Мемоарите на една гейша

4

Едва ли през първите няколко дни в това странно място щях да се чувствам по-зле, ако вместо семейството и дома ги бях загубила ръцете и краката си. Не се и съмнявах, че животът никога вече няма да е същият. Можех да мисля само за объркването и мъката си и ден след ден се чудех дали отново ще видя Сацу. Бях без баща си, без майка си, дори без дрехите, които винаги бях носила. Но, кой знае защо, онова, което след седмица-две най-много ме удивляваше, бе, че всъщност съм оцеляла. Помня как веднъж, когато забърсвах купичките за ориз, се почувствах толкова объркана, че трябваше да спра и дълго да гледам ръцете си, тъй като почти не вярвах, че съществото, което забърсва съдовете, съм всъщност аз.

Майка ми бе казала, че мога да започна обучението си след няколко месеца, стига да работя усърдно и да се държа прилично. Както разбрах от Пити, да започна обучението си означаваше да ходя на училище в другия край на Гион, за да взимам уроци по музика, танци и чайна церемония. Всички момичета, на които предстоеше да станат гейши, учеха в това училище. Бях сигурна, че щом най-сетне ми позволят да го посещавам, ще срещна там Сацу, така че в края на първата седмица вече бях решила да съм кротка като крава, която водят за повода, с надеждата, че Майка веднага ще ме прати в онова училище.

Повечето от домакинските ми задължение бяха прости. Прибирах сутрин завивките, почиствах стаите, метях пръстения коридор и други такива. Понякога ме пращаха до аптеката за мазило против крастата на готвачката или до един магазин на булевард Шиджо за любимите на Леля оризови бисквити. За щастие, най-отвратителната работа, като чистенето на клозетите, вършеше една от по-старите прислужници. Но макар да работех по моему много усърдно, изглежда, че противно на очакванията ми не правех добро впечатление, защото ежедневните задължения надхвърляха възможностите ми, а Баба още повече влошаваше ситуацията.

Да се грижа за нея не бе всъщност едно от задължения ми, или поне не както Леля ми ги описа. Но извикаше ли ме, не можех да се престоря, че не съм чула, защото тя бе най-старшата в тази окия. Един ден например, тъкмо носех горе чай на Майка, когато чух старицата да вика:

— Къде е онова момиче! Пратете ми го!

Трябваше да оставя подноса с чая и бързо да ида в стаята. Баба обядваше.

— Не виждаш ли, че тук е прекалено горещо? — извика ми тя, след като коленичих и й се поклоних. — Трябваше да дойдеш и да отвориш прозореца.

— Съжалявам, госпожо. Не знаех, че ви е горещо.

— Не личи ли, като ме гледаш?

Ядеше ориз и по долната й устна бяха полепнали няколко зърна. Помислих си, че е по-скоро противна, отколкото потна, но отидох до прозореца и го отворих. Само че тутакси влетя муха и зажужа около яденето на Баба.

— Какво ти става? — извика тя, отпъждайки мухата с пръчиците за хранене. — Другите прислужници не пускат мухи, когато отварят прозореца!

Извиних се и казах, че ще взема биячка.

— И ще запратиш мухата право в яденето ми ли? О, не, не! Ще стоиш тук, докато ям, и ще я отпъждаш.

Тъй че трябваше да остана при нея, докато яде, и да слушам разказа й за великия артист от театър Кабуки Ичимура Удзаемон XIV, който държал ръката й по време на церемония по любуване на луната, когато тя била четиринайсетгодишна. Когато най-сетне ме пусна да си вървя, чаят за Майка бе вече толкова студен, че не можех да й го сервирам. И тя, и готвачката ме нахокаха.

