Мемоарите на една гейша

12

Още на другия ден следобед Мамеха ме повика при себе си. Този път, когато прислужницата отвори вратата, тя седеше на масичката и ме очакваше. Преди да прекрача прага, се постарах да се поклоня правилно, а когато приближих до масичката, отново се поклоних.

— Мамеха сан, не знам какво ви накара да вземете това решение… но не мога да обясня колко съм ви благодарна…

— Не бързай да ми благодариш — прекъсна ме тя. — Нищо не се е случило. По-добре ми кажи какво ти каза госпожа Нитта след вчерашното ми посещение.

— Ами мисля, че Майка недоумяваше защо сте ме забелязали… и, да си призная, аз също. — Надявах се Мамеха да каже нещо, но тя си замълча. — Колкото до Хацумомо…

— Не си и губи времето да тълкуваш какво е казала тя. Вече знаеш, че ще се радва да види провала ти. Както всъщност и госпожа Нитта.

— Не разбирам защо Майка би искала да се проваля, като се има предвид, че ще спечели повече пари, ако успея.

— Но ако изплатиш дълговете си, преди да си навършила двайсет години, тя ще ми дължи доста пари. Вчера двете с нея сключихме своеобразен облог — каза Мамеха, докато прислужницата ни сервираше чай. — Не бих го направила, ако се съмнявах в успеха ти. Но стана ли твоя по-голяма сестра, трябва също така да си наясно, че имам много строги условия.

Очаквах да ми ги каже, но тя само ме изгледа намръщено и продължи:

— Наистина, Чийо, трябва да престанеш да духаш чая си. Така приличаш на селянка! Остави го на масата, докато изстине.

— Съжалявам. Не си давах сметка, че го правя.

— Време е да го осъзнаеш — една гейша трябва много да внимава какво впечатление прави на околните. И, както вече качах, имам строги условия. Като начало очаквам да правиш каквото ти казвам, без да ме разпитваш или да се съмняваш в каквото и да било. Знам, че често не си слушала Хацумомо и госпожа Нитта. Ти може да си имаш оправдание за това, но според мен, ако си била по-послушна, нямаше да те е сполетяла нито една от бедите, които си преживяла.

Мамеха беше напълно права. Оттогава светът доста се е променил, но в моето детство ако едно момиче не слушаше по-възрастните, винаги биваше поставяно на мястото му.

— Преди няколко години се наех с две нови по-малки сестри — продължи Мамеха. — Едната се стараеше много, но другата кръшкаше. Един ден я доведох тук и й обясних, че няма да търпя повече да ме прави на глупачка, ала нищо не излезе. На следващия месец я изпъдих да си търси друга сестра.

— Мамеха сан, обещавам, че подобно нещо никога няма да се случи с мен — отвърнах. — Благодарение на вас се чувствам като кораб, усетил за пръв път вкуса на океана. Никога няма да си простя, ако ви разочаровам.

— Да, добре, чудесно, но аз не говоря само за това колко старателно трябва да работиш. Ще се наложи да внимаваш и да не се оставяш Хацумомо да те мами. И, за бога, не прави нищо, което да увеличи и без това ужасните ти дългове. Не чупи дори и чаша!

Обещах й да внимавам, но трябва да си призная, че като си помислех за номерата на Хацумомо… не бях съвсем сигурна как ще успея да се защитя, ако тя се опиташе да ме измами.

— Има още нещо — продължи Мамеха. — Всичко, което обсъждаме двете, трябва да си остане между нас. Не бива да казваш нищичко на Хацумомо. Дори да сме си говорили само за времето, разбираш ли? Ако попита какво съм казала, трябва да й отвърнеш: „О, Хацумомо сан, Мамеха сан никога не казва нищо интересно! Още щом го чуя, то мигом ми излита от ума. Тя е най-глупавият човек на света!“

Отвърнах, че съм разбрала.

— Хацумомо е доста умна. Изтървеш ли и най-нищожния намек, ще се изненадаш колко много неща ще й станат ясни. — Изведнъж Мамеха се наклони към мен и извика гневно: — За какво си говорехте вчера двете, когато ви видях на улицата?

— За нищо, госпожо — отвърнах. И въпреки че тя продължаваше да ме гледа свирепо, бях толкова сащисана, че не можех да продължа.

— Какво значи нищо? По-добре ми отговори, малка глупачке, или нощес, докато спиш, ще ти сипя туш в ухото!

