Мемоарите на една гейша

33

Същата нощ, докато лежах в постелята си, а стаята край мен се люлееше, реших да съм като рибаря, който часове наред вади ли, вади риба с мрежата си. Щом в съзнанието ми се зародяха мисли за председателя, щях да ги изгребвам отново и отново, докато не остане нито една. Би била умна система, сигурна съм, стига да бих могла да я приложа. Но и една-едничка мисъл за него да се завъртеше в главата ми, все не успявах да я хвана, преди тя да литне и да ме отведе до мястото, забранено за мислите ми. Много пъти се спирах и си казвах: „Не мисли за председателя, мисли за Нобу.“ И много решително се опитвах да си представя, че се срещам с Нобу някъде в Киото. Но после нещо винаги се объркваше. Например мястото, което рисувах във въображението си, бе там, където често си бях представяла, че се срещам с председателя… а после мигом потъвах отново в мисли за него.

Това продължи седмици наред, а аз все се мъчех да се променя. Понякога, когато бях за малко свободна от мисли за председателя, започвах да усещам, че у мен сякаш се отваря яма. Нямах апетит дори когато малката Ецуко идваше късно нощем да ми донесе купичка рядка супа. Малкото пъти, когато наистина успях да се съсредоточа върху Нобу, ме обземаше такова вцепенение, че ставах напълно безчувствена. А когато се гримирах, лицето ми висеше като кимоно на пръчка. Леля ми каза, че приличам на призрак. Ходех както обикновено на партита и банкети, но седях безмълвна с ръце в скута.

Знаех, че Нобу всеки момент ще направи предложение да стане мой данна и ден след ден очаквах новината да стигне до ушите ми. Но седмиците се влачеха без нито думичка за това. После един горещ следобед в края на юни, близо месец, откакто бях върнала парчето бетон, тъкмо обядвах, когато Майка донесе вестник и го отвори, за да ми покаже статия със заглавие „Електрическата компания «Ивамура» си осигурява финансиране от банка «Мицубиши»“. Очаквах, че се споменават всевъзможни подробности за Нобу и за министъра и, разбира се, за председателя, но статията беше пълна най-вече с информация, която не мога да си спомня. В нея се казваше, че категоризацията на компанията е променена от Окупационните власти от… не си спомням — категория еди-каква си на категория еди-каква си. Което означаваше, че тя вече е свободна да подписва договори, да иска заеми и така нататък. Следваха няколко параграфа с данни за лихвени проценти и кредитни линии и накрая за много голям заем, гарантиран предния ден от банка „Мицубиши“. Беше трудна за четене статия, пълна с цифри и икономически термини. Дочетох я и вдигнах поглед към Майка, седнала срещу мен на масата.

— Съдбата на компанията „Ивамура“ се е променила напълно — каза тя. — Защо не ми спомена нищо за това?

— О, майко, почти не разбрах току-що прочетеното.

— Нищо чудно, че Нобу Тошикадзу се обажда толкова често тия дни. Трябва да знаеш, че направи предложение да стане твой данна. Мислех да му откажа. Кой се интересува от човек с несигурно бъдеще? Сега разбирам защо през последните седмици изглеждаш като обезумяла! Е, можеш вече да си отдъхнеш. Ето че най-сетне се случи. Всички сме наясно колко привързана беше през всичките тези години към Нобу.

Продължих да гледам в масата, както подобава на благовъзпитана дъщеря. Но съм сигурна, че на лицето ми бе изписана болка, защото след миг тя продължи:

— Не бива да си толкова апатична, когато той те поиска в леглото си. Може би нещо със здравето ти не е наред. Ще те изпратя на лекар веднага щом се върнеш от Амами.

Единственото Амами, за което бях чувала, беше малък остров недалеч от Окинава и не можех да си представя, че точно това място има тя предвид. Но наистина, както продължи да ми обяснява, същата сутрин на съдържателката на „Ичирики“ се обадили от „Ивамура“ за пътешествие до остров Амами в края на следващата седмица. Помолили да отида заедно с Мамеха, Пити и още една, чието име Майка не можа да си спомни. Тръгвали сме другия петък следобед.

— Но, майко… това е напълно безсмислено. Как така за края на седмицата чак в Амами. Само пътуването с кораб ще отнеме цял ден.

— Нищо подобно. Електрическата компания е уредила за всички вас да пътувате дотам със самолет.

За миг забравих всичките си тревоги около Нобу и подскочих, сякаш някой ме беше убол.

— Майко! — извиках. — Изключено е да летя със самолет.

