Мемоарите на една гейша

27

През лятото на същата година, 1939-а, бях толкова заета с ангажименти, случайни срещи с генерала, танцови представления и други подобни, че когато сутрин се опитвах да стана от постелята, често се чувствах като пълно с пирони ведро. Обикновено някъде към средата на следобеда успявах да забравя умората и слабостта, но често се питах колко ли пари носят всички тези мои усилия. И без това не очаквах някога да го разбера, затова много се смаях, когато един следобед Майка ме повика в стаята си и ми съобщи, че за последните шест месеца съм спечелила повече, отколкото Хацумомо и Пити, взети заедно.

— Което ще рече — каза тя, — че е време да си смениш стаята с тяхната.

Чутото не ме зарадва толкова, колкото навярно си мислите. През последните няколко години двете с Хацумомо съумявахме да живеем една до друга, без да си пречим. Но аз я смятах за спящ, а не за победен тигър. Тя, разбира се, нямаше да възприеме плана на Майка като „размяна на стаите“, а напротив, щеше да сметне, че й отнемат нейната.

Същата вечер разказах за това на Мамеха и споделих опасенията си, че огънят у Хацумомо може отново да лумне.

— Е, ами прекрасно — отвърна Мамеха. — Тази жена няма да бъде победена окончателно, докато не видим кръв. А ние все още не сме видели кръв, нали? Нека й дадем малък шанс и да погледаме каква каша ще си забърка този път.

Рано на другата сутрин Леля дойде горе, за да се разпореди как да си преместим вещите. Най-напред ме заведе в стаята на Хацумомо и обяви, че един ъгъл ще си е само мой — можех да си слагам каквото си искам там и никой нямаше право да се докосва до нещата ми. После доведе Хацумомо и Пити в моята стая — тя беше по-малката — и по подобен начин определи пространство за всяка от тях. Оставаше само да се преместим.

Още същия следобед се залових за работа и едно по едно пренесох нещата си през коридора в голямата стая. Ще ми се да бих могла да кажа, че и аз като например Мамеха на същата възраст бях вече понатрупала красиви вещи, но за жалост духът на нацията се бе изменил неимоверно. Гримът и други неща, от които постоянно се нуждаехме, бяха наскоро забранени от военното правителство като излишен лукс, макар че ние в Гион, които служехме като средство за забавление на мъжете с власт, все още се радвахме на свободата да правим каквото си искаме. Щедрите подаръци обаче бяха вече нещо нечувано, тъй че през годините бях успяла да се сдобия едва с няколко свитъка, тушове и керамика, а също и с колекция от стереоскопични изгледи от известни с красотата си места заедно с визьор от сребро. Бяха ми подарък от актьора от театър Кабуки — Оное Йоегоро XIV. Така или иначе, пренесох през коридора тези неща, както и грима, бельото, книгите и списанията и ги струпах в ъгъла на стаята. Но и на следващия ден сутринта Хацумомо и. Пити все още не бяха пренесли своите. По обяд на третия ден се върнах от уроци с намерението да потърся помощ от Леля, ако бутилките и мазилата на Хацумомо са все още на тоалетката.

Но когато се качих на горната площадка, с удивление видях, че и моята стая, и тази на Хацумомо са отворени. На пода лежеше разбито на парчета бурканче с бял крем. Нещо не беше наред и когато влязох в стаята си, разбрах какво. Хацумомо седеше на масичката, отпиваше от стъклена чашка нещо, което взех за вода, и четеше една моя тетрадка!

От гейшите се очаква да са дискретни, що се отнася до мъжете, които познават, и вие може би ще се удивите, като ви кажа, че няколко години преди това, когато бях все още чиракуваща гейша, отидох един следобед в книжарница, купих си чисто нова тетрадка и започнах да си водя дневник. Не бях дотам глупава, че да пиша неща, които една гейша не биваше за нищо на света да разкрива. Описвах само мислите и чувствата си. Когато имах да кажа нещо за някой мъж, давах му кодово име. Така например за Нобу пишех като за „господин Цу“, защото той издаваше понякога тих презрителен звук, наподобяващ „Цу“. Председателят фигурираше като „господин Хаа“, защото веднъж си пое дъх и го изпусна бавно, така че прозвуча като „Хаа“ и аз си представих, че се събужда до мен и издава този звук. Та затова бях така впечатлена. Но и за миг не бях допускала, че е възможно някой да прочете дневника ми.

— Ооо, Саюри, колко се радвам да те видя! — извика Хацумомо. — Чаках те, за да ти кажа колко ми харесва твоят дневник. Някои места са безкрайно интересни… и наистина стилът ти е очарователен! Не съм особено впечатлена от калиграфските ти способности, но…

— А случайно да забеляза онова интересно нещо, написано на първата страница?

