Мемоарите на една гейша

19

Удивителният месец, през който отново срещнах председателя — и се запознах с Нобу, с доктор Рак и с Учида Косабуро, — ме накара да се почувствам като щурец, успял най-сетне да избяга от тръстиковата си клетка. За пръв път от много дълго време можех вечер да си легна с надеждата, че няма да съм вечно почти незабележима в Гион като капка чай върху рогозките на пода. Все още не проумявах плана на Мамеха, нито пък как той щеше да ми донесе успех като гейша или дали успехът щеше да ме приближи до председателя. Но всяка нощ си лягах с неговата кърпичка, притисната до бузата ми, и преживявах отново и отново срещата си с него. Бях като камбана на храм, която кънти дълго-дълго след като са я ударили.

Минаха няколко седмици без вест от никой от мъжете и ние с Мамеха започнахме да се тревожим. Но една сутрин секретар от компанията „Ивамура“ позвъни в чайната „Ичирики“ с молба да осигурят присъствието ми същата вечер. Мамеха бе доволна, защото се надяваше, че поканата е от Нобу. И аз бях доволна — надявах се, че е от председателя. По-късно през деня в присъствието на Хацумомо казах на Леля, че ще забавлявам Нобу, и я помолих да ми помогне да си облека кимоното. За моя изненада Хацумомо дойде да си предложи помощта. Сигурна съм, че ако ни видеше, някой непознат би решил, че сме членове на задружно семейство. Хацумомо нито веднъж не се подсмихна, нито направи язвителна забележка и наистина ми помогна. Мисля, че и Леля бе не по-малко слисана от мен. Спряхме се на бледозелено кимоно със сребърни и яркочервени листа и сиво оби със златни нишки. Хацумомо обеща да се отбие, за да ни види с Нобу.

Вечерта коленичих в коридора на чайната „Ичирики“ с чувството, че целият ми живот се е стремял към този момент. Чух приглушен смях и се запитах дали един от гласовете не е на председателя, а когато отворих вратата и го видях начело на масата — Нобу седеше с гръб към мен, — бях така пленена от усмивката му, макар да беше само отзвук от смеха миг преди това; едва се сдържах да не се усмихна насреща му. Поздравих първо Мамеха, после няколкото други гейши и накрая мъжете — бяха шест-седем. После се изправих и отидох направо при Нобу, както очакваше от мен Мамеха. Но май коленичих по-близо до него, защото той мигом остави раздразнено чашката си на масата и се отдръпна леко. Извиних се, но той не ми обърна никакво внимание и Мамеха направи гримаса. Прекарах остатъка от времето без настроение. По-късно, когато си тръгнахме заедно, Мамеха ми каза:

— Нобу сан лесно се дразни. Занапред бъди по-внимателна.

— Съжалявам, госпожо. Очевидно не ме харесва толкова, колкото си мислите…

— О, харесва те. Ако компанията ти не му беше харесала, щеше да си тръгнеш, обляна в сълзи. Понякога е деликатен колкото торба с камъни, но е по своему добър, ще видиш.

Същата седмица, а и много пъти през следващите, продължих да получавам покани от електрическата компания „Ивамура“, при това невинаги с Мамеха. Тя ме предупреди да не се задържам дълго от страх да не излезе, че нямам други ангажименти, затова винаги след час, час и нещо се покланях и се оттеглях, сякаш трябваше да ида на друго място. Често, когато се обличах за тези вечери, Хацумомо правеше намеци, че може да се отбие, но никога не го правеше. Ала един следобед, когато най-малко го очаквах, тя ме информира, че същата вечер има свободно време и със сигурност ще дойде.

Както можете да си представите, стана ми малко нервно, но нещата още повече се влошиха, когато пристигнах в „Ичирики“ и открих, че Нобу го няма. Беше най-малкото парти, на което бях присъствала досега — само още две други гейши и четирима мъже. Притесних се какво ще стане, ако Хацумомо дойде и види, че забавлявам председателя в отсъствие на Нобу. Не бях измислила още нищо, когато внезапно плъзгащата се врата се отвори и с ужас видях Хацумомо, коленичила в коридора.