— Ами ако си в него и той се вдигне, нищо не можеш да направиш! — отвърна тя. Сигурно си мислеше, че шегичката й е много остроумна, защото се разсмя със своя кашлящ смях.

Реших, че при тази липса на бензин и дума не може да става за самолет, затова си наложих да не се притеснявам. И това ми помогна до следващия ден, когато поговорих със съдържателката на „Ичирики“. Оказа се, че американски офицери от Окинава идвали няколко пъти в месеца да прекарат в Осака края на седмицата. Обикновено самолетът летял обратно празен, а след няколко дни идвал да прибере американците. Тъкмо това се били договорили от компанията да използват. Отивахме в Амами само защото имало на разположение празен самолет. Иначе щяхме може би да отидем на някои минерални бани и изобщо да не се налага да си треперим за живота. Накрая съдържателката каза:

— Направо съм щастлива, че не аз, а ти ще летиш с това нещо.

В петък сутринта заминахме за Осака с влак. Заедно с господин Бекку, който трябваше да ни придружи до летището, за да ни помогне за куфарите, групата ни се състоеше от Мамеха, Пити, мен и една по-възрастна гейша на име Шидзуе. Тя не беше от Гион, а по-скоро от Понточо и имаше грозни очила и сребриста коса, от което изглеждаше дори още по-стара. На всичко отгоре брадичката й бе с огромна цепка и изглеждаше като две гърди. За Шидзуе ние останалите бяхме нещо като бурените за гордо извисяващ се кедър. Почти през цялото време тя гледаше през прозореца на влака, току отваряше закопчалката на оранжево-червената си чанта, вадеше си бонбонче и ни хвърляше поглед, с който сякаш казваше, че не разбира защо изобщо е нужно да я притесняваме с присъствието си.

От гарата до летището пътувахме с малък автобус, който беше ужасно мръсен. След час, час и нещо най-сетне слязохме до сребрист самолет с големи перки на крилете. Изобщо не ми стана по-леко, като видях колелцето, на което се крепеше опашката. А когато влязохме, пътеката се спускаше толкова отчайващо стръмно надолу, че бях сигурна, че самолетът е счупен.

Мъжете бяха вече вътре — седяха на задните седалки и разговаряха за бизнес. Освен председателят и Нобу, тук беше и министърът, както и един възрастен мъж — по-късно научих, че е регионалният директор на банката „Мицубиши“. До него седеше мъж на около трийсетте с брадичка като на Шидзуе и дебели очила като нейните. Оказа се, че Шидзуе била дълги години любовница на директора на банката, а младият мъж бил синът им.

Настанихме се в предната част на самолета и оставихме мъжете да продължат скучния си разговор. Скоро чух кашлящ звук и машината потрепери… а като погледнах през прозореца, гигантските перки вън бяха започнали да се въртят. Само след секунди вече се въртяха бясно на сантиметри от лицето ми — приличаха на мечове и издаваха ужасяващо бръмчене. Бях сигурна, че ще пробият стената и ще ме разсекат. Мамеха ме беше сложила да седна до прозореца с мисълта, че след като се издигнем, гледката сигурно ще ми подейства успокояващо, но като видя какво става с перките, отказа да си сменим местата. Шумът на моторите ставаше все по-страховит. Самолетът заподскача, рулирайки насам-натам. Накрая шумът стигна най-ужасяващата си степен и пътеката застана водоравно. След още няколко минути чухме трясък и започнахме да се издигаме във въздуха. Чак след като земята остана далеч под нас, някой ми каза, че ще изминем седемстотин километра и ще пътуваме четири часа. Като чух това, очите ми се наляха със сълзи и всички се разсмяха.

Пуснах пердето и се опитах да се успокоя с едно списание. Много по-късно, след като Мамеха заспа на седалката до мен, вдигнах поглед и видях, че Нобу стои на пътеката.

— Саюри, добре ли си? — попита той тихо, за да не събуди Мамеха.

— Не мисля, че Нобу сан ми е задавал някога такъв въпрос. Май е в много добро настроение.

— Бъдещето никога не е изглеждало толкова обещаващо.

