Мемоарите на една гейша

10

Една сутрин, доста месеци след това, докато прибирахме долните летни кимона ро — онези от тънка прозрачна коприна за жегата — и изваждахме кимоната без подплата — хитое — за септември, усетих в преддверието такава ужасна миризма, че изтървах купа дрехи. Миризмата идваше от стаята на Баба. Изтичах горе да повикам Леля, защото веднага разбрах, че се е случило нещо ужасно. Леля докуцука долу възможно най-бързо, влезе и намери Баба мъртва на пода. При това издъхнала по най-странния начин.

В стаята на Баба беше единствената електрическа печка в нашата окия. Тя я използваше всяка нощ освен през лятото. Но вече беше септември и ние прибирахме летните долни кимона и тя отново беше започнала да я използва. Не че беше студено — ние сменяме дрехите си според календара, а не според температурата вън и Баба следваше същата логика. Беше необикновено привързана към тази печка може би защото бе прекарала толкова много нощи в живота си, умирайки от страшен студ.

Обикновено сутрин, преди да избута печката до стената, Баба навиваше шнура около нея. С времето горещият метал бе прогорил шнура и в крайна сметка жицата се бе оголила и наелектризирала цялата печка. Полицията каза, че най-вероятно, когато същата сутрин Баба я е докоснала, или мигом се е парализирала, или дори е била убита на място. Беше се свлякла на пода с лице върху горещия метал. Това бе причината за ужасната миризма. За щастие, не я видях. Зърнах само краката й от коридора — изглеждаха като тънки клонки, увити в смачкана коприна.

Можете да си представите колко заети бяхме седмица-две след смъртта й. Не само с основно почистване на къщата, защото според шинтоизма смъртта е възможно най-нечистото нещо, но и с подготовката за погребението. Поставяхме свещи, табли с месо за приношение, фенери на входа, поставки за чай, подноси за пари, които посетителите щяха да дадат, и още други такива. Бяхме толкова заети, че една вечер готвачката се разболя и извикаха лекар. Оказа се, единственият й проблем е, че предишната нощ беше спала не повече от два часа, не бе подвивала цял ден крак и бе изяла само купичка бистра супа. Нещо друго, което ме изненада, бе, че Майка харчеше пари почти невъздържано, като правеше планове да се пеят сутри заупокой в храма „Чионджи“, поръчваше букети от лотосови пъпки от погребалното бюро и всичко това в разгара на Голямата депресия. Отначало се чудех дали поведението й не е доказателство за дълбоките й чувства към Баба, но по-късно си дадох сметка какво всъщност означаваше то — практически цял Гион щеше да мине през нашата окия, за да изрази почитта си към Баба, и щеше да присъства на погребението по-късно през седмицата, тъй че Майка трябваше да организира подходящото за случая представление.

И наистина за няколко дни цял Гион се извървя през нашата окия или поне така изглеждаше. И ние трябваше да наливаме чай на всекиго и да поднасяме сладкиши. Майка и Леля приемаха съдържателките на различните чайни и окии, както и множество прислужници, които познаваха Баба, а също така продавачи, перукери и фризьори, повечето от които мъже, и разбира се, много, много гейши. По-старите познаваха покойната от дните, когато самата тя е била гейша, но младите дори не бяха чували за нея, а идваха от уважение към Майка или в някои случаи, защото бяха в някакви отношения с Хацумомо.

