Мемоарите на една гейша

25

Мамеха може и да беше вече спечелила облога с Майка, но все още имаше финансов интерес от моето бъдеще. Затова през следващите няколко години положи усилия да ме направи известна сред най-добрите си клиенти, както и сред другите гейши в Гион. По онова време все още излизахме от Депресията и официалните банкети не бяха толкова чести, колкото би й се искало, затова пък тя ме водеше на много неофициални събирания, и то не само партита в чайни, а и излети, туристически обиколки, представления на Кабуки и тъй нататък. През горещото лято, когато всички някак се отпускаха, тези случайни и непретенциозни събирания бяха често много приятни дори за нас, за които да забавляваме присъстващите беше работа. Понякога например група мъже решаваха да се повозят на лодка по река Камогава и отпуснали крака във водата, да пият саке. Бях твърде млада, за да участвам в гуляя, и обикновено ми възлагаха да стържа лед и да пълня фунийки, но въпреки това беше приятна промяна.

Понякога бизнесмени или аристократи си устройваха пиршества с гейши. И до много късно, често до след полунощ, танцуваха, пееха и пиеха с тях. Помня как след една подобна вечер съпругата на домакина застана на вратата и на излизане подаде на всяка от нас плик с щедър бакшиш. На Мамеха даде два и я помоли да предаде единия на гейшата Томидзуру, „която си тръгнала по-рано с главоболие“, както се изрази жената. Всъщност като нас и тя знаеше, че Томидзуру е любовница на мъжа й и че е с него в друга част на къщата, за да му прави компания през нощта.

На много от бляскавите партита в Гион присъстваха известни художници, писатели и актьори от театър Кабуки; такива вечери се превръщаха във вълнуващи събития. Но трябва със съжаление да ви кажа, че обикновените събирания с гейши бяха далеч по-земни. Домакинът беше, да речем, началник-отдел в малка фирма, а почетният гост — някой от доставчиците й или служител от същата фирма, когото той току-що е повишил. От време на време някоя добронамерена гейша ме поучаваше, че освен да изглеждам очарователна, задължението ми като чиракуваща е да седя кротко и да слушам разговорите с надеждата някой ден самата аз да умея да разговарям така умно. Е, повечето разговори на тези партита изобщо не ми се струваха умни. Някой от присъстващите можеше да се обърне към гейшата до него и да каже: „Времето е наистина необикновено топло, не мислиш ли?“ И тя да отвърне, да речем: „О, да, много топло!“ После започваше да играе на надпиване с него или се опитваше да накара всички мъже да пеят и скоро онзи, който й е задал въпроса за времето, беше вече твърде пиян, за да си спомня, че не се е забавлявал чак толкова добре, колкото се е надявал. За мен това винаги е било ужасно губене на време. Ако един мъж е дошъл в Гион, за да поотдъхне, и накрая се окаже въвлечен в някоя детинска игра като тази на хартия-ножица-камък… по-добре според мен да си е останал вкъщи и да си поиграе със собствените си деца или внуци, които на всичко отгоре са може би по-умни от тъповатата гейша, до която е имал нещастието да седне.

Въпреки това от време на време имах привилегията да чуя неволно някоя наистина умна гейша, а Мамеха със сигурност беше такава. Научих много от нейните разговори. Ако някой мъж й кажеше например: „Времето е топло, не мислиш ли?“, тя имаше какви ли не готови отговори. Ако той бе стар и развратен, тя можеше да му каже: „Топло ли? Сигурно така ви се струва, защото сте заобиколен от толкова много красиви жени!“ А ако той беше арогантен млад бизнесмен, който не си знае мястото, тя можеше да му нанесе изненадващ удар с думите: „Седите в компанията на половин дузина от най-добрите гейши в Гион и единствената тема, която ви идва наум, е за времето.“ Веднъж когато случайно я наблюдавах, тя коленичи до много млад мъж на не повече от деветнайсет-двайсет години. Той сигурно не би и присъствал на парти с гейши, ако баща му не беше домакинът. Съвсем естествено младият мъж не знаеше какво да каже и как да се държи в присъствието на гейши и аз съм сигурна, че нервничеше вътрешно, но се обърна смело към Мамеха и каза: „Топло, нали?“ Тя понижи глас и му отвърна следното:

„О, вие сте напълно прав, че е топло. Трябваше да ме видите, когато тази сутрин излязох от банята! Обикновено, когато съм напълно гола, ми е хладно и изпитвам блаженство. Но тази сутрин по кожата на цялото ми тяло имаше капчици пот — по бедрата, по корема, а също и… по другите части.“

Когато бедният младеж постави чашката си на масата, ръцете му трепереха. Сигурна съм, че до края на живота си ще помни тази среща с гейши.

