Мемоарите на една гейша

15

Като всички хора, и Хацумомо се усмихваше, когато беше щастлива, а тя беше най-щастлива, когато се готвеше да накара някого да страда.

— Ооо, каква изненада! Какво невероятно съвпадение! Ами че това е начинаеща! Тогава за нищо на света няма да ви разкажа тази история, защото мога да засрамя горкото създание!

Надявах се Мамеха да се извини и да ме изведе оттам. Но тя само ми хвърли тревожен поглед. Вероятно смяташе, че остави Хацумомо сама с онези мъже е като бягство от гояща къща — по-добре щеше да е да останем и да овладеем пожара.

— Наистина няма нищо по-трудно от това да си начинаеща — не спираше Хацумомо. — Нали така, Пити?

Пити беше вече чиракуваща гейша — начинаеща беше шест месеца по-рано.

Подирих с очи съчувствието й, но тя седеше с ръце в скута и не откъсваше поглед от масата. Познавах си я, затова разбрах, че бръчицата на върха на носа й издава тревога.

— Да, госпожо — отвърна тя.

— Колко трудно време в живота! — продължи Хацумомо. Все още си спомням колко тежко ми беше… Как се казваш момиченце?

За щастие, не се наложи да отговоря, защото Мамеха с обади и каза:

— Напълно права сте, че е било тежко за вас, Хацумомо сан. Макар, разбира се, да бяхте по-непохватна от повечето момичета.

— Искам да чуя края на историята — обади се един от мъжете.

— И да притесним клетата начинаеща, която току-що с присъедини към нас? — попита Хацумомо. — Ще ви я разкажа само ако обещаете да не мислите за клетото създание докато слушате. Представете си някое друго момиче.

Хацумомо можеше да е изкусна в сатанинството си. Мъжете сигурно нямаше и да си помислят дори, че историята има връзка с мен, но след тези нейни думи — едва ли.

— Та докъде бях стигнала? — поде Хацумомо — А, да. Начинаещата, за която споменах… Не мога да си спомня името й, но трябва да й измисля някакво, за да не я бъркате с това клето момиче тук. Кажи ми, момиченце… как се казваш?

— Саюри, госпожо — отвърнах и от нерви лицето ми така пламна, че не бих се удивила, ако гримът ми се разтопеше започнеше да се стича по кимоното ми.

— Саюри. Колко хубаво! Някак не ти отива. Ами нека на зовем начинаещата от историята Маюри. И така, вървя един ден по булевард Шиджо с Маюри на път към дома на нейната по-голяма сестра. Духаше ужасен вятър, от онзи, който кара прозорците да дрънчат, а бедната Маюри все още не беше свикнала да носи кимоно. Тя тежеше колкото едно пиле, а трябва да знаете, че тези големи ръкави са понякога като платна на кораб. Тъкмо да пресечем улицата, и тя изчезна. Чух зад себе си звук — нещо като „А… а…“, но едва чуто.

На това място Хацумомо се обърна и ме погледна.

— Гласът ми не е достатъчно висок — каза. — Я да чуя теб. „А… а…“

Какво можех да направя. Постарах се да издам звука.

— Не, не, по-високо… добре де, както и да е! — Хацумомо се обърна към мъжа до нея и прошепна: — Не е особено умна, нали? — После поклати глава и продължи: — С една дума, когато се обърнах, видях, че вятърът е отнесъл бедната Маюри няколко пресечки по-назад и тя така размахва ръце и крака, че изглежда като преобърнал се по гръб бръмбар. Едва не си разкъсах обито от смях, а тя най-неочаквано залитна от тротоара на платното на един много натоварен кръстопът, точно когато минаваше една кола. Слава богу, че вятърът я стовари върху капака! Краката й се вирнаха… и после, ако можете да си го представите, вятърът вдигна нагоре кимоното й и… Е, няма защо да ви казвам какво се случи.

— Разбира се, че има защо — извика един от мъжете.