— Не съм сигурна. Я да видим… „Лично“. Е, ето и пример в подкрепа на забележката ми за калиграфските ти способности.

— Моля те, Хацумомо, остави тетрадката на масата и напусни стаята ми.

— Наистина! Смаяна съм от теб, Саюри. Само се опитвам да ти помогна! Ето, слушай и ще разбереш. Защо например си решила да наречеш Нобу Тошикадзу „господин Цу“? Изобщо не му отива. Според мен по би му подхождало „господин Пришка“ или може би „господин Еднорък“. Не си ли съгласна? Можеш да го смениш, ако желаеш. Не е нужно да ми благодариш.

— Не знам за какво говориш. Изобщо не съм писала за Нобу.

Хацумомо въздъхна така, сякаш да ми даде да разбера колко калпава лъжкиня съм, а после започна да разлиства дневника.

— Ако написаното не е за Нобу, то бих искала да ми кажеш името на мъжа, за когото става дума тук. Я да видим… ааа, ето: „Понякога виждам как лицето на господин Цу пламти от гняв, когато някоя гейша го зяпа. Затова пък аз мога да го гледам колкото си искам и това като че му харесва. Мисля, че доброто му отношение към мен се засилва от увереността му, че за разлика от толкова много момичета аз не се боя от това какво е лицето му, нито от липсата на едната му ръка.“ От думите ти съдя, че познаваш още някой, който изглежда досущ като Нобу. Струва ми се, че трябва да ги запознаеш. Помисли само колко общо ще имат помежду си.

Междувременно започнах да усещам болка в сърцето — иначе не мога да го определя. Защото едно е да разбереш, че тайните ти са най-неочаквано разкрити, но съвсем друго е, когато виновна за това е собствената ти глупост… Ако някой трябваше да бъде проклинан, то това бях самата аз, първо, че си водех дневник, и второ, че го държах на място, където Хацумомо да го намери. Ако собственик на магазин остави прозореца отворен, едва ли би могъл да се сърди на дъжда, че му е съсипал стоката.

Приближих се, за да измъкна тетрадката от ръцете й, но тя я притисна до гърдите си и стана. С другата си ръка грабна чашата с това, което бях взела за вода. Бях обаче много близо до нея и подуших миризмата на саке. Течността в чашата изобщо не беше вода, а Хацумомо беше пияна.

— Саюри, ти, разбира се, си искаш дневника и аз, разбира се, ще ти го върна — заяви тя. Но вече вървеше към вратата. — Проблемът е, че не съм довършила четенето. Затова ще го взема в стаята си… освен ако не предпочиташ да го отнеса на Майка. Сигурна съм, че ще се зарадва на пасажите, посветени на нея.

Вече споменах, че в коридора имаше парчета от разбито бурканче. Напълно в свой стил Хацумомо създаваше бъркотии, без дори да си направи труда да каже после на прислугата. Но този път още щом излезе от стаята ми, тя си получи заслуженото. Може да беше забравила за счупеното бурканче, защото беше пияна, но, така или иначе, настъпи парче стъкло и нададе писък. Видях я, че диша тежко и оглежда ходилото си, но после продължи към стаята си.

Усетих, че ме обзема паника. Реших да опитам, ако ще и със сила, да измъкна дневника си… но внезапно си спомних извода на Мамеха от турнира по сумо. Ако хукнех след Хацумомо, щях да се разкрия. По-добре щеше да е да я изчакам да се успокои и да реши, че е удържала победа, и да си взема тетрадката в момент, когато тя най-малко го очаква. Идеята ми се стори прекрасна… до мига, когато си представих как тя я скрива някъде, където може би никога нямаше да я открия.

Вратата на стаята й беше вече затворена. Застанах отпред и извиках тихо:

— Хацумомо сан, много съжалявам, ако съм изглеждала сърдита. Може ли да вляза?

— Не, не може.

Въпреки това отворих плъзгащата се врата. Стаята беше в ужасен безпорядък, защото в опитите си да се пренесе Хацумомо бе разпиляла всичко където й попадне. Дневникът лежеше на масичката, а самата тя притискаше с кърпа раненото си ходило. Нямах идея как да отвлека вниманието й, но за нищо на света нямаше да напусна стаята без дневника си. Може да имаше характер на воден плъх, но Хацумомо не беше глупачка. Ако беше трезва, дори не бих се опитала да я надхитря, и то точно сега. Но като се имаше предвид състоянието й… Огледах разхвърляните по пода шишенца с парфюми, бельо и всякакви други вещи. Вратата на стенния гардероб зееше отворена. Забелязах, че малкият й сейф за бижута е полуотворен и всичко е на земята пред него, сякаш по-рано същата сутрин тя бе пила саке и мерила всяко украшение. Един предмет привлече погледа ми като самотна ярка звезда в тъмно небе.

