Мемоарите на една гейша

5

Същия ден следобед Хацумомо ме заведе в Регистратурата на Гион. Очаквах нещо грандиозно, но се оказаха няколко нищо и никакви мрачни и покрити със сламени рогозки стаи на втория етаж на училищна сграда. Вътре бе пълно с маси и счетоводни книги и ужасно миришеше на цигари. Един чиновник вдигна очи към нас през пелената от дим и ни кимна да влезем в задната стая. Там зад отрупана с книжа маса седеше най-огромният човек, който бях виждала в живота си. Тогава още не знаех, но се оказа, че някога бил състезател по сумо. И наистина, ако излезеше и бутнеше с тяло сградата, всички онези маси щяха навярно да се прекатурят и да се стоварят на пода. Не беше особено добър състезател и след оттеглянето си не бе получил почетна титла като повечето борци, но все още обичаше да го наричат с някогашното му име — Аваджиуми. Някои от гейшите го бяха съкратили шеговито на прякора Аваджи.

Още с влизането Хацумомо пусна в ход чара си. За пръв път я виждах да го прави. Тя каза само: „Аваджи сан!“, но така, че нямаше да се изненадам, ако някъде по средата бе останала без дъх, защото прозвуча като „Авааа-джиии-сааааа-аннн!“ Прозвуча, сякаш му се караше. Щом чу гласа й, той остави писалката и огромните му бузи се отместиха към ушите — такава бе неговата усмивка.

— Ммм… Хацумомо сан — изрече той. — Ако продължиш да се разхубавяваш, не знам какво ще правя!

Говорът му приличаше на хриптене, защото състезателите по сумо често си съсипват гласните струни. Причината е, че си нанасят взаимно удари по врата.

Може да беше с размерите на хипопотам, но иначе, що се отнася до облеклото, беше много елегантен. Носеше кимоно на ситно райе и подходящи панталони. Работата му се състоеше в това да следи дали всички пари, минаващи през Гион, текат накъдето се полага; някои приточета от тази парична река се вливаха, разбира се, право в джоба му. Не че той крадеше, а просто така работеше системата. Аваджиуми наистина заемаше много важна длъжност, тъй че за всяка гейша бе от полза да го ощастливява, поради което той се славеше с това, че прекарва толкова време без елегантните си дрехи, колкото в тях.

Двамата дълго разговаряха и накрая Хацумомо му каза, че е дошла да ме регистрира за занятията в училището. Аваджиуми все още не ме бе погледнал, но сега обърна гигантската си глава към мен. След миг стана и вдигна една от книжните щори на прозореца, за да стане по-светло.

— О, мислех, че очите ме лъжат — рече той. — Трябваше веднага да ми кажеш какво красиво момиче водиш със себе си. Очите й… имат цвета на огледало!

— На огледало ли! — извика Хацумомо. — Но огледалото няма цвят, Аваджи сан.

— Разбира се, че има. Искрящо сив. Когато се оглеждаш, виждаш само себе си, но аз откривам красив цвят.

— Така ли? За мен не е чак толкова красив. Веднъж видях един умрял — измъкваха го от реката и на цвят езикът му бе досущ като очите й.

— Може би защото си прекалено красива, за да забелязваш другаде красота — каза Аваджиуми, отвори една счетоводна книга и взе писалката. — Както и да е, нека регистрираме момичето. Сега… Чийо, нали? Кажи ми пълното си име, Чийо, и мястото на раждане.

Щом чух това, веднага си представих как Сацу стои и гледа нагоре към Аваджиуми, объркана и уплашена. Трябваше и тя да е била по някое време тук, защото, щом на мен ми се налагаше да се регистрирам, същото се отнасяше и за нея.

— Фамилията ми е Сакамото — отвърнах. — Родена съм село Йороидо. Но може би вече сте го чули, господине, от моята по-голяма сестра Сацу?

Опасявах се, че въпросът ми ще вбеси Хацумомо, но за моя изненада тя изглеждаше едва ли не доволна.

— Ако е по-голяма от теб, би трябвало вече да се е регистрирала — отвърна Аваджиуми. — Но не ми е попадала. Не мисля, че изобщо е в Гион.

Едва сега проумях усмивката на Хацумомо — тя предварително знаеше какъв ще е отговорът му. Ако имах някакви съмнения дали, както твърдеше, наистина е разговаряла със сестра ми, то те се изпариха. В Киото имаше и други райони, обитавани от гейши, макар да не знаех кой знае колко за тях. Сацу бе в някой от тях и аз се зарекох да я намеря.

