Мемоарите на една гейша

24

Когато на следващия ден Мамеха се върна и разбра, че Майка е решила да ме осинови, изглежда, не се зарадва толкова, колкото очаквах. Кимна и беше доволна, разбира се, но не се усмихна. Попитах да не би нещо да не е така, както се е надявала.

— О, не, наддаването между доктор Рак и Нобу се разви според очакванията ми — отвърна. — И окончателната цифра бе значителна сума. Щом я чух, веднага разбрах, че госпожа Нитта със сигурност ще те осинови. Не мога да не съм безкрайно доволна.

Това каза тя. Но истината, която малко по малко научих през следващите дни, бе съвършено друга. Защото, оказа се, наддаването изобщо не било между доктор Рак и Нобу, а се бе превърнало в състезание между доктора и барона. Не мога да си представя как ли се е чувствала Мамеха, но съм сигурна, че затова известно време беше студена към мен и не ми разказа какво всъщност се е случило.

Не твърдя, че Нобу бе съвършено изключен от играта. Той наистина бе наддавал доста агресивно, но само през първите няколко дни, докато сумата не надхвърли осем хиляди йени. И се беше отказал, може би не защото мизата се бе качила прекалено. Мамеха знаеше от самото начало, че стига да иска, Нобу ще вземе връх над всеки. Но това, което тя не бе предвидила, бе, че Нобу нямаше почти никакъв интерес към моето мидзуаге. Само определен тип мъже пилеят времето и парите си в преследване на подобна цел и той, оказа се, не беше от тях. Няколко месеца преди това, както може би си спомняте, Мамеха бе намекнала, че никой мъж не би изградил отношения с петнайсетгодишна чиракуваща гейша, освен ако не се интересува от нейното мидзуаге. Беше по време на същия онзи разговор, когато тя ми каза: „Можеш да се обзаложиш, че не разговорът с теб го привлича.“ Сигурно беше права за разговора, не знам, но с каквото и да привличах Нобу, то не беше въпросното мидзуаге.

Що се отнася до доктор Рак, той навярно би избрал по-скоро класическо самоубийство, отколкото да позволи на някой като Нобу да му отнеме някое мидзуаге. Вярно, че след първите няколко дни вече не се конкурираше с Нобу, но не го знаеше и съдържателката на „Ичирики“ бе решила да не го уведомява — искала цената да се вдигне колкото се може повече. Затова, когато му се обаждала по телефона, му казвала нещо от рода на: „О, докторе, току-що говорих с Осака и предложението беше пет хиляди йени.“ Може и да е говорила с Осака, със сестра си, да речем, защото съдържателката никак не обичаше да лъже откровено. Но като чувал да се споменава Осака в комбинация с предложение, доктор Рак, естествено, си мислел, че предложението е от Нобу, макар то да е било от барона.

Колкото до барона, той е знаел прекрасно, че съперникът му е докторът, но му е било все едно. Искал това мидзуаге за себе си и се цупел като момченце при мисълта, че е възможно да не го спечели. По-късно една гейша ми каза за разговор, който имала с него по онова време. „Чуваш ли какви работи стават?“ — попитал я той. — „Опитвам се да уреда мидзуаге, но един досаден доктор постоянно ми се изпречва на пътя. Само един мъж може да открие неизследвана територия и аз искам да съм този мъж! Но какво да правя? Този глупав доктор, изглежда, не разбира, че цифрите, които хвърля, са истински пари!“

Мизата обаче растяла ли, растяла и баронът започнал да подхвърля, че се кани да се откаже. Но сумата вече била близо до нов рекорд, когато съдържателката на „Ичирики“ си наумила да я вдигне още, като заблуди и него, както била заблудила доктора. Тя му казала по телефона, че „другият господин“ е направил предложение за много голяма сума и добавила: „Така или иначе, доста хора вярват, че е човек, който няма да вдигне повече.“ Сигурна съм, че имаше хора, които вярваха на такива неща за доктора, но самата съдържателка не беше сред тях. Тя знаела, че щом баронът направи последното си наддаване, докторът ще вдигне още по-високо, каквато и да е сумата.

В крайна сметка доктор Рак се съгласил да плати за моето мидзуаге единайсет хиляди и петстотин йени. Това бе най-високата сума, плащана дотогава в Гион за мидзуаге, а може би и в който и да било квартал на гейши в Япония. Имайте предвид, че по онова време един час гейша струваше около четири йени, а разкошно и скъпо кимоно можеше да се продаде навярно за хиляда и петстотин йени. Тъй че може и да не изглежда много, но е далеч повече от, да речем, едногодишната заплата на работник.