Беше смарагдовата брошка за оби, същата онази, която преди години Хацумомо ме обвини, че съм откраднала, защото я хванах с любовника й в стаята на прислугата. Не се бях и надявала да видя отново украшението. Метнах се светкавично и го грабнах.

— Каква удивителна идея! — каза Хацумомо. — Да, вземи и открадни някое мое бижу. Честно казано, предпочитам парите, които ще ти се наложи да ми дадеш за него.

— Толкова се радвам, че не възразяваш — отговорих. — А колко ще трябва да заплатя за това?

С тези думи отидох и бутнах брошката под носа й. Лъчезарната й усмивка мигом изчезна като полумрака в долина, щом слънцето изгрее. Използвах потресението й, протегнах ръка и грабнах тетрадката от масата.

Нямах представа каква ще е реакцията й, но излязох и затворих вратата след себе си. Мислех да ида веднага при Майка и да й покажа какво съм намерила, но не можех да го направя с дневника в ръце. Колкото се може по-бързо отворих вратата на килера с кимоната за сезона и пъхнах тетрадката между две от тях, загърнати в хартия. Това ми отне само няколко секунди, но през цялото време по гърба ми пробягваха мравки от ужас, че Хацумомо ще излезе в коридора и ще ме види. Затворих килера, върнах се тичешком в стаята си и започнах да отварям и затварям шумно чекмеджетата на тоалетката си, за да я накарам да си помисли, че съм скрила дневника в някое от тях.

Когато отново излязох в коридора, тя стоеше в рамката на вратата си и ме гледаше. Усмихваше се, сякаш смяташе цялата тази работа за ужасно забавна. Опитах се да изглеждам разтревожена, което ми се удаде лесно, и отнесох брошката в стаята на Майка. Сложих я на масичката пред нея. Тя остави списанието, което четеше, и заразглежда с възхита украшението.

— Много е красива — каза. — Но вече не може да й се вземе добра цена на черния пазар. Никой не плаща скъпо за бижута като това.

— Сигурна съм, че Хацумомо охотно ще плати скъпо и прескъпо. Спомняте ли си брошката, която преди години бях уж откраднала и която вие прибавихте към дълговете ми? Ето я. Току-що я намерих на пода до кутията й с бижута.

— Знаете ли — обади се Хацумомо, която ме бе последвала и стоеше зад гърба ми. — Саюри е права. Това е брошката, която загубих! Или поне прилича на нея. Не вярвах, че ще я видя отново.

— Да, много е трудно да си намираш нещата, ако си вечно пияна — казах аз. — Достатъчно е било да погледнеш по-внимателно в сейфа си.

Майка остави брошката на масата и се втренчи в Хацумомо.

— Намерих я в стаята й — заяви Хацумомо. — Беше я скрила в тоалетката си.

— А защо си ровила в тоалетката й — попита я Майка.

— Не исках да ви го казвам, госпожо, но Саюри беше забравила нещо на масата си и аз исках да й го скрия. Знам, че беше редно веднага да ви го донеса, но… Тя си води дневник, разбирате, нали? Показа ми го миналата година. Написала е доста изобличаващи някои мъже неща и… честно казано, има и пасажи, посветени на вас, госпожо.

Мислех да започна да отричам, но беше вече все едно. Хацумомо беше загазила и каквото и да твърдеше, нямаше да си помогне. Преди десет години, когато бе основният извор на доходи в нашата окия, тя можеше да ме обвини в каквото си поиска. Да заяви, че съм изяла рогозките в стаята й, да речем. И Майка щеше да прикачи към дълговете ми и парите за покупка на нови. Но сега нещата стояха другояче. Блестящата кариера на Хацумомо вехнеше бавно на клона, а моята бе започнала да разцъфва. Бях законната дъщеря на тази окия и главната гейша. Тъй че на Майка й беше все едно кой лъже и кой казва истината.

— Няма никакъв дневник, госпожо — казах. — Хацумомо си измисля.

— Така ли? — попита Хацумомо. — Тогава ще ида да го намеря и докато Майка го чете, ти ще й обясниш как съм си го измислила.

Хацумомо се устреми към стаята ми. Майка я последва. По пода на коридора цареше невероятен безпорядък. Освен че беше счупила и настъпила бурканчето, Хацумомо бе оставила навред следи от бял крем и кръв. И то не само по коридора, а и по рогозките в собствената си стая. Когато надникнах, тя седеше коленичила пред тоалетката и много бавно затваряше едно по едно чекмеджетата. Изглеждаше сломена.

— За какъв дневник говори Хацумомо? — попита ме Майка.

