Мемоарите на една гейша

34

Почти не си спомням какво стана, след като вратата се отвори — кръвта сякаш се бе изцедила от мен, защото се вледених и вцепених. Знам, че министърът се изтърколи от мен или може би аз го избутах. Помня, че плачех и питах дали и той е видял същото като мен, дали наистина на вратата е стоял не друг, а председателят. Не бях успяла да разгадая изражението му, защото късното следобедно слънце грееше в гърба му. Но въпреки това, когато вратата отново се затвори, не можех да се избавя от мисълта, че съм видяла изписано на лицето му потресението, което самата аз изпитвах. Не знаех дали наистина беше шокиран, кой знае. Но когато изпитваме болка, струва ни се, че дори цъфналите дървета изглеждат натежали от страдание. Точно така, след като видях председателя там… с една дума, щях да открия собствената си болка, запечатала се върху всичко, което погледнех.

Като имате предвид, че бях подмамила министъра в онзи празен театър с едничката цел да се изложа на опасност — така че секирата да се забие с трясък върху дръвника, — сигурно ще разберете, че освен тревогата, страха и отвращението, които почти ме задушаваха, изпитвах и известна възбуда. В мига преди вратата да се отвори, едва ли не усещах, че животът ми се разлива нашироко досущ като започнала да приижда река, защото никога дотогава не бях предприемала подобна драстична стъпка да променя посоката на собственото си бъдеще. Бях като дете, което ходи на пръсти по ръба на морска бездна. Но въпреки това, кой знае защо, не си бях представяла, че огромна вълна може да залее мястото и да отнесе всичко.

Когато хаосът от чувства се поуталожи и аз започнах бавно да се съвземам, видях Мамеха, коленичила до мен. Изненадах се, че вече не съм в стария театър, а лежа по гръб на татами в тъмна малка стая на странноприемницата. Не помня как съм си тръгнала от театъра, но го бях направила някак си. По-късно Мамеха ми каза, че съм отишла при собственика да поискам тихо място, за да отдъхна. Той разбрал, че не съм добре, и скоро след това отишъл да потърси Мамеха.

За щастие, тя, изглежда, искаше да повярва, че наистина съм болна, и ме остави сама. По-късно, когато тръгнах в унес към голямата стая, обзета от кошмарен страх, пред мен на закрития коридор се появи Пити. Спря, щом ме съзря, но вместо, както се надявах, да притича и да ми се извини, тя се втренчи в мен като змия в мишка.

— Пити, помолих те да доведеш Нобу, а не председателя. Не разбирам…

— Сигурно ти е трудно да разбереш, Саюри, когато нещата в живота не вървят по ноти.

— По ноти ли? Нищо по-лошо не би могло да се случи… Не разбра ли какво те моля?

— Ти наистина си мислиш, че съм глупава!

Бях толкова слисана, че дълго мълчах, но накрая казах:

— Мислех, че си ми приятелка.

— И аз навремето мислех, че си ми приятелка. Но това беше много отдавна.

— Говориш така, сякаш съм направила нещо, за да ти навредя, Пити, но…

— Не, ти никога не би направила такова нещо, нали? Не и идеалната госпожица Нитта Саюри! Няма, предполагам, значение, че ми отне мястото като дъщеря на нашата окия, нали? Спомняш ли си това, Саюри? След като направих толкова, за да ти помогна с онзи доктор, един господ знае как му беше името. След като рискувах да си навлека гнева на Хацумомо, че съм ти помогнала! После ти извъртя всичко и открадна онова, което си беше мое. През всичките тези месеци не преставам да се чудя защо ме повика при министъра. Съжалявам, но този път не успя толкова лесно да се възползваш от мен…

— Но, Пити — прекъснах я, — не можеше ли просто да ми откажеш помощта си? Защо трябваше да водиш председателя?

Тя се изправи в пълен ръст и каза:

— Знам отлично какво изпитваш към него. Стига да не те гледат, очите ти го обгръщат като козината куче.

Беше толкова гневна, че си хапеше устната — по зъбите й имаше следи от червило. Едва сега проумях, че е искала да ме нарани по най-ужасния възможен начин.

