Мемоарите на една гейша

2

На другата сутрин, за да се отвлека от тревогите, отидох да поплувам в езерото, което беше навътре от брега сред борова горичка. Повечето сутрини, когато времето беше хубаво, децата от селото ходеха там. И Сацу идваше понякога. Носеше рокля за къпане от груб плат, който дращеше кожата. Беше си я ушила сама от стари рибарски дрехи на татко. Не ставаше много за плуване, защото увисваше на бюста и всеки път, щом Сацу се наведеше, някое от момчетата се провикваше:

— Гледайте! Може да видите планината Фуджи.

Около обяд реших да се прибера да хапна нещо. Сацу си беше тръгнала малко по-рано с момчето на Суги — помощника на господин Танака. Тя се въртеше около него като кученце. Тръгнеше ли нанякъде, момчето на Суги поглеждаше през рамо, за да й направи знак да го последва, и тя тутакси поемаше подире му. Не очаквах да я видя, преди да е дошло време за вечеря, но когато наближих нашата къща, я зърнах на пътеката пред мен. Беше се облегнала на едно дърво. От пръв поглед човек веднага би разбрал какво точно става, но аз бях само едно хлапе. Грубата рокля на Сацу бе вдигната и омотана около раменете й, а момчето на Суги си играеше с „планините Фуджи“, както ги наричаха момчетата.

Още когато мама легна болна, сестра ми понапълня. Гърдите й бяха съвършено непокорни като косата й. Най-много ме удивляваше това, че момчето на Суги намираше за очарователно тъкмо непокорството им. Той ги залюляваше с ръка, запращаше ги на една страна, за да гледа как ще се върнат обратно и ще се спрат на полагаемото им се място. Знаех, че не бива да шпионирам, но не се сещах какво друго да сторя, след като пътеката пред мен беше блокирана. Неочаквано чух зад гърба си мъжки глас:

— Чийо чан, защо клечиш там зад дървото?

Като се има предвид, че бях малка — само деветгодишна, и се връщах от плуване, а освен това все още нямах форми и нищо по тялото си, което да крия от когото и да било… е, лесно е да се предположи как бях облечена.

Когато все така приклекнала на пътеката и прикривайки с ръце, доколкото можех, голотата си, се обърнах назад, съзрях господин Танака.

— Онова ей там е твоята залитаща къща, нали? — попита той. — А отпред пък май е момчето на Суги. Изглежда наистина много зает. Кое е момичето с него?

— Ами сестра ми, господин Танака. Чакам ги да се махнат.

Той сви ръце на фуния около устата си и извика. После чух момчето на Суги да изчезва тичешком от пътеката. И сестра ми, изглежда, побягна, защото господин Танака ми каза, че вече мога да си тръгвам, и заръча да си облека нещо.

— А като видиш сестра си, искам да й дадеш това. — Беше увито в оризова хартия пакетче с големината на рибешка глава. — Китайски билки. Не слушайте доктор Миура, ако ви каже, че са безполезни. Накарай сестра си да ги свари и да дава на майка ти да ги пие за облекчаване на болките. Това са много ценни билки. Внимавай да не ги загубиш.

— Тогава по-добре аз да направя отварата, господине. Сестра ми не умее да прави хубав чай.

— Разбрах от доктор Миура, че майка ти е болна. Какво искаш да ми кажеш — че на сестра ти не може да се разчита да запари дори чай ли? Баща ти е толкова стар, че се питам какво ли ще стане с теб, Чийо чан? А и сега кой се грижи за теб?

— Мисля, че напоследък сама се грижа за себе си.

— Познавам един човек. Вече е възрастен, но като момче на горе-долу твоите години баща му умря. Още на следващата година умря и майка му, а после по-големият му брат избяга в Осака и го остави сам. Нещо като твоята история, не ти ли се струва? — Господин Танака ме погледна така, сякаш ми казваше да не съм посмяла да не се съглася. — Е, името на момчето е Танака Ичиро — продължи той. — Да, това съм аз… макар че тогава името ми беше Морихаши Ичиро. На дванайсет години ме прибра семейство Танака. Като пораснах, ме ожениха за дъщеря си и ме осиновиха. Сега помагам в управлението на семейната компания за морски продукти. Тъй че в крайна сметка нещата при мен се подредиха добре, разбираш ли? Може би нещо подобно ще се случи и с теб.