— Сигурна съм, че ако има такъв, тя ще го намери — отвърнах.

Хацумомо отпусна ръце в скута и се засмя леко, сякаш цялата тази работа е някаква игра и тя се е оказала измамена.

— Хацумомо! — викна й Майка. — Ще платиш на Саюри за обвинението, че ти е откраднала брошката. Освен това няма да търпя оплескани с кръв рогозки в тази окия. Ще трябва да ги сменим, и то за твоя сметка. Днес ти се очертават страхотни харчове, а едва минава обяд. Да изчакам ли за окончателната сметка, в случай че все още не си приключила?

Не знам дали Хацумомо я чу. Беше погълната от това да ме гледа втренчено, и то с такова изражение на лицето, което не бях свикнала да виждам.

Ако на младини ме бяхте попитали за повратната точка в отношенията ми с Хацумомо, щях да отговоря, че това е моето мидзуаге. Но макар то да ме издигна до място, където тя вече не можеше да ме спипа, двете може би щяхме да продължим да живеем една до друга до дълбока старост, ако нищо не се бе случило помежду ни. Затова истинският повратен момент според мен е денят, когато Хацумомо прочете дневника ми, а аз открих брошката.

За да ви обясня защо, нека ви разкажа нещо, което адмирал Ямамото Исороку каза една вечер в чайната „Ичирики“. Не твърдя, че познавах добре адмирал Ямамото, когото обикновено наричат бащата на японския имперски флот, но имах честта да присъствам на различни тържества с него. Беше дребен човек, но не забравяйте, че и пръчката динамит е малка. Компанията винаги се оживяваше, щом той се появеше. Същата онази нощ двамата с друг един гост бяха на финала на игра по надпиване и адмиралът се съгласи победеният да отиде до близката аптека и да купи презерватив — заради конфузното положение, в което ще изпадне, а не с друга цел. Той, разбира се, победи и всички присъстващи се развикаха и заръкопляскаха.

— Колко хубаво, че не загубихте, адмирале — каза един от подчинените му. — Помислете само колко щеше да е потресен бедният аптекар, като вдигне глава и види, че от другата страна на щанда стои адмирал Ямамото Исороку!

На всички това им се стори много смешно, но адмиралът отвърна, че нито за миг не се е съмнявал в победата си.

— Е, хайде, хайде! — обади се една от гейшите. — Всеки губи от време на време! Дори вие, господин адмирал!

— Да, може би всеки губи от време на време — отвърна той. — Но не и аз.

Вероятно на някои от присъстващите това им прозвуча много надменно, но аз не бях сред тях. Според мен адмиралът беше човек, действително свикнал да печели. Накрая някой го попита каква е тайната на успеха му.

— Никога не се мъча да съкруша противника — обясни той. — Мъча се да съкруша вярата му. Съзнание, измъчвано от съмнения, не може да се съсредоточи върху това как да постигне победа. Двама души са равни, и то наистина равни, само ако и двамата са в равна степен уверени.

Не мисля, че тогава го проумях, но след разправията с Хацумомо за дневника съзнанието й, както би казал адмиралът, започна да се измъчва от съмнения. Тя знаеше, че вече за нищо на света Майка не би взела нейната страна срещу мен и затова беше като извадено от топлия килер и окачено на вратата парче плат, което студът и жегата постепенно ще съсипят.

Ако Мамеха чуеше тези мои думи, щеше със сигурност да се впусне да обяснява защо не е съгласна с мен. Мнението й за Хацумомо беше коренно различно от моето. Тя вярваше, че Хацумомо е склонна към саморазрушение и че единственото, което трябваше да направим, е да я подмамим да поеме по пътя, който бездруго щеше да извърви. Може да беше права, не знам. Истина е, че през годините след моето мидзуаге Хацумомо постепенно заболя от някаква болест на характера, ако съществува такова нещо. Вече не можеше да си контролира пиенето, както и пристъпите на ярост. Преди почвата под краката й да се разклати, тя винаги използваше жестокостта си с определена цел, както самураят вади своя меч не за да го размахва напосоки, а за да съсече противника. Но Хацумомо сякаш вече бе загубила представа кои са враговете й и понякога нападаше дори Пити. Често обиждаше с коментарите си и мъжете, които забавляваше. А и още нещо — не беше вече красива като преди. Кожата й бе восъчнобледа, а чертите — подпухнали. Или може би в моите очи изглеждаше такава. Дървото може да си е все така хубаво, но ако забележиш, че е нападнато от насекоми и че краищата на клоните са потъмнели от болест, тогава и стволът не ти изглежда вече толкова величав.