— Нямате ли въображение? — отвърна тя. — Вятърът й вдигна кимоното и бедрата й се оголиха. Тя не искаше да я видят гола и за да запази благоприличие, се завъртя, така че краката й се разкрачиха широко, а интимните й части се лепнаха на предното стъкло, точно пред лицето на шофьора…

Мъжете, разбира се, вече бяха изпаднали в истерия. Изключение не правеше и директорът, който тропаше по масата с чашката си, сякаш стреляше с автомат, и повтаряше:

— Защо на мен никога не ми се случва подобно нещо?

— Наистина, господин директор — каза Хацумомо. — Момичето бе едва начинаеща! Не че шофьорът успя да види нещо. Искам да кажа, можете ли да си представите, че гледате интимните части на момичето през масата? — Тя говореше, естествено, за мен. — Сигурно не са по-различни от на бебе!

— Момичетата понякога започват да се окосмяват още на единайсет години — каза един от мъжете.

— На колко си години, малка Саюри сан? — попита ме Хацумомо.

— На четиринайсет, госпожо. — Казах го възможно най-любезно. — Но отдавна ги навърших.

На мъжете това вече им хареса и усмивката на Хацумомо леко се втвърди.

— Четиринайсет ли? — удиви се тя. — Прекрасно! И, не ще и дума, че още нямаш косми…

— О, имам. Даже много! — И аз вдигнах ръка и потупах косата на главата си.

Мисля, че бе доста уместна постъпка, макар че тогава не ми се стори кой знае колко умна. Мъжете се разсмяха по-силно дори, отколкото на разказа на Хацумомо. Тя също се разсмя, защото не искаше, предполагам, да се разбере, че шегата я е засегнала.

Щом смехът затихна, двете с Мамеха си тръгнахме. Не бяхме успели да затворим и вратата след себе си, когато чухме, че и Хацумомо се извинява и си тръгва. Двете с Пити ни последваха надолу по стълбата.

— Какво ще кажете, Мамеха сан, доста смешно беше, нали? — обади се Хацумомо. — Не знам защо досега по-често не сме развличали заедно гости.

— Да, беше смешно — отвърна Мамеха. — Направо се опиянявам от мисълта какво ни готви бъдещето.

След тези думи Мамеха ме погледна доволно. Опияняваше се от мисълта да види Хацумомо разгромена.

Вечерта се изкъпах, свалих си грима и тъкмо отговарях на пороя от въпроси на Леля, когато Хацумомо се прибра и застана пред мен във вестибюла. Обикновено не си идваше толкова рано, но щом зърнах лицето й, веднага ми стана ясно, че се е върнала, за да ми направи скандал. Нямаше я дори жестоката й усмивка, а устните й бяха силно стиснати и тя изглеждаше почти грозна. Само след миг протегна ръка ме удари през лицето. Последното, което зърнах преди удара, бяха стиснатите й зъби — два наниза от перли.

Толкова се смаях, че не помня какво се случи веднага след това. Но Леля и Хацумомо май взеха да се карат, защото следващото, което стигна до слуха ми, бяха думите на Хацумомо:

— Ако това момиче отново, ме изложи публично, с удоволствие ще я зашлевя по другата буза.

— Какво направих, че да ви изложа? — попитах.

— Знаеш прекрасно какво имах предвид, като попитах дали имаш косми, а ти ме изкара глупачка. Дължа ти една услуга, малка Чийо. И ти обещавам, че скоро ще ти се издължа.

Гневът й като че стихна и тя отново излезе на улицата, където Пити я чакаше, за да й се поклони.

На другия ден разказах за случилото се на Мамеха, но тя почти не ми обърна внимание.

— Какво от това? — каза. — Слава богу, че не ти е оставила следа на бузата. Не си очаквала, че ще е във възторг от думите ти, нали?

— Само се притеснявам какво ще се случи следващия път, когато се сблъскаме с нея.

