Мемоарите на една гейша

23

Не мога да кажа, че вече се бях успокоила, когато рано на другата сутрин влакът навлезе в гара Киото. Нали все пак, ако хвърлиш камък в езеро, водата трепти още дълго, след като той вече лежи на дъното. Но когато слязох по дървените стъпала на перона с господин Ичода на крачка след мен, получих такъв шок, че за известно време забравих всичко друго.

В една стъклена витрина бе изложен плакатът на тазгодишните Старопрестолни танци и аз спрях да го разгледам. До събитието оставаха две седмици. Плакатът бе разпространен предишния ден, може би докато съм се разхождала из имението на барона с надеждата да срещна председателя. Всяка година танците имаха различна тема, като например „Багрите на четирите сезона в Киото“ или: „Известни сцени от Разказ за Хейке“. Тазгодишната бе „Сияйната светлина на утринното слънце“. Плакатът, който, разбира се, беше нарисуван от Учида Косабуро, автор на почти всички плакати от 1919 година насам, изобразяваше чиракуваща гейша с красиво кимоно в зелено и оранжево, застанала на дървен мост с формата на арка. Бях изтощена от дългото пътуване, а и спах много лошо във влака, затова известно време стоях в унес пред картината, опитвайки се да осмисля зелените и златните багри на фона. После момичето в кимоното привлече вниманието ми. Тя бе устремила поглед към ярката светлина на изгряващото слънце, а очите й бяха поразително синьосиви. Трябваше да се хвана за перилото, за да не падна. Аз бях момичето, което Учида беше нарисувал на моста!

На връщане от гарата господин Ичода ми посочи всеки плакат, край който минахме, и дори накара рикшата да се от клони от пътя, за да видим цяла една стена от старата сграда на универсалния магазин „Даймару“, облепена с плакати. Не беше чак толкова вълнуващо да виждам себе си из целия град — представях си как клетото момиче от плаката стои пред огледало, а един стар мъж развързва обито на кимоното му. И все пак, през следващите няколко дни очаквах всевъзможни поздравления, но скоро разбрах, че подобна чест струва скъпо. Откакто Мамеха уреди да получа роля в сезонните танци, чух какви ли не неприятни приказки за себе си. А след появата на плаката стана още по-лошо. На другата сутрин например една млада чиракуваща гейша, която само допреди седмица се държеше много приятелски с мен, извърна глава, когато я поздравих с поклон.

Затова пък Мамеха, която се възстановяваше в дома си, беше толкова горда, сякаш самата тя е на плаката. Не беше доволна, разбира се, че отидох в Хаконе, но изглеждаше все така отдадена на успеха ми — дори още повече, колкото и да е странно. Известно време се притеснявах, че тълкува случилото се с барона като предателство спрямо нея. Боях се, че господин Ичода й е казал… но и така да беше, тя никога не отвори дума за това. Нито пък аз.

Две седмици по-късно танците бяха официално открити. През първия ден в гримьорната на театър „Кабуренджо“ усещах, че преливам от възбуда, защото Мамеха ми беше казала, че председателят и Нобу ще са в публиката. Слагах си грима и все попипвах кърпичката на председателя, пъхната под халата до кожата ми. Косата ми бе пристегната плътно с копринена лента, защото щях да танцувам с различни перуки, и когато се разгледах в огледалото без познатата пищна прическа, видях напълно променен овал. Може да ви прозвучи странно, но когато осъзнах, че формата на собственото ми лице ме изненадва, осени ме внезапното прозрение, че нищо в живота не е толкова просто, колкото си въобразяваме.

След час стоях зад кулисите заедно с другите момичета, готова за встъпителния танц. Бяхме облечени в еднакви кимона в жълто и червено и с обита в оранжево и златно, така че изглеждахме като ярки отблясъци на утринното слънце. Музиката започна с онези първи удари на барабаните и подрънкването на всички шамисени и когато се изсипахме на сцената като наниз от мъниста — с протегнати ръце и разтворени ветрила, — аз се почувствах повече от всякога част от нещо.

