти главно поради Голямата депресия, а иначе по всяко друго време Миягава-чо би бил много по-оживен дори от Гион. Онази вечер обаче ми се стори много тъжно място и си мислех, че винаги си е било и ще си бъде такова. Дъсчените фасади изглеждаха като тези в Гион, но нямаше дървета, нямаше го прелестния поток Ширакава, нито красивите преддверия. Единствената светлина бе от крушките над зейналите входове, пред които на столове седяха старици, често с по две-три жени, които помислих за гейши, застанали зад гърба им. Носеха кимона и украшения за коса като гейшите, само че възелът на обитата им бе не отзад, а отпред. Не бях виждала подобно нещо преди и не го разбрах, но това е белег за проститутка. Жена, която трябва цяла нощ да отвързва и завързва обито на кимоното си, не може да се справи, ако възелът е на гърба й.

Намерих „Тацуйо“ с помощта на една от тези жени — беше в дъното на глуха уличка, на която имаше още само три къщи. На всяка отстрани до вратата висеше табела. Не мога да опиша как се почувствах, когато на една от тях прочетох „Тацуйо“, но ще ви кажа само, че цялата треперех и имах чувството, че ще се пръсна. На входа на „Тацуйо“ седеше възрастна жена и разговаряше през улицата с друга, по-млада, и двете седнали на столове. Всъщност говореше главно жената пред „Тацуйо“. Седеше, опряла гръб на рамката на вратата. Сивото й кимоно висеше и бе почти разтворено, а краката й бяха обути в сламени сандали. Бяха от груба слама като на селяните в Йороидо и по нищичко не приличаха на лакирани сандали, каквито носеше Хацумомо. Нещо повече — краката на тази жена бяха боси, а не с плътно прилягащи копринени таби. Въпреки това и въпреки че ноктите им бяха неравни, тя ги бе изпънала напред, и то тъй, сякаш се гордееше с вида им и искаше да бъдат забелязани.

— Още три седмици, казвам ти, и повече няма да се върна тук — говореше тя на жената насреща. — Господарката мисли, че ще се върна, но не. Снаха ми ще се грижи добре мен, казвам ти. Не е умна, но е работлива. Не си ли я виждала?

— И да съм я виждала, не помия — отговори онази през улицата. — Едно момиченце чака да ти каже нещо, не виждаш пи?

Тогава възрастната жена ме погледна за пръв път. Не каза нищо, само кимна, за да ми даде да разбере, че слуша.

— Простете, госпожо, имате ли тук момиче на име Сацу? — попитах.

— Нямаме никаква Сацу — отсече тя.

Бях толкова потресена, че не знаех как да реагирам на тома, но, така или иначе, жената внезапно се оживи, защото един мъж тъкмо мина покрай мен, запътил се към входа. Тя се понадигна от стола и му се поклони няколко пъти с ръце на коленете, а сетне каза: „Заповядайте!“ Той се скри вътре, а тя пак се отпусна на стола и отново изпъна крака.

— Защо си още тук? — попита ме. — Казах ти, че нямаме никаква Сацу.

— Разбира се, че имате — подвикна по-младата жена от отсрещната страна на улицата. — Вашата Юкийо. Името й беше Сацу, спомням си.

— Може и така да е — отвърна възрастната. — Но за това момиченце нямаме никаква Сацу. Не искам да се забърквам току-така в неприятности.

Не разбирах какво иска да каже, докато по-младата не измърмори, че нямам вид на човек, който има и един сен у себе си. И беше напълно права. Сенът, който се равняваше на една стотна от йената, все още беше в обращение по онова време, макар че за толкова дребна сума човек не би могъл да си купи нищо повече от празна чашка от някой продавач. Откакто бях дошла в Киото, не бях държала каквато и да било монета в ръка. Изпратеха ли ме да купя нещо, молех продавачите да запишат сумата на сметката на окия „Нитта“.

— Ако това, което искате, са пари, Сацу ще ви плати — казах.

— Защо ще плаща, за да говори с такива като теб?

— Аз съм по-малката й сестра.

Жената ме повика с жест и когато се приближих, ме хвана за двете ръце и ме завъртя.

— Погледни това момиче — подвикна на другата през улицата. — Изглежда ли ти като да е по-малката сестра на Юкийо? Ако нашата Юкийо беше хубава като тази, щяхме да имаме най-много работа! Лъжкиня, ето каква си ти. — С тези думи тя ме избута назад към улицата.