Мамеха се поразмърда, затова той не каза нищо повече, и продължи по пътеката към тоалетната. Миг преди да отвори вратата, погледна назад към мъжете. За момент го видях под необикновен ъгъл — изглеждаше много съсредоточен. Когато погледът му се стрелна към мен, ми хрумна, че, току-виж, се досетил, че се притеснявам за бъдещето си точно толкова, колкото той се чувстваше сигурен за своето. Удивих се, като си помислих колко малко ме разбира Нобу. Не ще и дума, че гейша, която очаква разбиране от своя данна, е като мишка, надяваща се на съчувствие от змия. А и беше ли възможно Нобу да ме разбира поне мъничко, след като ме бе виждал само като гейша, криеща ревностно истинската си същност? Председателят бе единственият, който ме познаваше също и като Чийо, макар че ми се стори странно, защото никога преди не си бях давала сметка за това. Как би постъпил Нобу, ако не председателят, а той ме бе намерил онзи ден до Ширакава? Със сигурност би отминал… и колко по-лесно щеше да ми е, ако го бе сторил. Нямаше да прекарвам нощите си, копнеейки за председателя. Нямаше да се отбивам от време на време в магазините за козметика, за да душа във въздуха аромата на талк и да си спомням за кожата му. Нямаше да се напрягам да си въобразявам, че е до мен в някакво въображаемо място. Ако ме попитате защо исках всички тези неща, щях да ви отговоря: „А защо узрялата слива е сладка? Защо дървото мирише на дим, когато гори?“

Но ето че пак бях като момиче, опитващо се да хване мишка с ръце. Защо не можех да престана да мисля за председателя?

Сигурна съм, че когато след малко вратата на тоалетната се отвори и светлината загасна, вълнението ми се бе изписало отчетливо на лицето ми. Не можех да понеса мисълта, че Нобу ще ме види такава, затова опрях глава на прозореца и се престорих на заспала. Щом той отмина, отново отворих очи. Бях отместила леко пердето с глава и сега за пръв път, откакто се издигнахме, погледнах навън. Долу се ширеше безбрежната синева на океана, изпъстрена с петна — нефритовозелени като едно украшение за коса, което Мамеха понякога носеше. Никога не си бях представяла океана със зелени петна. От крайбрежните скали в Йороидо винаги ми се беше виждал сив. Океанът се простираше до една-едничка, подобна на вълнен конец линия, откъдето започваше небето. Тази гледка не само не беше никак страшна, а неописуемо красива. Дори сребристото крило на самолета излъчваше някакво великолепие и беше украсено с онези символи, които са на всички американски самолети. Колко странно беше да ги гледам сега, като се има предвид какъв беше светът само преди пет години. Бяхме се били в брутална война като врагове, а сега какво? Бяхме се откачали от миналото си. Разбирах го с цялата си душа, защото самата аз го бях сторила веднъж. Ако можех да намеря начин да се откажа и от бъдещето си…

И тогава в съзнанието ми се появи една ужасяваща сцена. Видях себе си да късам съдбовната верига, свързваща ме с Нобу, и да наблюдавам как той лети стремглаво надолу към океана.

Не искам да кажа, че това беше просто някаква идея или гола фантазия. А че внезапно разбрах как точно да го направя. Не се канех, разбира се, да хвърля Нобу в океана, но наистина прозрях ясно, сякаш в мозъка ми се отвори прозорец, единственото нещо, което можех да направя, за да сложа завинаги край на отношенията ми с него. Не исках да го загубя като приятел, но в усилията ми да се добера до председателя той беше препятствие, което не можех просто да заобиколя. Но можех да направя така, че да бъде погълнат от пламъците на собствения си гняв. Самият той ми бе подсказал как да го направя миг преди да се пореже с чашата през онази нощ в чайната „Ичирики“ преди няколко седмици. Каза ми, че ако съм жена, готова да се отдаде на човек като министъра, трябва незабавно да напусна и че никога повече няма да ми проговори.

Чувството, което ме обзе при тази мисъл, бе… бе като начало на треска. Усетих, че цялата съм мокра. Бях благодарна, че Мамеха все още спи до мен — сигурна съм, че щеше да се учуди какво става с мен, ако видеше, че едва си поемам дъх и бърша челото си с пръсти. Можех ли наистина да извърша такова нещо? Да осъществя осенилата ме идея? Не да съблазня министъра — знаех прекрасно, че това не е проблем за мен. Беше като да отида на лекар за инжекция. Щях да обърна за малко глава настрани и всичко щеше да свърши. Но можех ли да причиня това на Нобу? Какъв отвратителен начин да се отблагодаря за добротата му. В сравнение с мъжете, от които толкова много гейши бяха страдали години наред, Нобу беше може би желан данна. Но щях ли да понеса живот, в който надеждите ми са унищожени завинаги? Седмици наред се бях опитвала да убедя самата себе си, че мога да живея такъв живот, но наистина ли? Струваше ми се, че разбирам какво бе направило Хацумомо толкова жестока, а Баба — толкова проклета. Дори Пити, едва навършила трийсет, години наред изглеждаше дълбоко неудовлетворена. Единственото, опазило ме от това, бе надеждата. И щях ли сега да извърша нещо толкова отвратително в името на идеята да държа жива надеждата? Нямам предвид съблазняването на министъра. Говоря за предателството, за това да предам доверието на Нобу.