Моето задължение през тези натоварени дни бе да въвеждам посетителите в гостната, където ги очакваха Майка и Леля. Разстоянието бе само няколко крачки, но посетителите не можеха да влязат току-така, а освен това аз трябваше да следя кое лице на кои обувки отговаря, защото другото ми задължение бе да отнасям обувките в стаята на прислугата, за да не се задръства изходът, а после да ги връщам обратно в подходящия момент. Отначало доста се затруднявах. Не можех да се взирам настойчиво в лицата на посетителите, без да изглеждам груба и невъзпитана, а един бегъл поглед не ми бе достатъчен да запомня човека. Много скоро вече се научих да се вглеждам внимателно в кимоната. Следобеда на втория или на третия ден плъзгащата се врата се отвори и влезе кимоно, което мигом ме покори с красотата си — най-красивото от всички досега. Беше тъмно, както изискваше случаят — просто черно кимоно с герб, но десенът му — разпръснати по полите зелени и златни треви, бе тъй великолепен, че се зачудих колко ли смаяни щяха да са жените и дъщерите на рибарите в Йороидо, ако видеха подобно нещо. Посетителката водеше със себе си прислужница, което ме накара да си помисля, че може да е съдържателка на чайна или окия, защото твърде малко гейши можеха да си позволят такова разточителство. Използвах, докато тя разглеждаше миниатюрния шинтоистки храм в преддверието, да погледна тайно лицето й. Беше с такъв съвършен овал, че веднага се сетих за свитъка в стаята на Леля — представляваше нарисувана с туш придворна дама от епохата Хейан. Не беше изумително красива като Хацумомо, но чертите й бяха тъй идеални, че веднага се почувствах още по-нищожна. И тогава внезапно проумях коя е.

Мамеха, гейшата, чието кимоно Хацумомо ме накара да съсипя.

Вината за случилото се не беше всъщност моя, но въпреки това бях готова да сваля дрехата от гърба си, само и само да не се натъкна на нея. Докато ги въвеждах с прислужницата й в гостната не смеех да вдигна глава. Не мислех, че ще ме познае, защото бях сигурна, че не ме видя, когато връщах кимоното, а и да ме беше зърнала, оттогава бяха минали две години. Прислужницата с нея не беше онази млада жена, чиито очи се наляха със сълзи. Въпреки това изпитах облекчение, когато дойде моментът да се поклоня и да ги оставя в гостната.

След двайсет минути Мамеха и прислужницата й се наканиха да си вървят. Донесох им лакираните дзори и ги подредих върху стъпалото в прохода пред вестибюла с все така наведена глава и по-нервна. Прислужницата най-сетне отвори външната врата и аз си отдъхнах, че изпитанието ми свършва. Но вместо да излезе на улицата, Мамеха продължи да стои в прохода. Обзе ме паника и очите и главата ми престанаха да комуникират добре, защото, макар да знаех че не бива да го правя, позволих на очите си да се вдигнат. С ужас открих, че Мамеха ме гледа втренчено.

— Как се казваш, момиченце? — попита тя, както ми се стори, много строго.

Отвърнах, че се казвам Чийо.

— Стани за момент, Чийо. Искам да те разгледам.

Изпълних молбата й и се изправих, но ако можеше някак да изтрия, да залича лицето си, непременно щях да го сторя.

— Чакай, искам да те разгледам. А ти се държиш така, сякаш си броиш пръстите на краката.

Вдигнах главата си, но не и очите и тогава Мамеха изохка и ми нареди да я погледна.

— Какви необикновени очи! — възкликна. — Мислех, че ми е с сторило. Какъв цвят са според теб, Тацуми?

Прислужницата й се върна в прохода и ме погледна.

— Синьосиви, госпожо — отвърна.

— Точно това и аз щях да кажа. Е, колко момичета в Гион имат такива очи?

Не знам дали попита мен или Тацуми, но никоя от нас не отвърна. Мамеха ме гледаше със странно изражение — сякаш се съсредоточаваше върху нещо. А после за огромно мое облекчение се извини и си тръгна.

Погребението на Баба се състоя след около седмица през една сутрин, избрана от предсказателя. След това се заехме да подреждаме нашата окия, като направихме известни промени. Леля се настани долу в стаята на покойната, а Пити, която отскоро бе започнала чиракуването си като гейша, зае нейната стая на втория етаж. Освен това следващата седмица постъпиха две нови прислужници — и двете на средна възраст и много енергични. Може да изглежда странно, че макар семейството да намаля, Майка увеличи прислужниците, но в действителност в нашата окия винаги с липсвала работна ръка, защото приживе Баба не понасяше много хора.

