Мемоарите на една гейша

16

Един следобед двете с Мамеха вървяхме по моста Шиджо на път за Понточо. Отивахме там, за да купим украшения за коса — Мамеха не обичаше магазините за аксесоари в Гион. Изведнъж тя спря. Под моста пухтеше стар влекач и аз помислих, че иска да избегне черния дим от комина му, но тя се извърна към мен с някакво доста непонятно изражение на лицето.

— Какво има, Мамеха сан? — попитах.

— По-добре да ти го кажа, защото все едно ще го чуеш от някого. Твоята малка приятелка Пити спечели наградата за чиракуваща гейша. Очаква се, че и следващия път ще я получи.

Мамеха говореше за една награда, която се даваше на спечелилата най-големи доходи през изминалия месец чиракуваща гейша. Може да е странно, че съществуваше такава награда, но за това имаше прекрасно основание — като ги насърчаваше да печелят колкото се може повече, в същото време наградата помагаше на чиракуващите да станат най-ценените в Гион, тоест такива, които ще печелят много не само за себе си, а и за всички около тях.

Мамеха бе предричала няколко пъти, че няколко години Пити ще напредва мъчително, но в крайна сметка ще свърши като гейша с малко верни клиенти — нито един от тях богат. Беше много тъжна перспектива и аз се зарадвах на новината, че е наградена. В същото време обаче стомахът ми се сви. Пити, изглежда, бе вече една от най-известните чиракуващи в Гион, докато аз си оставах една от най-неизвестните. Запитах се как би повлияло това на бъдещето ми и наоколо ми сякаш притъмня.

Най-странното бе, че Пити е успяла да надмине едно блестящо момиче на има Райха, печелило наградата последните седем месеца поред. Майка на Райха била много известна навремето гейша, а баща й принадлежеше към един от най-знатните родове в Япония — притежатели на несметни богатства. Винаги когато Райха минаваше покрай мен, се чувствах като цаца, край която се е плъзнала сребърна сьомга. Интересно как Пити бе успяла да я надмине? Вярно, че Хацумомо я буташе напред още от първия ден на дебюта й, и то така, че Пити бе започнала да слабее и направо не изглеждаше на себе си. Но колкото и да се стараеше, нима бе възможно да е станала по-популярна от Райха?

— О, недей да се натъжаваш толкова — каза Мамеха. — Трябва да ликуваш.

— Да, много егоистично от моя страна — отвърнах.

— Не това искам да кажа. И Хацумомо, и Пити ще платят скъпо за тази награда. След пет години никой няма да си спомня коя е Пити.

— А според мен всеки ще си спомня, че тя е момичето, надминало Райха.

— Никой не е надминал Райха. Може Пити и да е спечелила най-много пари миналия месец, но Райха продължава да е най-известната чиракуваща гейша в Гион. Ела, ще ти обясня.

И Мамеха ме отведе в една чайна в Понточо и ме накара да седна.

В Гион, обясни Мамеха, една известна гейша може винаги да направи така, че по-малката й сестра да печели повече от всяка друга — стига да е готова да рискува собствената си репутация. Това има връзка с плащането на охана — „такса за цветя“. В стари времена — преди сто или повече години, — щом гейша пристигнела на тържество, за да развлича гостите, съдържателката на чайната запалвала едночасова благовонна пръчица, наречена една охана или „цвете“. Заплащането на гейшата зависело от това колко пръчици са изгорели, докато си тръгне.

Стойността на една охана винаги се е определяла от Регистратурата на Гион. Докато аз бях чиракуваща гейша, тя бе три долара или, да речем, цената за две бутилки алкохол. Може да звучи добре, но животът на неизвестна гейша, която припечелва по една охана, е доста безрадостен. Такава най-вероятно прекарва повечето вечери край мангала в очакване да я повикат някъде. Пък и да има ангажименти, едва ли би изкарала повече от десет долара на вечер, което няма да й стигне дори да изплати дълговете си. Като се има предвид цялото онова богатство, което се стича в Гион, тя в сравнение с величествени лъвици като Хацумомо или Мамеха, които пируваха с плячката, не е нищо повече от насекомо, задоволяващо се с останките от трупа. И то не защото те имаха ангажименти по цяла вечер всеки божи ден, а и защото взимаха много по-скъпо. Таксата на Хацумомо например бе по една охана на всеки петнайсет минути, а не по една на час. А Мамеха… нямаше друга в Гион като нея, — тя взимаше по една охана на всеки пет минути.