В останалото време от полета се борех с тези мисли. Никога не си бях представяла, че съм способна на подобни кроежи, но постепенно започнах да си представям отделните етапи — щях да подмамя министъра в хотела… не, не в хотела, а на друго място, и да подлъжа Нобу да се натъкне случайно на нас… или щеше да е достатъчно и просто да го чуе от някого? Можете да си представите колко изтощена се чувствах в края на пътуването. Дори и след като слязохме от самолета, изглеждах, види се, разтревожена, защото Мамеха не преставаше да ме уверява, че вече сме на земята и аз съм в безопасност.

Пристигнахме в странноприемницата час преди залез слънце. Другите се възхитиха от стаята, в която трябваше да се настаним, но аз бях толкова развълнувана, че едва се престорих, че я харесвам. Беше просторна като най-голямата стая в чайната „Ичирики“ и красиво обзаведена в японски стил с татами на пода и блестящо дърво. Една дълга стена бе цялата от стъкло. Отвъд нея имаше невероятни тропически растения, листата на някои от които бяха с големината на човек. Покрит външен коридор водеше надолу през листака към брега на поток.

След като багажът бе подреден, всички бяхме готови за баня. Странноприемницата бе осигурила паравани, които ние разтворихме в средата на стаята, за да се уединим. Преоблякохме се в памучни кимона и тръгнахме през покрития коридор, обграден от гъста растителност, към разкошен басейн с минерална вода в противоположния край на странноприемницата. Входовете за мъже и жени бяха отделени с преграда и имаха облицовани с плочки мивки. Но щом излязохме отвъд преградата, видяхме, че басейнът е общ. Директорът на банката не спираше да се шегува с нас и Мамеха, повтаряйки, че иска една от нас да донесе камъче, клонка или друго от гъсталака в края на басейна, за да ни види, разбира се, голи. През цялото това време синът му бе погълнат в разговор с Пити и не ни беше нужно много време, за да разберем защо. Гърдите на Пити, които бяха сравнително големи, бяха изплували на повърхността, но тя не спираше да приказва и както винаги не забелязваше нищо.

Вероятно ви се струва странно, че се къпехме заедно — мъже и жени, и че възнамерявахме да спим в една стая. Но в действителност гейшите постоянно вършат такива неща с най-добрите си клиенти, или поне така беше по мое време. Милееща за репутацията си гейши никога не би допуснала да я видят сама с мъж, който не е неин данна. Но да се къпеш невинно в група като тази, скрит в тъмната вода, е съвсем друго нещо. А колкото до спането заедно, в японския език имаме дори дума за това — дзаконе, „рибешко спане“. Представете си нахвърляни в кошница скумрии — мисля, че това е смисълът.

Както казах, да се къпеш в група като тази бе невинно. Но това не значи, че някоя ръка не се устремяваше накъдето не бива и тази мисъл никак не ми излизаше от главата, докато киснех в топлата вода. Ако Нобу беше човек, който обича да се закача, сигурно щеше да се доближи до мен и след кратък разговор неочаквано да ме хване, да речем, за бедрото или… или, ако трябва да съм откровена, за всяко друго място. После аз би трябвало да изпищя, а той да се засмее, и толкоз. Само че Нобу не беше човек, който обича подобни закачки. Покисна известно време във водата, разговаряйки с председателя, но сега седеше на един камък и само краката му бяха в басейна, а слабините му бяха покрити с мокра кърпа. Той дори не ни обръщаше внимание, а търкаше разсеяно издатъка на ампутираната си ръка и се взираше във водата. Слънцето беше вече залязло и наоколо се свечеряваше, но Нобу седеше в светлината на хартиен фенер. Никога не го бях виждала толкова разголен. Белезите от раните, които си мислех, че са най-страшни от едната страна на лицето му, бяха точно толкова страшни и на осакатеното му рамо, въпреки че другото бе идеално гладко като яйце. Само при мисълта, че се канех да го измамя… Щеше да реши, че съм го направила поради една-единствена причина, и никога нямаше да разбере истината. Не можех да понеса мисълта, че ще го нараня или че ще потъпча чувствата му към мен. Изобщо не бях сигурна, че съм в състояние да го сторя.