Последната промяна бе, че Пити бе освободена от домакинска работа. Вместо това й казаха да използва времето си да упражнява различните изкуства и умения, от които щеше да зависи кариерата й на гейша. Обикновено на момичетата не предоставяха такива възможности да се упражняват, но клетата Пити схващаше толкова трудно, че повече от всекиго се нуждаеше от извънредно време. Беше ми мъчно да я гледам как всеки ден седи на колене на дървения под и часове наред се упражнява да свири на шамисен, изплезила език, сякаш да оближе нещо от бузата си. Щом очите ни се срещнеха, тя ми се усмихваше леко и наистина беше мила с мен, както едно време. Но аз вече едва влачех бремето на търпението в очакване на някакъв изход, който едва ли щеше да появи и който със сигурност щеше да е единственият шанс в живота. Сега аз трябваше да гледам как портата на възможностите стои широко отворена за други. Понякога нощем лягах в постелята с носната кърпа на председателя миришех наситения аромат на талк. Освобождавах съзнанието си от всичко и го предоставях на виденията — очите му, усещането за топлото слънце върху лицето ми и твърдата каменна стена, върху която се бях проснала в деня, когато го срещнах. Той беше мой бодисатва с хиляда ръце, който щеше да ми помогне. Не можех да си представя как, но се молех това да стане.

Един ден към края на първия месец след смъртта на Баба една от новите прислужници дойде да ми каже, че имам посетител на входа. Беше необикновено горещ октомврийски следобед и аз бях цялата потна, защото чистех със старата ръчна прахосмукачка рогозките на пода в новата стая на Пити. Пити имаше навика да си носи тайно горе оризови курабии, тъй че стаята й се нуждаеше често от почистване. Забърсах колкото се може по-бързо с мокър пешкир потта и изтичах долу. На входа стоеше млада жена с кимоно на прислужница. Отпуснах се на колене и й се поклоних. Познах я едва когато я погледнах повторно — беше прислужницата, придружаваща Мамеха преди няколко седмици. Много се разочаровах, защото бях сигурна, че ме чакат неприятности. Тя обаче ми направи знак с ръка да сляза в прохода, а сетне аз нахлузих чехли и я последвах на улицата.

— Пращат ли те от време на време да изпълняваш някакви поръчки, Чийо? — попита ме тя.

От опита ми да избягам беше минало толкова време, че вече не бях наказана да не излизам. Нямах представа защо пита, но отвърнах, че ме пращат.

— Чудесно. Направи така, че да излезеш за нещо утре следобед в три и двете ще се срещнем на мостчето над Ширакава.

— Да, госпожо, но мога ли да попитам защо?

— Ще разбереш утре — отвърна тя и сбърчи леко нос, което ме накара да се запитам дали не си прави някаква шега с мен.

Никак не ми беше приятно, че прислужницата на Мамеха иска да я придружа някъде. Не се и съмнявах, че се кани да ме заведе при господарката си, за да ми се кара за стореното. Но, така или иначе, уговорих Пити да ме изпрати за нещо, от което нямаше особена нужда. Тя се притесняваше да не си навлече неприятности, но аз й обещах, че ще й се отблагодаря. Така че в три часа тя ми извика от двора:

— Чийо, би ли била така добра да идеш и да ми купиш нови струни за шамисен и няколко списания за театър Кабуки? — Бяха й казали в името на образованието си да чете списания за театър Кабуки. После я чух да казва още по-високо. — Може ли, Лельо?

Но Леля не отговори, защото спеше горе следобедния си сън.