Всеки знае, че раненият тигър е опасен звяр, и по тази причина Мамеха настоя през следващите няколко седмици да следваме по петите Хацумомо из Гион. Отчасти й се искаше да я държи под око, защото никоя от нас нямаше да се удиви, ако Хацумомо издиреше Нобу и му преразкажеше дневника ми, както и тайните ми чувства към „господин Хаа“, в когото Нобу можеше да разпознае председателя. Но по-важното бе, че Мамеха възнамеряваше да направи живота на Хацумомо непоносим.

— Когато искаш да разполовиш дъска, не е достатъчно да я цепнеш през средата, нали? Това е само началото. Успехът идва чак след като я клатиш с цялата си тежест, докато се разполови.

Така че всяка вечер, стига да можеше да пропусне ангажимента си, Мамеха идваше, преди да се е стъмнило, пред нашата окия, изчакваше Хацумомо да излезе и тръгваше подире й. Невинаги успявахме да го правим заедно, но обикновено поне едната от нас намираше начин за известно време да следва Хацумомо от чайна в чайна. Първата вечер Хацумомо се престори, че това ужасно я забавлява. В края на четвъртата обаче ни гледаше с гневно присвити очи и й беше трудно да се прави на весела пред мъжете, които се опитваше да забавлява. После в началото на следващата седмица неочаквано направи кръг на улицата и дойде при нас.

— Я да видим какво става — започна. — Кучетата следват стопаните си. Та и вие двете вървите подире ми и все душите ли, душите. Изглежда, искате да се отнасям към вас като към кучета! Да ви покажа ли какво правя с псетата, които мразя?

И тя вдигна ръка и удари Мамеха отстрани по главата. Изпищях и това като че накара Хацумомо да спре и да си даде сметка какво прави. Тя ме гледа с пламнали очи, докато огънят в тях не загасна, а после се обърна и си тръгна. На улицата имаше хора и някои дойдоха да видят дали Мамеха е добре. Тя ги увери, че всичко е наред, и каза тъжно:

— Клетата Хацумомо! Изглежда, докторът е прав. Тя май наистина започва да си губи разсъдъка.

Нямаше, разбира се, никакъв доктор, но думите на Мамеха постигнаха очаквания ефект. Скоро из цял Гион плъзна; слухът, че някакъв доктор е обявил Хацумомо за душевноболна.

Години наред Хацумомо беше близка с известния артист от театър Кабуки Бандо Шоджиро VI. Шоджиро бе онова, което ние наричаме оннагата, тоест изпълняваше само женски роли. Веднъж в интервю за едно списание беше казал, че Хацумомо е най-красивата жена, която е виждал, и че на сцената често имитира жестовете й, за да изглежда по-съблазнителен. И сам разбирате, че винаги когато Шоджиро идваше в града, Хацумомо непременно го посещаваше.

Един следобед научих, че късно същата вечер Шоджиро дава парти в една чайна в квартала на гейши Понточо отвъд реката. Чух новината, докато подготвях чайна церемония за група военноморски офицери в отпуска. Веднага след това се върнах тичешком в нашата окия, но Хацумомо се беше вече облякла и излязла. Правеше като мен някога — излизаше рано, за да не я проследят. Изгарях от нетърпение да съобщя на Мамеха какво съм научила и отидох направо в дома й. За нещастие прислужницата й ми каза, че излязла преди половин час на „поклонение“. Знаех какво означава това — Мамеха бе отишла в малък храм в източния край на Гион да се моли пред трите статуйки джидзо, за поставянето на които бе платила. Джидзо почита душата на умряло дете, а в случая статуйките бяха за трите деца, които бе абортирала по молба на барона. При други обстоятелства щях да отида и да я потърся, но в никакъв случай не можех да я безпокоя в такъв съкровен момент, а освен това тя навярно не би искала да знам, че е в храма. Тъй че седнах да я чакам и позволих на Тацуми да ми сервира чай. Когато най-сетне се прибра, Мамеха изглеждаше някак отпаднала. Не исках да започна направо и известно време двете побъбрихме за предстоящия Фестивал на вековете, в който тя трябваше да изпълни ролята на придворната дама Мурасаки Шикибу, авторката на „Генджи моногатари“. По едно време Мамеха вдигна усмихната очи от чашката си с кафяв чай — Тацуми тъкмо препичаше листата, когато дойдох — и аз й казах какво съм разбрала следобед.

— Ами че това е прекрасно! — възкликна тя. — Хацумомо ще се отпусне и ще си мисли, че се е избавила от нас. А като се има предвид вниманието, с което ще я обгради Шоджиро, тя може би ще се почувства възродена. Тогава двете с теб ще се появим, носейки се като своеобразна смрад откъм улицата, и ще й съсипем вечерта.