Когато се върнах в нашата окия, Леля ме чакаше, за да ме заведе на баня по-надолу по улицата. Вече бях ходила там, но с по-възрастните прислужници, които обикновено ми даваха малка хавлиена кърпа и парче сапун и ме оставяха да се мия сама, а те клякаха на кахления под и се миеха една друга. Леля беше по-мила и седна да ми изтърка гърба. Бях изненадана, че е лишена от всякакво благоприличие — тя мяташе насам-натам увисналите си гърди, сякаш не бяха нищо повече от бутилки. Дори няколко пъти ме удари неволно по рамото с едната.

По-късно вкъщи ме облече в първото копринено кимоно в живота ми — яркосиньо със зелени треви по края и светложълти цветя по ръкавите и гърдите. После ме поведе нагоре по стълбата към стаята на Хацумомо. Преди да влезем, ме предупреди строго по никакъв начин да не разсейвам Хацумомо или, не дай си боже, да направя нещо, което би предизвикало гнева й. Тогава не я разбрах, но сега отлично знам защо бе толкова загрижена. Защото, когато се събужда сутрин, гейшата е като всяка друга жена — с омазнено от съня лице и неприятен дъх. Вярно, че прическата й е прекрасна, дори когато се мъчи да си отвори очите, но във всяко друго отношение е най-обикновена жена и в никакъв случай гейша. Превръща се в гейша едва когато седне пред огледалото, за да се гримира грижливо. Не че тогава започва да прилича на гейша. От този миг нататък тя започва да мисли като гейша. Наредиха ми да седна на крачка зад Хацумомо, откъдето можех да виждам лицето й в малкото огледало на тоалетката. Тя бе коленичила върху възглавничка и беше облечена в прилепващо на раменете памучно кимоно. В ръцете си държеше половин дузина четки с различна големина. Някои бяха широки като ветрила, други изглеждаха като клечици за хранене с малки като топлийки главички от мек косъм. Най-сетне Хацумомо се извърна и ми ги показа.

— Ето четките ми — обясни. — А спомняш ли си това? — Извади от чекмеджето на тоалетката си бурканче с белило и го размаха във въздуха, за да го видя добре. — Това е гримът, който ти казах никога да не докосваш.

— Не съм го докосвала — отвърнах.

Тя помириса няколко пъти затвореното бурканче и каза:

— Да, не мисля, че си го пипала. — После го остави и взе три цветни пръчици, сложи ги на дланта си и ми ги показа. — Това пък е за нюансите. Може да ги разгледаш.

Взех едната. Беше с големината на бебешко пръстче, но твърда и гладка като камък, така че не остави цветна следа по кожата ми. Единият край бе увит в тънък станиол, протрит от употреба.

Хацумомо си взе обратно пръчицата и ми протегна нещо като клонка, обгорена в единия край.

— Много хубаво парче от изсушена павлония за изписване на веждите. А това е восък. — Тя извади от хартията, в която бяха загърнати, две използвани наполовина парчета восък и ми ги подаде да ги разгледам.

— Защо, мислиш, ти показах всички тези неща?

— За да разбера как ще се гримирате — отвърнах.

— О, небеса, не! Показах ти ги, за да разбереш, че тук няма никаква магия. Можеш да съжаляваш дълбоко! Защото това означава, че само гримът няма да помогне на бедната Чийо да се превърне в красавица…

Хацумомо се обърна към огледалото и затананика тихо, докато отваряше бурканче с бледожълт крем. Може би няма да ми повярвате, като ви кажа, че този крем бе направен от курешки на славей, но това е самата истина. По онова време много гейши го използваха за крем, защото вярваха, че е много полезен за кожата на лицето, но струваше толкова скъпо, че Хацумомо постави само мъничко около очите и устата си. После отчупи от восъка и след като го поразмекна между пръстите си, натърка с него лицето, а после и шията и гърдите си. Отне й известно време да си избърше ръцете в парцал, а сетне намокри една от плоските четки в паничка с вода и дълго я търка в грима, докато не се получи тебеширенобяла паста. Използва я, за да намаже с нея лицето и шията си, но остави небоядисани очите, както и местата около устните и носа. Виждали сте някога, предполагам, как дете изрязва дупки в хартия, за да си направи маска. Точно така изглеждаше Хацумомо, докато не намокри някакви по-малки четки и не запълни небоядисаните места. След което изглеждаше така, сякаш бе паднала по лице в съд с оризово брашно, защото цялото й лице бе мъртвешки бяло. Приличаше на демона, който всъщност си беше, но въпреки това ми прималяваше от завист и срам. Защото знаех, че след час и нещо мъжете щяха да зяпат очаровани това лице, а аз щях все така да си седя тук, в тази окия, потна и обикновена.