Признавам, че бях уплашена. Но бях по-амбицирана, отколкото уплашена, и след като бях стигнала дотук, за нищо на света нямаше да отстъпя само защото тази жена не ми вярваше. Затова се обърнах кръгом и й се поклоних. После казах:

— Извинявам се, ако ви изглеждам лъжкиня, госпожо. Но не съм такава. Юкийо е моя сестра. Ако бъдете така добра и й кажете, че Чийо е тук, тя ще ви плати колкото й поискате.

Изглежда, казах точно каквото трябва, защото в крайна сметка тя се обърна към по-младата през улицата и й каза:

— Качи се вместо мен. Нямаш работа тази вечер. Освен това вратът ме боли. А аз ще остана тук и ще държа момичето под око.

По-младата се надигна от стола си, пресече улицата и влезе в „Тацуйо“. Чух я да се качва по вътрешната стълба. След малко се върна и каза:

— Юкийо има клиент. Щом свърши, ще й кажат да слезе. Старата ме прати да клекна в сянката далеч встрани на вратата, за да не ме види някой. Не знам колко време мина, но тревогата, че някой в нашата окия ще забележи отсъствието ми, нарастваше. Имах оправдание, че излязох, макар че независимо от това Майка щеше да побеснее. Нямах обаче оправдание, че съм се забавила толкова. Най-сетне отвътре излезе един мъж. Човъркаше зъбите си с клечка. Старата стана да се поклони и благодари, че ги е посетил. След това чух най-приятния звук, откакто бях дошла в Киото.

— Търсели сте ме, госпожо.

Беше гласът на Сацу.

Скочих на крака и хукнах към входа, където стоеше тя.

Кожата й изглеждаше бледа, почти сива — може би от кимоното в яркожълто и червено. Устатата й бе намазана със светло червило като онова, което си слагаше Майка. Освен това пътем завързваше пояса на кимоното си отпред като жените, които видях, идвайки насам. Щом я зърнах, изпитах такова облекчение и такава възбуда, че едва се удържах да не е хвърля в обятията й. А и Сацу извика високо и прикри уста с ръка.

— Господарката ще ми се разсърди — рече старата.

— Веднага се връщам — каза й Сацу и отново изчезна във вътрешността на „Тацуйо“. След миг се върна и пусна няколко монети в ръката й, а жената й каза да ме заведе в свободната стая на първия етаж.

— И чуеш ли ме, че кашлям — добави тя, — значи господарката идва. А сега побързайте.

Последвах Сацу в мрачното антре на „Тацуйо“. Светлината там бе по-скоро кафява, отколкото жълта, а въздухът миришеше на пот. Плъзгащата се врата под стълбата бе излязла от улея. Сацу я отвори с мъка и също така трудно я затвори. Стояхме в стаичка с татами и само един прозорец, скрит зад щора. Светлината бе достатъчна да виждам очертанията на Сацу, но не и чертите й.

— О, Чийо — изрече тя и протегна ръка да се почеше по лицето. Или поне аз си помислих, че си чеше лицето, защото не виждах добре. Нужна ми бе минута, за да проумея, че плаче. Сетне вече бях безсилна да сдържа сълзите си.

— Толкова съжалявам, Сацу — казах. — Вината е моя.

Препъвайки се в тъмнината, успяхме някак да стигнем една до друга и се прегърнахме. Открих, че единствената ми мисъл е колко е отслабнала. Тя ме погали по косата така, че ми напомни за мама, и очите ми започнаха да преливат от сълзи, сякаш плувах под вода.

— Тихо, Чийо чан — пошепна ми. Лицето й беше толкова близо до моето, че усещах острия дъх от устата й. — Госпожата ще ме пребие, ако разбере, че си била тук. Защо толкова се забави!

— О, Сацу, толкова съжалявам! Знаех, че си идвала в нашата окия…

— Преди месеци.

— Жената, с която си разговаряла, е чудовище. Тя така и не пожела да ми каже какво си й предала.

— Трябва да избягам, Чийо. Не мога да остана повече над това място.

— Ще дойда с теб!

— Имам разписание на влаковете — скрила съм го под рогозките на пода горе. Крадях пари всеки път, щом ми се удадеше. Имам достатъчно, за да платя на госпожа Кишино. Бият я винаги когато някое момиче избяга. Няма да ме пусне, ако преди това не й платя.

— Госпожа Кишино… коя е?

— Старата жена на входа. Тя напуска. Не знам кого ще сложат вън вместо нея. Но не мога да чакам повече! Това място е кошмарно. Никога не стигай до такова място, Чийо! А сега по-добре си върви. Господарката може да дойде всеки момент.

