Мемоарите на една гейша

35

Сега, почти четирийсет години по-късно, седя тук и си спомням за онази вечер с председателя като за мига, в който всички страдалчески гласове у мен замлъкнаха. От деня, когато напуснах Йороидо, не бях правила нищо друго, освен да се тревожа, че всяко завъртане на колелото на живота ще донесе ново препятствие на пътя ми и, разбира се, тъкмо тревогата и борбата бяха правили животът да изглежда винаги толкова отчетливо реален. Когато вървим мъчително нагоре по каменисто насрещно течение, всяко стабилно местенце е своеобразна неотложност.

Но откакто председателят стана мой данна, животът се превърна в нещо далеч по-приятно. Започнах да се чувствам като дърво, чиито корени най-сетне са проникнали в богатата и влажна почва дълбоко под повърхността. Никога преди не бях имала възможност да мисля за себе си като за по-щастлива от другите, но ето че бях. Макар да трябва да кажа, че живях в това състояние на доволство дълго преди да погледна назад и да открия колко пуст е бил някога животът ми. Сигурна съм, че иначе никога нямаше да мога да разкажа историята си, защото не мисля, че някой от нас може да говори откровено за болката, докато не престане да я изпитва.

В онзи следобед, когато двамата с председателя изпихме ритуалното саке на церемония в чайната „Ичирики“, се случи нещо особено. Не знам защо, но когато отпих от най-малката от трите чашки, каквито използваме в подобен случай, оставих сакето да облее езика ми и една капка се стече от ъгълчето на устата ми. Носех черно кимоно с извезан в златно и червено дракон, който се виеше от подгъва нагоре докъм бедрата ми. Наблюдавах как капката се търкулна надолу по черната коприна и спря в тежките сребърни конци, с които бяха избродирани зъбите на дракона. Сигурна съм, че повечето гейши биха определили това като лош знак, но за мен капчицата влага, оцедила се като сълза, разказваше сякаш историята на моя живот. Тя премина през празно пространство, без каквото и да било влияние върху съдбата й, търкулна се по пътека от коприна и успя да се спре в зъбите на онзи дракон. Помислих си за цветчетата, които бях пускала по течението на река Камогава край дома на господин Арашино с надеждата, че ще намерят пътя си към председателя. Струваше ми се, че бяха може би успели някак.

В глупавите си надежди, които лелеех от дете, винаги си представях, че животът ми би бил прекрасен, стига някога да стана любовница на председателя. Детинска представа, наистина, но независимо от това я бях носила в себе си, дори и като пораснах. Би трябвало да съм наясно — толкова пъти вече бях получавала болезнения урок, че макар да желаем осилът да бъде изваден от плътта ни, той оставя след себе си следа, която никога не изчезва. Пропъждайки завинаги Нобу от своя живот, аз не само се лиших от приятелството му, а прогоних и себе си от Гион.

Причината е много проста — трябваше предварително да съм наясно, че това ще се случи. Човек, спечелил награда, горещо желана от негов приятел, се изправя пред труден избор — или, ако може, да я скрие на място, където приятелят му няма никога да я види, или да рискува приятелството си. Това бе проблемът между мен и Пити — след осиновяването ми дружбата ни никога не се възроди. Така че макар преговорите на председателя с Майка да се проточиха няколко месеца, в крайна сметка се стигна до споразумението да не работя повече като гейша. Не бях първата, напуснала Гион, защото, като изключим избягалите, някои се омъжваха, други се оттегляха, за да отворят своя чайна или окия. Но в моя случай аз бях хваната някъде по средата, председателят искаше да съм вън от Гион, за да ме скрие от Нобу, но не се канеше да се ожени за мен — имаше си семейство. Може би идеалното решение, което той всъщност и предложи, би било да ми отвори чайна или странноприемница, такава, която Нобу никога нямаше да посети. Само че Майка не желаеше да напусна нашата окия — нямаше да получава никакви приходи от връзката ми с председателя, ако престанех да съм член на семейство Нитта. Затова накрая той склони да й плаща месечно значителна сума при условие, че тя ми разреши да прекратя кариерата си. Както години наред, продължих да живея в същата окия, но вече не посещавах преди обяд малкото училище, нито обикалях Гион, за да изразявам почитта си по всевъзможни поводи и, разбира се, вече не развличах вечер посетителите в чайни.