— Много отдавна ти ми отне нещо, Саюри. Как се чувстваш сега?

Ноздрите й се бяха разширили, а гневът изпепеляваше лицето й както огънят поглъща клонче. Сякаш всички тези години духът на Хацумомо бе живял затворен у нея и сега най-после се бе изтръгнал на свобода.

Не помня нищо от остатъка на вечерта освен смътни неща и това колко ужасно се боях от всеки следващ миг. Останалите седяха около масата, пиеха и се смееха, а аз се преструвах, че се смея — само дотам ми стигаха силите. През цялото време, изглежда, пламтях, защото Мамеха току пипаше врата ми, за да провери дали нямам треска. Настанила се бях колкото се може по-далеко от председателя, така че очите ни да не могат да се срещнат, и наистина успях да направя така, че нито веднъж да не застанем един срещу друг. Но по-късно, когато се готвехме да си лягаме, излязох в коридора тъкмо когато той се връщаше от тоалетната. Трябваше да отстъпя и да му направя път, но толкова ме беше срам, че вместо това се поклоних леко и прелетях край него, без да се старая да скрия колко съм нещастна.

Беше вечер на изтезание и си спомням само едно нещо, свързано с нея. По едно време, след като всички заспаха, аз излязох в унес от странноприемницата, отидох до края на крайбрежните скали и се загледах в тъмнината долу, където бучаха вълните. Тътенът на океана напомняше мъчителен вопъл. Изглежда, под всичко съзирах слой жестокост, за която не бях подозирала — сякаш и дърветата, и вятърът, и дори скалите, на които стоях, се бяха съюзили с най-големия враг от детството ми, — Хацумомо. Воят на вятъра и шумът на дърветата сякаш ми се присмиваха. Възможно ли бе реката на живота ми да се е раздвоила завинаги? Извадих от ръкава си кърпичката на председателя — беше там, защото вечерта си бях легнала с нея, за да ме утеши за последен път. Избърсах си лицето и я вдигнах на вятъра. Тъкмо се канех да я пусна да отлети плавно в тъмнината, когато се сетих за посмъртните дъсчици, които господин Танака ми беше изпратил преди много години. Трябва винаги да си запазваме нещичко, което да ни напомня за онези, които са ни напуснали. Дъсчиците в нашата окия бяха всичко, останало от детството ми. А кърпичката на председателя щеше да ми напомня за друга част от живота ми.

През следващите няколко дни след завръщането си в Киото продължих да върша обичайните неща. Нямах друг избор, освен както обикновено да се гримирам и да присъствам на партита в чайните, сякаш нищо на света не се е променило. Постоянно си напомнях казаното някога от Мамеха, че единствено работата е в състояние да ти помогне да се отърсиш от разочарованието. Ала моята работа сякаш никак не ми помагаше. При всяко отиване в „Ичирики“ си спомнях, че скоро някой ден Нобу ще ме повика там, за да ми каже, че нещата най-сетне са уредени. Като се има предвид колко зает беше през последните няколко месеци, не очаквах да ми се обади по-рано от седмица-две. Но в сряда, на третия ден, откакто се върнахме от Амами, научих, че от компанията позвънили в „Ичирики“ да помолят за присъствието ми същата вечер.

Късно следобед се облякох в жълто кимоно от копринен тюл върху зелено долно кимоно и си сложих тъмносиньо оби с втъкани златни нишки. Леля взе да ме убеждава, че съм прекрасна, но когато се видях в огледалото, изглеждах претрепана. И преди ми се беше случвало да се огледам преди тръгване и да не остана доволна от вида си, но често съумявах да открия поне една черта, която да впрегна в своя полза през цялата вечер. Долно кимоно в лилав цвят например винаги правеше очите ми да изглеждат по-скоро сини, отколкото сиви, независимо колко изтощена се чувствах. Но тази вечер лицето под скулите ми бе съвършено хлътнало, макар че както обикновено се бях гримирала в европейски стил. Дори прическата ми се струваше килната на една страна.