Ако ме питате защо повечето от тези събирания бяха толкова скучни, мисля, че причините са две. Първата е, че ако едно момиче е продадено от семейството в ранна детска възраст, е отгледано и възпитано да бъде гейша, това не означава, че ще се окаже умна или че ще говори интересно. А втората — същото се отнася и за мъжете. Само защото един мъж е натрупал достатъчно пари, за да дойде в Гион и да ги пръска за каквото си пожелае, не означава, че е много забавен. Всъщност много от тези мъже са свикнали да се от насят към тях с огромно уважение. Да седят отпуснати, с ръце на коленете и намусена физиономия е за тях, кажи речи, цялото усилие, което се канят да положат, за да се забавляват. Веднъж слушах как Мамеха в продължение на цял час разказваше истории на един мъж, който дори не обърна глава към нея, но не престана да гледа останалите. Колкото и да беше странно, точно това му бе нужно и той винаги заръчваше да извикат Мамеха, когато идваше в града.

След още две години на банкети и разходки сред природата — междувременно продължавах да ходя на уроци и при възможност да участвам в танците на сцена — от чиракуваща станах истинска гейша. Това стана през лятото на 1938 година, когато бях вече осемнайсетгодишна. Наричаме този етап „сменяне на яката“, защото чиракуващите носят червена, а гейшите бяла яка. Макар че ако ви се случи да видите чиракуваща и същинска гейша една до друга, яките им ще са последното нещо, което ще забележите. Чиракуващата с нейното натруфено кимоно с дълги ръкави и свободно падащо оби с развети краища ще ви наведе на мисълта за японска кукла, докато гейшата ще ви се стори навярно по-семпла, но и по-женствена.

Денят, в който си смених яката, беше един от най-щастливите в живота на Майка. Или поне изглеждаше по-доволна от когато и да било. По онова време нямах представа, но сега ми е напълно ясно какво си е мислела. Гейшата, за разлика от чиракуващата, е на разположение на един мъж за нещо повече от това да му налива чай, стига само условията да са подходящи. Заради връзката ми с Мамеха и моята популярност в Гион положението ми беше такова, че Майка имаше много причини за възторг, като възторг в нейния случай бе просто друга дума за пари.

Откакто дойдох в Ню Йорк, разбрах какво означава думата гейша за повечето европейци и американци. От време на време на изискани партита ме представят на една или друга млада жена в разкошни дрехи и бижута. Щом чуе, че някога съм била гейша в Киото, устата й се оформя в нещо като усмивка, макар краищата им да не се вдигат колкото е нужно. Жената не знае какво да каже! После бремето на разговора пада върху мъжа или жената, която ни е запознала — защото така и не научих достатъчно добре английски дори след цели три години тук. Междувременно не се и налага да се опитвам да кажа нещо, защото въпросната жена си мисли: „Боже мой!… Аз разговарям с проститутка.“ След миг обаче на помощ й идва нейният придружител — богат мъж, трийсет или четирийсет години по-възрастен от нея. Често се хващам, че се удивлявам защо тя не може да разбере колко много общо имаме всъщност двете с нея. Ами че тя е държанка, каквато и аз бях навремето.

Сигурна съм, че има много неща, които не знам за тези млади жени във великолепни дрехи, но често си мисля, че без богатите съпрузи или любовници много от тях щяха да се борят за оцеляване и може би нямаше да са толкова горди от себе си. Тази истина важи, разбира се, и за една първокласна гейша. За гейшата е прекрасно да ходи от парти на парти и да се ползва с популярност сред много мъже, но онази, която иска да стане звезда, е напълно зависима от това да има данна. Дори Мамеха, сама спечелила популярност благодарение на рекламна кампания, е щяла много скоро да загуби положението си и да си остане просто една от многото, ако баронът не е започнал да покрива разходите й и не е подпомогнал кариерата й.

Един ден след не повече от три седмици, откакто си смених яката, тъкмо обядвах набързо в гостната, когато Майка влезе, седна срещу мен на масата и дълго пуши лулата си. Четях списание, но го оставих от любезност, макар тя, изглежда, да не се канеше да ми каже кой знае какво. След известно време обаче остави лулата и заяви:

— Не бива да ядеш тези жълти мариновани зеленчуци. Ще ти съсипят зъбите. Погледни какво направиха с моите.

Не ми беше хрумвало, че е възможно да вини туршията за захабените си зъби. Когато най-сетне свърши да ми демонстрира устата си, тя грабна отново лулата си и изпусна облак дим.

— Леля обича жълта туршия, госпожо, а зъбите й са в ред — отбелязах.

— Кого го е грижа дали зъбите й са в ред? Хубавата й малка уста не носи пари. Кажи на готвачката да не ти дава повече такива неща. Във всеки случай не дойдох да ти говоря за туршия. А да ти кажа, че другата седмица по това време ще имаш данна.

— Данна! Но, госпожо, аз съм само на осемнайсет…

— Хацумомо нямаше данна, докато не навърши двайсет. И това, разбира се, не продължи… Трябва да си много доволна.