Бях се стремила да стана гейша само за да спечеля разположението на председателя и затова навярно, напускайки Гион, не би трябвало да изпитвам и капчица чувство за загуба. Но през годините си бях създала приятелства, и то не само с гейши, а и с много от мъжете, с които се бях запознала. Фактът, че вече не забавлявах посетители, не ме прокуди от компанията на други жени, но онези, които си изкарват хляба в Гион, разполагат с твърде малко време за общуване. Често изпитвах завист при вида на две гейши, забързани към поредния си ангажимент, да се смеят на нещо, случило се на събирането, от което идваха. Завиждах им за онова добре познато ми обещание, че вечерта все още може да предложи някакво палаво удоволствие.

Вярно, че се виждах често с Мамеха. Поне няколко пъти седмично пиехме заедно чай. Като се има предвид какво бе направила за мен още откакто бях дете и особената й роля в моя живот по молба на председателя, можете да си представите колко задължена се чувствах. Веднъж в един магазин попаднах на рисунка върху коприна от осемнайсети век, изобразяваща жена, която обучава момиче на калиграфия. Лицето на учителката бе със съвършен овал и тя гледаше възпитаничката си толкова доброжелателно, че веднага ми напомни за Мамеха, и аз купих картината, за да й я подаря. В дъждовния следобед, когато тя я окачи на стената на мрачния си апартамент, аз се улових, че се вслушвам в шума на уличното движение по булевард Хигашиоджи. Не можех да не си спомня, при това с чувство за огромна загуба, някогашния й елегантен дом и омайния звук на водата под прозореца й, спускаща се по малките водоскоци в потока Ширакава. Самият Гион ми се беше струвал тогава като къс превъзходна антична тъкан, но толкова неща се бяха променили. Сегашното едностайно апартаментче на Мамеха имаше рогозки с цвят на прокиснал чай и така миришеше на билки от китайската аптека долу, че и кимоната й се бяха просмукали от тази миризма.

Тя окачи картината, полюбува й се известно време и се върна на масата. После обгърна с длани чашката с димящ чай и се втренчи в нея, сякаш очакваше да намери вътре думите, които търсеше. С удивление открих, че възрастта бе започнала да вади на показ сухожилията по ръцете й. Накрая с нотка на тъга тя каза:

— Колко любопитно е какво ни носи бъдещето. Трябва да внимаваш, Саюри, никога да не искаш прекалено много.

Бях убедена, че е права. През следващите години щеше да ми е много по-леко, ако не продължавах да вярвам, че някой ден Нобу ще ми прости. В крайна сметка трябваше да се откажа да разпитвам Мамеха дали той е питал за мен — беше ми болезнено да гледам как тя въздиша и ме поглежда с дълъг тъжен поглед, сякаш за да ми каже колко съжалява за празните ми надежди.

През пролетта на следващата година председателят закупи луксозна къща в североизточната част на Киото. Беше за гости на компанията, но всъщност той я използваше повече от всеки друг. Тъкмо там прекарвахме заедно три-четири вечери седмично, а понякога и повече. В дните, когато беше най-зает, той идваше толкова късно, че само се топваше в горещата баня, докато разговаряше с мен, а после веднага заспиваше. Но повечето вечери пристигаше около залез слънце и скоро след това вечеряше. Двамата разговаряхме и гледахме как прислугата пали фенерите в градината.

Обикновено пристигнеше ли, председателят разказваше известно време за работния си ден — да речем, за неприятностите с някакъв нов продукт, за инцидент с камион, натоварен със стока, или други такива проблеми. Аз, разбира се, бях щастлива да седя и да слушам, но прекрасно разбирах, че той не ми разказва всичко това, защото иска да го знам. Просто го изхвърляше от съзнанието си, както се изхвърля вода от кофа. Така че се вслушвах не в думите, а в тона му, защото както се променя звукът, когато кофата се изпразва, така и гласът му постепенно се смекчаваше. И в подходящия момент сменях темата, а не след дълго вече говорехме за всичко друго, но не и за бизнес — за това какво му се е случило сутринта на път за работа, за филма, който бяхме гледали преди няколко вечери, или пък аз му разказвах някаква забавна история, която съм чула от Мамеха. Тя самата идваше понякога да прекара вечерта с нас. Така или иначе, този прост процес — да му помогна да освободи съзнанието си, а после да му дам възможност да отдъхне с лек и забавен разговор — имаше върху него ефекта на вода върху пресъхнала на слънцето хавлиена кърпа. Когато още едва влязъл му изтривах ръцете с топла кърпа, пръстите му бяха твърди като клонки. Но след като поговорехме известно време, те вече се огъваха толкова грациозно, сякаш спеше, блажено отпуснат.