След встъплението хукнах по стълбата нагоре да се преоблека. Следващият танц, в който имах самостоятелна роля, се казваше „Утринното слънце върху вълните“ и разказваше за девойка, която в ранна утрин плува в океана и се влюбва в омагьосан делфин. Бях в прекрасно розово кимоно с рисунък на вода в сиво. Освен това държах сини копринени ленти, символизиращи играещите вълни. Ролята на превърнатия в делфин принц се изпълняваше от гейша на име Умийо. Освен това имаше роли за гейши, изобразяващи вятър, слънчева светлина и водни пръски, а в дъното на сцената няколко чиракуващи гейши в черно-сини кимона играеха делфини, зовящи своя принц да се върне при тях.

Преоблякох се толкова бързо, че ми останаха няколко минути да огледам публиката. Тръгнах по посока на отекващите от време на време удари на барабаните към тесен тъмен коридор зад мястото на оркестъра от едната страна на сцената. Още няколко гейши вече надничаха през пролуките в резбованите плъзгащи се врати. Присъединих се към тях и успях да открия председателя и Нобу. Седяха заедно, но ми се стори, че председателят е отстъпил по-доброто място на Нобу. Нобу не сваляше очи от сцената, но за моя изненада председателят като че спеше. Музиката ми подсказа, че започва танцът на Мамеха, и аз отидох в края на коридора, откъдето през процепите на вратите се виждаше сцената.

Наблюдавах Мамеха само няколко минути, но впечатлението от танца й никога няма да се изличи от съзнанието ми. Повечето танци на школата „Иноуе“ са поставени по някаква история и тази на нейния танц със заглавие „Придворен се връща при своята съпруга“ бе по китайска класическа поема за един придворен, който има дълга любовна връзка с дама от императорския двор. Една нощ съпругата на придворния се скрива в храстите край двореца, за да разкрие къде прекарва времето си той. Най-сетне призори вижда как съпругът й си тръгва от покоите на любовницата си, но вече се е разболяла от ужасния студ през нощта и скоро след това умира.

За нашите пролетни танци действието в тази история беше пренесено в Япония, но сюжетът оставаше непроменен. Мамеха играеше съпругата, която умира от студ и сърдечна мъка, а гейшата Канако изпълняваше ролята на нейния съпруг, придворния. Наблюдавах танца от момента, в който придворният се прощава с любовницата си. Мизансценът бе вече изумително красив — меката светлина на предутрието на фона на бавния ритъм на шамисена, отекващ като сърцебиене. Придворният изпълни прекрасен танц на благодарност към любовницата за незабравимата нощ, а после се придвижи към светлината на изгряващото слънце, за да улови за нея топлината му. Това бе моментът, в който Мамеха, скрита в единия край на сцената от погледите на придворния и любовницата му, затанцува своята дълбоко скръбна елегия. Дали красотата на нейния танц или прелестта на историята, не знам, но се почувствах така, сякаш самата аз съм жертва на това ужасно предателство. В края на танца сцената бе огряна от слънчева светлина. Мамеха влезе в една горичка, за да изиграе простичката сцена на смъртта. Не мога да кажа какво стана след това — бях прекалено развълнувана, за да продължа да гледам, а и без това трябваше да се върна зад сцената и да се приготвя за своя танц.

Докато чаках зад кулисите, изпитвах странното усещане, че ме притиска тежестта на цялата сграда — разбира се, тъгата винаги ми се е струвала като нещо необикновено тежко. Белите чорапи на добрата танцьорка са винаги с един номер по-малки, за да усеща с ходилата си ръбовете на дъските на сцената. Но докато стоях и се опитвах да намеря у себе си сили за танца, чувствах върху си такава тежест, че усещах не само ръбовете по сцената, а и нишките на самите чорапи. Най-сетне чух музиката на барабаните и шамисена и мекото шумолене на дрехите на момичетата, които заситниха покрай мен на сцената, но ми е трудно да си спомня какво стана по-нататък. Сигурна съм, че вдигнах ръце със сгънатото ветрило и присвих колене — в тази поза се появявах на сцената. Впоследствие не чух да намекват, че не съм излязла навреме, но си спомням отчетливо само как гледах с удивление колко уверено и плавно се движат ръцете ми. Бях упражнявала хиляди пъти този танц и това би трябвало, предполагам, да е предостатъчно. Защото макар съзнанието ми да се беше изключило, изиграх ролята си спокойно и без всякакви усилия.