Истината бе, че Баба не обичаше да е сама. Дори когато отиваше до клозета, караше Леля да стои пред отворената врата и да я крепи с ръце на седалката. Вонята бе толкова силна, че бедната Леличка едва не си изкълчваше врата, опитвайки се да държи главата си колкото се може по-далеч. Нямах чак толкова ужасни задължения, но Баба доста често ме викаше да я масажирам, докато тя си чисти ушите с малка сребърна лъжичка, а да я масажирам бе по-лошо, отколкото си представяте. Първия път, когато тя смъкна кимоното от раменете си, едва не ми призля, защото кожата по тях и врата й бе грапава и жълта като на сурова кокошка. Както по-късно научих, причината за това била, че по времето, когато била гейша, използвала особен бял грим. Наричахме го „китайска глина“ и съдържаше олово. Китайската глина, оказа се, беше преди всичко отровна, а освен това бе навярно една от причините за отвратителния характер на Баба. Освен това на младини тя често бе отскачала до минералните бани на север от Киото. В това не би имало нищо лошо, освен че гримът със съдържание на олово се сваляше много трудно и остатъците от него в комбинация с елементите в минералната вода бяха съсипали кожата й. Баба не бе единствената жертва на този грим. Дори в първите години на Втората световна война по улиците на Гион все още можеха да се видят старици с провиснали жълти вратове.

Един ден след около три седмици от пристигането ми в тази окия се качих по-късно от обикновеното да оправя стаята на Хацумомо. Умирах от страх от тази жена, макар почти да не я виждах, защото беше много заета. Безпокоях се какво ли би станало, ако ме свареше сама, затова винаги се стараех да чистя стаята й веднага щом отидеше на уроците си по танци. За беда, същата сутрин Леля ме отрупа с работа почти до обяд.

Стаята на Хацумомо беше най-голямата в нашата окия, по-голяма от цялата ни къща в Йороидо. Не можех да разбера защо трябва да е толкова по-голяма от останалите, докато веднъж една от по-старите прислужници не ми обясни, че макар в момента Хацумомо да била единствената гейша тук, в миналото имало три-четири и всички спели заедно в стаята. Хацумомо може и да живееше сама, но наистина разхвърляше за четирима. Когато през онзи ден се качих в стаята й, освен вечните списания, разпилени навред, и четките, нахвърляни по рогозките на пода, заварих и огризка от ябълка, както и празна бутилка от уиски под масичката. Прозорецът бе отворен и навярно вятърът бе съборил дървената рамка, на която тя бе закачила кимоното си предната вечер. Или пък тя я беше съборила, залитайки пияна към постелята, и не си бе направила труда да я изправи. Обикновено Леля би трябвало вече да е прибрала кимоното, защото в нашата окия тя се грижеше за дрехите, но, кой знае защо, не го бе сторила. Тъкмо изправях рамката, и вратата неочаквано се плъзна встрани. Извърнах се и видях в рамката й Хацумомо.

— Ооо, това си ти? — изрече тя. — Стори ми се, че чувам малка мишка или нещо такова. Виждам, че ми оправяш стаята! Ти ли си тая, която постоянно ми пренареждаш бурканчетата с грим? И защо упорстваш да го правиш?

— Много съжалявам, госпожо. Само ги вдигам, за да забърша праха под тях.

— Но ако ги пипаш, те ще завонят като теб. И тогава мъжете ще ме питат: „Хацумомо сан, защо вониш на просто момиче от рибарско село?“ Сигурна съм, че разбираш това, нали? Но за по-сигурно хайде да го повториш. Защо не искам да пипаш гримовете ми?

Не можех да си наложа да го кажа. Но в крайна сметка отвърнах:

— Защото ще завонят като мен.

— Чудесно! И какво ще кажат мъжете?

— Ще кажат: „О, Хацумомо сан, защо вониш на просто момиче от рибарско село?“

— Хм… има нещо в тона ти, което не ми харесва. Но мисля, че ще го преглътна. Не мога да разбера защо вие, момичетата от рибарските села, миришете толкова лошо. Преди няколко дни грозната ти сестра дойде да те търси и от нея лъхаше същата смрад.

Дотогава стоях, отпуснала очи към пода, но щом чух това, погледнах Хацумомо право в очите, за да разбера дали говори истината.

— Изглеждаш безкрайно изненадана! — рече тя. — Не споменах ли, че е идвала тук? Искаше да ти предам къде живее. Навярно желае да я намериш, та двете да избягате заедно.