Погледнах за миг посребрената му коса и крайчетата на веждите му, които бяха като резки по кората на дърво. Струваше ми се най-мъдрия и най-интелигентния човек на света. Вярвах, че знае неща, които аз никога няма да науча. И че притежава изисканост, каквато никога няма да постигна. И че синьото му кимоно е по-фино от всичко, което ще имам шанса да облека. Седях пред него гола, седнала в калта, със сплъстена коса, мръсно лице и вмирисана от водата на езерото кожа.

— Едва ли някой някога ще поиска да ме осинови — рекох.

— Така ли? Ти си умно момиче, дума да няма. Да наречеш къщата ви „залитаща“. И да кажеш, че главата на баща ти е като яйце!

— Но тя наистина прилича на яйце.

— Така или иначе, по-умно не може и да се каже. А сега бягай вкъщи, Чийо чан. Огладняла си, нали? Навярно, ако сестра ти яде супа, би могла да легнеш на пода и да изпиеш разлятото.

От този момент насетне започнах да си фантазирам, че господин Танака ще ме осинови. Понякога забравям колко измъчена се чувствах по онова време. Мисля, че бях готова да се вкопча във всичко, което би могло да ме облекчи. Често, обземеше ли ме тревога, откривах, че се връщам все към един и същи спомен за майка си много преди тя да започне да стене от болка всяка сутрин. Тогава бях четиригодишна, по време на празника Обон — онова време през годината, когато посрещаме душите на покойниците, дошли да ни навестят. След няколко вечери на церемонии в селското гробище и палене на огньове пред къщите — да осветим пътя към дома заради умрелите, в края на празника цялото село се събра в селския шинтоистки храм, кацнал на скалите над малкия залив. Вътре, досами портата, имаше разчистено от дърветата място, украсено с разноцветни книжни фенери, закачени на опънати въжета. Двете с мама потанцувахме заедно с останалите под звуците на барабани и бамбукова флейта, но аз се изморих и тя ме отведе в края на откритото пространство и ме залюля в скута си. Изведнъж от скалите духна вятър и един от фенерите се подпали. Наблюдавахме как огънят пропълзя по въжето и фенерът се понесе надолу, докато вятърът не го подхвана отново и не го затъркаля към нас. След огненото кълбо се виеше диря от златен прах. То като че спря, но после двете с мама видяхме как, понесено от вятъра, се устреми право към нас. Усетих, че мама ме вдига от скута си, а миг след това стрелна ръце към огъня, за да го разпилее. За момент се удавихме в искри и пламъци, но сетне огнените парцали се понесоха към дърветата и угаснаха. И никой не пострада. Дори майка ми.

Един следобед след около седмица, когато фантазиите ми за осиновяване бяха успели да узреят, се прибрах вкъщи и заварих господин Танака. Двамата с баща ми седяха на масичката. Разбрах, че говорят нещо важно, защото дори не ме забелязаха, когато влязох в преддверието. Замръзнах там и се заслушах.

— И така, Сакамото сан, какво мислите за предложението ми?

— Не знам, господине — отвърна баща ми. — Не мога да си представя момичетата да живеят другаде.

— Разбирам, но и за тях, а и за вас ще е по-добре така. Погрижете се да дойдат в селото утре следобед.

С тези думи господин Танака стана да си върви. Престорих се, че току-що влизам, тъй че се срещнахме на вратата.