Разбира се, никоя гейша, нито дори Мамеха, не задържа всичко спечелено за себе си. Част прибира чайната, в която тя е изкарала тези пари, друга, значително по-малка част отива за Сдружението на гейшите, трета — за майстора, който й помага да се облича, и така надолу по веригата, включително до таксата на съответната окия затова, че й води счетоводството и й осигурява ангажименти. Тя задържа за себе си едва малко повече от половината припечелени пари. И все пак това е огромна сума в сравнение с доходите на неизвестна гейша, която с всеки изминал ден затъва все по-дълбоко в бездната.

Ето как знаменита гейша като Хацумомо можеше да направи така, че по-малката й сестра да изглежда много по-преуспяваща, отколкото е всъщност.

Преди всичко една известна в Гион гейша е добре дошла на всяко парти и на много от тях се отбива за не повече от пет минути. Клиентите й са щастливи да платят таксата, макар че тя само ги поздравява, и толкоз. Те знаят, че когато следващия път дойдат в Гион, тя по всяка вероятност ще остане за по-дълго при тях, за да им достави удоволствие с компанията си. От друга страна, чиракуващата гейша не може да постъпи по подобен начин. Задачата й е да си създава връзки. Докато не навърши осемнайсет и не стане истинска гейша, тя и не помисля да прелита тихомълком от парти на парти, а остава за час или повече и едва след това телефонира в своята окия и се осведомява къде е по-голямата й сестра, за да отиде в друга чайна и да се представи на други гости. И докато нейната прочута по-голяма сестра би могла за идна вечер да се отбие дори на двайсет партита, тя успява да посети не повече от пет. Хацумомо обаче правеше нещо друго. Тя навсякъде водеше Пити със себе си.

Докато навърши шестнайсет години, чиракуващата гейша взима по половин охана на час. Дори Пити да се задържеше пет минути, домакинът плащаше пълната й такса. От друга страна, никой не очакваше тя да остане само пет минути. Мъжете навярно нямаха нищо против една или дори две вечери Хацумомо да доведе за много кратко по-малката си сестра. Но не след дълго щяха да започнат да се чудят защо е толкова заета, че да не може да се задържи по-дълго и защо по-малката й сестра не остава на партито, както му е редът. Печалбите на Пити може и да бяха големи — по три, че и по четири охани на час. Но тя непременно щеше да заплати за тях с репутацията си. Както впрочем и Хацумомо.

— Поведението на Хацумомо само издава колко е отчаяна — заключи Мамеха. — Готова е на всичко, само и само кариерата на Пити да изглежда успешна. И ти знаеш защо, нали?

— Не съм сигурна, Мамеха сан.

— Ами защото иска госпожа Нитта да осинови твоята приятелка. Това ще осигури както нейното, така и бъдещето на самата Хацумомо. В края на краищата тя е нейна по-голяма сестра. И госпожа Нитта не би я изхвърлила. Разбираш ли какво имам предвид? Че ако Пити бъде осиновена, никога не ще се избавиш от Хацумомо… освен ако ти не я из хвърлиш.

Почувствах се както може би вълните на океана, когато облаци забулват слънцето.

— Надявах се много скоро да си вече известна чиракуваща гейша — продължи Мамеха, — но Хацумомо застана на пътя ни.

— Да, така е.

— Във всеки случай поне се учиш как да забавляваш подобаващо мъжете. Имаш щастието, че срещна барона. Може и да не съм намерила все още начин да се справя с Хацумомо, но да ти призная… — И тя спря.

— Какво, госпожо?

— О, остави, Саюри. Би било глупаво да споделя с теб.