— Хацумомо сан…

— Искаш да ти кажа къде е, нали? Е, трябва обаче да си заслужиш тази информация. Като измисля как, ще ти съобщя. А сега се махай.

Не смеех да не се подчиня, но точно преди да напусна стаята, спрях, защото си помислих, че може би бих могла да и склоня да говори.

— Хацумомо сан, знам, че не ме обичате — казах. — Ако бихте били така добра да ми кажете онова, което искам да науча, обещавам ви никога повече да не ви безпокоя.

Видимо много доволна от това, Хацумомо се приближи към мен, сияеща от щастие. Честно казано, не съм виждала по-потресаваща жена. Мъжете по улиците понякога спираха и вадеха цигарите от устата си, зяпнали в нея. Помислих, че се кани да ми го пошушне на ухото, но след като постоя над мен усмихната, тя издърпа ръката си и ме зашлеви.

— Казах ти да излезеш от стаята ми, нали?

Бях толкова слисана, че не знаех как да реагирам. Но сигурно бях излязла залитайки, защото следващото нещо, което проумях, бе, че лежа на дървения под в коридора с ръце на лицето. След миг Майка отвори плъзгащата се врата на стаята си.

— Хацумомо! — изкрещя тя и дойде да ми помогне да се изправя. — Какво си направила на Чийо?

— Тя разправяше, че иска да избяга, госпожо. Реших, че ще е най-добре да я шляпна вместо вас. Мислех, че може би сте прекалено заета, за да го сторите сама.

Майка извика прислужница и й заръча да донесе няколко стръкчета свеж джинджифил, а после ме вкара в стаята си и ми нареди да седна на масичката и да изчакам, докато свърши да говори по телефона. Единственият телефон, от който можеше да се звъни извън Гион, висеше на стената в стаята и никой освен нея не можеше да го използва. Майка бе оставила слушалката отстрани на полицата и когато отново я грабна, така я стисна с дебелите си къси пръсти, та помислих, че по пода ще покапят капки.

— Извинявай — каза тя на някого с режещия си глас. — Хацумомо пак бие прислужниците.

През първите няколко седмици в тази окия изпитвах необяснима привързаност към Майка, нещо като чувството на рибата към рибаря, който я откачва от кукичката. Може би защото я виждах само за няколко минути на ден, докато чистех стаята й. Тя бе винаги там — седнала на масичката със счетоводна книга пред себе си, а пръстите на едната й ръка местеха с потракване топките на сметалото, направено от слонова кост. Може би беше организирана жена, що се отнася до счетоводните книги, ала във всяко друго отношение бе по-разпиляна и от Хацумомо. Оставеше ли шумно лулата на масата, всичко наоколо се поръсваше в пепел и тютюн, но тя не си правеше труда да забърше. Не обичаше друг да се докосва до завивките й, дори да сменя чаршафите, тъй че цялата стая миришеше на мръсно бельо. И понеже пушеше, хартиените щори на прозорците бяха с ужасни петна, което придаваше на стаята мрачен вид.

Докато Майка продължаваше разговора си по телефона, една от по-старите прислужници влезе с няколко стръкчета току-що откъснат джинджифил, за да го наложа на лицето ми, където Хацумомо ме бе зашлевила. Шумът от отварянето и затварянето на вратата събуди кученцето на Майка — Таку, много проклето същество със смачкана физиономия. То изглежда, прекарваше живота си само в три неща — да лае, да хърка и да хапе хората, опитали се да го погалят. След като прислужницата излезе, Таку дойде и се настани до мен. Това беше един от малките му трикове — обичаше да се излегне на място, където, без да искам, ще го настъпя, и веднага след това ме захапваше. Застанала между Майка и Таку, вече започвах да се чувствам като мишка, заклещена между две плъзгащи се врати. Майка най-сетне окачи слушалката и седна на масичката. Погледна ме с жълтите си очи и накрая изрече:

— А сега слушай, момиче. Може би си чула Хацумомо да лъже. Но не значи, че ако нейните номера минават, и твоите ще минат. Искам да знам… защо ти удари шамар?

— Искаше да напусна стаята й, госпожо — отвърнах. — Ужасно съжалявам.