— Разговарях с баща ти за теб, Чийо чан. Аз живея отвъд хребета в град Сендзуру. Той е по-голям от Йороидо. Мисля, че ще ти хареса. Защо двете със Сацу не дойдете утре там? Ще видите къщата ми и ще се запознаете с дъщеричката ми. Може би ще останете да пренощувате у нас, а? Само една нощ, разбираш ли? А после ще ви върна тук. Е, какво ще кажеш?

Казах, че би било чудесно. И направих всичко възможно да си придам такъв вид, сякаш никой не ми е предложил нищо кой знае какво. Но в главата ми като че избухна взрив. Мислите ми бяха на парчета, които едва успявах да събера. Вярно, че част от мен се надяваше отчаяно господин Танака да ме осинови след смъртта на майка ми. Друга част обаче бе много, много уплашена. Ужасно се срамувах дори само заради мечтата да живея другаде, а не в нашата залитаща къща. След като господин Танака си отиде, аз се опитах да се отдам изцяло на кухненската работа, но почувствах, че заприличвам на Сацу, защото почти не виждах предметите пред себе си. Не знам колко време мина. В един момент чух баща ми да подсмърча. Помислих, че плаче, и лицето ми пламна от срам. Когато най-сетне си наложих да погледна към него, видях, че вече е вплел ръце в една от рибарските си мрежи. Стоеше обаче на вратата към задната стая, където майка ми лежеше, цялата огряна от слънцето, а чаршафът я обвиваше плътно като кожа.

На следващия ден, готвейки се за срещата с господин Танака в селото, изтърках мръсните си глезени и се накиснах за малко във ваната — някогашен котел на стара парна машина. Някой го бе зарязал в нашето село. Горната част бе отрязана, а вътрешността — облицована с дърво. Седях дълго, загледана към морето, и се чувствах много независима, защото за пръв път в живота ми предстоеше да видя нещо от света извън нашето селце.

Когато със Сацу пристигнахме в Компанията за морски продукти, рибарите тъкмо разтоварваха улова си на кея. И баща ми беше сред тях — загребваше риба с костеливите си ръце и я насипваше в кошове. Погледна бегло към нас, а после обърса лице в ръкава на ризата си. Чертите му ми се сториха някак по-тежки. Мъжете пренасяха пълните кошове до тегления от кон фургон на господин Танака и ги подреждаха в каросерията. Качих се на едно от колелата, за да гледам. Повечето риби бяха оцъклили стъклени очи, но от време на време някоя размърдваше уста, сякаш надаваше безмълвен вик. Опитах се да ги окуража:

— Отивате в град Сендзуру, риби. Всичко ще е наред.

Не виждах с какво ще им помогна, ако им кажа истината. Най-сетне господин Танака излезе на улицата и покани и двете ни със Сацу да се качим отпред при него на капрата. Настаних се по средата, достатъчно близко, за да усещам с кожата на ръката си материята на кимоното му. Това ме накара да се изчервя. Сацу гледаше право в мен, но май нищо не забеляза — на лицето й се бе изписала нейната типична объркана физиономия.

По-голямата част от пътуването гледах през рамо как рибите подскачат в кошовете отзад. Когато излязохме от Йороидо и се изкатерихме на хребета, едно от колелата мина през камък и колата рязко се люшна на една страна. Някакъв морски костур излетя, падна и от удара се съживи. Беше ми непоносимо да го гледам как се мята и се задъхва и извърнах насълзени очи от него. И въпреки че се помъчих да ги скрия, господин Танака все пак ги забеляза. Той върна рибата обратно в коша, потеглихме и чак тогава ме попита какво ми е.

— Горката риба! — отвърнах.

— Като жена ми си. Те са почти мъртви, когато й ги нося, но ако трябва да сготви рак или нещо все още живо, се просълзява и им пее.

Господин Танака ме научи песничка — по-скоро нещо като молитва, съчинена, предполагам, от жена му. Тя я пеела на раците, но ние я направихме за риби:

После той ме научи друга песен — приспивна, която никога преди не бях чувала. Изпяхме я на една камбала, която лежеше сама в кошница и кокореше очи като копчета.