На другата сутрин след закуска тръгнахме на разходка през тропическата гора към близките крайбрежни скали, където потокът от странноприемницата падаше като малък живописен водопад в океана. Дълго се любувахме на гледката и когато вече бяхме готови да си вървим, председателят едва се откъсна от нея. На връщане вървях до Нобу, който бе все така изненадващо весел. После разгледахме острова с военен камион, в чиято каросерия имаше скамейки, и видяхме как по дърветата растат банани и ананаси. От планините океанът изглеждаше като намачкано тюркоазено одеяло с тъмносини петна.

Следобедът се разходихме по непавираните улици на селцето и скоро се натъкнахме на дървена сграда със стръмен сламен покрив. Приличаше на склад. Заобиколихме изотзад, където Нобу изкачи каменните стъпала и отвори вратата в ъгъла на сградата. Слънчевата светлина падна върху прашна, скована от дъски сцена. Очевидно мястото е било някога склад, но бе вече превърнато в местен театър. Докато бях вътре, не се замислих особено. Но щом вратата се тресна зад нас и ние отново тръгнахме по улицата, пак започна да ме обзема чувството, че се разболявам, защото си представих, че лежа на грубите дъски с министъра, а вратата се отваря със скърцане и слънчевата светлина ни огрява. Нямаше да има къде да се скрием и Нобу непременно щеше да ни види. Опитвах се с все сили да подредя донякъде мислите си. Те се сипеха отгоре ми като ориз от пробит чувал.

Докато вървяхме към странноприемницата, трябваше да поизостана, за да извадя кърпичката си от ръкава на кимоното. Там на пътя беше наистина много горещо, защото следобедното слънце грееше право в лицата ни. Не бях единствената, която се потях обилно. Но Нобу се върна, за да ме попита добре ли съм. Тъй като не успях да му отговоря веднага, в душата си се надявах да си помисли, че ми е трудно да вървя по стръмнината.

— Тия дни не изглеждаш добре, Саюри. Може би трябваше да си останеш в Киото.

— Но кога щях да видя този прекрасен остров?

— Сигурен съм, че това е най-далечното място от дома ти, до което някога си стигала. От Киото дотук има толкова, колкото от Киото до Хокайдо.

Останалите бяха вече свърнали зад завоя отпред. Над раменете на Нобу виждах стрехата на странноприемницата — подаваше се над гъстата зеленина. Исках да му отговоря, но отново ме погълнаха същите мисли, които ме бяха измъчвали в самолета. Че Нобу изобщо не ме разбира. Киото не беше моят дом, не и в смисъла, който той очевидно влагаше — място, където съм израсла и от което не съм се отдалечавала. И в този миг, докато го гледах под горещото слънце, реших, че ще извърша онова, от което се боях. Ще предам Нобу, въпреки че той стои пред мен и ме гледа нежно. Прибрах с треперещи ръце кърпичката си и двамата продължихме нагоре по хълма, без да пророним дума.

Когато най-сетне се добрах до стаята, председателят и Мамеха вече седяха на масата и се канеха да започнат игра на го — японски шах — срещу директора на банката. Шидзуе и синът им бяха публиката. Стъклените врати в дъното бяха отворени. Министърът се бе опрял на лакът, гледаше навън и белеше стрък захарна тръстика. Ужасявах се, че Нобу ще подхване разговор с мен, от който да не мога да се измъкна, но той се отправи към масата и заговори Мамеха. Все още нямах представа как да подмамя министъра да дойде с мен в театъра, а още по-малко си представях какво ще направя, така че Нобу да ни открие там. Може би, ако помолех Пити, тя би го извела на разходка? Усещах, че не мога да поискам такова нещо от Мамеха, но двете с Пити бяхме отрасли заедно и макар за разлика от Леля да не бих я нарекла груба и недодялана, у Пити наистина имаше нещо първично и затова нямаше да е толкова ужасена от замисъла ми. Трябваше най-открито да я накарам да доведе Нобу в стария театър, където нямаше да се натъкнат по чиста случайност на нас с министъра.