Години наред Хацумомо ме беше тормозила и аз я мразех от дън душа, тъй че би трябвало да посрещна плана с възторг. Но, кой знае защо, идеята да я накараме да се измъчва не ми донесе очакваното удоволствие. В спомените ми изплува една сутрин, когато като дете плувах в езерото близо до залитащата ни къща. Внезапно почувствах изгаряща болка в рамото. Една оса се бе впила в кожата ми и се опитваше да се освободи. Бях толкова заета да крещя, че не можех да измисля какво да направя, но едно от момчетата измъкна осата и я отнесе за крилата на един камък, а всички ние се скупчихме край него, за да решим как да я убием. Много ме болеше и, естествено, не изпитвах никакво съчувствие към насекомото. Но при мисълта, че това борещо се отчаяно за живота си малко същество не може да направи нищо, за да се спаси от смъртта, от която го делеше само миг, ме накара да изпитам някаква необяснима слабост в гърдите. Подобно съжаление изпитвах и към Хацумомо. Вечерите, когато я следвахме по петите из Гион, докато не се върнеше вкъщи, за да се отърве от нас, аз едва ли не се измъчвах от мисълта, че я тормозим.

Във всеки случай, същата вечер около девет минахме през реката и отидохме в Понточо. За разлика от Гион, който заема няколко квартала, Понточо е една-единствена дълга улица покрай реката. Заради формата й я наричат „легло на змиорка“. Есенната вечер бе малко хладна, но въпреки това партито на Шоджиро бе на открито — на кацнала върху пилони дървена веранда над водата. Никой не ни обърна особено внимание, когато излязохме при гостите през стъклените врати. Верандата бе красиво осветена с хартиени фенери, а водата отразяваше златистите отблясъци от светлините на ресторантите на отсрещния бряг. Гостите бяха погълнати от Шоджиро, който тъкмо разказваше с напевния си глас някаква история. Трябваше да видите обаче колко злобна стана физиономията на Хацумомо, когато ни съзря. Веднага си спомних развалената круша, която държах в ръка предния ден, защото сред веселите лица нейното бе като изгнило място на плод.

Мамеха отиде и седна на рогозка досами Хацумомо, което ми се стори много смело от нейна страна. Аз се настаних на другия край на верандата до благороден на вид възрастен човек. Оказа се, че е изпълнителят на кото Тачибана Дзенсаку. Все още имам стари и вече издраскани негови грамофонни плочи. Същата вечер открих, че Тачибана е сляп. Ако не бях с друга цел там, с удоволствие щях да прекарам цялата вечер в разговор с него, защото той беше наистина много мил и симпатичен човек. Но едва подехме разговор, и някой избухна в смях.

Шоджиро беше забележителен мимик. Беше тънък и жилав като върбов клон, с елегантни бавни пръсти и много дълго лице, което умееше да движи по невероятен начин — би успял, струва ми се, да заблуди стадо маймуни, че е една от тях. Той тъкмо имитираше седящата до него гейша, прехвърлила петдесетте. Със своите женствени жестове — начина, по който свиваше устни и въртеше очи — той така съвършено я имитираше, че не знаех да се смея ли, или да седя с ръце на устата от изумление. Бях гледала играта на Шоджиро на сцената, но това беше нещо много по-съвършено. Тачибана се наклони към мен и попита:

— Какво прави?

— Имитира възрастната гейша до себе си.

— Аха. Това трябва да е Ичивари. — После, за да е сигурен, че го слушам, ме потупа с опакото на ръката си и с думите „директорът на театър Минамидза“ вдигна малкото си пръстче под масата, така че никой да не види. Трябва да знаете, че в Япония този жест означава „любовник“ или „любовница“. Тачибана ми даваше да разбера, че гейшата на име Ичивари е любовница на директора на театъра. Директорът също беше сред гостите и се смееше по-високо от всеки.

След миг Шоджиро имитира друг жест — бръкна с пръст в носа си. Всички се разсмяха така, че верандата потрепера. Тогава все още не знаех, но да си бърка в носа беше един от всеизвестните навици на Ичивари. Тя пламна и скри лице с ръкава на кимоното си, но Шоджиро, вече доста пийнал, не престана и тогава да я имитира. Хората се смееха от любезност и единствена Хацумомо намери това за безкрайно забавно, макар Шоджиро да бе вече прехвърлил границата и да ставаше жесток. Накрая директорът на театъра каза:

— Хайде, хайде, Шоджиро сан, запазете част от своята енергия за утрешното си представление! Всъщност не знаете ли, че седите край една от най-големите танцьорки в Гион? Предлагам да я помолим да ни изпълни нещо.

Директорът говореше, разбира се, за Мамеха.

— Божичко, не, не искам точно сега да гледам танци — извика Шоджиро. С времето разбрах, че предпочита само той да е център на вниманието. — Освен това се забавлявам.