Малко след това изкачихме хребета и под нас се показа град Сендзуру. Денят бе мрачен и всичко тънеше в сиви сенки. За пръв път виждах света извън Йороидо и реших, че не съм загубила много. Покрити със сламените покриви къщи обрамчваха залива сред еднообразни хълмове, а зад тях се простираше метално небе с разпилени по него бели чирепи. На сушата пейзажът би бил може би привлекателен, ако не бяха железопътните релси, които го прорязваха като белези от рани.

Сендзуру беше малък вонящ град. Дори океанът смърдеше отвратително, сякаш рибата в него бе развалена. Във водата около подпорите на кея се поклащаха парчета зеленчук и приличаха на медузите в нашия залив. Лодките бяха олющени и разнебитени. Имах чувството, че са се сражавали помежду си.

Двете със Сацу седяхме доста дълго на кея, но по едно време господин Танака най-сетне излезе, покани ни да влезем в управлението на неговата кампания за морски продукти и ни поведе по дълъг коридор. Коридорът едва ли би вонял по-ужасно на рибешки черва, ако наистина се намираше в корема на риба. За мое смайване в дъното му имаше канцелария — доста приятно за очите на деветгодишно дете помещение. Двете със сестра ми застанахме боси на слизестия каменен под в преддверието. Едно стъпало водеше към покритата с татами повдигната част на канцеларията. Всъщност може би тъкмо това ми направи такова впечатление. Повдигнатият над нивото на преддверието под придаваше някаква тежест на обстановката. Така или иначе, канцеларията ми се стори най-красивата стая, която някога бях виждала, макар сега да ми става смешно при мисълта, че канцеларията на един търговец на риба в някакво си градче на Японско море би могла да смае някого.

На повдигнатата част върху възглавничка седеше възрастна жена. Щом ни видя, тя стана, дойде до ръба и се отпусна почтително на колене. Беше стара и болнава, а и не мисля, че е възможно да срещнете друг, който така да се суети. Ако не си оправяше кимоното, то бършеше нещо от окото си или си чешеше носа, като непрекъснато въздишаше, сякаш й беше неудобно, че е принудена така да се суети.

Господин Танака ни представи:

— Това е Чийо чан и сестра й Сацу сан.

Поклоних се леко, на което госпожа Суетня отвърна с кимане. После издаде най-дълбоката до този момент въздишка и започна да човърка с ръка завехнала раничка на врата си. Щеше ми се да извърна поглед, но очите й се впиха в моите.

— Така! Ти си Сацу сан, нали? — изрече, но все така гледаше в мен.

— Аз съм Сацу — обади се сестра ми.

— Кога си родена?

Сацу, изглежда, все още не можеше да реши към кого е отправен въпросът, затова аз отвърнах вместо нея:

— Тя е в годината на Бика.

Старицата протегна ръка да ме погали с пръсти. Но го направи твърде странно — ръгна ме няколко пъти в челюстта. Знаех, че намерението й бе да ме погали, защото изражението й бе добродушно.

— Тази е доста хубавичка, не мислите ли? Такива необикновени очи! И си личи, че е умна. Погледнете само челото й. — После се обърна към сестра ми и рече: — Така. Годината на Бика — петнайсетгодишна, планета Венера, шест, бяло. Хммм. Ела по-близо.

Сацу се подчини. Госпожа Суетня се зае да изучава лицето й. При това не само с очи, а и с пръсти. Доста време отдели да разглежда от различен ъгъл носа, после и ушите й. Няколко пъти пощипна меката им част, а после изсумтя, за да даде да се разбере, че е приключила със Сацу. Обърна се към мен.

— Ти си в годината на Маймуната. Познах още като те погледнах. Колко много вода имаш! Осем, бяло, планета Сатурн. И си много привлекателно момиче. Ела по-насам.