Потрябва ми известно време, докато проумея, че Мамеха се опитва да имитира Хацумомо. Боя се, че имитацията не беше много сполучлива, но след като разбрах замисъла й, подех:

— Честно казано, Хацумомо сан, Мамеха сан винаги изрича най-глупавите неща на света! Никога не мога да ги запомня. Те просто се топят като снежинки в съзнанието ми. Сигурна ли сте, че ни видяхте да разговаряме вчера? Защото, ако наистина сме разговаряли, изобщо не си спомням…

Мамеха продължи още известно време с неумелата си имитация на Хацумомо и накрая каза, че съм се справила добре. Не бях толкова сигурна, че е така. Да съм подложена на разпит от Мамеха, дори когато тя се опитваше да се държи като Хацумомо, не беше същото, като да се преструвам на спокойна пред самата Хацумомо.

През двете години, откакто Майка сложи край на уроците ми, бях забравила повечето от наученото. Да не говорим, че не бях и научила кой знае колко, защото съзнанието ми беше заето с други мисли. Затова, когато се върнах в училището, след като Мамеха се съгласи да бъде моя по-голяма сестра, чувствах най-откровено, че за пръв път започвам да уча.

Тогава бях вече дванайсетгодишна и висока почти колкото Мамеха. Може да ви се струва предимство, че бях по-голяма, но ви уверявам, че не беше така. Повечето от момичетата в училището бяха започнали обучението си като по-малки, в някои случаи на традиционната възраст три години и три дни. Тези малко на брой, започнали на тази възраст, бяха все деца на гейши и бяха отгледани така, че танцът и чайната церемония бяха заемали толкова време от ежедневието им, колкото на мен плуването в езерото.

Зная, че описах нещичко от това какво е да учиш шамисен с госпожа Мишка. Но една гейша трябва да изучава много повече изкуства освен шамисен. В действителност „гей“ и думата гейша означава „изкуство“, тъй че гейша всъщност значи „артистка“. Първият ми урок преди обяд бе по цудзуми — вид малък барабан. Вероятно ви е чудно защо една гейша ще си прави труда да учи барабани, но отговорът е много прост. На банкети или дори на неофициални вечеринки в Гион гейшите обикновено танцуват само под съпровод на шамисен и, да речем, на певица. Но по време на сценични представления, като Старопрестолните танци всяка пролет, музиката свири ансамбъл от шест или повече изпълнителки на шамисен, подкрепени от различни видове барабани, а също и от японска флейта, която наричаме фуе. Така че, както разбирате, гейшата трябва да опита силите си на всички тези инструменти, макар че всъщност ще бъде насърчавана да усъвършенства един или два.

Както казах, урокът рано сутрин бе по цудзуми. На него и на останалите инструменти, които изучавахме, се свири седнала на колене. Цудзуми е различен от другите барабани, който се опира на рамото и се удря с ръка за разлика от по-големия, окава, лежащ в скута, или от най-големия от всички барабани, наречен тайко, който е закрепен на стойка и са удря с дебели палки. По едно или друго време съм изучавала всички тях. Барабанът може да изглежда като инструмент, на който би могло да свири и дете, но в действителност има различни начини, по които всеки от тях се удря. Например при големия, тайко, кръстосваш ръце пред тялото и вдигаш палките нагоре и назад — това се нарича учикоми. Или докато удряш с палката в едната ръка, другата в същото време е вдигната и обратно, което наричаме сараши. Има и други начини и всеки произвежда различен звук, но това се постига след продължителни упражнения. На всичкото отгоре оркестърът е винаги пред погледа на публиката, тъй че тези движения трябва да са грациозни и красиви, както и в унисон с движенията на другите изпълнители. Половината от работата е да свириш вярно, а другата половина — да го вършиш изискано.

След барабаните следваше урокът по японска флейта, а след него по шамисен. Тези два инструмента се изучаваха по приблизително един и същи начин. Учителката изсвирва нещо кратко, а после ученичките се опитват да го повторят. Понякога звучахме като стадо животни в зоологическата градина, но не често, защото учителките се стараеха да започнат с по-простички неща. По време на първия ми урок по флейта например учителката изсвирваше някоя нота и ние опитвахме заедно да я повторим. Дори след изсвирването на една-единствена нота учителката имаше много какво да каже:

— Юкико, дръж малкия си пръст надолу, а не да стърчи във въздуха. А ти, Йоко, на лошо ли мирише флейтата ти? Защо тогава бърчиш така нос?

Беше много строга както повечето учителки и, естествено, ние се бояхме да правим грешки. Не беше рядкост да изтръгне флейтата от ръцете на някое нещастно момиче и да го халоса по рамото с нея.