— Чакай. Кога ще избягаме?

— Стой там в ъгъла и не издавай звук. Трябва да ида догоре.

Направих каквото ми каза. Докато я нямаше, чух старата жена на входа да поздравява някакъв мъж, а после тежките му стъпки загърмяха по стълбата над главата ми. Скоро някой заслиза забързано и плъзгащата се врата се отвори. За миг изпаднах в паника, но беше Сацу. Изглеждаше страшно бледа.

— Вторник. Ще избягаме във вторник късно през нощта: след пет дни. Трябва да се качвам, Чийо. Един мъж е дошъл при мен.

— Чакай, чакай, Сацу. Къде ще се срещнем? В колко часа?!

— Не знам… в един през нощта. Но нямам идея къде.

Предложих някъде близо до театър „Минамидза“, но Сацу каза, че там ще е лесно да ни намерят. Споразумяхме се да се срещнем на другия бряг срещу театъра.

— Сега трябва да вървя.

— Но, Сацу… ами ако не мога да се измъкна? Или пък ако не се намерим?

— Просто бъди там, Чийо! Ще имам само един шанс. Чаках колкото можах. А сега си върви, преди госпожата да се е върнала. Хване ли те тук, сигурно никога няма да успея да избягам.

Имаше толкова неща, които бих искала да й кажа, но тя ме изведе в коридора и затвори с мъка вратата след себе си. Исках да я изпратя с поглед нагоре по стълбата, но в миг старата жена ме хвана за ръката и ме изтика в мрака на улицата.

Дотичах обратно от Миягава-чо и с облекчение открих, че нашата окия е все така тиха, както преди да изляза. Промъкнах се вътре и седнах на колене в сумрака на входното антре. Бършех с ръкав потта от лицето и врата си и се опитвах да усмиря дишането си. Вече започвах да се успокоявам, още повече, че не ме бяха заловили, но в следващия момент погледнах към вратата на стаята за прислугата и видях, че е открехната колкото да си провреш ръката. Полазиха ме ледени тръпки. Никой никога не я оставяше така. Освен в жегата тя винаги беше плътно затворена. Гледах я и ми се стори, че чувам вътре шум. Помислих, че е мишка. Защото, ако не беше мишка, то бе пак Хацумомо с любовника си. Щеше ми се да не бях ходила до Миягава-чо. Толкова силно ми се искаше това да не се беше случвало, че ако беше възможно, времето щеше да отстъпи пред неудържимото ми желание да се върне назад. Скочих на крака и залазих по пръстения коридор. От притеснение ми се виеше свят, а гърлото ми бе пресъхнало като прашна земя. Стигнах до вратата и надникнах през процепа. Не виждах добре. Времето бе влажно и по-рано вечерта Йоко бе разпалила въглени в мангала и сега те догаряха с бледа светлина. Нещо малко и бледо се гърчеше на тази смътна светлина. Едва не извиках, когато го видях, защото бях сигурна, че е мишка, която гризе нещо и върти глава насам-натам. За свой ужас дори чувах влажното й мляскане. Мишката като че седеше върху нещо, но не можех да определя какво е. Два вързопа, може би навит на руло плат или нещо подобно, лежаха на пода и аз си помислих, че вързопът е бил един, но мишката си е прегризала път през средата, и така са станали два. Гризачът пируваше с нещо, което Йоко навярно бе оставила в стаята. Тъкмо да затворя вратата, ужасена, че мишката може да изскочи в коридора при мен, когато чух женски стон. После отвъд мястото, където предполагах, че е мишката, внезапно се надигна една глава — Хацумомо гледаше право към мен. Отскочих от вратата. Онова, което бях взела за вързопи плат, се оказаха краката й. А мишката изобщо не беше мишка, а бледата ръка на любовника й, подаваща се от ръкав.

— Какво? — чух гласа на любовника. — Има някой там ли?

— Нищо няма — прошепна Хацумомо.

— Там има някой.

— Не, няма никой — рече тя. — Стори ми се, че чувам звук, но няма никой.

Не се и съмнявах, че Хацумомо ме е видяла. Но тя очевидно не искаше любовникът й да разбере. Върнах се бързо и коленичих на входа. Чувствах се така разнебитена, сякаш през мен бе минала каруца. Известно време от стаята и прислугата долитаха стонове и шумове, но по едно врем настъпи тишина. Когато най-сетне Хацумомо и любовникът й се появиха в коридора, той се втренчи в мен.

— Онова момиче в антрето, то не беше там, когато дойдох.