Трябва да призная, че не разбирам особено от пари. Повечето гейши се гордеят с това, че никога не носят пари в брой, макар да пазаруват навред, където ходят. Дори сега в Ню Йорк аз живея по същия начин. Пазарувам в магазини, където ме познават по физиономия и където продавачите са достатъчно любезни да си записват какво съм купила. А когато в края на месеца пристигне сметката, имам очарователна помощница, която я урежда. Така че не мога със сигурност да ви кажа колко харча или колко по-скъпо е шише парфюм от едно списание. В този смисъл съм навярно една от най-неподходящите хора на света, когато опре до обяснение, свързано с пари. Искам обаче да ви предам нещо, което мой добър приятел ми каза, а той със сигурност знае какво говори, защото през шейсетте години беше заместник-министър на финансите. Стойността на парите в брой, каза ми той, е по-малка, отколкото е била предишната година, и затова през 1929-а мидзуагето на Мамеха е струвало по-скъпо от моето през 1935-а, макар за моето да платиха единайсет хиляди и петстотин йени, а за нейното — седем-осем хиляди.

Но тогава тези подробности нямаха, разбира се, значение. Всички бяха единодушни, че съм поставила нов рекорд и той остана ненадминат до 1951 година, когато се появи Кацумийо, която по мое мнение е една от най-великите гейши на двайсети век. Въпреки това според моя приятел — заместник-министъра на финансите, истинският рекорд до шейсетте години е този на Мамеха. Но независимо дали рекордът беше мой или на Кацумийо, или на Мамеха, или дори на Мамемицу през последното десетилетие на миналия век, можете да си представите как пухкавите ръчички на Майка са я засърбели, когато е чула за рекордно високата сума.

Не е нужно да споменавам, че затова ме осинови. Сумата за моето мидзуаге далеч надхвърляше дълговете ми към къщата. Ако Майка не ме беше осиновила, част от парите щяха да останат за мен, но можете да си представите как щеше да се чувства тогава тя. Станах дъщеря на съответната окия и дълговете ми престанаха да съществуват, защото къщата ги погълна изцяло. Но и всичките ми доходи потъваха в нея, и то не само тогава, по времето на моето мидзуаге, а и впоследствие.

Церемонията по осиновяването се състоя през следващата седмица. Името ми беше сменено на Саюри, а сега се смени и фамилията ми. В залитащата къща на крайбрежните скали бях Сакамото Чийо. Но вече се казвах Нитта Саюри.

От всички важни моменти в живота на една гейша мидзуагето се нарежда на най-първо място. Моето стана в началото на юли 1935 година. Бях петнайсетгодишна. Започна следобеда, когато доктор Рак и аз изпихме церемониалното саке, което ни обвързваше. Основанието за въпросната церемония е, че макар самото мидзуаге да приключеше много бързо, докторът щеше до края на живота си да остане своеобразен мой покровител, без това да му дава някакви специални привилегии. Церемонията се състоя в чайната „Ичирики“ в присъствието на Майка, Леля и Мамеха. Там беше и съдържателката на чайната, както и господин Бекку — моят майстор по обличане на кимона, защото присъствието на такъв човек е задължително при подобни церемонии и е в интерес на гейшата. Бях облечена в най-официалното кимоно на чиракуваща гейша — черно с пет фамилни герба, и долно кимоно в червено — цвета, символизиращ ново начало. Напътствията на Мамеха бяха да се държа много сдържано, сякаш нямам и капчица чувство за хумор. Така нервничех, че ме беше проблем да изглеждам сдържана, докато вървях по коридора на чайната „Ичирики“, а полите на разкошното ми кимоно образуваха езеро около краката ми.

След церемонията всички отидохме на обяд в ресторант на име „Кичо“. И това беше тържествено събитие и аз почти не разговарях, а ядох дори още по-малко. Още на обяда доктор Рак може би вече си мислеше за онзи по-късен момент, но въпреки това не съм виждала човек, който да изглежда по-отегчен. За да изглеждам невинна, през цялото време седях със сведени очи, но всеки път, когато поглеждах крадешком към него, той все така се взираше през очилата си като човек на делова среща.