След барабаните, флейтата и шамисена обикновено следваше часът по пеене. Ние в Япония често пеем на тържества и сбирки, а и мъжете идваха в Гион най-често заради това. Но дори едно момиче да не може да пее вярно и да е ясно, че никога няма да запее пред хора, то трябва да учи пеене, за да разбере танца. Обяснението е, че танците са съпроводени от отделни мелодии, често изпълнявани от певица, която сама акомпанира на шамисен.

Има много различни стилове песни — много повече, отколкото мога да изброя, но ние изучавахме пет. Някои бяха популярни балади, други — дълги откъси от театър Кабуки със сложен сюжет, трети — нещо като кратки музикални поеми. Би било безсмислено да се опитвам да опиша тези песни. Позволете ми само да кажа, че докато аз ги намирам за изумителни — на чужденците, изглежда, често им звучат по-скоро като мяукането на котки в двора на храм, отколкото като музика. Истина е, че традиционното японско пеене включва прекалено много трели и често се пее толкова надълбоко в гърлото, че звукът излиза през носа, а не през устата. Но всичко се свежда до това какво си свикнал да слушаш.

Във всички тези случаи музиката и танцът бяха само част от обучението ни. Защото момиче, постигнало съвършенство в различните изкуства, все още няма да има успех на парти, ако му липсват добри обноски и не се е научило как да се държи. Тъкмо поради това учителките постоянно настояваха на добрите маниери и поведение на ученичките — дори ако тичаш по коридора към тоалетната. На урока по шамисен например ще ви поправят, ако не говорите правилно или използвате местен диалект вместо киотоски, или дори ако се прегърбвате или влачите крака. Всъщност най-строгото порицание, което едно момиче вероятно би получило, е не че свири лошо на инструмента или не е научило думите на песента, а защото ноктите му са мръсни, защото се държи непочтително или други такива.

Понякога в разговор с чужденци за моето обучение те са ме питали:

— А кога тогава изучавахте подреждане на цветя?

Отговорът е, че никога. Нищо чудно, ако седнеш пред мъж и се заемеш да подреждаш цветя, за да го забавляваш, да вдигнеш поглед и да откриеш, че той е положил глава на масата и спи. Трябва да помните, че гейшата е преди всичко артистка и изпълнителка. Може да наливаме саке или чай на някой мъж, но никога не скачаме да донесем допълнително и туршия например. Още повече, че ние, гейшите, сме много ухажвани от своите прислужници, така че почти не умеем да се грижим за себе си или да си подреждаме стаята. И да не говорим за това да украсим с цветя помещение в някоя чайна.

Последният ми урок преди обяд бе по чайна церемония. За чайната церемония са написани много книги, така че ще се постарая да не навлизам в подробности. Но по същество чайната церемония се изпълнява от една, а понякога от две жени. Гейшата седи пред гостите и приготвя чай по много традиционен начин, като използва красиви чашки, бамбукови четчици и други прибори и съдове. Гостите също са част от церемонията, защото трябва да държат чашата по определен начин и също така по определен начин да пият от нея, Ако си мислите, че е нещо като да седнеш, за да изпиеш чаша хубав чай… не. То е по-скоро като танц или дори медитация в седнало на колене положение. Самият чай е от смлени на прах чаени листенца. Той се разбива с вряла вода, докато се превърне в зелена пяна, която наричаме матча, твърде непопулярна сред чужденците. Признавам, че матчата наистина изглежда като зелена сапунена вода и е горчива на вкус, така че е нужно време да привикнеш към нея.

Чайната церемония е много важна част от обучението на една гейша. Не е рядкост един банкет в частна резиденция да започне с кратка чайна церемония. А на гостите, които идват в Гион за сезонните танци, най-напред се сервира чай, приготвен от гейши.

Моята учителка по чайна церемония бе млада жена на около двайсет и пет години. Тя, както впоследствие узнах, не била много добра гейша, но бе така отдадена на чайната церемония и ни учеше с такова вдъхновение, сякаш всеки миг бе свещен. Благодарение на ентусиазма й много бързо се научих да уважавам метода й на преподаване и трябва да кажа, че това бе идеалният час за завършек на дълъг предобед. Атмосферата бе изумително умиротворена. Дори и сега за мен чайната церемония е приятна като прекрасен сън.