Излязох и тръгнах покрай Ширакава по посока на моста, водещ към района на Гион Мотойоши-чо. Времето беше толкова топло и приятно, че наоколо се разхождаха много мъже и гейши и се любуваха на плачещите вишни, ластарите на които опираха до повърхността на водата. Докато чаках край моста, наблюдавах група чуждестранни туристи, дошли да видят прочутия Гион. Не бяха първите чужденци, които виждах в Киото, но наистина ми се струваха странни — жени с големи носове, дълги рокли и светли коси и много мъже — високи и уверени и с токове, които тракаха по каменната настилка. Един от мъжете ме посочи, каза нещо на чужд език и всички обърнаха очи към мен. Ужасно се смутих и като се престорих, че търся нещо по земята, приклекнах и се скрих.

Прислужницата на Мамеха най-сетне дойде и както се опасявах, ме поведе през моста край потока към същата онази порта, където Хацумомо и Корин ми бяха пъхнали кимоното в ръцете и ме бяха изпратили нагоре по стълбите. Струваше ми се много несправедливо, че след толкова време инцидентът все още ми носи неприятности. Но когато прислужницата отвори плъзгащата се врата пред мен, тръгнах нагоре по стълбата. На площадката двете с прислужницата се събухме и влязохме в апартамента.

— Чийо е тук, госпожо — извика тя.

После чух Мамеха да отговаря от задната стая:

— Добре, благодаря ти, Тацуми.

Младата жена ме отведе до масичка край отворен прозорец, където коленичих върху възглавничка и се опитах да не изглеждам нервна. Почти веднага след това друга прислужница ми донесе чашка чай, защото, както се оказа, Мамеха имаше не една, а две прислужници. Със сигурност не очаквах да ми сервират чай и всъщност нищо подобно не се бе случвало с мен от вечерята у господин Танака преди години. Поклоних й се за благодарност и отпих няколко глътки, за да не изглеждам невъзпитана. После дълго чаках и слушах шума на водата вън, спускаща се от високия около коляно малък водоскок в потока Ширакава.

Апартаментът на Мамеха не беше голям, но бе изключително изискан, с красиви и очевидно нови татами, защото имаха онзи специфичен жълто-зелен блясък и ухаеха приятно на слама. Ако някога сте разглеждали внимателно татами, вероятно сте забелязали, че всяка рогозка е обшита по края с плат, обикновено тъмен и от памук или лен. Онези татами обаче бяха обшити с коприна в зелено и златно. Наблизо в декоративната ниша висеше красиво изписан свитък — както се оказа, подарък на Мамеха от известния калиграф Мацудайра Коичи. Под него на дървения постамент на нишата бе поставена икебана от обсипани с цвят дрянови клонки в плитък съд с неправилна форма и напукана наситеночерна глазура. Беше според мен много странен, но излезе, че е подарен на Мамеха не от друг, а от самия Йошида Сакухей, великия майстор на стила керамика сетогуро, който в годините след Втората световна война стана живо национално съкровище.

Най-сетне Мамеха се появи от задната стая, облечена в изумително кремаво кимоно с рисунък на вода в долния край. Обърнах се, отместих се от възглавничката и се поклоних много ниско, а тя доплува до масичката и като подви внимателно кимоното под себе си, седна на колене срещу мен. Отпи глътка от чая, който прислужницата й сервира, и каза:

— Е… Чийо, нали? Защо не ми разкажеш как успя да се измъкнеш от вашата окия? Сигурна съм, че госпожа Нитта не обича прислужниците й да се разкарват по своя работа посред бял ден.

Наистина не бях очаквала подобен въпрос. Всъщност не можех да измисля какво да отговоря, макар да знаех, че е ужасно невъзпитано да не кажа нищо. Мамеха просто отпиваше от чая си и ме гледаше с благ израз на съвършено овалното си лице. Накрая каза:

— Мислиш, че се каня да ти се карам. Но аз само искам да разбера дали не си си навлякла неприятности, като дойде тук.

Въздъхнах с огромно облекчение, като чух това.