— О, не обръщай внимание. Тази вечер тя бе едно лошо момиче и излезе от къщи, макар да не биваше да го прави. Ще се разправям с нея по-късно.

— Значи някой ни шпионираше. Защо ме излъга?

— О, Коичи сан, ти си в такова лошо настроение тази вечер!

— Не си никак изненадана, че я виждаш. Знаела си, че през цялото време е била на вратата.

Любовникът на Хацумомо се запъти към главния вход, но преди да слезе към прохода, спря и ме изгледа. Не вдигах очи от земята, но усещах, че се изчервявам до кървавочервено. Хацумомо мина тичешком край мен, за да му помогне да се обуе. Говореше му така, както не я бях чувала да говори на някого. Тя молеше, почти виеше.

— Коичи сан, успокой се, ако обичаш. Не знам какво ти става тази вечер! Ела утре пак…

— Не искам да те виждам утре.

— Мразя, когато ме караш да те чакам дълго. Ще се срещна с теб където кажеш, дори на дъното на реката.

— Нямам къде да се срещам с теб. Жена ми прекалено много ме следи.

— Тогава ела тук. Разполагаме със стаята на прислугата…

— Да, щом обичаш да се промъкваш крадешком и да те шпионират! Пусни ме да си вървя, Хацумомо. Искам да си ида вкъщи.

— Моля те, не ми се сърди, Коичи сан. Не знам защо си такъв! Кажи ми, че ще дойдеш, пък и да не е утре.

— Някой ден просто няма да дойда — каза той. — Постоянно ти го повтарям.

Чух външната врата да се отваря, а после отново да се затваря. След малко Хацумомо се появи на главния вход и се загледа с невиждащи очи в коридора. Накрая се обърна към мен и избърса влагата в очите си.

— Е, малка Чийо. Отиде да навестиш грозната си сестра, нали?

— Моля ви, Хацумомо сан.

— А после се върна тук, за да ме шпионираш. — Каза това толкова високо, че разбуди една от по-възрастните прислужници и жената се надигна на лакти, за да види какво стана. Хацумомо й кресна: — Лягай обратно, стара глупачке!

Жената поклати глава и се зарови в постелята.

— Хацумомо сан, ще направя всичко, каквото поискате от мен. Не желая да си имам неприятности с Майка.

— Разбира се, че ще направиш всичко, каквото поискам. Това дори не подлежи на обсъждане. А и вече си имаш неприятности.

— Трябваше да изляза, за да ви донеса шамисена.

— Това беше преди повече от час. Ти си отишла да намериш сестра си и двете сте решили да избягате. Нима ме мислиш за глупачка? А после се върна, за да ме шпионираш!

— Моля ви, простете ми. Не знаех, че вие сте вътре! Мислех, че е…

Исках да й кажа за мишката, но реших, че няма да го приеме благосклонно.

Тя ме гледа втренчено известно време, а после се качи в стаята си. Когато след малко се върна, стискаше нещо в ръка.

— Искаш да избягаш със сестра си, нали? Мисля, че идеята е чудесна. Колкото по-скоро се махнеш от тази окия, толкова по-добре за мен. Някои хора смятат, че нямам сърце, но това не е истина. Трогателно е да си представи човек как ти и оная дебела крава се махате оттук и се опитвате да се устроите някъде сам-сами на този свят! Колкото по-скоро се разкараш оттук, толкова по-добре за мен. Стани.

Станах, макар да се боях от това, което щеше да ми направи. Тя искаше да напъха в обито на кимоното ми онова, което стискаше в ръка, но когато прекрачи към мен, аз отстъпих.

— Гледай — и тя отвори дланта си. Държеше няколко сгънати банкноти — повече пари, отколкото някога бях виждала, макар да не знаех колко са. — Донесох ги от стаята си за теб. Няма нужда да ми благодариш. Просто ги вземи. Ще ми се отплатиш, като се махнеш от Киото, за да не те виждам никога повече.

Леля ми беше казала никога да не се доверявам на Хацумомо, дори ако ми предложи помощ. Сетих се колко жестоко ме мрази и си дадох сметка, че всъщност изобщо не ми помага — помагаше на себе си да се избави от мен. Стоях неподвижна, когато тя хвана дрехата ми и напъха банкнотите под обито. Усещах как гладките й като стъкло нокти докосват кожата ми. Завъртя ме, за да затегне обито така, че парите да не изпаднат, след което направи най-странното нещо. Обърна ме отново с лице към себе си и ме затупа по едната буза с почти майчински израз на лицето. Самата мисъл Хацумомо да се отнася нежно бе толкова странна, та имах усещането, че отровна змия се отърква о мен като котка! После, преди да осъзная какво прави, тя плъзна пръсти към челото ми и изведнъж скръцна вбесена със зъби, стисна голям кичур от косата ми и я дръпна толкова рязко, че се свлякох на колене и изпищях. Не разбирах какво става, но Хацумомо ме изправи грубо на крака и като ме теглеше за косата, ме повлече нагоре по стълбата към втория етаж. Крещеше ми гневно, а аз пищях и не бих се учудила, ако събудех ме цялата улица.