Всеки път до края на месеца се приготвях за излизане на сцената, като се съсредоточавах върху „Придворен се връща при съпругата си“, докато не усетех тежестта на тъгата. Ние, човешките същества, имаме удивителна способност да свикваме с всичко, но когато си представех как Мамеха, скрита от погледите на придворния и любовницата му, разкрива в танц дълбоката си скръб, не можех да се въздържа да не изпитам онази тъга, както вие не бихте могли да се въздържите да не помиришете разрязана ябълка на масата пред вас.

Един ден през последната седмица на танците двете с Мамеха останахме до късно в гримьорната, увлечени в разговор с друга гейша. На излизане от театъра не очаквахме да видим никого вън — и наистина хората се бяха разотишли. Ала на улицата шофьор в униформа изскочи от една кола и отвори задната врата. Двете с Мамеха понечихме да отминем, но от колата слезе Нобу.

— О, Нобу сан! — удиви се Мамеха. — Бях започнала да се безпокоя, че вече не се интересувате от компанията на Саюри! Всеки ден този месец се надявахме да се обадите…

— Вие ли ще се оплаквате, че са ви накарали да чакате? Чакам пред театъра вече повече от час.

— Да не би току-що да излизате от поредното представление? — попита Мамеха. — Саюри е вече звезда.

— Не — отвърна той. — Излязох преди цял час от театъра. Имах достатъчно време да позвъня и да изпратя шофьора до центъра на града да вземе нещо.

Нобу потропа по стъклото на колата и така стресна бедния човек, че фуражката му падна. Шофьорът спусна стъклото и подаде на Нобу плик от станиол. После Нобу се обърна към мен, аз му се поклоних дълбоко и казах колко съм щастлива, че го виждам.

— Ти си много талантлива танцьорка, Саюри. Аз не правя подаръци току-така — каза той, но мисля, че не беше истина. — Сигурно затова Мамеха и другите в Гион не ме обичат колкото обичат другите мъже.

— Нобу сан! — възкликна Мамеха. — Кой ви е казал някога подобно нещо?

— Отлично знам какво обичате вие, гейшите. Докато един мъж ви отрупва с подаръци, се примирявате с всякакви глупости.

Нобу ми подаде малкия пакет.

— Нобу сан — казах, — с каква глупост ме молите да се примиря?

Казах го на шега, разбира се, но Нобу не го възприе така.

— Не казах ли току-що, че не съм като другите мъже? — измърмори той. — Защо вие, гейшите, никога не вярвате на хората? Ако искаш това, по-добре го вземи, преди да съм размислил.

Благодарих му и взех пакетчето, а той отново потропа по прозореца на колата. Шофьорът изскочи и му отвори задната врата.

Стояхме приведени в поклон, докато колата се скри зад ъгъла. После Мамеха ме отведе обратно в градината на театъра. Седнахме на каменна скамейка с изглед към езерото с шараните и надникнахме в плика от Нобу. В нея имаше само една кутийка, загърната в златиста хартия с релефния щемпел на известен магазин за бижута и завързана с червена панделка. Отворих я и открих скъпоценен камък — рубин с големината на прасковена костилка. Приличаше на огромна капка кръв, пробляскваща на слънчевата светлина на повърхността на езеро. Завъртях го в ръката си и отблясъците заподскачаха от една полирана повърхност на друга. Усещах ги, сякаш подскачаха в гърдите ми.