Известно време седях коленичила, съзерцавах огрените от слънцето листа и ми се искаше да се порадвам на прекрасния тропически следобед. Не преставах да се питам дали съм изгубила разум, щом замислям такива неща, но каквито и да бяха опасенията ми, те не бяха достатъчни да ме спрат. Очевидно нищо нямаше да стане, ако не успеех да измъкна министъра, а не можех да си позволя да привлека вниманието върху себе си, докато го правех. Малко преди това той бе заръчал на една прислужница да му донесе нещо за ядене и сега седеше обкрачил подноса, наливаше бира в устата си и пускаше в нея парченца вътрешности от солена сепия с клечките за хранене. Сигурно ще ви се стори отвратително, но мога да ви уверя, че в някои ресторанти в Япония се сервират вътрешности на солена сепия. Баща ми много ги обичаше, но аз никога не съм можела да преглътна подобно нещо. Дори не можех да гледам как министърът ги ядеше.

— Господин министър, искате ли да ви донеса нещо по-вкусно? — попитах го.

— Не, не съм гладен — отвърна той.

Трябва да призная, че ми се прищя да го попитам защо тогава изобщо яде. Междувременно Нобу и Мамеха бяха излезли и си говореха отвън, а останалите, включително и Пити, се бяха събрали около дъската за го на масата, председателят очевидно бе направил някаква глупава грешка и всички се смееха. Стори ми се, че шансът ми е дошъл.

— Ако ядете просто от скука, министре, защо двамата с вас да не идем да обиколим странноприемницата? Много ми се искаше да я разгледам, но все не оставаше време.

Не го изчаках да отговори, а станах и излязох от стаята. Отдъхнах си, когато след миг той се появи в коридора. Вървяхме мълчаливо, докато не стигнахме до ъгъла, където имах възможност да се убедя, че никой не идва отникъде. Спрях и казах:

— Извинете ме, но… не искате ли да отидем заедно в селото?

Той види се, се обърка.

— Имаме на разположение още час — продължих — и аз си спомням нещо, което много ми се иска да видя пак.

След дълга пауза той каза:

— Трябва преди това да отида до тоалетната.

— Да, чудесно. Идете до тоалетната, а после ме изчакайте тук и ще излезем заедно. Не отивайте никъде, докато не дойда да ви взема.

Министърът се съгласи и продължи по коридора, а аз тръгнах към стаята. Чувствах се толкова замаяна — вече започвах да осъществявам плана си, — че когато сложих ръка на вратата, за да я отворя, пръстите ми почти не усетиха допира с дървото.

Пити не беше вече край масата, а ровеше за нещо в куфара си. Като отворих уста, най-напред не излезе никакъв звук. Наложи се да се покашля ида опитам отново.

— Извинявай, Пити, отдели ми само миг…

Тя не изглеждаше склонна да прекъсне заниманията си, но остави куфара в безпорядък и излезе в коридора с мен. Отведох я на известно разстояние встрани, а после се обърнах към нея и казах:

— Пити, трябва да те помоля за една услуга.

Чаках да каже, че е щастлива да ми помогне, но тя само стоеше и Ме гледаше.

— Надявам се да не възразиш, че те моля…

— Да чуя.

— Двамата с министъра се готвим да отидем на разходка. Ще го заведа в стария театър и…

— Защо?

— За да останем насаме.

— С министъра ли? — попита тя недоверчиво.

— Друг път ще ти обясня, но ето какво искам да те помоля. Искам да доведеш Нобу там и… Ще ти прозвучи много странно. Искам да ни намерите.

— Какво значи това да ви „намерим“?

— Искам да измислиш начин да доведеш там Нобу и да отвориш задната врата, която видяхме, така че… той да ни зърне.

Докато й обяснявах това, Пити бе забелязала министъра да чака в друг покрит коридор през гъстата растителност. Тя ме изгледа.

— Какво си намислила, Саюри?

— Сега нямам време да ти обяснявам. Но е ужасно важно, Пити. Честно казано, цялото ми бъдеще е в ръцете ти. Но елате само ти и Нобу. В никакъв случай не председателят, за бога, нито някой друг. Ще ти се отблагодаря, както пожелаеш.

Тя дълго ме гледа, но накрая каза:

— Значи отново е време за услуга от Пити, така ли?

Не разбрах какво точно иска да каже, но вместо да ми обясни, тя си тръгна.

Не бях сигурна дали Пити прие да ми помогне. Но единственото, което можех да направя, бе да отида при лекаря за своята инжекция, така да се каже, и да се надявам, че тя и Нобу ще се появят. Отидох в коридора при министъра и двамата тръгнахме надолу по хълма.