Това ме засегна. Мамеха, види се, веднага забеляза и побърза да каже:

— Живееш под един покрив с Хацумомо, нали така? Всяка моя дума може да стигне до ушите й.

— Съжалявам, Мамеха сан, за всичко, което съм извършила, та да заслужа това ваше мнение за мен. Нима наистина си представяте, че щом чуя нещо, хуквам да го съобщя на Хацумомо?

— Не ме притеснява какво ще направиш. Котката не изяжда мишките само защото са притичали край нея и са я събудили. Прекрасно знаеш колко изобретателна е Хацумомо. Просто трябва да ми вярваш, Саюри.

— Да, госпожо — отвърнах, защото всъщност нямаше какво друго да отговоря.

— Ще ти кажа нещо. — И Мамеха се приведе леко, както ми се стори, от възбуда. — През следващите две седмици с теб ще отидем на едно място, където тя няма за нищо на света да ни открие.

— Мога ли да попитам къде?

— В никакъв случай. Няма да ти кажа дори кога. Просто бъди готова. Когато му дойде времето, ще разбереш всичко, което трябва да знаеш.

Веднага щом се прибрах, се скрих горе, за да прегледам хороскопа си. През следващите две седмици имаше различни благоприятни дни. Един от тях бе следващата сряда и беше благоприятен за пътуване на запад. Помислих си да не би Мамеха да се кани да ме заведе някъде извън града. Друг — по-следващият понеделник, се оказа тай-ан — най-щастливият от шестдневната будистка седмица. И накрая — следващата след него неделя, за която пишеше: „Равновесие на добро и зло могат да отворят вратата към предопределеното“. Звучеше изключително загадъчно.

В срядата Мамеха не се обади. Няколко дни след това денят според моя хороскоп бе неблагоприятен — тя ме извика в дома си, но за да обсъдим промяна в моите часове по чайна церемония в училище. После мина цяла седмица, без да ми се обади. В неделята около обяд чух външната врата да се отваря. Оставих шамисена на дъските до себе си — бях се упражнявала около час — и хукнах натам. Очаквах да видя една от прислужниците й, но беше човек от аптеката, който носеше китайски билки за артрита на Леля. Една от по-възрастните прислужници пое пакета, а аз понечих да се върна при инструмента си, когато забелязах, че човекът се опитва да привлече вниманието ми. В едната си ръка държеше хартийка, и то така, че само аз да мога да я видя. Прислужницата вече затваряше вратата, но той ми каза:

— Много се извинявам, госпожице, но бихте ли били така любезна да хвърлите това?

Прислужницата се позачуди, а аз взех хартийката и се престорих, че отивам в стаята на прислугата да я хвърля. Написаното бе с почерка на Мамеха, но без подпис и гласеше:

Сигурна съм, че предпазливостта й бе оправдана, но, така или иначе, Майка бе на обяд с приятелка, а Хацумомо и Пити вече бяха излезли и освен Леля и прислугата нямаше друг. Отидох направо в нейната стая и я заварих да си оправя постелята, за да подремне. Докато й говорех, стоеше и трепереше в нощното си кимоно. Щом чу, че Мамеха ме вика, без дори да попита защо, махна с ръка да тръгвам и ся сгуши под одеялото.

Когато пристигнах в дома й, Мамеха още не се беше върнала от някакъв предобеден ангажимент, но прислужницата ме въведе в стаята за обличане, за да ми помогне да се гримирам, и донесе кимоното, което Мамеха бе отредила за мен този ден. Бях вече свикнала да нося кимоната й, но в действителност е необичайно за една гейша да заема така кимона от колекцията си. Приятелки могат да си разменят дрехите за една-две вечери, но е рядкост по-голяма сестра да проявява подобна добрина към едно момиче. А и Мамеха си отваряше огромна работа заради мен. Самата тя вече не носеше този тип кимона с дълги ръкави и трябваше да ги изравя и донася от мястото, където се съхраняваха. Често се питах дали очаква да й се отплатя някак.