Сетне Хацумомо намокри цветните си пръчици и начерви с тях страните си. Още през първия месец я бях виждала много пъти напълно гримирана. Винаги, стига да можех, и то така, че някой да не ме сметне за невъзпитана, я оглеждах крадешком. Бях забелязала, че използва различен цвят руж според багрите на кимоното. Нямаше нищо необикновено в това, но едва след години научих, че ружът й е винаги с един оттенък по-червен от на другите гейши. Не мога да кажа защо го правеше, освен може би за да внушава на околните мисълта за кръв. Но тя не беше глупава и знаеше отлично как да подчертае красотата на чертите си.

Тя приключи с нанасянето на ружа, но все още нямаше вежди и устни. Само че за известно време остави лицето си такова — чудата бяла маска, и помоли Леля да й забели врата. Тук се налага да ви обясня нещо за вратовете в Япония, ако не го знаете, разбира се, и най-вече факта, че като правило за японските мъже женската шия е нещо като женските крака за европейските мъже. Затова гейшите носят кимоната си отпуснати толкова ниско, че да се виждат горните им прешлени, както по аналогична причина парижанките, предполагам, носят къси поли. Леля изрисува на врата на Хацумомо така нареченото санбонаши — „три крака“. Това е много вълнуващ рисунък, който създава усещането, че гледаш голата кожа на врата през малки заострени краища на бяла ограда. Минаха години, докато проумея еротичния му ефект върху мъжете, но то е като жена, която гледа през разтворените си пръсти. Всъщност гейшата оставя малко ненабелена кожа само покрай линията на косата, от което гримът й изглежда още по-изкуствен, нещо като маска Но. Ако седнал зад нея мъж наистина гледа на грима й като на маска, то той още по-осезаемо усеща кожата под него.

Докато плакнеше четките си, Хацумомо няколко пъти погледна отражението ми в огледалото. Накрая каза:

— Знам какво си мислиш. Че никога няма да бъдеш толкова красива. Е, това е самата истина.

— Аз пък искам да ти съобщя — обади се Леля, — че някои хора намират Чийо за доста хубаво момиче.

— Някои хора обичат вонята на развалена риба — каза в отговор Хацумомо. После ни нареди да напуснем стаята, за да си облече долното кимоно.

Двете с Леля излязохме на стълбищната площадка, където господин Бекку чакаше пред голямо огледало. Беше си все същият като в деня, когато ни отведе със Сацу от къщи. Както научих още през първата седмица тук, основното му занимание не бе да отмъква момичета от домовете им. Господин Бекку бе специалист по обличане на кимона, което ще рече, че идваше всеки ден в нашата окия да помага на Хацумомо да облича пищните си кимона.

Кимоното й за тази вечер висеше на стойка до огледалото. Леля току го приглаждаше, докато Хацумомо не се появи по долно кимоно в ръждивокафяв цвят с рисунък от тъмножълти листа. Оттам насетне почти нищо не разбрах, защото кимоното като дреха е твърде сложно за незапознат с него човек. Но начинът, по който се носи, има дълбок смисъл, стига да ти го обяснят както подобава.

Най-напред трябва да знаете, че обикновената домакиня и гейшата носят кимоното си по съвършено различен начин Когато облича кимоно, домакинята използва всевъзможни подплънки, така че дрехата да не се нагърчва в кръста и в крайна сметка жената изглежда съвършено цилиндрична като дървена колона в храм. Гейшата обаче толкова често носи кимоно, че почти няма нужда от подплънки и дрехата никога не прави гънки в талията. Но и домакинята, и гейшата започват да се обличат, като най-напред свалят лекото кимоно, в което са, докато се гримират, а сетне увиват копринено парче плат — наричаме го коишмаки — около голите си бедра. Следва долната риза с къси ръкави, която се завързва в кръста, а после наподобяващите възглавнички подплънки и шнурове за закрепване на нужното място. Хацумомо имаше типична за японка фигура — малки бедра и силует на върба, а и от толкова години носеше кимоно, че изобщо не използваше подплънки.

Когато жената е вече напълно облечена, всичко, което изброих дотук, остава скрито за погледа. Но следващото, тоест долното кимоно, в никакъв случай не е част от бельото, както би помислил човек. Когато танцува или дори когато върви по улицата, гейшата може да повдигне леко с лява ръка полите на кимоното си, за да не й пречат. Тогава някъде докъм коленете се откриват полите на долното кимоно. Ето кое налага рисунъкът и материята му да са съчетани с основното кимоно. Освен това яката на долното се подава така, както яката на ризата под мъжкото сако. Част от задълженията на Леля бе всеки ден да пришива копринена якичка на долното кимоно, което Хацумомо щеше да облече вечерта, а на другата сутрин да я сваля за пране. Якичките на чиракуващите гейши са червени, но Хацумомо не беше, разбира се чиракуваща, затова носеше бяла.