Очаквах, че това ще е животът ми — да забавлявам вечер председателя и да правя през деня каквото си искам. Но през пролетта на 1952 година го придружих по време на второто му поредно пътуване в Америка. Беше ходил там през зимата и твърдеше, че нищо в живота не му е правило такова невероятно впечатление — за пръв път бил разбрал какво значи напредък. По онова време повечето японци имаха ток само в определени часове, а лампите в Америка горели непрекъснато. И докато ние в Киото се гордеехме, че подът на новата железопътна гара е от бетон, а не постарому с дъски, американските гари били от мрамор. Дори в малките градове кината били големи като нашия Национален театър, казваше председателят, а обществените бани били безупречно чисти. Най-голямото му изумление бе от факта, че всяко семейство в САЩ притежавало хладилник, който можело да бъде закупен с едномесечната заплата на обикновен работник. В Япония един работник се нуждаеше от петнайсет месечни заплати, за да си купи подобно нещо, и малко семейства можеха да си го позволят.

С една дума, председателят ми позволи да го придружа по време на повторното му пътуване до Америка. Тръгнах сама с влак до Токио, а оттам двамата заминахме със самолет за Хаваите, където прекарахме няколко незабравими дни. Председателят ми купи бански костюм — първия в живота ми — и аз седях облечена в него на плажа, с разпусната като на всички жени коса до раменете. По странен начин Хаваите ми напомниха за Амами. Притесних се да не би същото да хрумне и на председателя, но и така да беше, той не каза нищо. От Хаваите продължихме към Лос Анджелис, а оттам към Ню Йорк. Не знаех нищо за САЩ освен онова, което бях гледала по филмите. Не мисля, че вярвах в съществуването на големите нюйоркски сгради. И когато най-сетне се настаних в стаята си в „Уолдорф-Астория“ и видях през прозореца грамадните като планини здания наоколо и гладките чисти улици долу, имах чувството, че виждам свят, в който всичко е възможно. Признавам, че очаквах да се чувствам като бебе, което са отнели от майката, защото никога дотогава не бях напускала Япония и не можех да си представя, че обстановка, толкова чужда, като тази в Ню Йорк, ще ми подейства по друг начин, освен да ме изплаши. Може би ентусиазмът на председателя ми помогна да приема по-благосклонно посещението си в Америка. Беше наел отделна стая, която използваше най-вече за кабинет и всяка нощ идваше при мен в апартамента. Често се събуждах в странното легло и го виждах в тъмнината да седи до прозореца и открехнал пердето, да гледа Парк Авеню долу. Веднъж след два часа през нощта той ме хвана за ръка и ме притегли към прозореца да видя млада двойка. Бяха облечени като за бал и се целуваха под уличната лампа на ъгъла.

През следващите три години пътувах два пъти с председателя до Америка. Докато през деня той се занимаваше с делата си, аз обикалях с прислужницата музеите и ресторантите и ходих дори на балет, който ми се стори неописуемо интересен. Странното бе, че няколкото японски ресторанта, които успяхме да открием в Ню Йорк, се управляваха от готвачи, които познавах още отпреди войната. Един следобед, след като се наобядвахме, неусетно се оказах в кабинета му отзад, където забавлявах няколко мъже, които не бях виждала от години — вицепрезидента на Японската телеграфна и телефонна компания, новия генерален консул, някогашен кмет на Кобе, и един професор по политология от Киотоския университет. Сякаш отново бях в Гион.

През лятото на 1956 година председателят, който имаше от брака си две дъщери, но нито един син, уреди по-голямата да се омъжи за човек на име Нишиока Минору. Намерението му бе господин Нишиока да приеме фамилното име Ивамура и да стане негов наследник, но в последния момент господин Нишиока се отказа и информира председателя, че разваля годежа. Беше много избухлив младеж, но според председателя изключително умен. Около седмица и нещо председателят беше разстроен и навикваше без повод прислугата и мен. Не го бях виждала толкова съкрушен.

Никой никога не ми каза защо Нишиока Минору разтрогна годежа, но и нямаше нужда да ми казват. Предишното лято основателят на една от най-големите японски застрахователни компании беше уволнил сина си от поста президент и беше поверил компанията на много по-млад човек — негов незаконен син от токийска гейша. По онова време това предизвика скандал. И преди в Япония са се случвали подобни неща, но в по-ограничен вариант — в семейни магазини за кимона или сладкиши например. Директорът на застрахователната компания описа в един вестник първородния си син като „добросъвестен млад човек, чиито достойнства за жалост не могат да се сравнят с…“, и беше назовал името на незаконния си син, без дори да намеква за връзката помежду им. Но с намек или без намек, беше все едно, защото скоро всички разбраха истината.