— Не, госпожо — отвърнах. — Мислят, че купувам списания за театър Кабуки и струни за шамисен.

— О, чудесно, имам много и от двете — каза тя, повика прислужницата и я помоли да донесе списания и струни, а после ги сложи на масата пред мен.

— Вземи ги. Така никой няма да се чуди къде си била. А сега ми кажи нещо. Когато дойдох у вас да отдам почит на покойната, видях още едно момиче на твоята възраст.

— Трябва да е била Пити. С много кръгло лице ли?

Мамеха попита защо й викам така, а когато обясних, се разсмя.

— Та тази Пити — продължи Мамеха, — как се разбират двете с Хацумомо?

— Ами, предполагам, че Хацумомо не й обръща повече внимание, отколкото на листо, отронило се на двора.

— Ах, колко поетично… листо, отронило се на двора. Хацумомо и към теб ли се отнася така?

Отворих уста, за да отговоря, но истината бе, че не знаех какво да кажа. Не познавах Мамеха и щеше да е неприлично да злословя по адрес на Хацумомо пред страничен за нашата окия човек. Мамеха, види се, прочете мислите ми, защото каза:

— Не е нужно да отговаряш. Отлично знам как се отнася към теб. Като змия към поредната си жертва, предполагам.

— Ако ми позволите да попитам, госпожо, кой ви каза?

— Никой не ми е казал. Двете с Хацумомо се познаваме, откакто бях на шест, а тя на девет години. Когато толкова дълго си наблюдавал същество да се държи отвратително, не е никаква тайна за теб каква ще е следващата му постъпка.

— Не знам какво направих, че да ме намрази толкова.

— Хацумомо не е по-трудна за разбиране от котка. Котката е щастлива, докато се припича сама на слънце, без себеподобни наоколо. Но реши ли, че някой се върти и души около паницата й с храна… Разказвали ли са ти историята как Хацумомо пропъди от Гион младата Хацуоки?

Отговорих, че никой не ми я е разказвал.

— Хацуоки беше невероятно очарователно момиче — поде Мамеха. — И моя много скъпа приятелка. Тя и вашата Хацумомо бяха сестри. Ще рече, и двете се обучаваха при една и съща гейша, в случая, при великата Томихацу, която по онова време беше вече на възраст. Вашата Хацумомо не понасяше младата Хацуоки и когато и двете станаха чиракуващи гейши, не можеше да се примири, че й е съперница. Затова взе да разпространява из Гион слуха, че веднъж нощем заловили Хацуоки в една от уличките с един полицай да върши на публично място нещо много непристойно. В това, разбира се, нямаше и капчица истина. Ако Хацумомо просто ходеше и разправяше насам-натам историята, никой в Гион нямаше да й повярва. Хората знаеха как ужасно завижда на Хацуоки. Затова ето какво направи — попаднеше ли на някой много пиян — гейша, прислужница или дори посетител, все едно — тя му нашепваше историята, така че на другия ден човекът вече не помнеше, че източникът е Хацумомо. Не след дълго репутацията на клетата Хацуоки бе така съсипана, че за Хацумомо не представляваше никаква трудност да използва някой от триковете си и да я пропъди завинаги.

Изпитах странно облекчение, като чух, че и друг като мен е бил измъчван чудовищно от Хацумомо.

— Тя не понася да има съперници — продължи Мамеха. — Затова се отнася така с теб.

— Хацумомо със сигурност не ме смята за съперница — от върнах. — Нима локвата може да бъде съперница на океана.

— Не и навярно в чайните на Гион. Но във вашата окия… Не намираш ли за странно, че госпожа Нитта не е осиновила Хацумомо? Вашата е навярно най-богатата окия без наследник в Гион. Като я осинови, госпожа Нитта не само ще разреши този проблем, но и всичко, което Хацумомо печели, ще остава в окията, без на самата нея да се плаща и един сен. А тя наистина има невероятен успех като гейша. Госпожа Нитта толкова обича парите, че би трябвало много отдавна да я е осиновила. Сигурно има много сериозна причина да не го прави, не мислиш ли?