Обучението на гейшата е трудно не защото трябва да усъвършенства задължителните умения и изкуства, а поради трескавия й живот. След като е прекарала цяла сутрин в училище, от нея се очаква да работи и следобеда, и вечерта цялата си енергия. При това тя не спи повече от четири-пет часа в денонощието. През годините на моето обучение нямах никакво време за отдих. Бих била благодарна на Майка, ако и мен подобно на Пити ме бе освободила от домакинската работа, но предвид облога й с Мамеха никога, струва ми се, не й бе хрумвало да ми предостави повече време за упражнения. Някои от задълженията ми по къщата бяха поети от прислужниците, но през повечето дни изнемогвах от работа, при все че от мен се очакваше да се упражнявам на шамисен по час и нещо всеки следобед. През зимата двете с Пити трябваше да си закаляваме ръцете, като ги държим в ледена вода, докато не закрещим от болка, а после да свирим вън на студа. Знам, че звучи ужасно жестоко, но така се постъпваше тогава. И това наистина помагаше да свириш по-добре. Сценичната треска отнема чувствителността на ръцете, разбирате ли, а когато вече си привикнал да свириш с вдървени и безчувствени ръце, тя престава да е такъв проблем.

Отначало с Пити се упражнявахме заедно на шамисен веднага след часа по четене и писане с Леля. Бях започнала да уча с нея японски от идването си в Киото и тя винаги държеше на доброто поведение. Но докато се упражнявахме на шамисен, двете доста се и забавлявахме. Ако се изсмеехме високо, Леля или някоя от прислужниците идваше да ни смъмри, но стига да не вдигахме шум и да подрънкваме на инструментите, успявахме да си прекараме чудесно. Този час от деня очаквах с най-голямо нетърпение.

Един следобед обаче, тъкмо когато Пити ми показваше как да свиря легато, Хацумомо изникна в коридора пред нас. Дори не я бяхме чули кога се е прибрала.

— Я гледай ти, бъдещата сестричка на Мамеха! — извика тя. Добави „бъдещата“, защото двете с Мамеха щяхме да бъдем обявени за сестри едва след моя дебют като чиракуваща гейша. — Наричах те малката госпожица глупачка — продължи тя, — но след това, което видях, мисля да оставя името за Пити.

Бедното момиче отпусна шамисена в полата си. Заприлича на кученце с подвита опашка.

— Нещо нередно ли съм направила? — попита.

Не беше нужно да гледам Хацумомо, за да видя, че лицето й пламти от гняв. Умирах от ужас какво ще последва.

— О, не — каза Хацумомо. — Просто не бях разбрала колко си грижовна.

— Съжалявам, Хацумомо — изрече Пити. — Опитвах се да помогна на Чийо с…

— Но тя не ти иска помощта. Ако й е нужна помощ, да отиде при учителката си. Тая твоя глава да не е просто голяма кратуна, а? — И Хацумомо стисна така жестоко устната на Пити, че шамисенът се плъзна от полата й на стъпалата и падна върху пръстения проход.

— Двете с теб ще трябва да си поговорим — кресна й Хацумомо. — Сега ще си прибереш инструмента, а аз ще наблюдавам, за да не направиш още някоя глупост.

После я пусна и Пити слезе да си вдигне шамисена. За почна да го разглобява и ми хвърли жален поглед. Реших, че може би се е успокоила. Но устната й затрепери, а после цялото й лице се затресе като земята по време на земетресение. Изведнъж тя пусна частите на инструмента и сложи ръка на устната си, която вече се подуваше, а сълзите потекоха по бузите й. Лицето на Хацумомо омекна — сякаш небето се разведри след буря — и тя се обърна към мен с доволна усмивка.

— А ти ще трябва да си намериш друга малка приятелка. След като си поговорим с нея, тя ще е наясно, че ще е по добре в бъдеще да не разговаря с теб. Нали, Пити?

Пити кимна — нямаше друг избор, но аз виждах, че съжалява ужасно. Повече никога не свирихме заедно.

Разказах на Мамеха за случилото се при следващата ни среща в дома й.

— Надявам се, че си взела присърце думите на Хацумомо. Щом Пити няма да ти говори, и ти ще й отвръщаш със същото. Иначе само ще й навредиш. Освен това тя ще трябва да докладва на Хацумомо какво си й казала. Може и да си й се доверявала досега, но трябва да престанеш.

Стана ми толкова мъчно, че дълго не можех да отворя уста. Най-сетне се окопитих и казах:

— Да се опитваш да оцелееш в една окия с Хацумомо е толкова трудно, колкото на прасе в кланица.

Мислех за Пити, но Мамеха, изглежда, реши, че говоря себе си, и каза:

— Напълно си права. Единствената ти защита е да станеш по-преуспяваща от Хацумомо и да я пропъдиш.

— Но всички казват, че е най-известната гейша. Не мога да си представя, че ще успея някога да стана по-известна от нея.