— Шоджиро сан, грехота е да пропуснем възможността да видим знаменитата Мамеха — настоя директорът, този път без следа от хумор. Подкрепиха го и няколко гейши, тъй че в крайна сметка Шоджиро се принуди да я помоли да потанцува, но го направи намусено като момченце. Виждах, че Хацумомо е вече недоволна. Двамата с Шоджиро си размениха дълъг поглед, сякаш си казваха, че вечерта им е съсипана.

Минаха няколко минути, докато прислужница донесе шамисен и една от гейшите го настрои и се приготви да свири. После Мамеха застана на фона на чайната и изпълни няколко кратки танца. Едва ли не всеки би се съгласил, че тя е очарователна жена, но малко хора биха твърдели, че е по-красива от Хацумомо, и затова не мога да кажа какво привлече вниманието на Шоджиро. Може би количеството саке, което бе изпил, или изключителното изпълнение на Мамеха, защото и той самият беше танцьор. Но, така или иначе, когато тя се върна при всички на масата, той изглеждаше вече напълно завладян от нея и я помоли да седне до него. После й напълни чашката със саке и обърна гръб на Хацумомо, сякаш тя бе само още една привлекателна чиракуваща гейша. Устата на Хацумомо се втвърди, а очите й се свиха наполовина. Колкото до Мамеха, никога не я бях виждала да флиртува така открито с друг мъж. Гласът й стана висок и мек, очите й се стрелкаха от гърдите към лицето му и обратно. От време на време върховете на пръстите й пробягваха по мястото в основата на шията й, сякаш се притесняваше за избилото там алено петно. Нямаше, разбира се, никакво петно, но тя го правеше толкова убедително, че човек не би го разбрал, ако не доближеше очи. После една от гейшите попита Шоджиро има ли вести от Баджиру сан.

— Баджиру сан ме напусна! — извиси драматично глас той.

Не знаех за кого говорят, но Тачибана, старият изпълнител на кото, бе така любезен да ми пошушне, че „Баджиру сан“ е английският актьор Бейзъл Ратбоун, макар по онова време да не бях и чувала за него. Няколко години преди това Шоджиро беше, оказва се, ходил на турне в Лондон и бе изнасял там представления на театър Кабуки. Актьорът Бейзъл Ратбоун бил толкова очарован, че с помощта на преводач двамата осъществили нещо като приятелство. Може и да обграждаше с разточително внимание жени като Хацумомо и Мамеха, но истината бе, че Шоджиро бе хомосексуалист, и след пътешествието до Англия една от най-известите му шеги бе, че сърцето му е обречено да се разбие, защото Баджиру сан не се интересува от мъже.

— Ооо, колко ми е мъчно, че съм свидетелка на смъртта на един роман — каза тихо една гейша.

Всички освен Хацумомо се разсмяха. Тя не сваляше очи от Шоджиро.

— Разликата между мен и Баджиру сан е ето каква. Ще ви покажа — каза той, стана и помоли Мамеха да го последва. Въведе я в стаята, където имаше малко свободно пространство. — Когато работя, изглеждам така — обяви той и преплува от единия до другия край на помещението, като размахваше с гъвкавата си китка разтворено ветрило и клатеше напред-назад глава, сякаш бе топка, търкаляща се по вдигаща се и спускаща се дъска. — Докато, когато работи, Баджиру сан изглежда ето как. — И той сграбчи Мамеха. Трябваше да видите смайването й, когато я наклони към пода в нещо като страстна прегръдка и покри лицето й с целувки. Всички гости завикаха одобрително и заръкопляскаха. Всички освен Хацумомо.

— Какво прави? — попита ме тихо Тачибана. Не мисля, че някой чу, но преди да успея да отговоря, Хацумомо изкрещя:

— Прави се на глупак! Това прави.

— О, Хацумомо сан, вие ревнувате, нали? — обади се Шоджиро.

— Разбира се, че ревнува — каза Мамеха. — Сега трябва да ни покажете как вие двамата се помирявате. Хайде, Шоджиро сан. Не се стеснявайте! Трябва и нея да нацелувате по същия начин! За да е честно. И по съвсем същия начин.

На Шоджиро не му беше леко, но след малко успя да изправи Хацумомо на крака. После с гръб към гостите той я обгърна и наклони назад. Но само след миг се изправи с вик и се хвана за устната. Хацумомо го беше ухапала — не чак толкова силно, че да потече кръв, но достатъчно, за да го хвърли в шок. Стоеше с присвити от гняв очи и оголени зъби. После изведнъж замахна и го удари. Мисля, че не улучи — удари го не по лицето, а отстрани на главата — заради количеството саке, което беше изпила.