— Ще ти кажа какво. Ще се обърнем и ще си тръгнем. Домакинът може да се удиви, че още невлезли, си тръгваме, но така е по-добре, отколкото да позволяваме на Хацумомо пак да те обижда. Тъй или иначе, ще е истинско щастие да попаднем на нея.

— Не разбирам, госпожо, защо ще е щастие?

— Ако ни принуди да напуснем няколко чайни, ще се отбием на повече места, ето защо. Така по-бързо ще станеш известна в Гион.

Увереността на Мамеха ми вдъхна кураж. И наистина, когато по-късно тръгнахме, очаквах, че през нощта ще си сваля грима и ще открия, че кожата ми гори от удоволствието на една дълга вечер. Най-напред се отбихме на партито на млад филмов актьор, който изглеждаше не по-възрастен от осемнайсет години, но нямаше нито един косъм на глава си, нито пък мигли или вежди. След няколко години много се прочу, но с начина, по който умря. Самоуби се с меч, но преди това уби една млада келнерка в Токио. Във всеки случай ми се стори много странен, докато не забелязах, че не сваля очи от мен — бях прекарала толкова дълго в изолацията на нашата окия, че да си призная, вниманието към мен ми беше приятно. Стояхме там повече от час, но Хацумомо не се появи. Струваше ми се, че мечтите ми за успех могат истина да се сбъднат.

След това се отбихме на парти, давано от ректора на Киотоския университет. Мамеха веднага се заприказва с един човек, когото не беше виждала известно време, и ме остави сама. Единственото местенце на масата бе до възрастен мъж с бяла риза на лекета, който май беше много жаден, защото непрестанно се наливаше с бира, освен когато спираше, за да се оригне. Коленичих до него и тъкмо да му се представя, чух плъзгащата се врата да се отваря. Очаквах да видя прислужница с поредната порция саке, но в коридора бяха коленичили Хацумомо и Пити.

— О, небеса! — чух Мамеха да казва на мъжа, когото забавляваше: — Верен ли е часовникът ви?

— Абсолютно верен — отвърна той. — Всеки следобед го сверявам с часовника на гарата.

— Боя се, че със Саюри нямаме друг избор и колкото и да е неприлично, трябва да тръгваме. Вече от половин час ши чакат на друго място!

Двете станахме и се измъкнахме от увеселението веднага щом Хацумомо и Пити влязоха.

На излизане от чайната Мамеха ме дръпна в една празна стая с татами. В полумрака не можех да различа чертите й освен красивия овал на лицето и пищната й прическа. Щом аз не я виждах, значи и тя не можеше да ме види и аз оставих челюстта ми да увисне от разочарование и отчаяние — имах чувството, че никога не ще успея да избегна Хацумомо.

— Какво каза на тази ужасна жена днес? — попита ме Мамеха.

— Абсолютно нищо, госпожо!

— Как тогава ни намери тук?

— Самата аз не знаех, че ще дойдем. Не бих могла да й кажа.

— Моята прислужница знае за този ангажимент, но не мога да си представя, че… Е, добре, ще идем на едно парти за което едва ли някой знае. Миналата седмица Нага Теруоми бе назначен за диригент на Токийската филхармония, днес следобед пристигна в града, за да даде на всички възможност да му се поклонят. Не ми се ходи особено, но… поне Хацумомо няма да е там.

Пресякохме булевард Шиджо и свихме по тясна улица, която се носеше миризма на саке и печени картофи. От ярко осветените прозорци на втория етаж на една чайна ни заля смях. Млада прислужница ни поведе към една стая горе. Там заварихме диригента да почуква гневно с пръсти по чашка саке. Тънката му коса бе намазана с брилянтин и сресана назад. Останалите мъже бяха в разгара на игра по надпиване с две гейши, но диригентът не искаше да участва в нея. Той поговори с Мамеха, а после я помоли да потанцува. Не мисля, че го вълнуваше толкова танцът. Това бе повод да сложи край на играта и да накара останалите отново да му обърнат внимание. Тъкмо прислужницата донесе шамисен и го подаде на едната от гейшите — дори преди Мамеха да заеме поза, — плъзгащата се врата се отвори и… Сигурна съм, че знаете какво се каня да кажа. Отново се появиха Хацумомо и Пити.