Първият ми ангажимент бе банкет на американски полковник в чест на новия губернатор на префектура Киото. Даваше се в бившето имение на рода Сумитомо, където се помещаваше щабът на Седма американска дивизия. Смаях се, като видях, че много от красивите камъни в градината са боядисани в бяло, а тук-там по дърветата са закачени надписи на английски, които, разбира се, не можех да прочета. Щом банкетът свърши, отидох в „Ичирики“ и една прислужница ме заведе в същата онази странна малка стая, в която се срещнах с Нобу в деня, когато затвориха Гион. Тъкмо тук чух за рая, който той ми бе намерил, за да ме спаси от войната. Изглеждаше съвсем подходящо да се срещнем пак тук, за да отпразнуваме това, че той става мой данна, макар за мен това да не бе повод за празник. Коленичих в единия край на масата, така че той да е с лице към декоративната ниша. Седнах там и за да може той да налива саке с единствената си ръка — със сигурност щеше да поиска да ми налее чашка, след като ми съобщи за успешния край на преговорите. За Нобу щеше да е прекрасна нощ. А аз щях да направя всичко възможно, за да я съсипя.

Слабата светлина и червеникавите отблясъци от стените с цвят на чай правеха атмосферата наистина много приятна. Бях забравила специфичния мирис на стаята — комбинация от прах и мазнината, с която полираха дървото, — но когато я вдъхнах отново, тя ме върна към подробности от вечерта с Нобу преди много години, които иначе едва ли щях да си спомня. Сетих се, че и на двата му чорапа имаше дупки, а от единия се подаваше слабият му палец с грижливо изрязан нокът. Нима от онази вечер бяха минали пет години и половина? Имах чувството, че едно поколение е дошло и си е отишло — толкова много хора, които някога познавах, бяха напуснали завинаги този свят. Нима се бях върнала в Гион, за да живея такъв живот? Мамеха беше права, като ми каза веднъж, че не ставаме гейши, защото искаме животът ни да е щастлив, а защото нямаме друг избор. Ако майка ми не беше умряла, аз щях да съм може би съпруга и майка и да смятам Киото за далечно място, където изпращат улова. Дали животът ми наистина щеше да е по-лош? Веднъж Нобу ми каза: „Аз съм лесен за разбиране, Саюри. Не обичам пред себе си неща, които не мога да притежавам.“ Може би и аз бях същата — през целия си живот в Гион си бях представяла председателя пред себе си, а ето че сега не можех да го притежавам.

След десетина-петнайсет минути чакане започнах да се чудя дали Нобу наистина ще дойде. Знаех, че не бива да го правя, но отпуснах глава на масата, за да почина малко, защото през последните дни бях спала много лошо. Не заспах, а се унесох и известно време съзнанието ми бродеше в мисли за моята злочестина. А после, изглежда, сънувах много странен сън. Като че чувах звуците на барабан в далечината, свистенето на вода, а после усетих ръката на председателя да ме докосва по рамото. Разбрах, че е неговата ръка, защото, когато вдигнах глава от масата, за да видя кой ме докосва, той стоеше до мен. Звуците на барабана бяха, оказа се, стъпките му, свистенето — звукът от отваряне на плъзгащата се врата. Така че той стоеше над мен, а една прислужница чакаше зад него. Поклоних се, за да се извиня, че съм заспала. За момент се чувствах толкова объркана, че се чудех наистина ли съм будна, но това не беше сън. Председателят сядаше на възглавничката, на която очаквах да седне Нобу, но той не се виждаше наоколо. Докато прислужницата поставяше саке и чашки на масата, една ужасна мисъл завладя ума ми. Дали председателят не бе дошъл да ми съобщи, че с Нобу е станала някаква злополука или нещо друго също толкова страшно? Иначе защо самият Нобу не беше дошъл? Тъкмо се канех да го попитам, но съдържателката на чайната надникна в стаята.

— О, господин председател, не сме ви виждали от седмици!