После направи и с мен същото, щипейки ушите ми и тъй нататък. А аз през цялото време си мислех, че със същите тези пръсти е човъркала коричката на врата си. След малко тя се изправи и слезе на каменния под при нас. Отне й известно време, докато напъха кривите си крака в сламените сандали дзори, но най-сетне успя и отправи на господин Танака поглед, който той очевидно веднага разбра, защото напусна канцеларията, като затвори вратата след себе си.

Госпожа Суетня развърза селската риза на Сацу и я смъкна. После размърда гърдите й насам-натам, надникна под мишниците й, обърна я и огледа гърба й. Бях толкова шокирана, че с мъка си наложих да гледам. Разбира се, че и преди бях виждала Сацу гола, но начинът, по който госпожа Суетня се отнасяше с тялото й, ми се струваше дори по-непристоен, отколкото когато Сацу си бе вдигнала роклята пред момчето на Суги. После, сякаш не й беше достатъчно, госпожа Суетня смъкна гащите й на пода, огледа я от горе на долу и обратно и отново я обърна с лице към себе си.

— Дръпни се да не си тъпчеш гащите — разпореди се тя. Отдавна не бях виждала Сацу толкова объркана, но тя се подчини и отстъпи, като остави гащите си да лежат на слузестия под. Госпожа Суетня я хвана за раменете и я натисна да седне на платформата. Сестра ми беше чисто гола и съм сигурна, че едва ли знаеше по-добре от мен защо трябва да седне там. Но и нямаше време да разсъждава, защото след миг госпожа Суетня хвана коленете й и ги разтвори. След това вече — не можех да си наложа да гледам. Мисля, че Сацу се възпротиви, защото госпожа Суетня извика и в същото време чух звучна плесница — старицата бе ударила сестра ми по крака, което разбрах малко по-късно по червения отпечатък на него. След миг госпожа Суетня свърши и каза на Сацу да се облече. Докато се обличаше, Сацу подсмърчаше шумно. Може би плачеше, но аз не смеех да я погледна.

После старицата пристъпи към мен и за миг гащите ми бяха смъкнати до коленете, а ризата свалена като на Сацу преди малко. Нямах гърди, които старата жена да клати насам-натам, но тя надникна под мишниците ми и ме обърна, преди да ми свали гащите и да ме накара да седна на платформата. Толкова се боях от това, което следваше, че когато тя се опита да разтвори коленете ми, трябваше и мен да удари по крака. Гърлото ми пламна от сълзите, които се опитвах да сдържа. Старицата пъхна пръст между краката ми и както ми се стори, ме ощипа, така че извиках. Когато ми каза да се обличам, се чувствах като бент, който удържа водата на цяла река. Но се боях, че ако Сацу или аз започнем да подсмърчаме като малки деца, ще направим лошо впечатление на господин Танака.

— Момичетата са здрави — каза госпожата на господин Танака, когато той се върна в стаята, — и много подходящи. И двете са девствени. Голямата има прекалено много дърво, но малката е с доста вода. И хубавичка, не мислите ли? До нея сестра й изглежда селяндурка.

— Сигурен съм, че и двете са по своему привлекателни. Защо не поговорим за това, докато ви изпращам? Момичетата ще ме изчакат тук.

Когато господин Танака затвори вратата след себе си и старицата, аз се обърнах към Сацу. Тя седеше на ръба на платформата и зяпаше към тавана. Лицето й беше с такава форма, че сълзите се стичаха по ръба на ноздрите й, и като я видях толкова разстроена, аз също избухнах в сълзи. Чувствах се виновна за случилото се и избърсах лицето й с ъгълчето на грубата си риза.

— Коя беше тази ужасна жена? — попита тя.

— Навярно гледачка. Сигурно господин Танака иска да научи колкото може повече за нас, за да може…

— Но защо трябваше да ни разглежда по този отвратителен начин?

— Не разбираш ли, Сацу сан? Господин Танака се кани да ни осинови.

Като чу това, Сацу запримигва така, сякаш в окото й е влязла мушица.

— Какви ги говориш? Господин Танака не може да ни осинови.

— Татко е стар… и сега, когато мама е болна, мисля, че господин Танака се безпокои за бъдещето ни. Няма да има кой да се грижи за нас.