Наистина никога не се бях замисляла за това, но след думите на Мамеха ми се стори, че вече знам каква точно е причината.

— Да осинови Хацумомо би било като да пусне тигър на свобода — казах.

— Без съмнение. Сигурна съм, че госпожа Нитта прекрасно си дава сметка каква дъщеря ще е Хацумомо — такава, които да намери начин да изхвърли Майка. Във всеки случай Хацумомо е нетърпелива като дете. Не мисля, че би могла да държи жив и щурец в плетена клетка. След година-две тя може би щеше да продаде колекцията от кимона на вашата окия и да се оттегли. Затова, малка Чийо, тя те мрази толкова. Но едва ли се притеснява особено, че госпожа Нитта може да осинови онова момиче Пити.

— Мамеха сан, сигурна съм, че си спомняте своето кимоно, което аз съсипах…

— Искаш да кажеш, че ти си момичето, което го издраска туш.

— Ами… да, госпожо. И макар да съм сигурна, че знаете, че зад цялата работа е Хацумомо, искрено се надявам, че някой ден ще съм в състояние да ви покажа колко дълбоко съжалявам за случилото се.

Мамеха дълго-дълго не сваля очи от мен. Нямах представа за какво мисли, но тя най-сетне каза:

— Можеш да се извиниш, ако желаеш.

Отдръпнах се от масата и се поклоних ниско, но преди да успея да кажа каквото и да било, Мамеха ме спря:

— Това би бил очарователен поклон, ако си селянка, дошла за първи път в Киото. Но след като искаш да изглеждаш културна, трябва да го направиш ето така. Гледай мен и се отдръпни по-настрани от масичката. Добре, седиш на коленете. А сега изпъни ръце и постави върховете на пръстите си върху рогозките пред себе си. Само върховете, не цялата длан. И не бива изобщо да разперваш пръсти. Все още виж дам разстояние между тях. Чудесно, постави ги на рогозката… китките една до друга… така! Е, сега изглежда добре. Поклони се колкото се може по-ниско, но дръж шията съвършено изпъната и не позволявай главата ти да се отпуска. И, за бога, не стоварвай цялата си тежест върху ръцете, иначе ще изглеждаш като мъж! Така е добре. Сега можеш да опиташ отново.

И аз й се поклоних още веднъж и отново обясних колко дълбоко съжалявам, че съм участвала в унищожаването на прекрасното й кимоно.

— Беше красиво, нали? Но сега ще забравим за него. Искам да знам защо вече не учиш за гейша. Учителките ми казаха, че преди да напуснеш, си вървяла много добре. Би трябвало да те очаква успешна кариера в Гион. Питам се защо госпожа Нитта е спряла обучението ти?

Казах й за дълговете си, които включваха и стойността на кимоното и на брошката, която Хацумомо ме обвини, че съм откраднала. Но и след като свърших, тя продължи да ма гледа студено. Накрая каза:

— Има и нещо, което не ми казваш. Като се имат предвид дълговете ти, бих очаквала госпожата да е още по-твърдо решена да види успеха ти като гейша. Със сигурност не би могла никога да й върнеш парите, ако работиш като прислужница.

Изглежда, несъзнателно съм навела засрамено очи, защо само след миг Мамеха като че започна да чете всяка моя мисъл.

— Опитала си се да избягаш, нали?

— Да, госпожо — отвърнах. — Имам сестра. Бяха ни разделили, но успяхме да се открием. Трябваше да се срещнем една нощ и да избягаме заедно… но после аз паднах от покрива и си счупих ръката.

— От покрива! Сигурно се шегуваш. Да не би да си се покатерила, за да погледнеш за последен път Киото?

Обясних й защо съм го направила.