Тя бе винаги мила с гостите, но някакво напрежение в гласа й ми подсказа, че нещо я тревожи. Сигурно и тя като мен се чудеше къде е Нобу. Докато наливах саке на председателя, съдържателката влезе и приседна на масата. После спря ръката му, преди той да успее да вдигне чашката си, наклони се към него да помирише сакето и каза:

— Наистина, господин председател, никога няма да разбера защо предпочитате това саке пред другото. Днес следобед отворихме най-доброто, което сме имали от години. Сигурна съм, че Нобу сан ще го оцени, като пристигне.

— Няма съмнение — отвърна председателят. — Нобу умее да цени хубавите неща. Но тази вечер няма да дойде.

Разтревожих се, като чух това, но не отлепих очи от масата. По начина, по който съдържателката смени бързо темата, разбрах, че и тя е изненадана.

— О, чудесно. Кажете, не мислите ли, че нашата Саюри изглежда много очарователна тази вечер?

— Ах, госпожо, че кога Саюри не е изглеждала очарователна? — откликна той. — Което ми напомня… Нека ви покажа какво съм донесъл.

Той сложи на масата вързопче, увито в синя коприна. Не го бях забелязала в ръката му, когато влезе. Разви го, извади къс дебел свитък и започна да го развива. Беше понапукан от времето и показваше — в миниатюра — сцени от живота в императорския двор. Ако сте виждали подобни свитъци, знаете, че са дълги колкото стаята и показват с най-големи подробности целия императорски дворец от портите в единия край до палата в другия, председателят започна да го развива на части и пред нас се разкриха сцени на веселби, на аристократи, които играят на топка, напъхали полите на кимоната между краката си, докато не стигна до млада жена, облечена в прекрасно дванайсеткатово одеяние, седнала на колене на дървения под пред императорските покои.

— Е, какво ще кажете за това? — попита ни той.

— Превъзходен свитък — отвърна съдържателката. — Къде го открихте?

— О, купих го преди години. Но погледнете тази жена. Тя е причината да купя свитъка. Не забелязвате ли нещо в нея?

Съдържателката напрегна взор. После председателят я обърна, за да я видя и аз. Образът на младата жена, макар и не по-голям от монета, бе нарисуван със съвършена прецизност. Отначало не забелязах, но очите й бяха бледи… и когато се вгледах по-добре, видях, че са синьосиви. И веднага се сетих за картините на Учида, които той нарисува, използвайки ме за модел. Изчервих се и промърморих нещо в смисъл колко красив е свитъкът. Съдържателката също му се възхищаваше известно време, а после каза:

— Е, аз ви оставям. Отивам да ви изпратя малко от онова прясно и изстудено саке, за което споменах. Или мислите, че трябва да го запазя за следващия път, когато дойде Нобу сан?

— Не се притеснявайте — каза председателят. — Стига ни и това тук.

— Нобу сан е… добре, нали?

— О, да, съвсем добре.

Отдъхнах си, като чух това, но в същото време усетих, че ми призлява от срам. Ако председателят не бе дошъл да ми съобщи новини за Нобу, значи бе тук с друга цел — може би за да ме порицае за постъпката ми. Откакто се върнах от Амами, все се опитвах да не мисля какво е видял — министъра със смъкнати панталони, мен с разголени крака, подаващи се от раздърпаното ми кимоно.

Съдържателката си тръгна и звукът от затварянето на плъзгащата се врата бе такъв, сякаш някой изважда сабя от ножницата.

— Ще позволите ли, господин председател, да кажа — започнах с цялата увереност, на която бях способна, — че поведението ми в Амами…

— Знам какво мислиш, Саюри. Но не съм дошъл да искам извинението ти. Седи спокойно за малко. Искам да ти разкажа нещо, което се случи преди много години.

— Чувствам се толкова объркана, господин председател — успях някак си да изрека. — Моля ви, извинете ме, но…

— Просто слушай. След малко ще разбереш защо ти го разказвам. Спомняш ли си един ресторант на име „Цумийо“? Фалира към края на Депресията, но… няма значение, ти беше много малка тогава. Така или иначе, един ден преди много години — преди осемнайсет години, ако трябва да съм точен, отидох на обяд там с няколко от сътрудниците ми. Придружаваше ни една гейша на име Идзуко от района Понточо.