Трябваше да видите как Мамеха и Хацумомо се усмихнаха една на друга. Бихте си помислили дори, че двете споделят интимна шега, докато всъщност Хацумомо със сигурност се наслаждаваше на победата си, че ни е открила, а Мамеха… Усмивката й според мен бе начин да прикрие гнева си. Забелязах, че докато танцуваше, брадичката й се издава напред, а ноздрите й се разширяват. След като свърши, тя дори не се върна на масата, а само каза на диригента:

— Благодаря ви, че ми позволихте да се отбия! Боя се, че вече е късно… Със Саюри трябва да се извиним…

Не мога да ви опиша колко доволна изглеждаше Хацумомо, когато затваряхме вратата след себе си.

Последвах Мамеха по стълбата. Най-долу тя спря и зачака. Една млада прислужница най-сетне дотича да ни изпрати — същата, която ни бе придружила до стаята преди малко.

— Колко ли е труден животът ти на прислужница! — обърна се към нея Мамеха. — Искат ти се навярно толкова много неща, а имаш толкова малко пари. Но я ми кажи какво ще направиш с парите, които току-що спечели?

— Не съм спечелила никакви пари, госпожо — отвърна момчето. Но като гледах как нервно преглъща, можех със сигурност да кажа, че лъже.

— Колко ти обеща Хацумомо?

Погледът на прислужницата мигом се заби в пода. Едва сега проумях какво имаше предвид Мамеха. Както разбрахме след време, Хацумомо наистина беше подкупила най-малкото една прислужница във всяка първокласна чайна в Гион. От тях се искало да позвънят на Йоко — момичето на телефона в нашата окия, — щом с Мамеха пристигнем някъде. Тогава още не знаехме, разбира се, че и Йоко е замесена, но Мамеха беше напълно права, като предположи, че въпросната прислужница бе известила по някакъв начин Хацумомо.

Момичето не смееше да я погледне. Дори когато Мамеха вдигна брадичката й, очите на прислужницата останаха забити в пода, сякаш тежаха като две оловни топки. Вън на улицата чухме гласа на Хацумомо да се носи от прозореца на втория етаж — улицата беше толкова тясна, че всеки звук отекваше.

— Да, как й беше името? — попита там горе тя.

— Саюко — отвърна един от мъжете.

— Не Саюко, а Саюри — поправи го друг.

— Точно за нея става дума — продължи Хацумомо. — Но е толкова смущаващо, че… не бива да го казвам! Изглежда приятно момиче…

— Не успях да добия кой знае каква представа — обади се мъжки глас. — Но е много хубава.

— Такива необикновени очи — подхвърли една от гейшите.

— Знаете ли какво чух да казва за очите й един мъж преди известно време? — попита Хацумомо. — Каза ми, че цветът им е като на смачкани глисти.

— Смачкани глисти… Със сигурност не съм чувал подобно определение за цвят.

— Ще ви кажа какво знам за нея — продължи Хацумомо, — но трябва да обещаете да не го разпространявате. Тя е болна от някаква особена болест и гърдите й са като на старица — отпуснати и съсухрени — наистина ужасно! Видях веднъж в банята…

Стояхме и слушахме, но като чухме това, Мамеха ме по бутна да тръгвам и ние се отдалечихме. За момент тя спря, огледа улицата надолу-нагоре и каза:

— Опитвам се да измисля къде да идем, но… не се сещам за нито едно място. Щом ни откри тук, може, предполагам, да ни намери навсякъде в Гион. По-добре се прибери, Саюри, докато не измислим нов план.