Е, ако си представите, че след като вече е приел да стане наследник на председателя, Нишиока Минору се с сдобил с някаква нова информация — че неотдавна на председателя му се е родил, да речем, незаконен син… сигурна съм, че подобни обстоятелства обясняват достатъчно красноречиво категоричното му намерение да развали годежа. Всички знаеха, че председателят страда, че няма син и е много привързан към дъщерите си. Нима съществуваше причина да се мисли, че няма да е точно толкова привързан и към свой незаконен син, привързан дотолкова, че преди смъртта си да промени своето завещание и да даде на него компанията, която е съградил със свои ръце? Колкото до това дали наистина съм родила син от председателя… Ако наистина е така, със сигурност бих отказала да го коментирам от страх, че личността му ще стане публично известна. Никой не би имал интерес от подобно нещо. Убедена съм, че най-доброто е да не казвам нищо. Сигурна съм, че ме разбирате.

Седмица и нещо след отказа на Нишиока Минору реших да повдигна пред председателя един много деликатен проблем. Бяхме в къщата в Киото — седяхме след вечеря на верандата с изглед към обраслата с мъх градина, председателят беше умислен и откакто сервираха вечерята, не бе проронил дума.

— Споменах ли на данна-сама — започнах аз, — че напоследък имам много странно усещане?

Погледнах го, но не открих признак, че изобщо слуша.

— Все си мисля за чайната „Ичирики“ — продължих. — И честно казано, започвам да си давам сметка колко ми липсва контактът с посетителите.

Председателят само гребна от сладоледа си и пак остави лъжичката в чинията.

— Вече никога не мога, естествено, да се върна в Гион, разбирам това. И все пак се чудя, данна-сама… не би ли се намерило местенце за малка чайна в Ню Йорк?

— Не разбирам за какво говориш — откликна той. — Не виждам причина да искаш да напуснеш Япония.

— Напоследък японски бизнесмени и политици се появяват в Ню Йорк толкова често и, естествено, колкото костенурките влизат в езеро. Повечето са хора, които познавам от години. Вярно, че да напусна Япония би било твърде рязка промяна. Но като се има предвид, че данна-сама ще прекарва все по-голяма част от времето си в Америка… — Знаех, че е така, защото сам ми бе разказвал за плановете си да открие там филиал на компанията.

— Нямам настроение за това, Саюри — поде той. Мисля, че искаше да каже още нещо, но аз продължих, сякаш не съм го чула:

— Казват, че дете, отгледано между две култури, често среща огромни затруднения. Затова, естествено, една майка, отвела детето си в място като Америка, би постъпила разумно да остане завинаги там.

— Саюри…

— Което ще рече, че жена, направила подобен избор, може би никога вече няма да доведе детето си в Япония.

Председателят беше може би вече проумял какво искам да кажа — че махам от Япония единственото препятствие пред това Нишиока Минору да стане негов наследник. За момент изглеждаше стреснат. А после, след като вероятно в съзнанието му се оформи представата за това, че го напускам, раздразнението му се счупи като яйце и от ъгълчето на окото му капна една-единствена сълза, която той отмахна, сякаш отпъди муха. През август същата година пристигнах в Ню Йорк и отворих своя собствена много малка чайна за японски бизнесмени и политици, посещаващи Америка. Майка, разбира се, се опита да наложи правилото, че всякакъв мой бизнес в Ню Йорк е само разширяване на бизнеса на нашата окия, но председателят отказа категорично да се съобразява с нея. Тя имаше власт над мен, докато съм в Гион, но напускайки, аз скъсвах връзките си с нея. Председателят изпрати двама свои сътрудници, които се погрижиха да получа всичко полагаемо ми се от нашата окия.

Не твърдя, че не бях уплашена, когато преди много години вратата на апартамента ми тук, в „Уолдорф Тауърс“, за пръв път се затвори след мен. Но Ню Йорк с много вълнуващ град. Не след дълго започнах да го чувствам като свой дом, поне толкова, колкото и Гион. Всъщност спомените за многото дълги седмици, прекарани тук с председателя, в известен смисъл направиха живота ми в Америка дори по-вълнуващ от онзи в Япония. Малката ми чайна на втория етаж на стар клуб встрани от Пето Авеню бе от самото начало доста преуспяваща, много гейши идваха от Гион да работят при мен и дори Мамеха ме посещава понякога. Сега ходя там само когато в града са пристигнали близки приятели или стари познати. Иначе прекарвам времето си по всевъзможни други начини. Преди обяд с група японски писатели и художници, живеещи наоколо, често изучаваме неща, които ни интересуват — поезия или музика, или в продължение на цял един месец, историята на Ню Йорк. Повечето дни обядвам с приятели. А следобед сядам на колене пред тоалетката си, за да се приготвя за някое парти — понякога тук, в моя апартамент. Вдигна ли коприненото покривало от огледалото, не мога да не си спомня млечния аромат на белия грим, който толкова често носех в Гион. Приисква ми се от сърце да бих могла да посетя Гион, но, от друга страна, мисля, че бих се разстроила, като видя промените там. Когато приятели донасят снимки от пътешествията си в Киото, често ми се струва, че Гион е оредял като зле поддържана градина, обрастваща с бурени. След смъртта на Майка преди много години окията „Нитта“ бе съборена и на нейно място се издигна малка бетонна сграда с книжарница на първия етаж и два апартамента на втория.