Сацу скочи — беше ужасно разстроена от чутото. За миг очите й станаха разногледи. Виждах, че полага неимоверни усилия да си повярва, че няма сила, която да ни откъсне от нашата залитаща къща. И изцеждаше това, което й казах, така както човек изцежда водата от гъба. После лицето й започна да се отпуска и тя пак седна на ръба на платформата. След минута вече рееше поглед наоколо, сякаш никога не бяхме водили този разговор.

Домът на господин Танака бе на края на града. Осеяната с борове горска поляна наоколо ухаеше силно като океана при скалите край нашата къща и когато си помислих за океана и за това как ще разменя едно ухание за друго, усетих ужасна празнота. Трябваше да се отдръпна от нея, така както човек се отдръпва от ръба на скала, след като е погледнал надолу. Къщата бе по-величествена от каквото и да било в Йороидо, с огромна стряха като тази на нашия селски храм. Щом влезе в преддверието, господин Танака си изхлузи небрежно обувките, без да си направи труда да ги сложи на мястото им, защото се появи една прислужница и ги сложи на полицата. Ние със Сацу нямахме обувки, които да се налага да събуваме, но тъкмо се канех да вляза вътре, когато усетих, че нещо ме удари леко по гърба и една шишарка падна на дървения под между краката ми. Обърнах се и видях момиче на моите години с много къса коса да се крие зад едно дърво. Надникна иззад него и ми се усмихна. Между предните си зъби имаше триъгълна пролука. Усмихна ми се и хукна да бяга, за да я подгоня. Може да ви се стори странно, но не се бях запознавала истински с друго малко момиче. Познавах, разбира се, момичетата от нашето село, но ние бяхме израснали заедно и никога не бяхме правили нещо, което да може да се нарече „запознанство“. Кунико обаче — защото така се казваше момиченцето на господин Танака — бе толкова дружелюбна от първия миг, в който я видях, че ми се стори лесно да премина от един свят в друг.

Дрехите й бяха много по-хубави от моите, а и беше обута в дзори, но тъй като бях селско момиче, хукнах след нея боса към горичката и я настигнах чак край някаква къщичка за игра, стъкмена от отрязани клони на изсъхнало дърво. Кунико беше построила стаи от камъни и шишарки. В едната уж ми сервира чай в пукната чашка; в друга двете се редувахме да се грижим за нейната кукла, момченце на име Таро, който не бе нищо повече от натъпкана с пръст платнена торбичка. Таро обичал непознати, каза Кунико, но много се боял от червеи, както и тя, по много странно съвпадение. Видяхме един и Кунико ме накара да го хвана и да го изнеса, преди бедният Таро да се е разплакал.

Бях очарована от перспективата Кунико да ми е сестра. Всъщност и величествените дървета, и уханието на бор, и дори господин Танака, всичко започна да ми се струва незначително в сравнение с това. Разликата между живота в дома на семейство Танака и живота в Йороидо бе толкова огромна, колкото между аромата на къкрещо на огъня ядене и това да си напълниш устата с нещо вкусно.

Когато притъмня, ние си измихме ръцете и краката на кладенеца, влязохме и седнахме на пода около четвъртита маса. Удивих се, като видях, че парата от яденето се издига към гредите на тавана високо над нас, а на тях са закачени електрически крушки. Стаята беше невероятно ярко осветена. Никога не бях виждала подобно нещо. След малко прислугата сервира вечерята — печен на скара осолен костур, мариновани зеленчуци, супа и сварен на пара ориз, — но едва започнахме да се храним, и крушките угаснаха. Господин Танака се разсмя — очевидно често се случваше да спре токът. Прислугата взе да пали фенерите, които висяха на дървени триножници.