— Не казах известна — отвърна Мамеха. — А преуспяваща. Не е достатъчно да ходиш на много банкети. Аз живея в обширен апартамент с две прислужници, докато Хацумомо, която има навярно толкова ангажименти, колкото и аз, продължава да живее в окията на госпожа Нитта. Като казвам преуспяваща, имам предвид да спечелиш независимостта си. Докато не събере своя собствена колекция от кимона или не бъде осиновена от някоя окия, което е почти едно и също, гейшата цял живот ще е в нечия власт. Виждала си някои от кимоната ми, нали? Как, мислиш, съм се сдобила с тях?

— Смятах, че преди да заживеете в този апартамент, сте станали нечия дъщеря.

— Допреди пет години аз наистина живеех в една окия. Но съдържателката имаше родна дъщеря и не би осиновила друга.

— Ако позволите да попитам… сама ли сте си купили кимоната?

— Колко според теб печели една гейша, Чийо? Колекция от кимона не значи по две-три за всеки сезон. Животът на някои мъже се върти около Гион. И те ще се отегчат, ако всяка вечер те виждат облечена в едно и също.

Трябва да съм изглеждала малко объркана, както всъщност се чувствах, защото изразът на лицето ми я разсмя.

— Горе главата, Чийо чан, има отговор на тази загадка. Моят данна е много щедър и той ми купи повечето от кимоната. Затова съм по-преуспяваща от Хацумомо. Имам богат данна. А тя от години няма никакъв.

Вече бях живяла достатъчно дълго в Гион, за да имам относителна представа какво разбираше Мамеха под данна. Жената използва тази дума, когато говори за съпруга си — или поне така беше по мое време. Но като казва данна, гейшата изобщо няма предвид съпруг. Гейшите не се омъжват. С изключение, разбира се, на онези, които престават да бъдат гейши.

Понякога след банкет с гейши някои мъже не се чувстват удовлетворени от флирта и започват да жадуват за нещо повече. Някои от тези мъже се задоволяват с това да отидат в места като Миягава-чо, където прибавят миризмата на собствената си пот към отвратителните къщи, които видях в нощта, когато намерих сестра си. Други събират кураж да ся наклонят със замъглен поглед към гейшата до себе си и да я попитат шепнешком за „цената“ й. По-нископоставена гейша може и да се отнесе доста благосклонно към подобно предложение — такава навярно с радост би приела предложените й пари. Подобна жена може да нарича себе си гейша и да е в списъка на Регистратурата, но трябва според мен да я видите как танцува, колко умело свири на шамисен и колко добре владее чайна церемония, преди да разберете дали е същинска гейша. Истинската гейша никога не би опетнила репутацията си, отдавайки се на подобни нощни развлечения.

Не искам да твърдя лицемерно, че една гейша за нищо на света не би се отдала понякога на мъж, когото, да речем, намира за привлекателен. Но това си е нейна лична работа. И гейшите като всички хора имат чувства, и те правят същите грешки. Но поеме ли подобен риск, остава й само да се надява, че няма да я разкрият. Репутацията й е изложена на риск, но по-важното е, че тя рискува отношенията си със своя данна, ако има такъв. Освен това си навлича гнева на съдържателката на своята окия. Разбира се, че е свободна да поеме риска, но със сигурност не би го направила, жертвайки пари, които иначе би спечелила много по-лесно, и то официално.

Така че разбирате защо първоразредна или второразредна гейша от Гион не може да бъде купена от никого за една нощ. Но ако подходящ мъж проявява интерес към нещо повече — не прекарана с нея нощ, а много по-дълга връзка — и ако е готов да предложи подходящи условия, то тя ще е щастлива да приеме подобно споразумение. Банкетите и всевъзможните тържества са прекрасно нещо, но истинските пари в Гион идват от въпросния данна, а гейшата без данна, като Хацумомо например, е като улична котка без стопанин, който да я нахрани.

Вероятно предполагате, че ако една жена е красива като Хацумомо, много мъже биха изгаряли от желание да се предложат за неин данна и аз съм сигурна, че действително кандидатите са били много. Тя наистина бе имала данна навремето. Но бе успяла неизвестно как да вбеси съдържателката на чайната „Мидзуки“ — основната чайна, където забавляваше посетителите, така че от тогава нататък на всеки, който се интересуваше от нея, отговаряха, че тя не е свободна, което мъжете вероятно приемаха за намек, че вече си има данна. Само че това не отговаряше, разбира се, на истината. Изостряйки отношенията си със съдържателката, Хацумомо бе навредила не на друг, а на себе си. Беше много популярна гейша и затова печелеше колкото да ощастливява Майка, но нямаше данна и не изкарваше достатъчно, за да стане независима и завинаги да напусне окията. Както и не можеше току-така да се регистрира в друга чайна, където съдържателката да е по-сговорчива и да й помогне да си намери данна, защото никоя съдържателка в Гион не би пожертвала отношенията си с „Мидзуки“.