Тя ме накара да го повторя отново с правилен киотоски диалект, което ме затрудни ужасно. Когато най-сетне го казах достатъчно добре, за да е доволна, тя продължи:

— Мисля, че не си даваш сметка какви са задълженията ти в тази окия. Всички ние тук мислим само за едно — как да помагаме на Хацумомо да има успех като гейша. Дори Баба. Може да ти се струва трудна старица, но тя всъщност прекарва целия си ден да мисли как да е полезна на Хацумомо.

Нямах ни най-малка представа за какво говори. Откровено казано, според мен не би могла да заблуди и мръсен парцал, че е възможно Баба да е полезна, някому.

— Щом човек, толкова уважаван като Баба, полага всекидневно огромни усилия да облекчи работата на Хацумомо, помисли си ти колко много трябва да се стараеш.

— Да, госпожо. Ще продължа да се старая с все сили.

— Не искам да чуя, че отново си обезпокоила Хацумомо. Другото момиче успява да не й се пречка в краката, тъй че ти би могла да сториш същото.

— Да, госпожо… но преди да се оттегля, може ли да попитам нещо? Чудех се дали някой има представа къде е сестра ми. Разбирате ли, бих искала да й изпратя писъмце.

Майка имаше особена уста. Беше прекалено голяма за лицето й и повечето време стоеше отворена, но сега тя направи гримаса, която не бях виждала преди — оголи зъбите си, сякаш искаше да ми даде възможност да ги разгледам добре. Това бе нейният си начин да се усмихва, макар че не го разбрах, докато не започна да издава кашлящия звук, който пък беше смехът й.

— Защо, за бога, трябва да ти кажа подобно нещо?

След тези думи тя още няколко пъти издаде своя дрезгав смях, а сетне направи знак с ръка да напусна стаята.

Леля чакаше в коридора със задача за мен. Подаде ми ведро и ме прати горе на покрива по стълбата, над която имаше капандура. Там на дървени подпори бе закрепен варел за дъждовната вода. Водата служеше за измиване на малката тоалетна на втория етаж до стаята на Майка, защото в онези дни дори в кухнята нямахме водопровод. Напоследък се беше засушило и тоалетната вече вонеше. Задачата ми беше да напълня варела, а Леля да пусне няколко пъти вода долу, за да прогони миризмата.

Беше по обяд и керемидите ми се струваха като нагорещени тигани. Докато изливах ведрото във варела, не можех да не си спомня студената вода в езерото, където отивахме да поплуваме. Бях ходила там само преди няколко седмици, но на покрива на нашата окия имах чувството, че това е било много-много отдавна. Леля ми извика да оплевя покаралите между керемидите бурени, преди да сляза. Загледах се в маранята над града и хълмовете, ограждащи го като стена на затвор. Някъде там, под един от тези покриви, сестра ми навярно вършеше същата работа като мен. Мислех за нея, когато неволно блъснах варела и водата се разплиска и потече към улицата.

След около месец от пристигането ми в тази окия Майка ми каза, че вече е време да започна обучението си. На другата сутрин трябваше да придружа Пити, за да бъда представена на учителите. След това Хацумомо щеше да ме заведе на едно място, наречено „регистратура“, за което никога не бях чувала, а привечер трябваше да наблюдавам как тя се гримира и си облича кимоното. Традицията в окията повеляваше в деня, когато започва обучението си, момичето да присъства при подготовката за вечерта на най-старшата гейша.

Като чу, че на другия ден ще ме води в училището, Пити започна да нервничи ужасно.

— Трябва да си готова за тръгване веднага щом се събудиш. Закъснеем ли, по-добре да се удавим в мръсния канал.

Бях я виждала да излита толкова рано сутрин, че не успяваше да измие гурелите си. Освен това на излизане винаги бе сякаш готова да ревне. И наистина, чуех ли я да тропа с дървените си налъми край прозореца на кухнята, можех да се обзаложа, че плаче. Не се справяше добре — учението всъщност никак не й вървеше. Бе пристигнала в тази окия шест месеца преди мен, но тръгна на училище седмица-две след моята поява. Повечето дни, щом се прибереше по обяд, веднага се скриваше в стаята на прислугата, за да не види никой колко е разстроена.