След обяда господин Бекку ме отведе с рикша до една изискана странноприемница в района на храма „Нандзенджи“. Самият той се бе отбил вече там по-рано същия ден, за да подреди дрехите ми в съседна стая. Помогна ми да си сваля официалното кимоно и ме облече в по-обикновено с оби, което не изискваше подплънка — тя щеше само да затрудни доктора. После направи възела така, че да се развърже съвсем лесно. Вече бях готова, но усещах такава нервност, че господин Бекку трябваше да ми помогне да се върна в моята стая. Там той ме настани до вратата да чакам появата на доктор Рак. Щом останах сама, ме обзе такъв непреодолим страх, сякаш ми предстоеше операция по отстраняване на бъбрека или на черния дроб, или на нещо друго от вътрешностите ми.

След малко докторът пристигна и ме помоли да му поръчам саке, докато той се изкъпе в банята до стаята. Предполагам, че очакваше да му помогна да се разсъблече, защото ме погледна особено. Но ръцете ми бяха толкова студени и непохватни, че не мисля, че щях да се справя. След няколко минути той се появи, облечен в нощно кимоно, отвори плъзгащата се врата към градината и двамата седнахме на малката дървена веранда — да пийнем саке и да послушаме песента на щурците и ромона на малкия поток. Разлях саке на кимоното си, но докторът не забеляза. Той, да си призная, изглежда, нищо не забелязваше, освен една риба, която подскочи в малкото езеро наблизо и която той ми посочи така, сякаш никога не съм виждала подобно нещо.

Накрая ме остави сама на верандата и влезе в стаята. Настаних се така, че да мога да го наблюдавам с крайчеца на окото си. Той извади две бели кърпи от чантата си, разви ги и ги постави на масата, като дълго ги гласи ту така, ту иначе, докато не остана доволен. Направи същото и с възглавниците върху едната постеля, а после дойде и стоя до вратата, докато не се изправих и не го последвах.

Вътре ми свали пояса и каза да се настаня удобно на едната от постелите. Всичко изглеждаше странно и така ме плашеше, че нямаше да се почувствам удобно, каквото и да направех. Но легнах по гръб и пъхнах за опора под врата си една напълнена със зърна възглавница. Докторът разтвори кимоното ми, а после дълго и методично разхлабва и развързва дрехите отдолу, като търкаше с ръце бедрата ми, което, мисля, трябваше да ми помогне да се отпусна. Това продължи доста дълго, но накрая той взе двете бели кърпи, каза ми да се надигна и ги подложи под мен.

— Това ще попие кръвта — обясни ми. При мидзуаге често, разбира се, има известно количество кръв, но никой не ми беше обяснил защо. Сигурна съм, че щях да запазя спокойствие или дори да благодаря на доктора, че е толкова мил да постави кърпи, но вместо това из търсих: „Каква кръв?“ При това гласът ми прозвуча като писукане, защото гърлото ми беше пресъхнало. Доктор Рак започна да ми обяснява как „хименът“ — макар да не знаех какво може да значи това — често кърви, когато се разкъсва… и едно, и друго, и трето… Толкова се притесних от всичко това, че, изглежда, се надигнах леко от постелята, защото докторът сложи ръка на рамото ми и ме бутна нежно назад.

Сигурна съм, че подобен разговор е достатъчен да убие апетита на някои мъже за това, което се канят да направят. Само че доктор Рак не бе от тях. Когато изчерпи обясненията, той каза:

— Това е вторият път, когато ще имам възможност да взема образец от твоята кръв. Може ли да ти покажа?

Бях забелязала, че дойде не само с голямата си кожена чанта, а и с малка дървена кутия. Той извади връзка ключове от джоба на панталона си и отключи кутията. После я донесе и я разтвори през средата, така че се получи нещо като малък тезгях с изложена на показ стока. И от двете страни имаше полички с миниатюрни шишенца, — всичките затворени с коркови тапи и закрепени с каишки. На най-долната полица имаше няколко инструмента като ножици и пинцети, но всичко останало бе заето от шишенцата — може би четирийсет или дори петдесет на брой. С изключение на няколко празни на най-горната полица, всички съдържаха нещо, но нямах представа какво. Едва когато докторът донесе лампата от масата, успях да видя, че най-горе имат бели етикети с имената на различни гейши. Видях там името на Мамеха, както и на великата Мамекичи. Видях доста други познати имена, включително и това на Корин — приятелката на Хацумомо.

— Това тук е за теб — каза докторът и взе едно от шишенцата.