Една обикновена гейша няма, разбира се, такива проблеми. Тя просто прекарва времето си, като очарова мъжете с надеждата, че някой от тях рано или късно ще събере сведения за нея от съдържателката на чайната. В повечето случаи това не довежда доникъде, защото след проверка може да се окаже, че мъжът няма достатъчно пари или пък може да се заинати, като му предложат да й подари в знак на добра воля скъпо кимоно. Но ако след седмици преговори се стигне до благоприятен край, гейшата и новият й данна извършват церемония, подобна на онази, когато две гейши стават сестри. В повечето случаи връзката продължава, да речем, около шест месеца или може би по-дълго, защото, както е известно, мъжете много бързо се отегчават. Условията на споразумението могат вероятно да задължат съответния данна да изплати част от дълговете на гейшата и всеки месец да покрива много от разходите и — например за гримове, както и част от таксата й за обучение, а дори и медицинските й разходи. Обикновено такива неща. Независимо от всичките тези разточителни разходи, ако прекарва времето си в компанията й, той не престава да си плаща таксата й за час — досущ като останалите клиенти. Но се ползва и с някои „привилегии“.

Казаното дотук се отнася до обикновените гейши. Но най-известните, които в Гион бяха трийсет или четирийсет, очакваха много повече. Такава една преди всичко не би опетнила репутацията си с огърлица от безброй данни, а през целия си живот би имала само един или най-много двама. И нейният данна не само ще покрива всичките й разходи, като регистрационна такса, средства за обучение и храна, а освен това ще й дава пари за харчене, ще спонсорира танцовите й рецитали и ще я отрупва с подаръци — кимона и бижута. А когато прекарва в компанията й, няма да плаща парите, които тя взима на час — той може би ще плати много повече в знак на добра воля.

Мамеха бе със сигурност една от онези най-велики гейши. Всъщност, както по-късно научих, тя бе една от двете или трите най-известни гейши в цяла Япония. Може и да сте чували за известната гейша Мамецуки, която малко преди Първата световна война имала роман с министър-председателя и връзката им предизвикала скандал. Та тя бе по-голямата сестра на Мамеха — затова и двете имат „Маме“ в името си. Обичайно е една млада гейша да образува името си от това на по-голямата си сестра.

Дори само фактът, че Мамецуки е била нейна по-голяма сестра, вече бил достатъчна гаранция за успешната кариера на Мамеха. В началото на двайсетте години Японското туристическо бюро започнало първата си международна рекламна кампания. Плакатите показвали очарователна снимка на пагодата в храма „Тоджи“ в югоизточната част на Киото с цъфнали вишни от едната страна и прелестна чиракуваща гейша от другата, която изглеждала много свенлива, грациозна и изумително деликатна. Чиракуващата гейша била Мамеха.

Малко е да кажа, че Мамеха станала известна. Плакатът бил изложен в големите градове по цял свят и гласял: „Елате и посетете Страната на изгряващото слънце“, при това на всевъзможни чужди езици — не само на английски, а и на немски, френски, руски и… о, и на други езици, за които дори не съм чувала. Тогава Мамеха била едва шестнайсетгодишна, но изведнъж започнали да я викат да посреща всеки държавен глава, пристигнал на посещение в Япония, да посреща всеки аристократ от Англия или Германия и всеки милионер от САЩ. Тя сервирала саке на големия немски писател Томас Ман, който след това с помощта на преводач й разказал дълга и скучна история и това продължило почти час. Тя пълнела чашките със саке и на Чарли Чаплин, и на Сун Ятсен, а по-късно и на Ърнест Хемингуей, който се напил ужасно и казал, че красивите алени устни върху бялото й лице му внушават мисълта за капки кръв върху снега. От онези години насетне Мамеха ставала все по-известна, като изнесла множество широко рекламирани представления по класически танц в театър „Кабукидза“ в Токио, на които обикновено присъствал министър-председателят и много други светила.

Когато Мамеха обяви намерението си да ме вземе за своя по-малка сестра, не знаех всички тези подробности за нея и, слава богу. Иначе сигурно щях да съм толкова уплашена, че в нейно присъствие само да треперя.