На другата сутрин се събудих по-рано от друг път и за пръв път си облякох синьо-бялото кимоно, което ученичките носеха. Беше нищо и никакво памучно кимоно без подплата, с детски рисунък на квадратчета. Сигурна съм, че не изглеждах по-елегантна от пътник в странноприемница, който се е преоблякъл в леко кимоно, за да отиде да се изкъпе. Но никога досега не бях носила нещо толкова разкошно. Пити ме чакаше в преддверието и изглеждаше разтревожена. Тъкмо да си нахлузя сандалите, когато Баба ме повика.

— Не! — извика останалата почти без дъх Пити. И наистина лицето й се отпусна като разтопен восък. — Пак ще закъснея. Да се направим, че не сме я чули. Да тръгваме!

Бих се радвала да постъпя така, но Баба вече стоеше на вратата на стаята си и гледаше гневно към мен през централния проход. В крайна сметка тя не ме задържа повече от десет-петнайсет минути, но междувременно очите на Пити се бяха налели със сълзи. Когато най-сетне тръгнахме, тя закрачи толкова бързо, че едва я догонвах.

— Тая бабичка е толкова жестока — каза. — Не забравяй да си натопиш ръцете в купа със сол, след като си масажирала врата й.

— Това пък защо?

— Мама често ми повтаряше: „Злото се разпространява по белия свят чрез допир.“ Знам, че е истина, защото една сутрин тя докосна демон — разминала се случайно на улицата с него, и затова умря. Ако не си пречистваш ръцете, ще се превърнеш в сбръчкана маринована ряпа като Баба.

Двете с Пити бяхме на една възраст и в една и съща странна ситуация, затова съм сигурна, че ако можехме, щяхме често да си говорим. Но бяхме толкова претрупани с домакинска работа, че едва ни оставаше време да хапнем, а и Пити ядеше преди мен, защото беше по-старша. Вече споменах, че бе дошла шест месеца преди мен, но не знаех почти нищо повече за нея, затова попитах:

— От Киото ли си? Акцентът ти е, като че си оттук.

— Родена съм в Сапоро. После обаче, когато бях петгодишна, майка ми умря и баща ми ме изпрати тук при вуйчо. Миналата година той се разори и ето ме къде съм сега.

— Защо не избягаш обратно в Сапоро?

— Баща ми бе застигнат от проклятие и умря миналата година. Не мога да избягам. Няма къде да ида.

— Намеря ли сестра си — казах, — можеш да дойдеш с нас. Ще избягаме заедно.

Знаех колко й е трудно да учи, затова очаквах, че предложението ми ще я ощастливи. Но тя не отрони и дума. Бяхме вече стигнали до булевард Шиджо и пресякохме в пълно мълчание. Беше същият онзи булевард, който бе толкова многолюден в деня на пристигането ни. Сега, в ранната утрин, имаше само един трамвай в далечината и няколко велосипедисти тук-там. И така, пресякохме и поехме по тясна улица. Чак тогава Пити се спря — за пръв път, откакто бяхме излезли от нашата окия.

— Вуйчо ми беше много добър човек — каза тя. — Последното, което чух от него, преди да ме отпрати, беше: „Някои момичета са умни, други глупави. Ти си добро момиче, но си от глупавите. Не можеш да се справиш сама на този свят. Пращам те на място, където други ще ти казват какво да вършиш. Изпълнявай каквото ти нареждат и всичко ще е наред.“ Това ми каза той. Тъй че, ако искаш да продължиш по своя си път, Чийо чан, върви. Но аз, аз намерих място, където да прекарам живота си. Ще работя толкова усърдно, колкото е нужно, само и само да не ме изгонят. Но по-скоро бих се хвърлила от някоя скала, отколкото да съсипя шанса си да стана гейша като Хацумомо.

Пити млъкна. Гледаше към нещо зад мен.

— О, господи, Чийо чан, това не те ли кара да огладнееш?