Беше написал името ми погрешно, с друг йероглиф за „ри“ в Саюри. А вътре имаше нещо сбръчкано, което според мен приличаше на маринована слива, само че бе по-скоро кафеникаво, отколкото мораво. Докторът махна тапата и го извади с пинцети.

— Това е тампон, напоен с твоята кръв. Когато си беше порязала крака, спомняш си. Обикновено не запазвам кръв на пациентите си, но бях толкова… очарован от теб. След като запазих тази проба, реших, че ще покровителствам твоето мидзуаге. Мисля, ще се съгласиш, че ще е невероятно да притежавам не само проба от кръвта ти, взета при мидзуаге, но и проба, взета от рана на крака ти преди доста месеци.

Прикрих отвращението си, докато докторът ми показа няколко други шишенца, включително и това на Мамеха. В нейното нямаше тампон, а малко парче бял плат. Беше нацапано с нещо ръждиво и се беше втвърдило. Доктор Рак като че намираше всички тези проби за прекрасни, но аз… аз ги гледах от любезност, но извръщах очи, когато той не виждаше.

Накрая докторът затвори своята кутия, отмести я, а после си свали очилата, сгъна ги и ги постави наблизо на масата. Уплаших се, че моментът е настъпил, и наистина докторът разтвори краката ми и се настани между тях на колене. Имах чувството, че сърцето ми бие бързо като на мишка. А когато развърза колана на нощното си кимоно, затворих очи и вдигнах ръка, за да си закрия устата, но в последния момент се отказах, защото реших, че ще направя лошо впечатление, и вместо това я отпуснах до възглавницата.

Ръцете на доктора се поровиха известно време, карайки ме да се чувствам така неловко, както преди няколко седмици от ръцете на младия доктор със сребристата коса. После се наведе, докато тялото му не застана точно над моето. Напрегнах цялата сила на съзнанието си, за да издигна въображаема бариера между него и себе си, но това не помогна, за да не почувствам как „змиорката“ му — така би казала Мамеха — се блъсна във вътрешната страна на бедрото ми. Лампата гореше и аз затърсих сенки по тавана, за да се отвлека, защото вече усещах, че докторът буташе толкова силно, че главата ми се отмества на възглавницата. Не можех да измисля какво да правя с ръцете си, затова стиснах с тях възглавницата и затворих плътно очи. Скоро около мен се развихри трескаво движение, а усещах и всевъзможни движения вътре в себе си. Сигурно имаше доста кръв, защото из въздуха се разнесе неприятна метална миризма. Постоянно си напомнях колко много бе платил докторът за тази привилегия; по едно време, спомням си, ме осени надеждата, че той се забавлява повече от мен. Не изпитвах по-голямо удоволствие, отколкото ако някой търкаше упорито бедрата ми с пила, докато не бликне кръв.

Бездомната змиорка маркира, предполагам, своята територия и докторът се отпусна тежко върху ми, мокър от пот. Никак не ми беше приятна близостта му, затова се престорих, че ми е трудно да дишам с надежда, че ще се отмести. Той дълго не помръдна, а после изведнъж се изправи на колене и отново стана много делови. Не го наблюдавах, но не можах да се сдържа да не погледна с ъгълчето на окото си и да видя как се избърса с една от кърпите под мен. Завърза пояса на кимоното си, сложи си очилата, без да забележи, че на едното стъкло има петънце кръв, и започна да бърше между краката ми с кърпи, тампони и други такива, сякаш бяхме в някой от кабинетите на болницата. Най-лошото бе вече минало и трябва да призная, че макар да лежах ужасно разголена с разтворени крака, бях почти очарована от начина, по който той отвори дървената си кутия и извади ножиците. Отряза парче от окървавената хавлиена кърпа под мен и заедно с една топка памук го натъпка в шишенцето с неправилно изписаното ми име на етикета. После се поклони официално и каза:

— Много ти благодаря.

Не можех да се поклоня в отговор, тъй като лежах по гръб, но това не беше от значение, защото докторът мигом стана и отново изчезна в банята.