Веднага си спомних за Идзуко.

— През онези години тя беше всеобща любимка — продължи председателят. — Привършихме малко по-рано обяда и аз предложих на път към театъра да се поразходим покрай Ширакава.

Междувременно бях вече извадила от пояса на кимоното си кърпичката му и без да кажа дума, я разтворих на масата и я разгладих така, че да се вижда монограмът. За толкова години материята беше вече пожълтяла и в единия ъгъл имаше петно, но той май веднага я позна.

— Откъде я имаш?

— Господин председател, през всички тези години все се чудех дали знаете, че аз бях момиченцето, което вие заговорихте. Дадохте ми кърпичката същия онзи следобед, когато отивахте да гледате пиесата Шибараку. Дадохте ми и монета…

— Да не искаш да кажеш, че дори като чиракуваща гейша си знаела, че аз съм мъжът, разговарял тогава с теб?

— Познах господин председателя веднага щом ви зърнах там, на турнира по сумо. Да си призная, удивена съм, че ме помните.

— Може би трябва някога да се погледнеш в огледалото Саюри. Особено когато си плакала и очите ти са навлажнени, защото стават… не мога да го обясня. Имах чувството, че гледам през тях. Знаеш ли, толкова време прекарвам да седя срещу хора, които почти никога не говорят истината, и ето че попаднах на момиче, което ме виждаше което ме виждаше за първи път и въпреки това бе готово да ме пусне да погледна в душата му. — После неочаквано попита: — Никога ли не си си задавала въпроса защо Мамеха стана твоя по-голяма сестра.

— Мамеха ли? Не разбирам. Какво общо има Мамеха с това?

— Наистина не знаеш, така ли?

— Какво да знам, господин председател?

— Саюри, аз съм този, който накара Мамеха да те вземе под крилото си. Разказах й за едно момиченце с невероятни сиви очи и я помолих да ти помогне, ако някога попадне на теб в Гион. Уверих я, че ако е нужно, ще покрия всички разходи. И тя наистина попадна на теб само след няколко месеца. От това, което ми разказваше през всичкото онова време, ти наистина нямаше да станеш гейша без нейна помощ.

Почти е невъзможно да опиша какъв беше ефектът от думите му върху мен. Винаги си бях мислила, че мисията на Мамеха е съвършено лична — да избави себе си и Гион от Хацумомо. А сега, когато разбрах истинските й мотиви — че е станала моя покровителка заради председателя… почувствах, че трябва да обмисля наново всяка нейна забележка и да се запитам какъв всъщност е подтекстът й. Но не само Мамеха се промени внезапно в очите ми, а и самата аз станах съвършено друга. Погледът ми падна върху ръцете в скута ми и аз погледнах на тях като на творение на председателя. Изпитах едновременно и възторг, и уплаха, и благодарност. Отдръпнах се от масата, за да се поклоня и да му изразя признателността си, но преди да го сторя, трябваше да кажа:

— Простете ми, господин председател, но толкова ми се иска да ми го бяхте казали преди години… всичко това. Не мога да изразя колко много би значело това за мен.

— Има причина, поради която не можех да го направя, Саюри, и поради която държах и Мамеха да не ти казва. Свързано е с Нобу.

При споменаване на името му всички чувства ме напуснаха, защото изведнъж проумях накъде бие председателят.

— Знам, че винаги съм била недостойна за великодушието ви. В края на миналата седмица, когато…

— Признавам си, Саюри — прекъсна ме той, — че много мислих за случилото се в Амами.

Усетих, че ме гледа, но за нищо на света не можех да отвърна на погледа му.

— Искам да обсъдя нещо с теб — продължи той. — Цял ден се чудих как да ти го кажа. Нещо, случило се преди много години, не ми излиза от ума. Сигурен съм, че има по-добър начин за обяснение… но наистина се надявам, че ще схванеш какво искам да ти кажа.