Един следобед през Втората световна война, няколко години след събитията, за които ви разказвам, в разгара на парти под клоните на кленово дърво един офицер извади пистолета си от кобура и го постави на сламената рогозка — искаше да ме впечатли. Помня колко ме порази красотата на оръжието. Металът имаше мътен блясък; извивките му бяха меки и съвършени. Напоената с мазнина ръкохватка бе от прекрасно дърво. Но когато, докато слушах разказите на офицера, си помислих за какво служи този пистолет и той изобщо престана да е красив и вместо това се превърна в нещо чудовищно.

Точно същото се случи и с Хацумомо, след като доведе дебюта ми до пълен застой. Не че преди това не я мислех за чудовище. Само че й бях завиждала за хубостта, а след случилото се престанах. Вместо, както му е редът, да присъствам всяка вечер на банкети или поне на десет-петнайсет партита, бях принудена да седя в нашата окия и да се упражнявам да танцувам и да свиря на шамисен, сякаш от предишната година насам не е настъпила никаква промяна в живота ми. Когато Хацумомо минаваше край мен по коридора в пълно одеяние и набелено лице, което леко светеше над тъмното й кимоно като луна в мъглива нощ, сигурна съм, че и слепец би видял, че е красива. Но въпреки това не изпитвах нищо освен омраза и чувах как пулсът свисти в ушите ми.

През следващите дни Мамеха ме повика няколко пъти при себе си. Всеки път се надявах да ми каже, че е намерила начин да се справи с Хацумомо, но тя само ме пращаше да изпълня поръчения, които не можеше да повери на прислужницата си. Един следобед я попитах има ли представа какво ще стане с мен.

Боя се, че за момента си заточеница, Саюри сан — отвърна тя. — Надявам се, че си по-решена от всякога да унищожиш тази подла жена! Но преди да съм измислила план, нима да е добре за теб да ме придружаваш из Гион.

Бях, разбира се, разочарована да го чуя, но Мамеха беше напълно права. Подигравките на Хацумомо можеха така да ми навредят в очите на мъжете, та дори и на жените, че от финансова гледна точка беше по-добре да си седя вкъщи.

За щастие, Мамеха беше много находчива и успяваше от време на време да намира безопасни събирания, на които да присъствам. Хацумомо може и да беше затворила за мен Гион, но не можеше да затвори целия свят отвъд него. Мамеха често ме канеше да я придружа, когато имаше ангажименти извън Гион. Веднъж бях на еднодневно пътешествие до Кобе, където Мамеха преряза лентата при откриването на нова фабрика. Друг път заедно придружавахме бившия президент на Японската телефонна и телеграфна компания по време на екскурзията му из Киото с лимузина. Бях много впечатлена, защото за пръв път имах възможност да разгледам огромния град, който се простираше извън нашия малък свят Гион. Да не говорим, че за пръв път се возех на кола. Никога не си бях давала сметка колко безнадежден бе животът на някои хора през ония години, докато не минахме покрай реката южно от града и не видях мръсни жени да кърмят бебетата си под дърветата край железопътните релси и мъже в съдрани сламени сандали, наклякали сред буренака. Не твърдя, че в Гион никога не стъпваха бедняци, но рядко виждахме някой като онези гладуващи, окаяни селяни. Никога нямаше да проумея, че аз — една робиня, тероризирана от проклетията на Хацумомо — съм живяла относително щастливо през годините на Голямата депресия. Но този ден разбрах, че това е самата истина.

Една сутрин се прибрах от училище и заварих бележка от Мамеха да си взема грима и веднага да отида в дома й. Когато пристигнах, господин Ичода, който също като господин Бекку беше майстор по обличане на кимона, вече завързваше обито на Мамеха пред голямото огледало в задната стая.

— Побързай и се гримирай — каза Мамеха. — В другата стая съм ти приготвила кимоно.