И така, когато излезе от стаята си, Хацумомо беше вече с всичко онова, което описах, макар да виждахме само долното й кимоно с шнур около талията, за да не се разтваря. Беше и с бели къси чорапки, така наречените таби, закопчани с кукички, за да прилепват плътно към глезените. В този си вид тя бе готова за господин Бекку, който да й облече връхното кимоно. Стига да наблюдавахте работата му, веднага щяхте да разберете защо помощта му бе нужна. Кимоното е с определена дължина, независимо кой го носи, тъй че ако жената не е много висока, излишната материя трябва се нагъне и скрие под пояса. За да постигне нужната дължина, господин Бекку повдигна кимоното, така че на кръста се получиха два слоя материя, и го пристегна с шнур, а когато свърши, нямаше нито една гънчица. А и да се появеше някоя, той дръпваше оттук-оттам и в крайна сметка ефектът бе истинско съвършенство. Когато свърши, кимоното обгръщаше идеално очертанията на тялото.

Основно задължение на господин Бекку като специалист по обличане на кимоно бе да завърже пояса, наречен оби, което не е толкова просто, колкото изглежда. Обито на Хацумомо бе с дължината на човешки ръст и широко приблизително колкото раменете на жена. Увито около кръста, то обхваща разстоянието между основата на гърдите и пъпа. Понечете хора, които нямат представа от кимоно, изглежда, мислят, че обито просто се завързва на гърба като шнур или нещо подобно, но съвсем не е така. Нужни са половин дузина връзки и закопчалки, които да го фиксират, както и доста подплънки за оформяне на възела. На господин Бекку му бяха нужни няколко минути, за да се справи с обито на Хацумомо. Когато свърши, по дебелата и тежка материя нямаше гънка.

Разбрах твърде малко от това, което видях тогава, но ми се стори, че господин Бекку прави какво ли не, и то светкавично, докато Хацумомо само стърчи с вдигнати ръце и не сваля поглед от отражението си в огледалото. Призляваше ми от завист, като я гледах. Кимоното й беше от брокат с нюанси на кафяво и златно. Под кръста й елени в есеннокафяво се гушеха един в друг на фона на златни и ръждивокафяви окапали листа. Обито бе с цвят на цъфнала слива с втъкани сребърни нишки. Тогава не разбирах още от тези неща, но кимоното й струваше навярно повече от годишния доход на полицай или продавач. Въпреки това, ако я наблюдавахте как се извръща, за да се види в гръб, бихте си помислили, че и всички пари на света не могат да помогнат на една жена да изглежда толкова съвършена.

Оставаше й само да си довърши грима и да си сложи украшенията за коса. Двете с Леля я последвахме в стаята. Хацумомо седна на колене пред тоалетката и извади лакирана кутийка с червило за устни. Нанесе го с четчица. Модата по онова време бе горната устна да не се черви, така че долна та изглеждаше по-пълна. Белият грим поражда какви ли не странни илюзии — ако гейша начерви изцяло устните си, устата й ще заприлича на две големи парчета риба тон. Ето защо повечето гейши предпочитат нацупена форма, нещо като цъфнала теменужка. Ако по природа не се радва на такава форма, което е твърде рядко, една гейша почти винаги променя с червилото устата си, за да изглежда много по-кръгла, отколкото е в действителност. Но както казах, модата тогава бе да се черви само долната устна и Хацумомо направи точно това.

После тя взе парчето павлония, което ми показа по-рано, и го запали с клечка кибрит. Остави го няколко секунди да гори, духна пламъка, изстуди обгореното място с пръсти, обърна се към огледалото и прокара овъглената част по веждите си. Получи се очарователна меко сива сянка. После Хацумомо отиде до гардероба и си избра няколко украшения за коса, включително и едно от костенурка, както и необикновен грозд от перли, закрепен на дълга фиба. Постави украшенията в косата си, сложи си парфюм отзад на врата и пъхна плоското дървено шишенце в обито си в случай, че й се наложеше да го използва по-късно. Там напъха и сгъваемо ветрило, а в левия ръкав на кимоното си — носна кърпичка. Свърши, обърна се и ме погледна. Усмихваше се като преди малко с онази своя едва забележима усмивка и дори, Леля трябваше да въздъхне, очарована от изумителната й хубост.