— О, да, много съм доволна. Но няма ли да ми отнема прекалено много от времето да го правя щастлив? Мамеха смята, че най-напред трябва да си създам име, което ще отнеме още няколко години.

— Мамеха! Какво разбира тя от бизнес? Следващия път, когато пожелая да разбера кога да се кикотя на парти, ще ида да попитам нея.

Днес младите момичета, дори японките, са свикнали да скачат от масата и да крещят на майките си, но по мое време ние се покланяхме, казвахме „да, госпожо“ и се извинявахме, че създаваме грижи. Точно това направих и аз.

— Остави деловите решения на мен — продължи Майка. — Само глупак би се отказал от предложение като това на Нобу Тошикадзу.

Сърцето ми едва не спря, като чух това. Беше очевидно, предполагам, че някой ден Нобу ще предложи да стане мой данна. В края на краищата преди няколко години той бе участвал в наддаването за моето мидзуаге и оттогава бе молил за компанията ми по-често от всеки друг. Не твърдя, че не ми бе минавала мисълта за подобна възможност, но никога не бях допускала, че това е истинският ми житейски път. В деня, когато за пръв път се срещнах с него на турнира по сумо, моят хороскоп гласеше: „Равновесие между добро и зло може да отвори вратите към съдбата.“

Оттогава почти всеки ден бях разсъждавала върху това по един или друг начин. Добро и зло… Това бяха Мамеха и Хацумомо; осиновяването ми и станалото причина за него мидзуаге; и, разбира се, председателят и Нобу. Това не значи, че мразех Нобу. Тъкмо обратното. Но да стана негова любовница, означаваше да прережа завинаги пътя си към председателя.

Майка, изглежда, забеляза, че думите й ме шокираха — така или иначе, не остана доволна от реакцията ми. Но преди да успее да каже нещо, чухме в коридора шум, сякаш някой се опитваше да сдържи смеха си, и след миг на вратата се появи Хацумомо. Държеше паница с ориз — много невъзпитано от нейна страна, защото не бе редно да я взима от масата и да я разнася. Тя преглътна, разсмя се и каза:

— Госпожо! Опитвате се да ме накарате да се задавя ли? — Очевидно, докато обядваше, беше подслушвала разговора ни. — И така, знаменитата Саюри ще има за свой данна Нобу Тошикадзу. Не е ли страхотно мило!

— Ако си дошла да кажеш нещо полезно, казвай — извика Майка.

— Да, ще кажа нещо полезно — заяви тържествено Хацумомо, влезе и седна на масата. — Саюри сан, може би не си даваш сметка, но едно от нещата, които се случват между гейша и нейния данна, може да доведе до бременност, разбираш ли? А един мъж се разстройва ужасно, ако любовницата му роди от друг. Твоят случай е особен и трябва да си особено внимателна, защото Нобу веднага ще разбере, че детето едва ли е негово, ако се окаже с две ръце като всички нас.

Хацумомо си мислеше, че шегата й е много забавна.

— Може би трябва да си отрежеш едната ръка, Хацумомо, ако това ще те направи толкова преуспяваща, колкото е Нобу — каза Майка.

— А още по-добре, ако съм с лице като това нещо тук — отвърна с усмивка Хацумомо и вдигна паницата си, за да видим съдържанието й. Ядеше ориз, смесен с червени зърна адзуки, който по някакъв болезнен начин напомняше покрито с пришки лице.

Денят напредваше и аз започнах да усещам замайване и странно жужене в главата, тъй че не след дълго се отправих към дома на Мамеха да поговоря с нея. Седях на масата, отпивайки от изстудения ечемичен чай — беше по време на летните горещини, — и се опитвах да не издам чувствата си. Да стигна до председателя бе единствената надежда, мотивирала ме през цялото ми обучение. Ако животът ми нямаше да е нищо повече от Нобу, танцовите рецитали вечер след вечер в Гион, не разбирах защо се бях борила толкова.

Мамеха бе чакала вече твърде дълго да разбере за какво съм дошла, но когато оставих чашата с чай на масата, се боях, че гласът ми ще секне, ако заговоря. Откраднах си още няколко минути, за да се успокоя, и после най-сетне преглътнах и успях да кажа:

— Майка ми каза, че след по-малко от месец има вероятност да имам данна.

— Да, знам. И той ще е Нобу Тошикадзу.

Вече се бях така концентрирала върху усилието да не заплача, че не можех да кажа нито дума повече.

— Нобу е добър човек — продължи Мамеха. — И е много привързан към теб.

— Да, но, Мамеха сан… Не знам как да го кажа… Никога не си го бях представяла!

— Какво искаш да кажеш? Нобу сан винаги се е отнася, добре с теб.

— Но, Мамеха сан, аз не искам доброта!