След като свихме зад ъгъла и оставихме странноприемницата зад гърба си, не можах да не си спомня деня, в който Мамеха ми поряза крака и ме отведе при доктор Рак. Онзи следобед усещах някаква особена опасност, която не разбирах напълно, а ето че сега се чувствах по съвършено същия начин. Лицето ми гореше от горещината на следобедното слънце, сякаш седях до хибачи — преносим мангал, — а когато погледнах към министъра, от слепоочията към врата му се стичаха струйки пот. Ако всичко вървеше, както го бях замислила, не след дълго той щеше да притиска този врат към мен… При тази мисъл извадих сгъваемото ветрило от пояса на кимоното си и започнах да го вея, за да разхладя и двама ни, докато ръката ми не се умори. И през цялото време се напрягах да поддържам разговор, докато най-сетне не спряхме пред стария театър със сламен покрив. Министърът бе, види се, озадачен. Покашля се и вдигна очи към небето.

— Ще влезете ли с мен за момент, министре?

Той, изглежда, не знаеше как да изтълкува думите ми, но като тръгнах по пътеката край къщата, ме последва с тежки стъпки. Изкачих каменните стъпала и му отворих вратата. Той се поколеба за миг, преди да влезе. Ако през целия си живот бе посещавал редовно Гион, сигурно щеше вече да е разбрал какво имам наум, защото гейша, подмамила мъж на усамотено място, без никакво съмнение е заложила репутацията си, а една първокласна гейша никога не би направила случайно подобно нещо. Но министърът просто стоеше в театъра, на слънчевата пътека, като човек, чакащ автобус. Докато сгъвах ветрилото и го втъквах в пояса си, ръцете ми трепереха ужасно. Никак не бях сигурна, че ще изпълня плана си докрай. Елементарното усилие да затворя врата отне цялата ми енергия, а след това двамата се оказахме в сумрачната светлина, процеждаща се изпод стряхата. Министърът обаче продължаваше да стои безжизнен, забил поглед в купчина рогозки, струпани в ъгъла на сцената.

— Господин министър…

Гласът ми така отекна в малката зала, че продължих по-тихо:

— Знам, че сте разговаряли със съдържателката на „Ичирики“ за мен. Така ли е?

Той си пое дълбоко дъх, но в крайна сметка не каза нищо.

— Ако ми разрешите, господин министър, бих искала да ви разкажа за една гейша на име Кадзуо. Тя не е вече в Гион, но някога я познавах добре. Един много изтъкнат човек — като вас, господин министър, срещнал една вечер Кадзуо и компанията й така му харесала, че започнал да идва всяка вечер в Гион. След няколко месеца помолил да стане неин данна, но съдържателката на чайната се извинила и казала, че това е невъзможно. Мъжът беше безкрайно разочарован, но един следобед Кадзуо го отвела на едно спокойно място, където можели да се усамотят. Доста подобно на този празен театър. И му обяснила, че… макар той да не можел да бъде неин данна…

Щом произнесох последните думи, лицето на министъра се промени като долина, когато облаците се разсейват и слънцето минава вихрено през нея. Той пристъпи непохватно към мен. Изведнъж сърцето забарабани в ушите ми. Не се стърпях да не отместя поглед встрани и да затворя очи. А когато отново ги отворих, той беше толкова близо, че почти се докосвахме, и тогава усетих влажната плът на лицето му върху бузата си. Той приближи бавно тялото си към моето, докато не се притиснахме. Взе ръцете ми, навярно за да ме положи върху дъските, но аз го спрях:

— Сцената е прекалено прашна. Трябва да донесете рогозка от онази купчина.

— Ще идем там — отвърна той.

Ако легнехме на рогозките в ъгъла, Нобу нямаше да ни види в слънчевото петно, когато отвореше вратата.

— Не, не бива — заявих. — Моля ви, донесете рогозка тук.

Министърът изпълни молбата ми, а после застана с отпуснати ръце и ме загледа. До този момент някак си очаквах, че нещо ще ни спре, но вече си давах сметка, че няма такова нещо. Времето сякаш забави своя ход. Когато събух лакираните си дзори и стъпих на рогозката, не усещах краката си — бяха като чужди.