— Знам, че беше глупаво от моя страна — добавих. — Сега Майка няма да инвестира и сен за обучението ми, защото се бои, че мога отново да избягам.

— Не е само това. Ако избяга момиче, съдържателката на съответната окия изглежда лоша в очите на хората. Така разсъждават тук в Гион. „Господи, ами че тя не може дори прислужниците си да удържи да не бягат!“ Ето какво си казват. По какво ще правиш сега, Чийо? Не ми приличаш на момиче, готово да преживее живота си като слугиня.

— О, госпожо… Бих дала всичко, за да поправя грешките си — отвърнах. — Вече минаха повече от две години оттогава. Толкова търпеливо чаках с надежда да се появи някаква възможност.

— Не ти приляга да чакаш търпеливо. Виждам, че имаш прекалено много вода в характера си. Водата никога не чака. Тя променя формата си, заобикаля препятствията и намира тайни пътеки, за които никой не се е сетил — дупчица в покрива или в дъното на кутия. Няма съмнение, че е най-подвижната от петте елемента. Може да помете земята, може да загаси огъня, да повлече парче метал и да го отнесе. Дори дървото, нейното естествено допълнение, не може да оцелее, без да се подхранва с вода. А ти си живяла, без да черпиш от тези сили, нали?

— Ами всъщност, госпожо, тъкмо водата бе тази, която ми внуши идеята да избягам през покрива.

— Сигурна съм, че си умно момиче, Чийо, но не мисля, че тази ти постъпка е най-умната. Тези от нас с вода в характера си не избират накъде да текат — носим се, накъдето пейзажът на нашия живот ни направлява.

— Мисля, че съм като река, стигнала до бент, и този бент е Хацумомо.

— Да, може би е така — каза тя, като ме гледаше кротко. — По понякога реките скъсват и отвличат бентовете.

От мига, в който прекрачих прага й, не преставах да се питам защо ме е повикала. Вече бях решила, че няма нищо общо с кимоното, но едва сега очите ми окончателно се отпориха и аз проумях за какво става дума. Мамеха вероятно в решила да ме използва, за да отмъсти на Хацумомо. Беше ми ясно като бял ден, че двете са съпернички — иначе щеше ли преди две години на Хацумомо да й хрумне да съсипе прекрасното кимоно? Без съмнение Мамеха бе чакала подходящия момент и сега, изглежда, го бе намерила. Канеше се да ме използва като плевел, който да задуши останалите растения в градината. Тя не просто търсеше реванш. Ако не грешах, Мамеха искаше окончателно да се отърве от Хацумомо.

— Във всеки случай — продължи тя, — нищо няма да се промени, докато госпожа Нитта не ти позволи да започнеш отново обучението си.

— Не храня особени надежди, че е възможно някога да я склоня.

— Точно сега не мисли как ще я склониш. А как да намериш подходящото време да го направиш.

Вече наистина бях усвоила доста уроци от живота, но не знаех нищичко за търпението — не дори толкова, че да схвана какво разбира Мамеха под това да намеря подходящото време. Казах й, че ако ме научи какво трябва да говоря, съм готова да отида при Майка още на следващия ден.

— Слушай, Чийо, в живота не се напредва, вървейки опипом през него. Трябва да се научиш да откриваш подходящия миг и подходящото място на всичко в този свят. Ако мишка иска да заблуди котката, не изскача просто ей така от дупката си, когато й скимне. Не знаеш ли как да проверяваш своя хороскоп?

Нямам представа дали някога сте виждали японски хороскоп. Това са цели страници, изпълнени със сложни схеми и неразбираеми йероглифи. Както вече споменах, гейшите са ужасно суеверно племе. Леля и Майка, и дори готвачката и прислужниците не взимаха и най-простото решение — например да си купят чифт нови обувки, — без да са се консултирали с хороскопа. Но дотогава аз нито веднъж не бях прибягвала до такова нещо.