— Така ли? Мислех, че всички искаме доброта. Може би се опитваш да кажеш, че желаеш нещо повече от доброта. Но не си в правото си да молиш за това.

Мамеха беше, разбира се, напълно права. При тези й думи сълзите просто пробиха крехката стена, която едва го удържаше, и с ужасно чувство за срам аз се захлупих на масата и ги оставих да изтекат до последната капка. Мамех изчака да се успокоя и едва тогава продължи:

— Какво очакваш, Саюри?

— Нещо по-различно!

— Разбирам, че може би Нобу сан ти е малко неприятен за гледане. Но…

— Мамеха сан, не е това. Нобу сан е добър човек, както сама казахте. Но просто…

— Просто искаш съдбата ти да е като на Шидзуе. Това ли било?

Макар да не беше особено известна гейша, всеки смяташе Шидзуе за най-щастливата жена в Гион. От трийсет години тя бе любовница на един аптекар. Той не беше богат, а тя не беше красавица, но можехте да търсите из цяло Киото и да не откриете двама души, които така да се наслаждават взаимно един от друг като тях двамата. Както обикновено, Мамеха бе по-близо до истината, отколкото ми се искаше да призная.

— Ти си на осемнайсет години, Саюри — продължи тя. — Нито ти, нито аз знаем каква е съдбата ти. Може никога да не узнаеш! Съдбата невинаги е като увеселение в края на вечерта. Понякога тя не е нищо повече от ежедневна борба за оцеляване.

— Но, Мамеха сан, колко е жестоко!

— Да, жестоко е! Но никой от нас не може да избяга от съдбата си.

— Моля ви, не става дума за бягане от съдбата или нещо подобно. Нобу сан е добър човек, точно както казвате. Знам, че трябва да съм благодарна за интереса му към мен, но… има толкова много неща, за които съм мечтала.

— И се боиш, че ако веднъж Нобу те докосне, те ще престанат да съществуват, така ли? Какъв предполагаше, че ще е животът ти като гейша, Саюри? Ние не ставаме гейши, за да ни е приятен животът. Ставаме гейши, защото нямаме друг избор.

— О, Мамеха сан… моля ви… нима съм била наистина толкова глупава, че да държа живи надеждите, че може би някой ден…

— Момичетата очакват какви ли не глупави неща, Саюри. Надеждите са като украшенията за коса. Момичетата искат да носят прекалено много такива украшения. А остареят ли, изглеждат смешни дори само с едно в косата.

Бях решена за нищо на света да не губя отново контрол над чувствата си. И успях да сдържа всичките си сълзи, с изключение само на няколко, които се отцедиха от очите ми като сок от дърво.

— Мамеха сан — изрекох, — изпитвате ли… силни чувства към барона?

— Баронът винаги е бил добър данна за мен.

— Да, това, разбира се, е така, но изпитвате ли чувства към него като към мъж? Някои гейши, искам да кажа, наистина обичат своя данна, нали?

— Връзката ни с барона е удобна за него и полезна за мен. Ако в отношенията ни имаше оттенък на страст… ами страстта може бързо да се превърне в ревност или дори омраза. В никакъв случай не мога да си позволя лукса да имам до себе си свадлив мъж. Години наред съм се борила да си създам свое собствено място в Гион, но ако някой властен мъж реши да ме унищожи, ще успее! Ако искаш да имаш успех, Саюри, трябва да си сигурна, че чувствата на мъжете са винаги под твой контрол. Понякога баронът може да е труден за общуване, но има много пари и не се бои да ги харчи. И за щастие не иска деца. Нобу със сигурност ще е предизвикателство за теб. И няма да се изненадам, ако очаква повече от теб, отколкото баронът от мен.

— Но, Мамеха сан, ами вашите чувства? Не е ли имало, искам да кажа, някой мъж…

Исках да попитам дали някога някой мъж не е събуждал страстта й, но видях, че ако допреди малко раздразнението й бе едва напъпило, то сега бе вече напълно разцъфнало. Тя се изпъна с ръце в скута. Мисля, че се канеше да ме смъмри, но аз побързах да се извиня за грубостта и тя отново се отпусна.

— Ти и Нобу имате ен, Саюри, и ти не можеш да я избегнеш.

Дори тогава съзнавах, че има право. Ен е доживотна кармична връзка. Днес много хора, изглежда, вярват, че животът им е изцяло въпрос на избор, но по мое време ние гледахме на себе си като на късове глина, по които завинаги остават следите от пръстите на всеки докоснал ги. Докосването на Нобу бе оставило най-дълбока следа у мен. Никой не бе в състояние да ми каже дали той ще е окончателната ми съдба, но винаги бях усещала връзката помежду ни. Нобу щеше непременно да присъства някъде в пейзажа на моя живот. Но значеше ли това, че от всички уроци, които щях да науча, най-трудните все още предстояха? Трябваше ли да скрия всяка своя надежда така, че никой да не я види повече; и самата аз да не я видя никога повече?