Апартаментът й бе огромен по стандартите на Гион. В допълнение към основната стая, широка шест татами, имаше още две по-малки — помещение, където Мамеха се обличаше и гримираше и което служеше в същото време и за стая на прислужницата, и друга — спалнята на Мамеха. Там върху току-що застлана постеля лежеше кимоното за мен. Постелята ме озадачи. Чаршафите със сигурност не бяха същите, в които тя бе прекарала предната нощ, защото бяха гладки като пресен сняг. Питах се какво ли трябва да означава това, докато навличах памучната роба, която бях донесла със себе си. Когато отидох да се гримирам, Мамеха ми каза защо ме е повикала.

— Баронът се върна в града. Ще дойде тук за обяд. Искам да те представя.

Досега не успях да ви спомена за барона, но Мамеха имаше предвид барон Мацунага Цунейоши — нейния данна. В Япония вече няма барони и графове, но преди войната беше друго и барон Мацунага бе със сигурност сред най-богатите. Семейството му владееше една от най-големите японски банки и бе много влиятелно в областта на финансите. Първоначално по-големият му брат бе наследил титлата барон, но беше убит като финансов министър в кабинета на министър-председателя Инукаи. Покровителят на Мамеха, вече прехвърлил трийсетте, бе наследил не само титлата, но и цялото богатство на брат си, включително и голямо имение в Киото, недалеч от Гион. Работата му го задържаше повечето време в Токио; задържаше го и нещо друго — защото след много години научих, че имал и друга любовница в токийския район на гейши Акасака. Малко мъже са достатъчно богати, за да си позволят да покровителстват дори една гейша, и барон Мацунага Цунейоши имаше две.

След като разбрах, че Мамеха ще прекара следобеда със своя данна, вече имах по-ясна представа защо постелята в стаята й е застлана с чисти чаршафи.

Преоблякох се бързо в приготвените за мен дрехи — долно кимоно в светлозелено и кимоно в червеникавокафяво и жълто, с изрисувани борови дървета по края. Междувременно една от прислужниците на Мамеха се върна от близкия ресторант с обяда на барона в голяма лакирана кутия. Блюдата бяха готови за сервиране. Най-голямото бе плоска лакирана чиния с две печени на скара пъстърви, положени по корем така, сякаш плуват заедно надолу по реката. От едната им страна имаше две задушени на пара рачета, от онези, които се ядат цели. Пътечки от сол се виеха по черния лак, изобразявайки пясъка, през който са минали рачетата.

След няколко минути баронът пристигна. Надникнах през леко открехнатата плъзгаща се врата и го видях да стои на стълбищната площадка и да чака, докато Мамеха му развърже обувките. Първото ми впечатление бе, че прилича на бадем или друг орех, защото беше дребен и много кръгъл. По онова време брадите бяха на мода и баронът имаше на лицето си няколко дълги меки косъма, които, предполагам, трябваше да изобразяват брада, но ми изглеждаха повече като своеобразна гарнитура или като онези водорасли, които понякога се поръсват върху купичка с ориз.

— О, Мамеха… аз съм напълно изтощен — чух го да казва. — Как ненавиждам тия дълги пътувания с влак!

Най-сетне се събу и прекоси стаята с енергични малки крачки. По-рано същата сутрин прислужницата на Мамеха беше донесла от килера тапициран стол и персийски килим и ги бе подредила близо до прозореца. Баронът седна там, но не мога да кажа какво стана по-нататък, защото прислужницата дойде, извини ми се с поклон и затвори вратата.

Прекарах в малката гардеробна на Мамеха час и повече, докато прислужницата влизаше и излизаше, сервирайки обяда на барона. От време на време дочувах тихия глас на Мамеха, но предимно говореше баронът. По едно време помислих, че й е сърдит, но в крайна сметка дочух достатъчно, за да разбера, че той просто се оплакваше от мъж, когото срещнал предишния ден и който го разгневил, като му задал въпроси от интимен характер. Когато обядът най-сетне приключи и прислужницата изнесе чашки чай, Мамеха ме повика. Излязох, за да се поклоня на барона, но бях нервна, защото никога преди не бях виждала аристократ. Поклоних се и го помолих за снизхождение. Мислех, че може би и той ще каже нещо. Но баронът като че оглеждаше апартамента и почти не ми обърна внимание.