Същия този ден Мамеха беше много любезна да ме накара да седна и да ми обясни повечето от това, което ви разказах. Когато накрая остана доволна, че съм разбрала, каза:

— След дебюта си и чак докато навършиш осемнайсет години, ще си чиракуваща гейша. След това, ако искаш да си върнеш дълговете, ще ти трябва данна. Много сериозен данна. Задачата ми е дотогава да те направя известна на всички и Гион. От теб зависи обаче да работиш упорито, за да станеш съвършена танцьорка. Ако до шестнайсетата си година не достигнеш поне пето ниво, няма да мога да ти помогна с нищо и госпожа Нитта ще има удоволствието да спечели облога си с мен.

— Но, Мамеха сан, не разбирам какво общо има танцът.

— Всичко — отвърна тя. — Погледни и виж най-преуспяващите гейши в Гион — всяка от тях е танцьорка.

Танцът е най-почитаното от изкуствата на гейшите. Само най-изтъкнатите и красиви от тях биват насърчавани да се усъвършенстват в него и нищо освен навярно чайната церемония не може да се сравнява с богатството на тази традиция. Школата по танци „Иноуе“, в която се обучаваха гейшите от Гион, води началото си от театър Но. И тъй като това е много древно изкуство и винаги е било покровителствано от императорския двор, танцьорките в Гион смятаха изкуството си за по-висше от школата по танци в района Понточо отвъд реката, водеща началото си от театър Кабуки. Сега съм голяма почитателка на театър Кабуки и съм безкрайно щастлива, че повечето от най-известните актьори на този век са мои приятели. Но Кабуки е сравнително младо изкуство — театърът се появява едва през XV век. При това винаги е служел за развлечение на обикновените хора и никога не е бил покровителстван от императорския двор. С една дума, танцът в Понточо и този на школата „Иноуе“ в Гион не подлежат на сравнение.

Всички чиракуващи гейши следва да изучават танци, но както казах, само най-обещаващите и красивите от тях биват насърчавани да се усъвършенстват и да продължат да учат, за да станат истински танцьорки, а не изпълнителки ни шамисен или певици. За беда, причината Пити с нейното меко и кръгло лице да прекарва толкова много от времето си да се упражнява на шамисен бе, че тя не бе избрана за танцьорка. Колкото до мен, не бях изключително красива, подобно на Хацумомо танцът да е единственият ми избор, Струваше ми се, че ще стана танцьорка, стига само да покажа на учителите си, че съм готова да се старая с всички сили и да работя толкова, колкото е необходимо.

Благодарение на Хацумомо обаче уроците ми започнаха много зле. Учех при учителка на около петдесетте, която между си наричахме госпожа Трътка, защото кожата й се набираше на врата, така че образуваше нещо като малка трътка под брадичката. И тя като всички в Гион мразеше Хацумомо, която пък прекрасно съзнаваше това. И какво мислите направи? Отишла при нея — знам, защото самата госпожа Трътка ми го каза няколко години по-късно — и й казала:

— Госпожо, мога ли да се възползвам от добрината ви и да ви помоля за една услуга? Наблюдавам една от вашите възпитанички, която ми се струва много талантливо момиче. Бих ви била безкрайно признателна, ако ми кажете какво мислите за нея. Името й е Чийо и аз много я обичам. Ще съм ми задължена до гроб, ако я ощастливите с вашата специална помощ.

Не е трябвало да продължава, защото госпожа Трътка оправда очакванията й и ме удостои с цялата си „специална помощ“. Наистина не танцувах лошо, но Трътката веднага започна да ме използва за пример как точно не бива да се танцува. Спомням си веднъж, когато ни показа едно движение — вдигаш плавно ръка пред тялото, изнасяш единия крак и тупваш с него по пода. От нас се очакваше да повторим движението в синхрон, но тъй като бяхме начинаещи, тупването с крак прозвуча твърде нестройно. Мога да ви уверя, че не бях по-лоша от другите, но госпожата дойде, застана пред мен, като при това малката трътка на шията й затрепери, удари няколко пъти сгъваемото ветрило о бедрата си, а после замахна и го стовари върху лицето ми.

— Тук не тупаме с крак, когато ни скимне — изкрещя тя. — И не си мърдаме брадичката.

При танц в стила на школата „Иноуе“ лицето трябва да е намръщено безизразно като маските в театър Но. Ала да ме упреква, че си мърдам брадичката, когато нейната трепереше от гняв… бях готова да ревна, защото ме удари, но останалите момичета избухнаха в смях. Госпожа Трътка ме обвини и за това и за наказание ме изпъди от стаята.