Не си бях дала сметка, но през цялото време съм дишала учестено от нерви. Но след като всичко приключи и вече можех да си поема дъх, въпреки че може би изглеждах като по време на операция, изпитах такова облекчение, че се усмихнах. Нещо в цялото това преживяване ми се стори невероятно смешно, колкото повече мислех за него, толкова по-смешно ми изглеждаше и след миг вече се смеех. Не биваше да вдигам шум, защото докторът беше в съседната стая. Но при мисълта, че случилото се е променило цялото ми бъдеще… Представих си как в разгара на наддаването съдържателката на „Ичирики“ е звъняла на Нобу и на барона, представих си всички похарчени пари и всички главоболия. Колко ли странно е било с Нобу, когото бях вече започнала да смятам за приятел. Не исках и да се замислям какво ли ще да е било с барона.

Докато докторът бе все още в банята, почуках на вратата на господин Бекку. Една прислужница се втурна да смени чаршафите, а господин Бекку дойде да ми помогне да се преоблека в нощно кимоно. По-късно, след като докторът заспа, отново станах и се изкъпах, без да вдигам шум. Мамеха ми беше казала да стоя цяла нощ будна, за да съм готова, ако докторът се събуди и пожелае нещо. Но въпреки че се борих със съня, заспах. На сутринта обаче успях да се събудя навреме, за да се оправя, преди докторът да ме види.

След закуска изпратих доктор Рак до изхода на странноприемницата и му помогнах да си обуе обувките. Преди да си тръгне, той ми благодари за нощта и ми подаде едно пакетче. Чудех се дали е бижу като онова, което ми подари Нобу, или няколко парченца от окървавената хавлиена кърпа! Но когато събрах кураж и го отворих, вътре се оказаха китайски билки. Не знаех за какво са и попитах господин Бекку. Той ми каза да си варя веднъж дневно чай от тях, за да избегна евентуална бременност.

— Използвай ги разумно, защото са много скъпи. Но не и прекалено разумно, защото са по-евтини от един аборт.

Странно е и доста сложно за обяснение, но след моето мидзуаге светът изглеждаше съвършено различен. Пити, която все още не бе минала през това, вече ми се струваше неопитно дете, макар да беше по-голяма от мен. Майка и Леля, както Хацумомо и Мамеха, го бяха преживели, разбира се, и аз може би повече от тях съзнавах това странно общо нещо помежду ни. След мидзуагето прическата на чиракуващата гейша се променя и тя вече носи червена, а не шарена копринена лента в основата на наподобяващия възглавничка за игли кок. Известно време така силно ме занимаваше мисълта коя чиракуваща е с червена и коя с шарена лента, че не забелязвах почти нищо друго на улицата или в коридора на малкото училище. Изпитвах нов респект към момичетата, минали през своето мидзуаге, и ги чувствах много по-близки от останалите.

Мисля, че всички чиракуващи гейши се чувстват като мен променени след своето мидзуаге. Но аз не просто виждах света друг. Промени се и моят всекидневен живот заради новото отношение на Майка към мен. Мисля, че вече сте наясно, че тя беше от онези хора, които забелязват нещата само ако на тях е закачен етикет с цената. Когато вървеше по улицата, умът й, предполагам, работеше като сметало: „Ооо, това е малката Юкийо, чиято глупост миналата година струва на по-голямата й сестра почти сто йени! Ето я и Ичимицу, която би трябвало да е много доволна от сумите, които нейният данна плаща.“ Ако, да речем, се разхождаше покрай Ширакава в приятен пролетен ден, когато виждате как самата красота струи във водата от ластарите на вишневите дървета, тя най-вероятно едва ли щеше да забележи всичко това, освен ако… не знам… прави сметка да спечели пари, като продаде дърветата или нещо подобно.

Не мисля, че преди моето мидзуаге Майка се вълнуваше особено, че Хацумомо ми причинява толкова главоболия в Гион. Но сега, когато вече имах етикет с висока цена, тя прекрати тормоза на Хацумомо, без да трябваше и да я моля за това. Нямам представа как го направи. Сигурно просто й бе казала: „Хацумомо, поведението ти създава проблеми на Саюри и струва на тази окия пари, които ти ще плащаш!“ Откакто майка ми се разболя, животът ми наистина бе много тежък, но сега за известно време поне всичко стана доста просто. Не бих рекла, че никога не се чувствах уморена или разочарована, защото истината е, че повечето време се чувствах уморена. Животът в Гион не е никак лесен за жените, които си изкарват хляба там. Но беше огромно облекчение да се отърва от заплахите на Хацумомо. И в самата окия животът беше почти приятен. Като осиновена дъщеря се хранех, когато си искам. И вместо да чакам Пити да направи своя избор, първа си избирах кимоно, а Леля веднага се залавяше да го стеснява или разширява и да пришива яката на долното, преди още и да е помислила да приготви дрехите на Хацумомо за вечерта. Беше ми безразлично, че Хацумомо ме гледа с отвращение и омраза, защото се ползвах със специално отношение. Но когато Пити минаваше край мен объркана и дори отвръщаше очи, ако се случеше да застанем лице в лице, изпитвах ужасна болка. Винаги бях живяла с чувството, че дружбата ни би укрепнала, стига да не й попречеха някакви обстоятелства, но вече нямах това чувство.