Обърнах се и проумях, че зяпа входа на една окия. Върху рафт в преддверието имаше миниатюрен шинтоистки храм, пред който бе поставен за приношение оризов сладкиш. Почудих се дали това е привлякло вниманието й, но с удивление открих, че очите й са устремени към земята. Каменната пътека към вътрешната врата бе обрасла с мъх, но освен това не съзирах нищо друго. И тогава очите ми паднаха върху него. Пред входа, точно до бордюра на улицата, лежеше клечка със забучено на нея парче печена сепия, която някой бе изхвърлил, без да дояде. Уличните продавачи ги продаваха нощем на колички. Уханието на сладкия сос, с който ги поливаха, бе постоянно изтезание за мен, защото на прислужници като нас не даваха нищо повече от ориз и мариновани зеленчуци на всяко ядене и супа веднъж дневно и само два пъти месечно по малко сушена риба. Въпреки това нищо в захвърлената сепия не събуди апетита ми. Две мухи се разхождаха в кръг по нея, и то така спокойно, сякаш бяха излезли на разходка в парка.

Пити беше от момичетата, на които малко им трябваше да надебелеят бързо. Бях чувала понякога как стомахът й се бунтува от глад — звучеше, като че отварят огромна порта. Въпреки това бях далеч от мисълта, че се кани да изяде сепията, докато не я видях, как се оглежда нагоре-надолу по улицата, за да е сигурна, че никой не гледа.

— Пити — казах, — ако си гладна, вземи, за бога, оризовия сладкиш от онази полица. Мухите и без това вече са си присвоили парчето.

— По-голяма съм от тях — отвърна тя. — Освен това ще е светотатство да изям сладкиша. Той е приношение.

След тези думи тя се наведе и грабна сепията.

Вярно, че бях израсла на място, където децата опитваха да ядат всичко, което мърда. Признавам също, че веднъж на четири-петгодишна възраст изядох един щурец, но само защото някой ме предизвика. Но при вида на Пити с набучената на клечка сепия, цялата оваляна в пясък и накацана от мухи… Тя издуха пясъка и се опита да отпъди мухите, но те само се размърдаха, колкото да запазят равновесие.

— Не можеш да изядеш това — извиках й. — Все едно да оближеш с език камъните по улицата!

— Че какво им е толкова на камъните? — попита тя и — не бих повярвала, ако не го бях видяла със собствените си очи — се отпусна на колене, оплези се и прокара бавно и внимателно език по уличното платно. Зейнах от изненада. А когато отново се изправи, имаше такъв вид, сякаш и тя самата не вярва какво е направила. После обаче си избърса езика с длан, изплю се няколко пъти, пъхна парчето сепия между зъбите си и го изхлузи от клечката.

Трябва да беше доста жилаво, защото Пити го дъвка през целия път нагоре по полегатия склон, чак до дървената порта на училището. Още щом влязохме, усетих в стомаха си буца, защото градината ми се видя необятна. Вечнозелени храсти и усукани пинии растяха около декоративно езеро с шарани. През най-тясната му част бе прехвърлена каменна плоча. Две възрастни жени в кимона стояха на нея и се пазеха от ранното утринно слънце с лакирани чадърчета. Колкото до сградите, не можех да преценя какво точно виждам в момента, но сега знам, че само малка част бе отдадена за училище. Масивната сграда отзад бе всъщност театър „Кабуренджо“, където всяка пролет гейшите от Гион представяха Старопрестолните танци.

Пити забърза към входа на дълга дървена сграда, която взех за жилище на прислугата, но се оказа самото училище! Още щом прекрачих прага, долових характерния мирис на препечени чаени листа; този мирис и до ден днешен кара стомахът ми да се свива, сякаш отново отивам на училище. Събух се и понечих да си бутна налъмите в най-близкото отделение, но Пити ме спря — съществуваше неписано правило кой къде да си слага обувките. Пити беше сред най-младшите и трябваше да се покатери по кабинките като по стълба и да остави своите най-горе. Тъй като за пръв път стъпвах в училището, бях по-нисша и от нея и се налагаше да използвам кабинката над нейната.