— Нищо чудно, че си преживяла толкова неудачи. Да не искаш да кажеш, че си се опитала да избягаш, без да провериш дали денят е благоприятен?

Казах, че сестра ми е взела решението кога да избягаме. Мамеха попита мога ли да си спомня датата. Успях да си я спомня, след като двете разгледахме календара — беше последният вторник на октомври 1929 година, само няколко месеца, след като двете със Сацу бяхме отведени от родния ни дом.

Мамеха каза на прислужницата да донесе хороскопа за съответната година, а после, след като изясни моя знак — Маймуна, — прекара известно време да проверява и сравнява данните в различни схеми, както и една страница, обобщаваща съдбата ми през онзи месец. Накрая прочете на висок глас:

— „Особено неблагоприятно време. На всяка цена да се избягват игли, необикновени храни и пътувания.“ — Тук тя спря и ме погледна. — Чуваш ли? Пътувания. После се казва, че трябва да избягваш следните неща… я да видим… „къпане в часа на Петела“, „придобиване на дрехи“, „нови начинания“ и, слушай сега, „промяна на местожителството“. — На това място Мамеха затвори хороскопа и се втренчи в мен. — Обърна ли внимание на някои от тези неща?

Много хора са скептични към подобен род предсказания, но не се съмнявам, че щяхте да се смаете, ако бяхте там и имахте възможност да видите какво се случи после. Мамеха ме попита за знака на сестра ми и потърси същата информация и за нея.

— Е — поде тя, след като известно време чете. — Гласи следното: „Благоприятен ден за малки промени.“ Може би не най-добрият за нещо толкова амбициозно като едно бягство, но със сигурност по-добър от следващия или по-следващия от седмицата. — А после дойде изненадата: — По-нататък се казва: „Добър ден за пътуване по посока на Овена“ — прочете Мамеха. И когато извади карта и намери на нея Йороидо, оказа се, че селото е на североизток от Киото — посоката, съответстваща на зодиакалния знак на Овена. Това, изглежда, бе правила Сацу, като ме остави за малко сама в стаята под стълбището в „Тацуйо“. И е била права да го стори. Тя беше избягала, а аз — не.

Тогава започнах да разбирам колко неосведомена съм била — не само в планирането на собственото си бягство, а и във всяко друго отношение. Никога не си бях давала сметка колко тясна е взаимовръзката между нещата. Не става дума само за зодиакалните знаци. Ние хората сме просто част от нещо много по-голямо. Крачейки, може би убиваме бръмбар или просто допринасяме за промяна във въздуха, така че някоя мухичка се оказва на място, където иначе никога не би попаднала. И ако си помислим за същия пример, само че ние сме в ролята на насекомото, а огромната вселена — в нашата роля, съвършено ясно е, че всеки ден сме под влиянието на сили, върху които можем да влияем колкото клетият бръмбар върху стоварващ се отгоре му гигантски крак. Какво да правим тогава? Трябва някак да разберем движението на вселената около нас и да определим времето за действие ята си, така че да не се борим с теченията, а да се движим по тях.

Мамеха отново провери моя хороскоп и този път избра няколко благоприятни за съществена промяна дати през следващите седмици. Попитах я дали да се постарая да поговоря с Майка на някоя от тези дати и какво точно да й кажа.

— Мисля, че не бива да разговаряш сама с госпожа Нитта. Тя веднага ще те прати по дяволите. На нейно място и аз бих постъпила така! Защото, доколкото й е известно, в Гион няма гейша, готова да ти стане по-голяма сестра.

Тези думи ме натъжиха ужасно.

— Какво тогава трябва да направя, Мамеха сан?

— Засега трябва да се прибереш вкъщи, Чийо. И не казвай никому, че си била при мен.

След тези думи тя ми даде да разбера с поглед, че трябва да се поклоня и веднага да си тръгна. Така и сторих. Бях толкова смутена и объркана, че забравих списанията и струните. Прислужницата й ме догони на улицата да ми ги даде.