— Виждам колко си развълнувана — каза Мамеха. — И съм много щастлива за теб. Но не му се радвай прекалено. Ще имаш други бижута, Саюри — много бижута, предполагам. Но никога не ще имаш подобна възможност. Затова отнеси рубина вкъщи и го дай на Майка.

Гледах изумително красивия скъпоценен камък и светлината, която се процеждаше от него и оцветяваше ръката ми в розово, мислех си за Майка с нейните болезнени жълти очи с червени като сурово месо краища и… и ми се струваше, че да й дам рубина е като да облека язовец в коприна. Но трябваше, разбира се, да се подчиня на Мамеха.

— Когато й го даваш, трябва да си изключително мила и да кажеш: „Майко, аз наистина нямам нужда от такъв камък и за мен би било чест, ако го приемете. Причиних ви толкова неприятности досега.“ Не казвай обаче нищо повече, защото тя ще си помисли, че я иронизираш.

По-късно, докато разтърквах туш, за да напиша благодарствено писмо на Нобу, усещах как на душата ми става все по-тягостно. Ако Мамеха ме беше помолила на нея да дам рубина, щях да го направя с радост… но на Майка! Вече се бях привързала към Нобу и съжалявах, че скъпият му подарък ще попадне в ръцете на такава жена. Знаех прекрасно, че ако рубинът беше от председателя, за нищо на света не бих го дала на когото и да било. Така или иначе, написах писмото и отидох в стаята на Майка да говоря с нея. Тя седеше в полумрака, галеше кучето си и пушеше.

— Какво искаш? — попита ме. — Тъкмо се канех да повикам да ми донесат чай.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, но днес следобед, когато двете с Мамеха излязохме от театъра, директорът Нобу Тошикадзу ме чакаше…

— Чакаше Мамеха сан, искаш да кажеш.

— Не знам, Майко. Но той ми даде подарък. Много красиво нещо, само че аз нямам нужда от него.

Исках да кажа, че за мен ще е чест, ако тя го приеме, но Майка не ме слушаше. Остави лулата на масата и грабна кутийката от ръката ми, преди да успея да й я подам. Опитах отново да обясня, но тя обърна кутийката наопаки, изтърси рубина в мазните си пръсти и попита:

— Какво е това?

— Подаръкът от директора Нобу. Нобу Тошикадзу от електрическата компания „Ивамура“, искам да кажа.

— Мислиш, че не знам кой е Нобу Тошикадзу?

Тя стана от масата, отиде до прозореца, отвори хартиената щора и заразглежда рубина на гаснещата дневна светлина. Правеше като мен в градината на театъра — въртеше камъка и се любуваше на отблясъците, които той хвърляше. Накрая затвори щората и се върна на масата.

— Може би не си разбрала добре. Да не би той да те помоли да го дадеш на Мамеха?

— Ами и тя беше там.

Пред очите ми умът на Майка се превърна в ужасно натоварен кръстопът. Тя остави рубина на масата и захапа лулата. Всеки облак дим ми се струваше като носеща се по въздуха малка объркана мисъл. Накрая каза:

— Значи Нобу се интересува от теб, така ли?

— От известно време имам честта да се ползвам от вниманието му.

Майка отново остави лулата на масата, сякаш да даде да се разбере, че разговорът става много по-сериозен, и каза:

— Напоследък не те държа под око, както би трябвало. Ако си имаш приятел, сега е моментът да ми го кажеш.

— Никога не съм имала приятел, Майко.

Не знам дали повярва на думите ми, но ме отпрати да си вървя. Още не й бях предложила рубина така, както ми каза Мамеха. Опитах се да измисля как да върна разговора на това. Но когато погледнах към камъка на масата, тя, види се, помисли, че ще си го поискам обратно, и преди да успея да отворя уста, протегна ръка и сякаш го погълна с нея.

Ето че това най-сетне се случи един следобед само след няколко дни. Мамеха дойде в нашата окия, отведе ме в гостната и каза, че наддаването за моето мидзуаге е започнало. Сутринта била получила вест от съдържателката на „Ичирики“.