— Прибери се вкъщи, Саюри, и се приготви за предстоящата вечер. Няма по-добро средство да преодолееш разочарованието от работата.

Вдигнах поглед към нея с намерението да отправя една последна молба, но когато видях израза на лицето й, мигом се разколебах. Не мога да кажа за какво мислеше, но изглеждаше така, сякаш се взира в нищото. Лицето й бе все така съвършено овално, но в ъгълчетата на очите и устата й напрежението бе изписало леки бръчки. Тя въздъхна тежко и погледна надолу към чашката си, а в погледа й имаше горчивина.

Една жена, която живее в огромна къща, може да се гордее с всички свои прекрасни вещи, но в мига, щом чуе пращенето на огъня, решава светкавично кои са няколкото от тях, които най-много цени. През дните след нашия разговор с Мамеха усещах с всичките си сетива, че животът ми изгаря край мен, но макар да се мъчех да открия дори едно-едничко нещо, което да има значение за мен, след като Нобу стане мой данна, със съжаление трябва да призная, че опитите ми завършваха с неуспех. Една вечер, както седях на колене край маса в чайната „Ичирики“ и се опитвах да не мисля прекалено много за това колко съм нещастна, изведнъж се почувствах като загубило се в снежна гора дете. А когато огледах побелелите мъже, които забавлявах, те до такава степен ми заприличаха на покрити със сняг дървета, че за един ужасяващ миг ми се стори, че съм единственото живо същество на света.

Колкото и малко да бяха, единствените партита, на които успявах да убедя себе си, че животът ми все още има някаква цел, бяха онези, на които присъстваха военни. През 1938 година вече бяхме свикнали с ежедневните съобщения за войната в Манджурия и всеки ден ни се напомняше за нашата войска отвъд морето с така наречените закуски „Изгряващо слънце“ — кутии с бял ориз и една-единствена маринована слива в средата. Те напомняха за японското национално знаме. Поколения сухопътни и военноморски офицери бяха идвали в Гион за отмора. Но с навлажнени след седмата или осмата чашка саке очи те вече започваха да ни уверяват, че нищо не повдига така духа им както посещенията и Гион. Може би това бяха неща, които офицерите винаги казваха на жените. Но самата мисъл, че аз, някогашното момиченце от крайбрежното село, наистина мога да помогна с нещо съществено на нацията… Не твърдя, че тези събирания, уталожваха страданията ми, но те наистина ми помагаха, като ми напомняха колко себични всъщност са мъките ми.

Минаха няколко седмици и една вечер в коридора на „Ичирики“ Мамеха намекна, че е време да си прибере парите, спечелени от облога с Майка. Спомняте си, вярвам, че двете се бяха обзаложили дали ще успея да си върна дълговете, докато навърша двайсет години. Дълговете ми бяха вече изплатени, макар да бях едва на осемнайсет години.

— Сега, когато ти вече си смени яката, не виждам причина да чакам повече — каза Мамеха.

Това й бяха думите, но според мен истината бе по-сложна. Мамеха знаеше, че Майка мрази да си урежда дълговете и ще й е още по-неприятно да го направи, ако залогът се вдига. След като се сдобиех с данна, доходите ми щяха да се увеличат чувствително, а Майка щеше още повече да трепери над парите, които щях да нося. Сигурна съм, че Мамеха смяташе за най-целесъобразно час по-скоро да прибере полагаемото й се и да мисли за бъдещи приходи, когато му дойде времето.

Няколко дни след това ме повикаха в гостната. Там заварих Мамеха и Майка, седнали една срещу друга, да си бъбрят за лятната жега. До Мамеха седеше посивяла жена на име госпожа Окада, която бях виждала няколко пъти. Беше съдържателка на онази окия, където Мамеха бе живяла някога, и все още водеше сметките й в замяна на част от нейните приходи. Не я бях виждала толкова сериозна — седеше, забила поглед в масата, и не обръщаше никакво внимание на разговора.

— А, ето те и теб — каза Майка. — Твоята по-голяма сестра бе така любезна да ни посети и доведе и госпожа Окада. Благоприличието изисква да присъстваш.

— Госпожо Нитта — обади се госпожа Окада, без да вдига поглед от масата, — Мамеха вероятно ви е споменала по телефона, че това е по-скоро делово посещение. Не е необходимо Саюри да присъства. Сигурна съм, че си има друга работа.

— Не бих допуснала да се покаже нелюбезна към вас двете — отвърна Майка. — Тя ще поседи с нас за няколкото минути, докато сте тук.

В крайна сметка седнах до Майка, а после прислужницата дойде да сервира чай.

— Трябва да сте много горда със своята дъщеря, госпожо Нитта. Успехите й надминаха очакванията! Нима не е така? — попита Мамеха.