Кимоното, приготвено за мен в този ден, бе най-прекрасното от всички досега — оранжева коприна, върху която и коленете надолу сребърен водопад се извиваше в сивосин океан. Водопадът бе разцепен от две кафяви канари, в основите на които с лакирани конци бяха избродирани дървета, Тогава дори не подозирах, но кимоното е много известно в Гион и който го видеше, навярно мигом се сещаше за Мамеха. Като ми позволяваше да го нося, тя, предполагам, прехвърляше част от своята известност върху мен.

Господин Ичода ми завърза обито — охра и кафяво със златни нишки — а сетне аз си довърших грима и си сложих украшенията за коса. Пъхнах кърпичката на председателя в обито — както винаги и този ден си я бях взела, — застанах пред огледалото и се заразглеждах. И без това вече недоумявах защо държи да съм толкова красива, но на всичко отгоре, когато се върна, Мамеха се преоблече в доста семпло кимоно с цвят на планински батат на меки сиви щрихи. Обито й бе също със семпъл рисунък — черни диаманти на яркосин фон. Както винаги тя излъчваше ненатрапчивия блясък на перла, но жените, които й се покланяха на улицата, гледаха мен.

От храма „Гион“ взехме рикша и пътувахме половин час на север към една неизвестна за мен част на Киото. Пътем Мамеха ми каза, че ще гледаме сумо като гости на Ивамура Кен — основателя на електрическата компания „Ивамура“ в Осака, която, между другото, бе произвела електрическата печка, убила Баба. Щял да присъства и Нобу Тошикадзу — президент на компанията и дясната ръка на Ивамура. Нобу бил голям почитател на борбата сумо и бил помогнал за организирането на този турнир.

— Трябва да ти кажа — добави Мамеха, — че Нобу изглежда… малко особено. Ще му направиш огромно впечатление, ако се държиш добре, когато го видиш. — И тя ме погледна така, сякаш искаше да каже, че ще се разочарова ужасно, ако не я послушам.

За Хацумомо нямало защо да се притесняваме. Билетите били разпродадени преди седмици.

Слязохме най-сетне от рикшата в Киотоския университет. Мамеха ме поведе по пътека между ниски борчета. От двете ни страни се издигаха сгради в европейски стил, прозорците на които бяха нарязани от боядисани летви на малки стъклени квадрати. Не си бях давала сметка, до каква степен Гион е станал мой дом, докато не открих колко неуютно се чувствам тук, в университета. Край нас беше пълно с младежи с гладка кожа и сресана на път коса. Някои носеха тиранти. Изглежда, двете с Мамеха им се струвахме толкова екзотични, че те спираха да ни гледат и дори се шегуваха зад гърба ни. Скоро минахме през желязна порта и попаднахме сред множество мъже и доста жени. Имаше и няколко гейши. В Киото имаше малко помещения, подходящи за сумо, и едно от тях бе старата зала на Киотоския университет. Днес нея вече я няма, но по онова време сред сградите в европейски стил тя изглеждаше като съсухрен старец в кимоно сред група делови мъже. Наподобяваше огромна кутия с покрив, който сякаш не бе достатъчно голям за нея и ми приличаше на капак от някоя тенджера, поставен погрешка на друга. Огромните врати от едната страна се бяха деформирали така ужасно, че се издуваха над железните пръти през тях. Те така силно ми напомниха родната ми залитаща къща, че за момент се натъжих.

Тъкмо тръгнах по каменните стъпала към вътрешността на сградата, когато забелязах две гейши да пресичат покрития с чакъл двор. Поклоних им се. В отговор те ми кимнаха и едната каза нещо на другата. Стори ми се странно, затова се вгледах по-внимателно. Сърцето ми се сви — едната бе Корин — приятелка на Хацумомо. Поклоних й се още веднъж и се насилих да се усмихна. Щом двете отместиха поглед, прошепнах на Мамеха:

— Госпожо! Току-що видях една приятелка на Хацумомо!

— Не знаех, че Хацумомо има приятелки.