— Какво стана? — попита ме Тачибана. Думите му прозвучаха така отчетливо в настъпилата тишина, сякаш някой натисна звънец. Не отговорих, но съм сигурна, че той се ориентира по скимтенето на Шоджиро и тежкото дишане на Хацумомо.

— Моля ви, Хацумомо сан — изрече Мамеха с толкова спокоен тон, че прозвуча съвсем не на място. — Моля ви заради мен… опитайте се да се успокоите.

Не знам дали думите й постигнаха онзи ефект, който тя целеше, или разумът на другата се бе вече размътил, но Хацумомо се хвърли върху Шоджиро и започна да го налага, където й падне. Мисля, че в известен смисъл полудя. Не просто разумът й се разби на парчета, а самият момент сякаш увисна без връзка с каквото и да било. Директорът на театъра стана от масата и се втурна да я удържи. В разгара на всичко това Мамеха се измъкна и след миг се върна със съдържателката на чайната. Директорът вече държеше Хацумомо изотзад. Мислех, че кризата е преминала, но точно тогава Шоджиро закрещя на Хацумомо толкова силно, че чухме как крясъците му отекнаха в сградите на отсрещния бряг.

— Чудовище! Ти ме ухапа!

Не знам какво би направил всеки от нас без спокойната и разсъдлива съдържателка. Тя се зае да успокоява Шоджиро, а в същото време направи знак на директора на театъра да отведе Хацумомо. По-късно научих, че той не просто я въвел вътре, а я придружил по стълбите до долу и я изхвърлил на улицата.

През нощта Хацумомо изобщо не се прибра. А когато на другия ден все пак се върна вкъщи, вонеше така, сякаш си бе изповръщала червата, а косата й беше в безпорядък. Веднага я повикаха при Майка, където остана доста дълго.

Няколко дни след това напусна нашата окия, облечена в просто памучно кимоно, което Майка й беше дала, и с коса, с каквато никога не я бях виждала — висеше в ужасен безпорядък на раменете й. Носеше чанта с вещите и украшенията си и не се сбогува с никого от нас, а просто прекрачи прага и излезе на улицата. Не напусна доброволно — Майка я беше изхвърлила. Всъщност Мамеха вярваше, че Майка от години се опитва да се избави от Хацумомо. Не знам дали наистина е така, но съм сигурна, че Майка бе доволна, че трябва да храни едно гърло по-малко, още повече, че Хацумомо вече не печелеше като някога, а с храната бе по-трудно от всякога.

Ако не се бе прочула с отвратителния си характер, някоя, друга окия щеше може би да поиска да я прибере независимо от инцидента с Шоджиро. Но тя беше като чайник, който изгаряше ръката на онзи, който го използва. Всеки в Гион знаеше, че е такава.

Не съм съвсем сигурна какво стана с Хацумомо. Няколко години след войната чух, че си изкарвала хляба като проститутка в района Миягава-чо. Едва ли се е задържала дълго там, защото същата нощ, когато стана дума за това, един човек по време на парти се закле, че ако тя действително проституира, ще я потърси и ще й даде работа. И наистина се бе опитал да я намери, но не я откри. С времето сигурно бе успяла да се пропие до смърт. Едва ли е първата гейша, свършила така.

Както човек свиква с болен крак, така и ние в нашата окия бяхме свикнали с Хацумомо. Струва ми се, че осъзнахме ясно как присъствието й ни е измъчвало много след като тя си замина, и раните, за които дори не си бяхме давали сметка, започнаха бавно да зарастват. Дори когато тя просто си спеше в стаята, прислужниците знаеха, че е вкъщи и че в някой момент от деня ще ги наругае. Бяха живели в напрежение, каквото изпитваш, когато минаваш по заледено езеро и очакваш всеки момент ледът да се пропука. Колкото до Пити, мисля, че бе свикнала да е зависима от по-голямата си сестра и се чувстваше невероятно самотна без нея.

Бях вече основният актив в нашата окия, но дори на мен ми бе нужно известно време, за да изтръгна всички странни навици, вкоренили се у мен по нейно време. И дълго след като изчезна, достатъчно бе някой мъж да ме погледне по-особено, и аз се улавях, че се чудя дали тя не му е пошушнала нещо за мен. Когато се изкачвах по стълбата към втория етаж, все така не смеех да вдигна очи от страх, че Хацумомо чака горе на площадката, изгаряща от нетърпение да тормози някого. Трудно ми е да кажа колко пъти на най-горното стъпало вдигах внезапно поглед, осъзнавайки, че няма повече никаква Хацумомо и няма и да има. Знаех, че си е отишла завинаги, и въпреки това самата празнота на коридора сякаш намекваше с нещо за присъствието й. Дори сега, на стари години, през съзнанието ми преминава като светкавица мисълта, че мога да я заваря тук зад стъклото да се хили ехидно.