— Но внимавай, като се катериш, да не настъпиш нечии сандали — предупреди ме тя, макар да имаше само няколко чифта. — Ако някое от момичетата те види, така ще те смъмрят, че пришки ще ти излязат на ушите.

Училищната сграда бе толкова стара и прашна, че ми заприлича на изоставен дом. В дъното на дългия коридор стоеше групичка от шест-седем момичета. Като ги видях, ми прималя, защото си помислих, че някоя от тях може да е Сацу. Но когато те се обърнаха и ни изгледаха, останах разочарована. Бяха с еднакви прически, така наречената варешинобу — прическата на чиракуващите гейши, и видът им подсказваше, че знаят много повече за Гион, отколкото Пити или аз щяхме някога да научим.

Влязохме в широка класна стая някъде към средата на коридора. По дължината на една от стените й имаше дъска с куки, на които висяха дървени таблички, а върху всяка бе дебело изписано с черен туш нечие име. Все още не можех да пиша и да чета добре, макар че всяка сутрин бях ходила на училище в Йороидо, а откакто пристигнах в Киото, Леля ме занимаваше по един час следобед. Тъй че успях да прочета само някои от имената. Пити пристъпи до дъската, извади от плитка кутия на пода дъсчицата с името си и я окачи на първата попаднала й свободна кука. Както разбирате, дъската на стената беше нещо като присъствена книга.

После се отбихме в още няколко класни стаи, за да може Пити да се „разпише“ за другите си уроци. Преди обяд трябваше да има четири часа — шамисен, танци, чайна церемония и своеобразен стил на пеене, който наричаме нагаута. Пити толкова се притесняваше, че е най-изоставащата по всичко, че когато си тръгвахме, за да идем да закусим вкъщи, не преставаше да мачка нервно обито на кимоното си. Но тъкмо се обувахме, и едно момиче на нашата възраст с разрошена коса прелетя през портата и премина тичешком през градината към училището. Като я видя, Пити видимо се поуспокои.

Изядохме по паница супа и се върнахме колкото се може по-скоро в училището, така че Пити да успее да коленичи най-отзад в класната стая и да си сглоби шамисена. Ако никога не сте виждали шамисен, сигурно ще ви се стори странен инструмент. Някои го наричат японска китара, но в действителност той е много по-малък от китара и има тънък дървен гриф с три ключа в горния край. Тялото на инструмента представлява малка кутия, на която подобно на барабан е опъната котешка кожа. Инструментът може да се разглоби на части и да се прибере в кутия или чанта. Така всъщност го посят от място на място. Във всеки случай Пити сглоби своя шамисен и изплезила език, започна да го настройва, но за жалост трябва да кажа, че нямаше никакъв слух и тоновете подскачаха нагоре-надолу като лодка по бурни вълни и все не успяваха да спрат на полагаемото им се място. Скоро стаята се напълни с момичета с шамисени и всички насядаха нагъсто като шоколади в кутия. Не откъсвах очи от вратата с надежда да влезе Сацу, но тя така и не се появи.

След минута пристигна и учителката. Беше дребна старица с писклив глас. Казваше се госпожа Мидзуми и точно с това име се обръщахме към нея. Мидзуми обаче доста напомня по звучене недзуми, сиреч мишка, тъй че зад гърба й я наричахме госпожа Недзум — Мишката. Мишката коленичи на възглавничка с лице към класа и не направи никакво усилие да изглежда дружелюбна. Когато ученичките се поклониха като една и я поздравиха с „добро утро“, в отговор тя само ги изгледа кръвнишки и не каза нито дума. Накрая погледна към дъската и извика едно име.

Въпросното момиче, изглежда, имаше много високо мнение за себе си. След като доплава до предната част на стаята, то се поклони на учителката и засвири. След минута-две Мишката й каза да спре и й наговори какви ли не неприятни неща за свиренето й, след което затвори със замах ветрилото си и й направи с него знак да се оттегли. Момичето благодари, поклони се отново и се върна на мястото си, а Мишката извика следващата ученичка.