— Това е Корин. Ей там е… или поне беше преди малко с една друга гейша.

— Познавам Корин. Какво толкова те притеснява? Какво може да ти направи?

Нямах отговор на този въпрос. Но щом Мамеха не се безпокоеше, не виждах причина аз да се притеснявам.

Първото ми впечатление от залата бе, че е огромно празно пространство, стигащо чак до покрива, под който някъде много високо слънцето проникваше през закрити с щори прозорци. Необятната шир преливаше от хорска глъч и дима от скарите вън, на които се печаха потопени в соева паста, оризови сладкиши. В средата имаше квадратен подиум — арената за борба, над която висеше покрив в стила на шинтоистки храм. Свещеник обикаляше в кръг около арената, напяваше благословии и поклащаше свещения си жезъл, украсен с къдрави хартиени ленти.

Мамеха ме поведе към един от предните редове. Събухме се и тръгнахме по чорапи по тясна дървена пътечка. Нашите домакини бяха на този ред, но нямах представа кои са, докато не забелязах един мъж да маха на Мамеха. Веднага разбрах, че това е Нобу. Нямаше съмнение защо ме бе предупредила за външността му. Дори от разстояние кожата на лицето му изглеждаше като разтопена свещ. В някакъв момент от живота си този човек бе получил ужасни изгаряния. Целият му вид бе толкова трагичен, че ми беше невъзможно да си представя каква ли агония е преживял. И без това след срещата с Корин се чувствах особено, а сега, кой знае защо, започнах да се притеснявам, че в негово присъствие ще се държа като глупачка. Следвах Мамеха по петите. Съсредоточих вниманието си не върху Нобу, а върху един много елегантен мъж до него на същата сламената рогозка. Беше в раирано мъжко кимоно. Щом го съзрях, почувствах, че ме обзема странно спокойствие. Той разговаряше с някого наблизо, тъй че виждах само тила му. Но ми се стори толкова познат, че за момент не можех да си обясня видяното. Беше ми ясно само едно — че той не би трябвало да е в тази зала. Преди дори да си отговоря защо, видях как един негов образ се обръща към мен на улицата в родното ми село…

И разбрах. Беше господин Танака!

Беше се променил по начин, който не бих могла да обясня. Видях, че вдигна ръка към гладката си сива коса, и останах поразена от изящните движения на пръстите му. Защо ли изпитвах такова успокоение при вида му? Може би бях в някакъв унес и не си давах сметка как всъщност се чувствам. Ако мразех някого на този свят, това беше господин Танака — трябваше да си го припомня. Нямаше да коленича до него и да кажа: „О, господин Танака, за мен е огромна чест да ви видя отново! Какво ви води в Киото?“ По-скоро щях да намеря начин да му дам да разбере истинските ми чувства, макар че това едва ли бе подобаващо поведение за една чиракуваща гейша. Всъщност през последните няколко години рядко се бях сещала за него. Но нямах намерение да съм мила с него и ако се наложеше да му напълня чашката със саке, щях но възможност да я излея на коленете му. Щях да му се усмихна, тъй като бях задължена да го направя, но това щеше да е усмивката, която тъй често бях виждала на лицето на Хацумомо. А сетне щях да кажа: „О, господин Танака, силната миризма на риба, която лъха от вас… ме изпълва с такава носталгия!“ Колко потресен щеше да е той! Или може би това: „Ах, господин Танака, изглеждате… едва ли не изискан!“ Макар като го гледах — вече бяхме съвсем близо до мястото му, — наистина изглеждаше изискан, по-изискан, отколкото бих могла да очаквам. Пристигнахме и Мамеха вече коленичеше, за да се поклони. И тогава той обърна глава и едва сега видях широкото му лице и острите скули… и преди всичко клепачите — плътно нагънати в ъглите и изумително гладки и плоски. И внезапно всичко край мен като че притихна, сякаш той бе вятърът, а аз — понесен от него облак.

Беше ми познат. Със сигурност някак по-познат и от собствения ми образ в огледалото. Но изобщо не беше господин Танака. А председателят.