Тук той направи пауза, за да си свали сакото и да го сгъне и сложи на рогозките до себе си. Усетих миризмата на кола от ризата му и това ми напомни за посещенията ми при генерала в странноприемницата „Суруя“ и за стаята му, която често миришеше на гладени дрехи.

— Много отдавна, когато компанията „Ивамура“ едва прохождаше — поде отново председателят, — се запознах с един човек на име Икеда, който работеше за наши доставчици в другия край на града. Беше гений и оправяше всякакви проблеми, свързани с жици и проводници. Често, когато се затруднявахме с някоя инсталация, молехме да ни го изпратят за ден и той ни измъкваше блестящо от затруднението. После една вечер, когато бързах да се прибера, случайно го срещнах в една аптека. Каза ми, че си е отдъхнал, защото е напуснал работа. На въпроса ми защо го е направил той отвърна: „Дойде време да напусна, затова и напуснах!“ И аз моментално, още там, го назначих на работа при нас. Но след няколко седмици пак го попитах: „Икеда сан, защо напуснахте предишната си работа?“ А той: „Господин Ивамура, от години искам да работя за вашата фирма. Но вие така и не ме поканихте. Викахте ме винаги когато имахте проблем, но никога не ме поканихте да работя за вас. Един ден обаче проумях, че няма да го направите, защото не искате да ме отнемете от един от вашите доставчици и да изложите на риск отношенията си с тях. И че ако сам напусна, едва тогава ще имате възможност да ме наемете. Така че напуснах“. Знаех, че очакваше да реагирам, но не смеех да отворя уста.

— А сега си мисля — продължи той, — че това, което ти направи с министъра, е като решението на Икеда да напусне работа. И ще ти кажа защо ми хрумна тази мисъл. Заради нещо, което Пити каза, след като ме заведе в театъра. Постъпката й ме вбеси ужасно и аз настоях да ми каже защо го е направила. Тя дълго отказваше да говори. После каза нещо, което най-напред не разбрах. Каза, че си я помолила да заведе Нобу.

— Господин председател, моля ви — започнах неуверено. — Направих такава ужасна грешка…

— Преди да кажеш още нещо, искам само да знам защо го направи. Може би си мислеше, че правиш на компанията някаква… услуга. Не знам. Или дължеше на министъра нещо, за което нямам представа.

Вероятно съм поклатила леко глава, защото той изведнъж замлъкна.

— Умирам от срам — успях най-сетне да изрека. — Но… подбудите ми бяха съвършено лични.

След дълга пауза той въздъхна и вдигна чашката си. Аз му я напълних, но усещах ръцете си като чужди. Той изля сакето в устата си, но преди да го преглътне, го задържа за малко. При вида на пълната му уста изпитах чувството, че съм препълнен със срам съд.

— Добре, Саюри, ще ти кажа защо те питам. Невъзможно е да проумееш защо дойдох тук тази вечер или защо винаги се отнасях така с теб, ако не разбереш от какъв характер са отношенията ми с Нобу. Повярвай ми, аз по-добре от всеки знам колко труден може да е понякога той. Но Нобу е гений и аз го ценя повече от цял екип специалисти.

Нямах представа какво да мисля или да направя, затова взех с треперещи ръце бутилчицата и налях на председателя. Приех за много лош знак това, че той не вдигна чашката си.

— Един ден, когато те познавах съвсем отскоро — продължи той, — Нобу ти донесе за подарък гребен и ти го поднесе пред всички. До този момент не си бях дал сметка колко силно влечение изпитва той към теб. Сигурен съм, че е имало други знаци и преди, но, кой знае как ги бях пропуснал. И когато проумях какво изпитва той, как те гледаше онази вечер… след миг разбрах, че за нищо на света не мога да му отнема нещо, което той така откровено желае. Мисълта за твоето благополучие никога не ме е напускала. Всъщност годините вървяха и на мен ми бе все по-трудно да слушам безстрастно, докато Нобу разказва за теб. — Председателят направи пауза и попита: — Слушаш ли ме, Саюри?

— Да, господин председател, разбира се.