— Мамеха — каза той, — какво стана със свитъка, който беше окачила в декоративната ниша? Беше изрисуван с туш или нещо подобно — много по-добър от този сега.

— Но сегашният, бароне, е стихотворение, изписано лично от Мацудайра Коичи. Виси в нишата вече близо четири години.

— Четири години ли? Не беше ли там картината с туш, когато дойдох последния път?

— Не беше… но във всеки случай баронът не ме е удостоявал с присъствието си почти три месеца.

— Нищо чудно, че се чувствам толкова изтощен. Все повтарям, че трябва да прекарвам повече време в Киото, но… едно влече след себе си друго. Нека погледнем онзи свитък, за който говоря. Не мога да повярвам, че са минали четири години, откакто съм го виждал.

Мамеха повика прислужницата и я помоли да донесе свитъка от килера. На мен се падна задачата да го разгърна. Ръцете ми така трепереха, че свитъкът се изплъзна, когато го опънах пред очите на барона.

— Внимателно, момиче — подвикна той.

Бях толкова притеснена, че и след като се поклоних и извиних, не можех да се сдържа и току поглеждах барона, за да видя дали ми е ядосан. Докато държах свитъка, той като че гледаше по-скоро мен, отколкото картината. Но погледът му не бе осъдителен. След малко си дадох сметка, че в очите му има любопитство, и това ме накара да се почувствам малко по-уверена.

— Този свитък е много по-хубав от онзи в нишата, Мамеха — каза баронът. Но като че продължаваше да гледа мен и не отмести очи, когато го погледнах. — При всички случаи калиграфията е старомодна — продължи той. — Свали я и окачи отново този пейзаж.

Мамеха нямаше друг избор, освен да се подчини и да изпълни желанието му. Тя дори съумя да се престори, че смята идеята за великолепна. След като двете с прислужницата окачихме картината и навихме другия свитък, Мамеха ме накара да налея чай на барона. Погледнати отгоре, образувахме малък триъгълник — Мамеха, баронът и аз. Но говореха, разбира се, те двамата, а аз… аз не правех нищо полезно, освен да седя на колене и да се чувствам абсолютно излишна, като гълъб в гнездото на соколи. Как бих могла да си въобразя, че съм достойна да забавлявам такива мъже, каквито забавляваше Мамеха — не само големи аристократи като барона, а и председателя. Та дори и директорът на театъра преди няколко вечери… той почти не ме погледна. Не твърдя, че преди това се чувствах достойна за компанията на барона, но сега за сетен път си дадох сметка, че съм едно нищо и никакво простовато момиче от рибарско селце. Ако зависеше от нея, Хацумомо щеше да ме държи насами дъното, така че никой мъж, посетил Гион, да не може и да ме зърне. Знаех, че никога повече няма да видя барон Мацунага. И никога няма да се срещна с председателя. Не бе изключено Мамеха да разбере колко съм безнадеждна и да ме остави да прашасвам в нашата окия като рядко използвано кимоно, което е изглеждало толкова хубаво, преди да го купят. Баронът — вече започвах да разбирам, че е нервен човек — се приведе и зачовърка драскотина по масата, с което ми напомни за баща ми през онзи ден, когато го видях за последен път — човъркаше с пръсти мръсотията от пукнатините на масата. Запитах се какво ли ще си помисли, ако можеше да ме види, коленичила тук, в дома на Мамеха, облечена в кимоно, по-скъпо от всичко, което бях виждала в живота си, и в компанията на един барон и на може би най-известната в цяла Япония гейша. Едва ли бях достойна за всичко това. И тогава си дадох сметка за великолепната коприна около тялото ми. И изпитах чувството, че мога да се удавя в красота. В този момент ми хрумна, че самата красота е нещо като болезнена меланхолия.