Докато се хранехме, никой не говореше много. Бях очаквала, че госпожа Танака е красавица, но тя изглеждаше като по-старо подобие на Сацу, като изключим това, че много се усмихваше. След вечеря двете със сестра ми започнаха игра на го, а господин Танака стана и извика на прислужницата да му донесе връхното кимоно. Той излезе и след малко Кунико ми направи знак да я последвам навън. Тя си обу сламени дзори и ми даде едни и на мен. Попитах я къде отиваме.

— Тихо! — отвърна тя. — Ще проследим татко. Правя го винаги когато той излиза. Това е тайна.

Стигнахме до поляната и свихме по главния път към Сендзуру. Следвахме господин Танака на известно разстояние. След минути вече бяхме сред къщите на града и тогава Кунико хвана ръката ми и ме дръпна в една странична уличка. В дъното на каменна алея между две къщи спряхме до прозорец, покрит с книжни щори, които сияеха от светлината вътре. Кунико доближи око до дупчица в една от щорите точно на нивото на очите й. Докато тя надничаше вътре, чух смях, разговори и песен под акомпанимента на шамисен. Най-сетне тя отстъпи и аз залепих око на дупчицата. Половината от помещението бе скрито от погледа ми зад параван, но виждах господин Танака, седнал върху рогозките в компанията на трима-четирима мъже. Един мъж до него разказваше как придържал стълбата на млада жена и надничал под полата й. Всички освен господин Танака се заливаха от смях, а той гледаше втренчено право напред към онази част на помещението, която не виждах. Някаква жена на възраст му донесе чаша, която той придържаше, докато тя му наливаше бира. Струваше ми се като самотен остров в океана, защото макар всички да се забавляваха от историята — дори възрастната жена, която му наля бира, — господин Танака продължаваше да гледа съсредоточено към другия край на масата. Откъснах се от дупката, за да попитам Кунико що за място е това.

— Чайна — осведоми ме тя. — В нея гейши забавляват гостите. Татко идва тук почти всяка вечер. Не знам защо го обича толкова. Жените сервират пиене, а мъжете разказват истории, освен когато не пеят. Накрая всички са пияни.

Надникнах през дупката тъкмо навреме, за да видя как една сянка се плъзна по стената и пред погледа ми се появи жена. Косата й бе окичена с висящи зелени върбови клонки. Носеше бледорозово кимоно, осеяно с бели цветя, втъкани в плата. Широкото оби около кръста й бе в оранжево и жълто. Не бях виждала толкова елегантна дреха. Никоя от жените в Йороидо не притежаваше нещо по-изискано от памучно или, да речем, ленено кимоно с прост рисунък в тъмносиньо. Но за разлика от кимоното жената не бе никак привлекателна. Зъбите й така стърчаха напред, че устните не успяваха да ги покрият, а издълженият й череп ме накара да се зачудя дали като бебе не са я притиснали между две дъски. Ще ме сметнете за жестока, задето описвам така безмилостно жената, но се смаях, че макар никой да не можеше да я нарече красавица, очите на господин Танака висяха на нея като парцал на кука. Докато всички останали се заливаха от смях, той не сваляше поглед от нея, а когато тя коленичи край него, за да долее още няколко капки бира в чашата му, го погледна по начин, който подсказваше, че с него се познават твърде добре. Кунико отново погледа пред дупката, а после двете се прибрахме и влязохме да се къпем заедно в банята в края на боровата гора. Небето бе щедро обсипано със звезди. Можех да седя още дълго, опитвайки се да проумея всичко видяно през този ден и промените, които ми предстояха… но Кунико почти заспиваше в топлата вода, тъй че прислужницата дойде да ни помогне да излезем от банята.

Сацу вече хъркаше, когато двете с Кунико легнахме на футоните си до нея, сплели ръце и притиснати една до друга. Започна да ме изпълва топло чувство на радост и аз пошушнах на Кунико:

— Знаеш ли, че ще дойда да живея с теб?

Мислех, че новината ще я смае и Кунико ще отвори очи, дори ще приседне в постелята. Но тя не я извади от съня. Кунико издаде тих стон и след миг дъхът й стана топъл и влажен, а сънят забълбука в него.