Когато пристигнах в Гион, там имаше осемстотин гейши. Сега броят им е по-малко от шейсет, а чиракуващите гейши се броят на пръсти и намаляват с всеки изминал ден, защото промяната не намалява своя ход. При последното идване на председателя в Ню Йорк двамата се разходихме из Сентръл Парк. Тъкмо разговаряхме за миналото и когато стигнахме до пътека през борови дървета, той внезапно спря. Често ми беше разказвал за боровете в края на улицата извън Осака, на която беше израснал, и когато вдигнах поглед към него, разбрах, че си спомня за тях. Стоеше, опрял изнемощели ръце на бастуна и затворил очи, вдишваше дълбоко аромата на миналото.

— Понякога — въздъхна той — си мисля, че нещата, които си спомням, са по-реални от онези, които виждам.

Като млада вярвах, че страстта увяхва с възрастта, както постепенно се изпарява съдържанието на незахлупена чаша. Но когато с председателя се върнахме в моя апартамент, се пресушихме взаимно с такъв копнеж и жажда, че след това се чувствах изпразнена от всичко, което той бе взел от мен, и в същото време преливаща от всичко, което аз бях взела от него. Заспах дълбоко и сънувах, че съм на банкет там в Гион, разговарям с възрастен човек и той ми обяснява, че жена му, която дълбоко обичал, всъщност не е умряла, защото удоволствието от съвместния им живот е живо у него. Докато той изричаше тези думи, аз пиех от купа най-невероятната супа, която някога съм опитвала — всяка солена глътка бе своеобразен екстаз. Започнах да чувствам, че всички, които някога съм познавала и които бяха умрели или ме бяха напуснали, всъщност не са си отишли, а продължават да живеят у мен, както жената на онзи човек живееше у него. Имах чувството, че ги поглъщам до един — сестра ми Сацу, която бе избягала и ме бе изоставила толкова малка; татко и мама; господин Танака с неговата превратна представа за доброта; Нобу, който не можа никога да ми прости; и дори председателя. В супата имаше всичко, което някога съм обичала, и докато я пиех, онзи човек изливаше думите си право в сърцето ми. Събудих се със сълзи, стичащи се по слепоочията ми, и хванах ръката на председателя, ужасена, че никога не ще мога да живея без него след смъртта му. Защото той бе вече толкова немощен, дори в съня си, че веднага си спомних за моята майка. Но когато само няколко месеца след това той наистина умря, разбрах, че ме е оставил в края на своя дълъг живот толкова естествено, колкото естествено се отронват листата от дърветата.

Не знам кое е онова нещо, което ни води през живота, но що се отнася до мен, аз паднах върху председателя, така както камък пада на земята. Когато си порязах устната и срещнах господин Танака, когато умря мама и аз бях най-жестоко продадена — всичко това бе като поток, падащ върху стръмни скали преди да стигне океана. Дори сега, когато председателят вече го няма, аз все още го притежавам в богатството на своите спомени. Преживях отново живота си, като ви го разказах.

Истина е, че понякога, пресичайки Парк Авеню, се сепвам от странното чувство колко екзотично е всичко край мен. Жълтите таксита, които прелитат, надули клаксоните си, жените с дамски чанти, които изглеждат смаяни при вида на една малка възрастна японка в кимоно, застанала на ъгъла. Но дали и Йороидо нямаше да ми се струва екзотично селце, ако отново се бях върнала там? Като момиче вярвах, че животът ми нямаше да е борба, ако господин Танака не ме бе откъснал от залитащата ни къща. Но сега знам, че нашият свят не е по-постоянен от океанска вълна. Каквито и да са битките и победите ни, както и да ги преживяваме, много скоро те избледняват като воднисто мастило върху хартия.