— Откъде бих могла да знам какви са били вашите очаквания, Мамеха сан? — отвърна Майка. После стисна зъби и се разсмя със своя особен смях, като ни изгледа поред, за да се увери, че оценяваме находчивостта й. Никой обаче не се усмихна дори, а госпожа Окада само намести очилата си и се покашля. Накрая Майка Додаде: — Що се отнася до моите очаквания, аз наистина не бих рекла, че Саюри ги е надминала.

— Когато преди години за пръв път обсъждахме възможностите й, стори ми се, че нямате особено високо мнение за нея — каза Мамеха. — Дори не бяхте склонна да поемете обучението й.

— Простете, но не мислех, че е разумно бъдещето й да се оставя в ръцете на някой извън нашата окия. Както знаете, ние си имаме Хацумомо.

— О, какво говорите, госпожо Нитта! — засмя се Мамеха. — Хацумомо щеше да е обесила бедното момиче, преди да го е обучила.

— Съгласна съм, че Хацумомо понякога е трудна. Но когато имате по-различно момиче като Саюри, трябва да сте сигурна, че взимате нужното решение в нужното време — както направихме двете с вас, Мамеха сан. Очаквам, че сте дошли днес тук, за да си оправим сметките, нали?

— Госпожа Окада бе така любезна да напише всички суми — отвърна Мамеха. — Ще съм ви признателна, ако ги погледнете.

Госпожа Окада си оправи очилата и измъкна счетоводна книга от чантата на коленете си. Мамеха и аз седяхме мълчаливо, докато тя я разтвори на масата и обясни на Майка колоните от цифри.

— Това са сумите, спечелени от Саюри през миналата година ли? — намеси се Майка. — Боже мой, бих искала наистина да сме толкова богати, колкото вие очевидно си мислите! Ами че те са повече дори от всички печалби на нашата окия.

— Да, сумите са много внушителни — рече госпожа Окада. — Но аз съм напълно убедена, че са верни. Сравних ги внимателно с отчетите на Регистратурата.

Майка стисна зъби и се засмя, защото според мен се притесни, че са я хванали в лъжа. После каза:

— Навярно не съм следила сметките толкова прецизно, колкото е нужно.

След десет-петнайсет минути двете постигнаха съгласие относно сумата, изразяваща доходите ми от моя дебют насам. Госпожа Окада извади от чантата си малко дървено сметало и направи няколко изчисления, като записваше цифрите на празен лист от счетоводната книга. После написа и последната цифра, подчерта я и каза:

— Ето, това е сумата, която трябва да получи Мамеха.

— Като се има предвид колко полезна бе тя на нашата Саюри, аз съм сигурна, че Мамеха сан заслужава и повече — каза Майка. — За съжаление, съгласно уговорката ни тя склони да приеме половината от това, което гейша с нейното положение трябва обикновено да получи, и то след като Саюри си върне дълговете. Сега, когато те са вече изплатени, Мамеха трябва да получи, разбира се, втората половина, така че ще има пълната сума.

— Доколкото знам, Мамеха наистина е приела да вземе половината — каза госпожа Окада. — Но е трябвало накрая да получи двойно. Затова се съгласи да поеме риск. Ако Саюри не бе успяла да си върне дълговете, Мамеха щеше да получи само половината. Саюри обаче успя и Мамеха има право на двойна сума.

— Госпожо Окада, наистина ли допускате, че е възможно да се съглася на подобни условия? Всеки в Гион знае колко внимателна съм с парите. Вярно е, че Мамеха помогна много на нашата Саюри. Наистина не мога да заплатя двойно, но бих искала да предложа допълнителни десет процента. Това, бих рекла, е щедрост, като се има предвид, че нашата окия не може да си позволи лукса да хвърля пари на вятъра.

Думата на жена с положението на Майка би трябвало да е достатъчна гаранция и наистина щеше да е така, но не и в случая с Майка. Но след като бе решила да лъже… всички дълго седяхме безмълвни. Накрая госпожа Окада каза:

— Госпожо Нитта, поставяте ме в трудно положение. Спомням си съвсем ясно какво ми каза Мамеха.

— Разбира се, че си спомняте — отвърна Майка. — Мамеха си има свой спомен за разговора ни, но същото се отнася и за мен. Затова ни е нужен трети човек и за щастие има такъв сред нас. По онова време Саюри може и да беше едва момиченце, но нея много я бива в цифрите.

— Сигурна съм, че паметта й е отлична — отбеляза госпожа Окада. — Но човек не би отрекъл, че има и личен интерес. В края на краищата тя е дъщерята на тази окия.

— Да, така е — намеси се Мамеха и това беше първото нещо, което каза от доста време. — Но тя е също така честно момиче. Готова съм да приема нейния отговор при условие, че госпожа Нитта също го приеме.

— Разбира се, че ще го приема — каза Майка и остави лулата си. — Е, Саюри, да чуем какво ще кажеш.