Почти мигновено министърът изрита обувките си и се притисна до мен, а ръцете му бяха на възела на пояса ми. Не знам какво му беше на ума, защото със сигурност не се канех да си свалям кимоното. Протегнах ръце назад и го спрях. Същата сутрин, когато се обличах, все още не бях взела решението си, но за да съм готова, нарочно си бях сложила сиво долно кимоно, което не обичах особено, с мисълта, че може да се изцапа до вечерта, газено горно кимоно с цвят на лавандула и сребристо оби. Колкото до бельото, бях си подкъсила препаската около бедрата — кошимаки, — като я вдигнах на кръста, така че ако решах да съблазня министъра, той да намери лесно пътя си през нея. Свалих ръцете му от себе си и той изглеждаше озадачен и объркан. Сигурно реши, че го спирам, затова си отдъхна дълбоко, когато легнах на рогозката. Не беше татами, а проста сламена рогозка и затова коравият под ми убиваше. Навих с една ръка кимоното си нагоре, така че оголих краката си до коленете. Министърът бе напълно облечен, но веднага легна отгоре ми. Възелът на пояса така ми убиваше на гърба, че трябваше да се извъртя леко на една страна, за да ми е по-удобно. И главата ми беше извита на една страна, защото бях с прическа в стил цубуши шимада с пищен кок отзад, който щях да разваля, ако легнех върху него. Позата беше наистина неудобна, но това бе нищо в сравнение с притеснението и тревогата в душата ми. Изведнъж се зачудих дали изобщо съм разсъждавала нормално, когато реших да се изложа на такава опасност. Министърът се привдигна на една ръка, а с другата започна да се суети с края на кимоното ми, а ноктите му драскаха бедрото ми. Без да мисля какво правя, сложих ръце на раменете му, за да го отблъсна… но после си представих Нобу като мой данна и лишения от всякаква надежда живот с него, затова махнах ръцете си и ги отпуснах отново на рогозката. Пръстите на министъра пълзяха като червеи все по-нагоре и по-нагоре по вътрешната страна на бедрото ми. Не можех да не ги усещам. Опитах да се отвлека, като се вторачих във вратата. Може би всеки миг щеше да се отвори, преди министърът да е отишъл твърде далеч, но в този миг чух дрънченето на колана му, а после и как си отвори ципа и след миг той вече напираше в мен. Отново, кой знае защо, се почувствах като петнайсетгодишно момиче — усещането по странен начин ми напомни за доктор Рак. Дори се чух как скимтя. Министърът се крепеше на лакти, а лицето му беше над моето. Виждах го само с ъгълчето на едното си око. Погледнат отблизо с тая негова изхвръкнала челюст, той приличаше повече на животно, отколкото на човек. Но дори това не беше най-лошото, защото въпросната челюст превръщаше долната му устна в нещо като чаша, и слюнката вече започваше да я пълни. Не знам дали от вътрешностите на сепия, които беше ял, но слюнката му имаше някаква сива плътност, което ми напомни за слузестите остатъци върху дъската за рязане след почистването на риба.

Сутринта, като се обличах, пъхнах отзад в пояса си няколко листчета много добре попиваща оризова хартия. Не очаквах, че ще имам нужда от тях, преди министърът да ми поиска нещо да се избърше — в случай че, разбира се, решах да осъществя плана си. Но както изглеждаше, много по-скоро щях да имам нужда от едно листче, за да избърша потеклата по лицето ми слюнка. Само че той притискаше с цялата си тежест ханша и бедрата ми, тъй че не можех да бръкна отзад в пояса си. Опитах се все пак и изпъшках тихо няколко пъти, но министърът, боя се, ги изтълкува погрешно като възбуда или във всеки случай изведнъж стана по-енергичен и слюнката на устната му всеки, момент заплашваше обилно да потече върху ми. Единственото, което можех да направя, бе да стисна очи и да чакам. Призля ми, сякаш лежах на дъното на малка лодка, вълните ме подмятаха, а главата ми се удряше ту в единия, ту в другия борд. После министърът нададе внезапно стон, замръзна за миг и ведно с това усетих, че слюнката му се изля на бузата ми.

Отново направих опит да се добера до хартията в пояса ми, но той се бе стоварил върху ми и дишаше тежко, сякаш бе завършил надбягване. Понечих да го отблъсна веднага щом чух стържещи звуци отвън. Надигналото се в мен отвращение беше толкова силно, че почти удави всичко останало. Но при мисълта за Нобу сърцето ми отново заби лудешки. Вън отново се чу стъргане — беше шумът от нечии стъпки по каменните стъпала. Министърът нямаше, види се, ни най-малка представа какво предстои да му се случи. Той вдигна глава и я обърна към вратата едва ли не равнодушно, сякаш очакваше да види там птичка. И тогава вратата изскърца, отвори се и слънчевата светлина ни заля. Замижах, но все пак успях да различа две фигури. Беше Пити — беше дошла в театъра точно както се надявах. Но мъжът до нея, който се взираше в тъмнината, изобщо не беше Нобу. Нямах представа защо беше постъпила така, но тя бе довела председателя.