Не знам какво щеше да излезе от мен под тези специални рижи, ако в крайна сметка Мамеха не беше отишла да поговори с нея и да й помогне да осъзнае какво всъщност се случило. Госпожа Трътка може да беше мразила Хацумомо преди това, но съм сигурна, че я намрази още повече, след като разбра как я е подвела. Щастлива съм да кажа, че се чувстваше така ужасно заради несправедливото си отношение към мен, че скоро станах една от любимите й ученички.

Не твърдя, че имах какъвто и да било вроден талант — за танц или за друго, но със сигурност и аз като останалите бях решена да работя всеотдайно, докато постигна целта си. Откакто през онзи пролетен ден срещнах председателя на улицата, жадувах единствено за възможността да стана гейша и да намеря място за себе си в този свят. А след като Мамеха ми бе предоставила тази възможност, имах намерение да се възползвам от нея по най-добрия начин. Но с всичките тези уроци и домакинска работа, към което се прибавяха и огромните ми надежди, след шест месеца обучение се почувствах съвършено съкрушена. После взех да откривам малки трикове и нещата тръгнаха по-гладко. Измислих например начин да се упражнявам на шамисен, докато препусках да изпълнявам поръчки. Ето как го правех: упражнявах наум някоя мелодия, представяйки си отчетливо как лявата ми ръка трябва да се движи по грифа и как трябва да плъзгам плектъра по струните. Така че, когато наистина слагах инструмента в скута си, можех понякога да изпълня песен доста прилично, макар преди това да съм се опитвала да я изсвиря само веднъж. Някои хора мислеха, че съм я научила, без изобщо да съм се упражнявала, но истината бе, че го правех безброй пъти, докато сновях по уличките на Гион.

Използвах всевъзможни трикове, за да науча баладите и другите стилове песни, преподавани в училището. Още от малка винаги съм можела да помня веднъж чутата мелодия поне до следващия ден. Не мога да обясня защо, някаква способност на паметта ми може би. Така че преди лягане си записвах на листче думите, а щом се събудех, още докато мозъкът ми бе свеж, прочитах листчето, преди дори да съм се размърдала в постелята. Обикновено това ми бе достатъчно, но с музиката беше по-трудно и използвах друг трик откривах образи, които да ми напомнят тоновете. Например откъснало се от дървото клонче можеше да ми внуши мисълта за звуците на барабан; поток, леещ се над скала, ми напомняше за дръпването на струна на шамисен, така че него да се изтръгне пронизителен звук и аз рисувах във въображението си мелодията като разходка сред природата.

Но най-голямото и най-важно предизвикателство за мен бе, разбира се, танцът. Месеци наред се опитвах да използвам различни трикове, но те не можеха да ми помогнат. После един ден Леля побесня, че разлях чай върху списанието, което четеше. Странното бе, че точно в този момент си мислех за нея с най-топли чувства. Стана ми много мъчно и се улових, че мисля за сестра си, която бе някъде в Япония без мен; и за майка си, която, надявах се, бе намерила покой в рая; и за баща си, който така охотно ни бе продал и бе завършил живота си в самота. Докато тези мисли бушуваха в главата ми, тялото ми натежа. Качих се по стълбата и влязох в стаята, където спяхме аз и Пити — Майка ме беше преместила там след посещението на Мамеха. Но вместо да падна на рогозките на пода и да заплача, вдигнах плавно ръка пред гърдите си. Не знам защо го направих — беше движение от танц, който разучавахме същата сутрин и който ми се стори много тъжен. В същото време мислех за председателя и за това колко по-добър би бил животът ми, ако можех да разчитам на мъж като него. Наблюдавах ръката си да се носи из въздуха и ми се стори, че мекотата на движението й изразява тези чувства на печал и страст. Ръката ми премина по въздуха с огромно достойнство — не като листо, което се отпива от дърво, а като носещ се по водата океански лайнер. Мисля, че под „достойнство“ разбирах своеобразно самочувствие и увереност.

Същия следобед открих, че когато усещам тялото си натежало, мога да се движа с достойнство. И че ако си въобразя, че председателят ме наблюдава, движенията ми се направляват от такива дълбоки чувства, че понякога всеки елемент от танца влизаше сам по себе си в някакво малко взаимодействие с цялото. Извивка на тялото с леко наклонена под ъгъл глава съдържаше въпроса: „Къде ще прекараме заедно деня, господин председател?“ Ако протегнех ръка и отворех ветрилото си, давах да се разбере колко щастлива се чувствам, че ме е удостоил с компанията си. А когато по-рано в танца затварях с шумно пляскане същото това ветрило, тогава му казвах, че нищо на света не е по-важно за мен от това да му доставям удоволствие.