— Но моментът е наистина ужасно неподходящ — каза тя. — Днес трябва да замина за Токио. Само че ти няма да имаш нужда от мен. Ще узнаеш дали мизата нараства, защото ще започнат да се случват разни неща.

— Не разбирам. Какви неща? — попитах.

— Всякакви — отвърна тя и си тръгна, без да изпие и чаша чай.

Нямаше я три дни. Отначало сърцето ми започваше да подскача всеки път, щом дочуех някоя от прислужниците да приближава. Но минаха два дни без новини. А на третия Леля дойде и каза, че Майка ме вика в стаята си.

Едва сложих крак на първото стъпало, и чух горе да се отваря плъзгаща се врата. Миг след това Пити се спусна надолу като вода, плиснала се от кофа — краката й едва докосваха стъпалата и някъде по средата на стълбата си удари пръста в парапета. Сигурно много я заболя, защото извика, а вече долу, го стисна и през сълзи попита:

— Къде е Хацумомо? Трябва да я намеря!

— Струва ми се, че доста лошо се удари — рече Леля. — Сега иди и намери Хацумомо, че да те заболи още по-силно.

Пити изглеждаше ужасно разстроена, и то не само заради пръста, но когато я попитах какво й е, не отговори, а се устреми към вестибюла и изчезна.

Заварих Майка седнала на масата. Започна да си пълни лулата, но скоро размисли и я остави. Най-отгоре на шкафа със счетоводните книги имаше красив европейски часовник в стъклена кутия и тя току го поглеждаше, но минаха няколко дълги минути, без да ми каже нищо. Накрая се обадих:

— Извинявам се, че ви безпокоя, госпожо, но ми предадоха, че искате да ме видите.

— Докторът закъснява — промърмори тя. — Ще го изчакаме.

Помислих, че говори за доктор Рак, който идва да обсъди подробностите около моето мидзуаге. Не го бях очаквала и усетих как стомахът ми започва да се свива от тревога. Майка си убиваше времето, като галеше Таку. Но тези ласки много скоро омръзнаха на кучето и то започна да ръмжи тихичко.

По едно време чух прислугата да посреща някого във вестибюла и Майка слезе долу. А когато след няколко минути се върна, изобщо не водеше доктор Рак, а много по-млад мъж с гладка сребриста коса и кожена чанта в ръка.

— Това е момичето — каза му Майка.

Поклоних се на младия лекар, който също ми се поклони в отговор и се обърна към Майка.

— Госпожо, къде ще…

Тя му каза, че тази стая е съвсем подходяща. По начина, по който затвори вратата, разбрах, че ще се случи нещо неприятно. Тя започна да ми развързва обито, а после го сгъна на масата. Сетне ми смъкна кимоното и го закачи на стойка в ъгъла. Стоях неподвижно в жълтото си долно кимоно, но след миг Майка започна да развързва и неговия пояс. Не можах да се сдържа да не я спра с ръце, но и тя като барона преди време ги отблъсна. После дръпна и ми свали кошимакито — пак досущ като в Хаконе. Всичко това никак не ми харесваше, но вместо да разтвори дрехата ми, както направи баронът, тя я уви около мен и каза да легна на рогозките.

Докторът коленичи и след като се извини, нави нагоре кимоното и разголи бедрата ми. Мамеха ми беше казала някои неща за мидзуагето, но по всичко личеше, че ми предстоеше да науча повече. Дали наддаването беше приключило и този млад лекар бе победителят? Какво ли бе станало с Нобу и доктор Рак? Дори ми мина през ума, че Майка нарочно саботира плановете на Мамеха. Младият лекар разтвори краката ми и бръкна между тях с ръка, която, забелязах, беше гладка и деликатна като на председателя. Почувствах се толкова унизена и разголена, че трябваше да си закрия лицето. Исках да сключа крака, но се боях, че всичко, което би затруднило задачата му, само щеше да удължи мъките ми. Затова лежах, стиснала силно очи, и се стараех да не дишам. Чувствах се навярно като малкия Таку, когато веднъж глътна игла и Леля държеше челюстите му отворени, а Майка бръкна с пръсти в гърлото му. По едно време ми се стори, че и двете ръце на доктора са между краката ми, но той най-сетне ги извади и оправи дрехата ми. Когато отворих очи, той се бършеше в кърпа.