След моето мидзуаге доктор Рак почти изчезна от живота ми. Казвам „почти“, защото макар с Мамеха да престанахме да го забавляваме в чайната „Ширае“, понякога се натъквах случайно на него в Гион. От друга страна, никога повече не видях барона. Все още не знаех за ролята му във вдигане на цената на моето мидзуаге, но сега вече разбирам, че Мамеха е искала вероятно да ни държи настрана един от друг. Предполагам, че в негово присъствие щях да се чувствам толкова неудобно, колкото и тя, ако споделях компанията им. Във всеки случай никой от тези двама мъже не ми липсваше.

Но имаше един, когото жадувах да видя отново, не е нужно да ви казвам, че това беше председателят. Той не бе играл никаква роля в плана на Мамеха, затова не очаквах отношенията ни с него да се променят или да приключат само защото бях вече преминала през мидзуаге. Но трябва да призная, че изпитах огромно облекчение, когато след две седмици научих, че от електрическата компания са се обадили с молба да присъствам на тяхно увеселение. Присъстваха и председателят, и Нобу. Преди щях да отида и да седна до Нобу, но след като бях вече осиновена от Майка, не бях длъжна вече да го смятам за свой спасител. До председателя имаше свободно място и аз седнах развълнувана до него. Когато напълних чашката му със саке, той беше много сърдечен и ми благодари, като преди да отпие, я вдигна високо, но после чак до края на вечерта не ме погледна. Затова пък погледнех ли към Нобу, той ми отвръщаше с такъв поглед, сякаш бях единственият човек, който го вълнуваше. Знаех какво е да копнееш за някого, затова реших, че преди да си тръгнем, е важно да прекарам известно време с него. И оттогава винаги се стараех да не го пренебрегвам.

След месец по време на някакво събиране споменах случайно на Нобу, че Мамеха е уредила да участвам в едно празненство в Хирошима. Не бях сигурна дали изобщо слуша какво му говоря, но когато на следващия ден се прибрах от училище, намерих в стаята си нов дървен куфар, който той ми беше изпратил за подарък. Беше много по-хубав от куфара, който взех на заем от Леля за приема на барона в Хаконе. Засрамих се ужасно от себе си, задето си бях помислила, че мога да забравя вече за него, след като не е в центъра на какъвто и да било план на Мамеха. Написах му благодарствено писмо, в което го уверявах, че очаквам с нетърпение възможността лично да му изразя своята признателност след седмица на голям прием, за който компанията бе разгласила преди няколко месеца.

Но после стана нещо странно. Малко преди приема получих вест, че изобщо не се нуждаят от присъствието ми. Йоко, която седеше на телефона в нашата окия, беше останала с впечатлението, че приемът е отменен. Случи се, че същата вечер трябваше да отида в „Ичирики“ на един банкет. Бях в коридора и тъкмо се канех да вляза, когато плъзгащата се врата на голяма банкетна зала в дъното се отвори и оттам излезе една млада гейша на име Кацуе. Преди тя да успее да затвори, чух със сигурност отвътре да долита смехът на председателя. Бях много озадачена, затова настигнах Кацуе, преди да излезе от чайната, и я попитах:

— Много се извинявам за безпокойството, но не излязохте ли току-що от приема на компанията „Ивамура“?

— Да, много е приятно. Трябва да има двайсет и пет гейши и почти петдесет мъже…

— А… председателят Ивамура и Нобу сан присъстват ли?

— Нобу не. Прибрал се е май болен вкъщи още сутринта. Ще съжалява, че е пропуснал тази вечер. Но председателят е там. Защо питаш?

Измърморих нещо, дори не помня какво, и тя си тръгна.

Дотогава, кой знае защо, си бях въобразявала, че председателят цени компанията ми точно толкова, колкото и Нобу. Но ето че се налагаше да се запитам дали всичко това не е било илюзия и дали Нобу не е единственият, който се интересува от мен.