Когато стигнахме до горната площадка, Хацумомо затропа по вратата на Майка и завика. Майка отвори моментално. Завързваше обито на кимоното си и изглеждаше ядосана.

— Какво ви става на вас двете?

— Бижуто ми! — каза Хацумомо. — Това глупаво, тъпо момиче! — И започна да ме бие. Не можех да направя нищо, оста да се свия на топка на пода и да крещя, докато Майка не съумя някак да я усмири. Междувременно и Леля се бе появила.

— О, Майко — подхвана Хацумомо. — На връщане към нашата окия тази вечер ми се стори, че видях малката Чийо в края на уличката да разговаря с един мъж. Отхвърлих обаче тази мисъл, защото знаех, че не може да е тя. Че нали изобщо не би трябвало да е извън къщи. Но когато се качих в стаята си, открих, че кутията ми за бижута е разровена и хукнах обратно тъкмо навреме, за да видя как Чийо дава нещо на мъжа. Тя се опита да избяга, но аз я хванах.

Майка дълго мълча, без да сваля очи от мен.

— Мъжът изчезна — продължи Хацумомо, но аз мисля, че Чийо вероятно му е продала някои от бижутата ми за пари. Тя, Майко, иска, мисля, да избяга оттук… след като бяхме толкова добри с нея.

— Добре, Хацумомо — каза Майка. — Това е напълно достатъчно. Идете двете с Леля в твоята стая и вижте какво липсва.

Веднага щом останах сама с Майка, аз погледнах нагоре към нея — седях на колене на пода — и прошепнах:

— Майко, това не е истина… Хацумомо беше в стаята на прислугата с любовника си. Сърдита ми е за нещо и ми отмъщава. Нищо не съм взимала от нея.

Майка мълчеше. Дори не бях сигурна дали ме е чула. Скоро Хацумомо излезе и обяви, че й липсва брошка — украшение за пояса на кимоното.

— Изумрудената ми брошка, Майко — не спираше да повтаря тя и да плаче като школувана актриса. — Тя е продала изумрудената ми брошка на онзи ужасен човек. Моята изумрудена брошка! За коя се мисли тя, че да открадне от мен такова нещо!

— Претърсете момичето — заповяда Майка.

Веднъж — бях около шестгодишна — наблюдавах как един паяк плете мрежата си в един ъгъл на къщата. Преди да успее да я довърши, един комар влетя право в нея и се хвана.

Отначало паякът не му обърна никакво внимание, а си продължи работата. Едва когато свърши, той пролази по мрежата с пипалата си и склещи смъртоносно комара. Седях на дървения под, наблюдавах как Хацумомо приближава и се опитва да ме хване с деликатните си пръсти и си давах сметка, че съм хваната в мрежата, която тя е изплела за мен. Не можех за нищо на света да дам обяснение за парите в обито ми. Тя ги измъкна, а Майка ги изтръгна от ръцете й и ги преброи.

— Ти си глупачка да продадеш изумрудена брошка за толкова малко — каза ми. — Особено след като ще ти излезе много по-скъпо да възстановиш стойността й.

Пъхна парите в нощното си кимоно, а после се обърна към Хацумомо:

— Била си с любовника си тук този нощ.

Хацумомо бе изненадана, но не се поколеба да отговори:

— Как ви хрумна това, Майко?

Последва дълга пауза, след което Майка каза на Леля:

— Дръж й ръцете.

Леля я хвана за ръцете и ги изви зад гърба й. Държа я така, докато Майка разпра полите на кимоното й на бедрата. Мислех, че Хацумомо ще се съпротивлява, но тя не помръдна. И докато Майка вдигна кошимакито и разтвори коленете й, ме гледаше с ледения си поглед. После Майка мушна ръка между бедрата й и когато я извади, пръстите й бяха влажни. Известно време тя търка палеца о останалите си пръсти, а после ги помириса. След това замахна и удари Хацумомо по лицето. И остави влажна следа.