Ако ме бяха накарали да избирам между това да се изпързалям по покрива и пак да си счупя ръката, и това да седя в стаята си, докато не стигна до отговора на въпроса им, със сигурност щях да се покатеря на покрива. От всички жени в Гион Мамеха и Майка имаха най-голямо влияние в живота ми и аз съзнавах, че ще разгневя едната от тях. Нямах никакви съмнения по отношение на истината, но, от друга страна, трябваше да продължа да живея в тази окия с Майка. Мамеха пък бе направила за мен повече от всеки друг. Не можех да взема страната на Майка.

— Е — подкани ме тя.

— Доколкото си спомням, Мамеха наистина прие да получи половината. Но вие, Майко, се съгласихте да й платите накрая двойно. Съжалявам, но това си спомням.

Последва пауза, след което Майка каза:

— Е, аз не съм млада като някога. Не за първи път паметта ми изневерява.

— Всички имаме понякога такива проблеми — отвърна госпожа Окада. — А сега, госпожо Нитта, какво искахте да кажете с това, че предлагате на Мамеха десет процента отгоре? Предполагам, че имате предвид десет процента върху двойната сума, която поначало приехте да й платите.

— Де да можех да си позволя такова нещо — отвърна Майка.

— Но вие го предложихте само преди няколко минути. Не допускам да сте размислили толкова бързо. — Госпожа Окада вече не гледаше в масата, а право в Майка. След малко заключи: — Предполагам, че ще забравим за това. Така или иначе, за днес ни стига. Защо не се срещнем друг път и да обсъдим окончателната сума?

Физиономията на Майка беше сурова, но тя кимна и благодари на двете за посещението.

— Сигурна съм, че сте много доволна — поде госпожа Окада, докато прибираше счетоводната книга и сметалото, — че Саюри скоро ще има данна. При това е само на осемнайсет години! Колко е млада за такава важна стъпка.

— Мамеха щеше да се справи, ако си беше взела данна на същата възраст — отвърна Майка.

— Осемнайсет е малко рано за повечето момичета — каза Мамеха. — Но съм сигурна, че сте взели правилното решение за Саюри.

Майка пуши известно време, без да сваля очи от Мамеха, а после рече:

— Съветвам ви, Мамеха сан, да се занимавате да учите Саюри как да си върти очите. А опре ли до делови решения, можете да ги оставите на мен.

— Не бих се осмелила да обсъждам бизнес с вас, госпожо Нитта. Убедена съм, че решението ви е за добро… Но мога ли да попитам нещо? Вярно ли е, че най-щедрото предложение е на Нобу Тошикадзу?

— Предложението му е единственото. Предполагам, че това го прави и най-щедрото.

— Единственото ли? Колко жалко… Нещата се подреждат далеч по-добре, когато се състезават няколко души. Не мислите ли?

— Както казах, Мамеха сан, може да оставите деловите решения на мен. Имам много прост план да постигна благоприятни условия с Нобу Тошикадзу.

— Ако не възразявате, нямам търпение да го чуя.

Майка остави лулата на масата. Мислех, че се кани да смъмри Мамеха, но тя каза:

— Да, бих искала да ви го кажа, още повече, че проявявате любопитство. Може би ще можете да ми помогнете. Мислех си, че Нобу Тошикадзу ще е по-щедър, ако разбере, че печка, произведена от компанията „Ивамура“, уби нашата баба. Не мислите ли, че е така?

— О, толкова малко разбирам от бизнес, госпожо Нитта.

— Може би вие или Саюри ще му намекнете в разговор следващия път, когато го видите. Дайте му да разбере какъв ужасен удар бе това за нас. Мисля, че ще пожелае да ни обезщети.

— Да, сигурна съм, че това е чудесна идея. И все пак какво разочарование, че… Имах чувството, че и друг мъж е проявил интерес към Саюри.

— Сто йени са сто йени, независимо кой мъж ги дава.

— В повечето случаи това би било вярно. Но мъжът, за когото мисля, е генерал Тоттори Джунносуке…

От този момент нататък загубих нишката на разговора им, защото започнах да осъзнавам, че Мамеха прави опит да ме отърве от Нобу. Наистина не бях очаквала подобно нещо. Нямах представа дали е решила да ми помогне, или така ми благодари, че застанах на нейна страна срещу Майка… Разбира се, напълно вероятно бе тя изобщо да не се опитваше да ми помогне, а да преследва друга цел. Мислите ми препускаха бясно, докато не усетих, че Майка ме потупва по ръката с мундщука на лулата си.

— Е? — попита ме тя.

— Госпожо?

— Попитах те дали познаваш генерала.