— Момичето е девствено — каза.

— О, това е добра новина! — отвърна Майка. — А ще има ли много кръв?

— Не би трябвало изобщо да има кръв. Аз я прегледах само визуално.

— Не, искам да кажа по време на мидзуагето.

— Не мога да кажа. Както обикновено може би.

Когато лекарят си отиде, Майка ми помогна да се облека и ми нареди да седна на масата. После без всякакво предупреждение сграбчи мекото на ухото ми и го дръпна толкова силно, че извиках. Но тя не ме пусна, а доближила глава до моята, заговори:

— Ти си много скъпа стока, момиченце. Аз те подцених. Щастлива съм, че нищо не се е случило. Но можеш да си сигурна, че занапред ще те държа под око много по-строго. Всеки мъж ще трябва да заплати твърде скъпо за това, което иска от теб. Слушаш ли какво говоря?

— Да, госпожо. — Щях, естествено, да отговоря положително на всичко, като се има предвид колко силно ме стискаше.

— Ако дадеш някому безплатно онова, за което той трябва да плати, ще означава, че мамиш тази окия. Дължиш пари и аз ще си ги прибера от теб. Това не са празни приказки! — И Майка произведе със свободната си ръка ужасен, наподобяващ шляпване шум — потърка пръсти о дланта си. — Мъжете ще плащат за това — продължи тя. — Но те ще плащат също така и само за да поразговарят с теб. Ако те хвана да се измъкваш скришом на среща с мъж, дори за да размениш няколко думи… — И завърши мисълта си, като преди да пусне ухото ми, го дръпна още веднъж.

Трябваше да положа огромни усилия, докато си поема дъх. Когато най-сетне бях в състояние да говоря, казах:

— Майко… Не съм направила нищо, с което да ви разгневя.

— Все още не, не си. Ако си благоразумно момиче, никога няма да направиш такова нещо.

Опитах се да се извиня и да си тръгна, но тя каза да остана. Тръсна лулата си, макар да беше празна, и след като я напълни и запали, заяви:

— Взех решение. Положението ти тук, в тази окия, ще се промени.

Разтревожих се и понечих да кажа нещо, но тя ме възпря.

— Двете с теб ще изпълним церемония следващата седмица. След която ще си моя дъщеря, все едно, че съм те родила. Реших да те осиновя. Един ден тази окия ще е твоя.

Не можех да измисля какво да отговоря и не си спомням повечето от случилото се по-късно.

Майка продължи да говори и да ми обяснява, че като дъщеря скоро ще се преместя в по-голямата стая на Хацумомо и Пити, а те двете ще отидат в моята. Слушах само с част от съзнанието си, докато лека полека не започнах да си давам сметка, че като нейна дъщеря повече нямаше да е нужно да се боря с тиранията на Хацумомо. Такъв бе поначало планът на Мамеха, но аз никога не бях вярвала, че той ще се осъществи някога. Майка продължи да ме наставлява. Погледнах увисналата устна и жълтите й очи. Може да беше отвратителна жена, но като дъщеря на тази отвратителна жена аз щях да съм на една полица по-високо и Хацумомо нямаше да може да ме достигне.

По средата на разговора вратата се плъзна встрани и Хацумомо се показа в коридора.

— Какво искаш? — попита Майка. — Заета съм.

— Изчезвай — кресна ми Хацумомо. — Искам да говоря с Майка.

— Ако искаш да говориш с мен, трябва да попиташ Саюри би ли била любезна да напусне.

— Бъди така любезна, Саюри, да напуснеш — изрече саркастично Хацумомо.

И тогава за пръв път в живота си аз й отвърнах без страх, че ще ме накаже за това.