— Няма как да го знаеш, но имам към Нобу огромен дълг. Вярно, че аз съм основател на компанията и неин шеф. Но още когато „Ивамура“ беше много млада, имахме ужасен финансов проблем и бяхме почти пред фалит. Исках да се откажа от контрола над компанията и не желаех да слушам настояванията на Нобу да привлечем инвеститори. В крайна сметка той победи, макар че за известно време бяхме скарани — Нобу предложи да се оттегли и аз бях почти готов да го освободя. Но той, разбира се, беше напълно прав, а аз — не. Без него щях да съм загубил компанията. Как да се отплатиш на човек за такова нещо? Знаеш ли защо съм председател, а не президент? Защото преотстъпих титлата на Нобу, въпреки че той се опита да откаже. Затова в мига, в който разбрах за чувствата му към теб, реших, че ще крия увлечението си, за да си негова. Животът е бил толкова жесток към него, Саюри. Той е получил толкова малко обич.

През всичките години като гейша нито за миг не бях успяла да убедя себе си, че председателят изпитва някакви особени чувства към мен. Но като чух, че е искал да ме преотстъпи на Нобу…

— Щеше ми се да ти обръщам повече внимание — продължи той. — Но разбираш, сигурен съм, че ако Нобу бе доловил и най-малък намек за чувствата ми, щеше моментално да те остави.

От момиче си бях мечтала, че някой ден председателят ще ми каже, че ме обича, но въпреки това никога не съм вярвала напълно, че това наистина ще се случи. Наистина не си бях представяла, че той би изрекъл онова, което се надявах да чуя, а също, че Нобу е съдбата ми. Навярно целта, която бях преследвала в живота си, щеше да ми убегне, но поне в този момент имах възможност да седя в стаята с председателя и да му кажа колко дълбоки са чувствата ми.

— Моля да ми простите, за това, което се каня да кажа — успях най-сетне да подхвана.

Опитах се да продължа, но гърлото ми реши самоволно да преглътне, макар че не знам какво преглътнах — може би бучка от чувства, която избутах надолу, защото на лицето ми вече нямаше повече място.

— Изпитвам силна привързаност към Нобу, но онова, което извърших в Амами… — На това място трябваше известно време да се боря да потуша паренето в гърлото си, но след малко продължих: — Онова, което извърших в Амами, беше заради чувствата ми към вас, господин председател. Всяка моя досегашна стъпка в Гион, от дете до ден днешен, беше продиктувана от надеждата да се приближа на крачка до вас.

Изрекох тези думи и сякаш цялата топлина в тялото ми се вдигна в лицето. Имах чувството, че ако не се вкопча с очи в нещо, ще се понеса във въздуха като пепел от огън. Опитах се да открия петънце на масата, но тя вече се размазваше и изчезваше от погледа ми.

— Погледни ме, Саюри.

Исках да изпълня молбата му, но не можех.

— Колко странно — продължи тихо той, сякаш говореше на себе си, — че жената, която преди много години като момиче ме гледаше открито право в очите, не може да си наложи да го направи сега.

Може би беше съвсем просто да вдигна очи и да го погледна, но, кой знае защо, едва ли щях да нервнича повече, ако стоях сам-сама на сцена и цяло Киото ме гледаше. Седяхме на ъгъла на масата, толкова близо един до друг, че когато най-сетне избърсах очи и ги вдигнах към неговите, видях тъмните кръгове около ирисите му. Чудех се дали не е редно да отвърна поглед, да се поклоня леко и да предложа да му налея саке… но никакъв жест нямаше да е достатъчен да разсее напрежението. Докато тези мисли се въртяха из главата ми, председателят отмести малката бутилка и чашката си встрани, протегна ръка и ме хвана за яката на кимоното, за да ме притегли към себе си. След миг лицата ни бяха толкова близко, че усещах топлината на кожата му. Все още се опитвах да разбера какво става с мен и какво следва да направя или да кажа. После председателят ме притегли още по-близо и ме целуна.