Това продължи повече от час, докато най-сетне дойде и редът на Пити. Тя видимо нервничеше и наистина, щом започна да свири, всичко тръгна на зле. Най-напред Мишката я спря и грабна от ръцете й шамисена, за да го настрои. Пити засвири отново, но ученичките започнаха да се споглеждат, защото никой не разбираше какво точно се опитва да изсвири. Мишката удари шумно по масичката и им кресна да гледат право напред, а после започна да отмерва с ветрилото си ритъма, който Пити да следва. Това не помогна, тъй че в крайна сметка Мишката се зае да й показва как да държи плектъра. Стори ми се, че почти навехна всеки от пръстите й, опитвайки се да й обясни какво да прави. Накрая се отказа и от това и възмутено остави плектъра да падне на сламените рогозки. Пити го вдигна и се върна на мястото си с насълзени очи.

След тази случка разбрах защо е толкова притеснена, че е най-изоставащата в класа. Защото точно тогава разчорленото момиче, което сутринта тичаше към училище, застана отпред и се поклони.

— Не си губи времето в опити да любезничиш с мен! — изпищя в лицето й Мишката. — Ако не беше спала толкова до късно тази сутрин, щеше да си навреме тук, за да научиш нещо.

Момичето се извини и веднага започна да свири, но учителката не й обърна никакво внимание. Само каза:

— Спиш много до късно сутрин. Как очакваш да те уча, когато не си правиш труда да идваш като другите и както си му е редът, да си закачваш името на дъската? Върви си на мястото! Не искам да се занимавам с теб.

Урокът свърши и Пити ме заведе отпред, където се поклонихме на Мишката.

— Бихте ли ми разрешили да ви представя Чийо, учителко? И да помоля за вашето снизхождение да я обучавате, защото тя е момиче без всякакви умения.

Не си мислете, че се опитваше да ме обиди — просто по онова време това бе начинът да изразиш любезността си. И майка ми би го казала така.

Мишката дълго мълча, без да сваля очи от мен, и накрая изрече:

— Ти си умно момиче. Достатъчно е само да те погледне човек, за да го разбере. Може би ще помагаш на по-голямата си сестра в уроците. — Говореше, разбира се, за Пити. — Окачи си името на дъската още щом дойдеш утре сутринта. Пази тишина в клас. Изобщо не понасям да се разговаря! А очите ти трябва да гледат право напред. Ако изпълняваш всичко това, ще те уча най-съвестно.

С тези думи тя ни отпрати.

В коридора между класните стаи не преставах да се оглеждам за Сацу, но не я открих. Започнах да се тревожа, че може би никога повече няма да я видя, и така се разстроих, че точно преди началото на часа една от учителките усмири класа и ми каза:

— Ей, ти там! Какво те притеснява?

— О, съвсем нищо, госпожо. Просто си прехапах случайно устната — отвърнах аз. И за по-убедително — главно заради момичетата наоколо, които не сваляха очи от мен — наистина си прехапах силно устната и усетих в устата си вкуса на кръв.

Отдъхнах си, като се убедих, че уроците на Пити не са толкова мъчителни за гледане като първия. В часа по танци например ученичките се упражняваха да се движат в унисон, в резултат на което никоя не изпъкваше пред останалите. Пити в никакъв случай не беше най-лошата танцьорка и дори притежаваше някаква непохватна грациозност в движенията. Урокът по пеене преди обяд я затрудни повече, защото нямаше слух, но и там всички пееха заедно, тъй че тя съумяваше да прикрие грешките си, като пееше едва чуто, но движеше усърдно устата си.

В края на всеки час тя ме представяше на учителката. Една от тях ми каза:

— Живееш в една и съща окия с Пити ли?

— Да, госпожо. Окията „Нитта“ — защото Нитта бе фамилията на Баба, Майка, а и на Леля.

— Това ще рече, че живееш с Хацумомо сан.

— Да, госпожо. Сега Хацумомо е единствената гейша в нашата окия.

— Ще направя каквото зависи от мен да те науча да пееш — заяви учителката. — Стига да оцелееш.

После се разсмя, сякаш бе казала страхотна шега, и ни пусна да си вървим.