— Ще напусна, ако Майка поиска това от мен.

— Бихте ли били така любезна, госпожо, да накарате тази малка глупачка да ни остави сами?

— Престани да се правиш на идиотка — отряза я Майка. — Влез и кажи какво искаш.

На Хацумомо това никак не й хареса, но тя влезе и седна. Настани се между нас двете с Майка, но все пак достатъчно близо до мен, така че долових аромата на парфюма й.

— Клетата Пити току-що дотича ужасно разстроена при мен — започна тя. — Обещах й да говоря с вас. Тя ми каза нещо много странно. „О, Хацумомо, рече, Майка е променила намерението си!“ Но аз й отговорих, че се съмнявам да е истина.

— Не знам за какво става дума. Със сигурност напоследък не съм си променяла намерението за каквото и да било.

— Точно това й казах, че вие никога няма да се отречете от дадената дума. Но мисля, че момичето ще се почувства по-добре, ако самата вие й го кажете, госпожо.

— Какво да й кажа?

— Че не сте си променили намерението да я осиновите.

— Откъде ти хрумна това? Преди всичко не съм се и канила да я осиновявам.

Тези думи ми причиниха ужасна болка, защото се сетих как Пити летеше надолу по стълбата и колко разстроена изглеждаше… Нищо чудно, защото никой не би могъл вече да каже какъв ще е животът й. Хацумомо не сваляше от лицето си онази своя усмивка, която я правеше като красиво порцеланово украшение, но думите на Майка се стовариха върху й като канари. Изгледа ме с омраза и извика:

— Значи е истина! Каните се да осиновите нея. Не си ли спомняте, госпожо, как ми казахте, че ще осиновите Пити? Помолихте ме да й предам новината!

— Не е моя работа какво си казала на Пити. Освен това ти не направи от нея това, което очаквах. Отначало тя вървеше добре, но после…

— Вие обещахте, госпожо — изрече Хацумомо с тон, който ме изплаши.

— Не ставай смешна! Знаеш, че отдавна възлагам надежди на Саюри. Защо ще си променя намерението и ще осиновя Пити?

Знаех прекрасно, че лъже. Дори стигна толкова далеч, че се обърна към мен и попита:

— Саюри сан, кога за пръв път ти споменах, че ще те осиновя? Може би преди година, а?

Виждали ли сте някога как котката учи малкото си да ловува — как сграбчва безпомощната мишка и я разкъсва? Е, аз имах чувството, че Майка ми предоставя възможност да науча как бих могла да стана досущ като нея. Трябваше само и аз да излъжа така и да отвърна: „О, да, госпожо, споменахте ми много пъти!“ Щеше да е първата ми стъпка към това някой ден да стана старица с жълти очи, затворила се в мрачната си стая със своите счетоводни книги. Не можех да съм повече на нейна страна, отколкото на страната на Хацумомо. Не вдигнах очи от пода, за да не трябва да гледам никоя от двете, и отвърнах, че не си спомням.

Лицето на Хацумомо бе на алени петна от гняв. Тя стана и тръгна към вратата, но Майка я спря и каза:

— След седмица Саюри ще бъде моя дъщеря. Междувременно трябва да се научиш как да се отнасяш с уважение към нея. Като слезеш долу, кажи на някоя от прислужниците да донесе чай за мен и за Саюри.

Хацумомо се поклони леко и излезе.

— Госпожо, страшно съжалявам, че станах причина за толкова много неприятности. Сигурна съм, че Хацумомо греши по отношение на каквито и да било ваши планове за Пити, но… може ли да попитам? Не би ли било възможно да осиновите и двете ни?

— Ооо, значи ти разбираш нещо от бизнес, така ли? — отвърна тя. — Искаш да се опиташ да ме учиш как да управлявам тази окия?

След няколко минути една прислужница донесе поднос с чайник и една чаша — не две, а една-единствена. На Майка това, види се, не й направи впечатление. Налях й и тя отпи, като ме гледаше със своите обрамчени с червено очи.