Може би ще се удивите, като ви кажа, че за пръв път в живота ми някой ме целуваше истински. Генерал Тоттори — моят някогашен данна, понякога беше притискал устни до моите, но съвършено безстрастно. Дори ми е минавало през ума дали просто не иска да положи някъде лицето си. И Ясуда Акира — мъжът, който ми купи кимоно и когото съблазних една нощ в чайната „Татемацу“ — ме беше целувал безброй пъти по шията и лицето, но нито веднъж не докосна устните ми. Така че можете да си представите, че тази целувка, първата истинска целувка в моя живот, ми се стори по-интимна от всичко, което бях преживяла. Имах чувството, че взимам нещо от председателя, че той ми дава нещо много по-съкровено от всичко, което някой някога ми бе давал. Имаше особен изумителен вкус като плод или като сладкиш и от него раменете ми се отпуснаха, защото той събуди в паметта ми всевъзможни сцени. Не можех да си обясня защо ги помнех. Спомних си парата, когато готвачката вдигна капака на тенджерата с ориза в нашата кухня. Видях алеята в Понточо, претъпкана от почитатели на Кичисабуро след последното му представление, когато той завинаги напусна театър Кабуки. Сигурна съм, че щях да се сетя за стотици други неща, защото преградите в съзнанието ми бяха сякаш рухнали и спомените се вихреха на свобода. Само че председателят се облегна отново назад, но ръката му остана на шията ми. Беше толкова близо до мен, че виждах как навлажнените му устни искрят и все още усещах аромата на целувката му.

— Защо, господин председател? — попитах.

— Какво защо?

— Защо… всичко. Защо ме целунахте? Току-що обяснявахте, че съм подарък за Нобу сан.

— Нобу се отказа от теб, Саюри. Не съм му отнел нищо.

Бях толкова объркана, че не разбрах много добре смисъла на думите му.

— Когато те видях там с министъра, погледът ти бе досущ като онзи преди много години на брега на реката. Изглеждаше толкова отчаяна, сякаш ще се удавиш, ако някой не те спаси. След като Пити ми спомена, че целта ти е била да те види Нобу, реших да му кажа какво съм видял. А когато той реагира прекалено гневно… с една дума, щом не можеше да ти прости това, стана ми напълно ясно, че никога не е бил истинската твоя съдба.

Веднъж в Йороидо едно момче на име Гисуке се покатери на дърво — искаше да скочи оттам в езерото. Само че се покатери прекалено нависоко, а водата не беше чак толкова дълбока. Извикахме му да не скача, но Гисуке се боеше да слезе от дървото, защото долу имаше камъни. Изтичах до селото да намеря баща му господин Ямашита, който тръгна нагоре по хълма толкова бавно и спокойно, че започнах да се чудя дали наистина разбира в каква опасност е синът му. Господин Ямашита пристъпи под дървото точно когато момчето, което изобщо не подозираше, че баща му е там, се откъсна и полетя. Господин Ямашита го подхвана толкова леко, сякаш някой пусна в ръцете му торба. Всички завикахме от радост и се разпръснахме, а Гисуке стоеше, примигваше бързо-бързо и по миглите му блещукаха сълзи на удивление.

Вече знаех със сигурност какво е изпитвал Гисуке. Бях увиснала над пропастта и председателят бе пристъпил напред, за да ме поеме. Обзе ме такова облекчение, че не можех да бърша дори сълзите, стичащи се от ъглите на очите ми. Фигурата му вече се размазваше пред погледа ми, но виждах, че се приближава все повече към мен и в миг той ме събра в ръцете си, сякаш бях одеяло. Устните му се устремиха направо към малкия триъгълник на гърлото ми, където се засрещаха двете половини на кимоното ми. И когато усетих дъха му върху шията си и онова нетърпение, с което той почти ме погълна, не можех да спра мисълта за един миг преди години, когато влязох в кухнята в нашата окия и заварих една от прислужниците, надвесена над мивката да се опитва да прикрие зрялата круша, натъпкана в устата й — сокът се стичаше в пазвата й. Каза ми, че направо жадувала тази круша, и ме помоли да не я издавам на Майка.