— Срещала съм го няколко пъти. Той често идва в Гион. Не знам защо отговорих така. Истината е, че го бях срещала повече от няколко пъти. Той идваше в Гион всяка седмица, макар винаги като нечий гост. Беше възнисък — всъщност по-нисък от мен. Но не беше от хората, които можеш да не забележиш, както не можеш да не забележиш картечница. Движеше се много отривисто и пушеше цигара след цигара, тъй че след него се точеше дим като след локомотив. Една вечер, вече леко пиян, генералът за пръв път разговаря много дълго с мен за различните чинове в армията и му беше много смешно, че постоянно ги бъркам. Неговият чин бе шоджо, което значи „малък генерал“, тоест най-ниският генералски чин, и аз, каквато си бях глупава, останах с впечатлението, че това не е кой знае колко високо. Може от скромност да омаловажаваше ранга си, а аз приех думите му за чиста монета.

Междувременно Мамеха обясняваше на Майка, че съвсем наскоро генералът е заел нова длъжност. Бил назначен за началник на нещо, което се наричаше „военни доставки“, макар че, както продължи да обяснява Мамеха, длъжността звучала като нещо от рода на домакиня, която ходи на пазар, Ако армията привършела тампоните за печати например, работата на генерала била да ги подсигури и достави, и то на, изгодна цена.

— На новата си длъжност той за пръв път има възможност да издържа любовница — заяви Мамеха. — Освен това съм сигурна, че проявява интерес към Саюри.

— Защо трябва да ме интересува дали проявява интерес към Саюри? — извика Майка. — Тези военни никога не се грижат за гейша така както бизнесмен или аристократ, да речем.

— Може и да сте права, госпожо Нитта, но ще разберете, мисля, че новият пост на генерал Тоттори би бил от огромна помощ на вашата окия.

— Глупости! Не се нуждая от помощ, за да се грижа за тази окия. Нужен ми е постоянен и щедър доход, а тъкмо това един военен не може да ми осигури.

— Досега ние тук, в Гион, имахме късмет — каза Мамеха. — Но ако войната продължи, недоимъкът ще засегне и нас.

— Сигурна съм, че ще ни засегне, ако войната продължи. На тази война ще свърши за шест месеца.

— Ако това стане, войската ще е в по-силни позиции от всякога. Моля ви, госпожо Нитта, да не забравяте, че генерал Тоттори е човекът, който контролира всички ресурси на армията. Никой в Япония няма по-голяма възможност да ви снабдява с всичко, което бихте пожелали, независимо дали войната ще продължи, или не. Той одобрява всяка стока, минала през което и да е наше пристанище.

Както по-късно разбрах, казаното от Мамеха за генерал Тоттори не бе съвсем вярно. Той отговаряше само за една от петте големи административни зони. Но беше по-старши от хората, контролиращи другите райони, затова все едно, че имаше власт над всичките пет. Но, така или иначе, трябваше да видите как се промени поведението на Майка след тези й думи. Човек можеше едва ли не да види движенията на мозъка й, докато мислеше за помощта на човек в положението на генерал Тоттори. Тя хвърли поглед към чайника и аз си представих, че си казва: „Е, никога не ми е било трудно да си намеря чай… макар цените да скочиха…“ А после неволно пъхна ръка в пояса на кимоното си и стисна копринената си торбичка за тютюн, сякаш да провери колко е останало.

Следващата седмица Майка прекара в обикаляне из Гион и звънене по телефона, за да събере колкото се може повече информация за генерал Тоттори. Бе така погълната от това, че понякога, когато й говорех, изглежда, не ме чуваше. Беше толкова заета с мислите си, че мозъкът й ми се струваше като локомотив, теглещ прекалено много вагони.

Междувременно продължих да се срещам с Нобу, когато той идваше в Гион, и правех всичко възможно да се държа така, сякаш нищо не се е променило. Може би очакваше, че до средата на юли вече ще съм му станала любовница. Аз, разбира се, го очаквах, но дори когато месецът изтече, преговорите му не бяха, види се, стигнали доникъде. Няколко пъти през следващите седмици забелязах, че ме гледа с недоумение. А после една вечер поздрави съдържателката на чайната „Ичирики“ по най-резкия възможен начин, като я подмина с едва забележимо кимване. Тя бе винаги ценила Нобу като клиент и ме погледна с поглед, в който се четеше едновременно и изненада, и тревога. Когато се присъединих към гостите му, не можех да не забележа признаци на гняв — потрепващ мускул на челюстта, известна припряност, с коя — то обръщаше чашките със саке. Не го винях, че се чувства така. Мислех, че сигурно ме смята за неблагодарна, задето се отплащах за многото му добрини с пренебрежение. Тези мисли ме потопиха в дълбока тъга и аз престанах да забелязвам какво става наоколо, докато звукът от поставена рязко на масата чашка не ме сепна и върна в действителността. Вдигнах очи и видях, че Нобу ме наблюдава. Гостите около него се смееха и забавляваха, а той седеше с втренчени в мен очи, потънал в своите мисли, така както аз бях потънала в моите. Бяхме като две мокри места сред горящи въглени.