Реших, че единственото ми спасение е да се преструвам на отегчена, сякаш само компанията на Нобу евентуално би могла да ме развесели. Това може би щеше да ме спаси, но за огромно мое щастие Нобу все пак дойде няколко минути по-късно. Щом го видя, прекрасната усмивка на Хацумомо грейна — усмихваше се все по-щедро, докато устните й не се наляха и не заприличаха на капки кръв, процеждащи се от крайчеца на рана. Нобу се разположи удобно на масата и Хацумомо изведнъж ме подкани почти майчински да ида и да му налея саке. Преместих се близо до него и се опитах да се държа като напълно запленена от присъствието му. Когато той се смееше например, аз го поглеждах така, сякаш едва се сдържам. Хацумомо бе доволна и не сваляше очи от нас. Дори не забелязваше вниманието на всички мъже към нея — или просто бе свикнала на такова внимание. Тази вечер тя както винаги бе изкусително красива и младият мъж в края на масата само пушеше и я гледаше. Дори председателят, обвил грациозно с пръсти чашката си, от време на време я поглеждаше крадешком. Не се и съмнявах, че мъжете така се заслепяват от красотата, че биха се чувствали привилегировани да прекарат живота си с демон, стига той да е красив. Изведнъж си представих как някоя нощ председателят прекрачва прага на нашата окия, за да се срещне с Хацумомо. И ми се усмихва, докато разкопчава палтото си, все още с шапка в ръка. Не мислех, че е възможно да бъде толкова омаян от красотата й, че да не забележи белезите на жестокост, които неминуемо щяха да се проявят. Но едно беше абсолютно сигурно — ако Хацумомо разбереше чувствата ми към него, щеше да се опита да го съблазни, и то само за да ми причини болка.

Изведнъж ми се прищя неудържимо тя да се махне час по-скоро. Знаех, че беше дошла да наблюдава, както го наричаше, „задълбочаващия се роман“, затова реших да й покажа това, което искаше да види. Започнах често-често да опипвам ту шията, ту прическата си, сякаш се притеснявах за външния си вид. А когато пръстите ми докоснаха неволно едно от украшенията в косата ми, ми хрумна идея. Изчаках един от гостите да каже някаква шега, а после се разсмях и се наклоних към Нобу. Признавам, че беше странно да си оправям косата, защото тя беше фиксирана с восък и не се нуждаеше от допълнителни грижи. Но целта ми бе да измъкна едно от украшенията в нея — китка жълти и оранжеви минзухари от коприна — и то да падне в скута на Нобу. Оказа се, че дървената пръчица, на която висеше, е втъкната доста по-надълбоко, отколкото очаквах, но най-накрая украшението се закачи о дрехата на Нобу и падна на рогозката между скръстените му крака. Почти всички забелязаха това, но сякаш не можеха да решат какво трябва да се направи. Идеята ми бе да протегна ръка и като смутено девойче да си го взема, но нямах кураж да бръкна между краката му.

Нобу сам го вдигна и го хвана бавно за пръчицата. После каза:

— Намери прислужницата, която ме посрещна, и й кажи да дойде с пакетчето, което донесох със себе си.

Направих каквото ми каза, а когато се върнах, всички бяха в очакване. Той продължаваше да държи украшението ми така, че минзухарите се люлееха над масата, и изобщо не пое от ръката ми пакетчето, а каза:

— Мислех да ти го дам по-късно, когато си тръгна, но, види се, сега е моментът.

После кимна към пакетчето да го отворя. Всички ме гледаха и аз много се смущавах, но все пак развих хартията и отворих малка дървена кутия, в която върху сатен лежеше гребен с прекрасни орнаменти. Беше полукръгъл, яркочервен и украсен с цветя.

— Това е антика. Намерих го преди няколко дни — поясни Нобу.

Председателят, който гледаше замислено украшението в кутийката върху масата, раздвижи устни, но най-напред не издаде звук и чак след като се покашля, каза със странна тъга в гласа:

— Нобу, нямах представа, че си толкова сантиментален.

Хацумомо стана от мястото си и тъкмо реших, че съм успяла да се избавя от нея, тя дойде и за моя изненада коленичи до мен. Не знаех какво да мисля, но Хацумомо извади гребена от кутийката и го втъкна в прическата ми точно под издутината, подобна на възглавничка за игли. После протегна ръка, Нобу постави в нея китката копринени цветя и тя втъкна и нея по майчински нежно. Благодарих й с лек поклон.

— Не е ли това момиче най-прекрасното същество? — Каза го, обръщайки се към Нобу. После въздъхна престорено, сякаш тези няколко минути са били най-романтичните в живота й, и сетне си тръгна.

Не ще и дума, че мъжете се различават един от друг като храстите, които цъфтят по различно време на годината, Защото, ако няколко седмици след турнира по сумо Нобу и председателят съвсем очевидно започнаха да проявяват интерес към мен, минаха месеци без никаква вест от доктор Рак или от Учида. Мамеха беше категорична, че трябва да изчакаме, а не да търсим повод за среща с тях, но в крайна сметка мистерията я изкара от търпение и тя отиде да навести Учида.

Оказа се, че скоро след нашето посещение котаракът му бил ухапан от язовец и умрял от инфекция, а Учида се запил. Няколко дни поред Мамеха ходеше при него, за да го поразсее. После, когато кризата му поотмина, тя ме облече в синкаво като лед кимоно с избродирани в основата на полите разноцветни панделки — деликатен европейски щрих за „подчертаване на ъглите“ според самата нея — и ме изпрати да му отнеса за подарък перленобяло котенце, което й бе струвало бог знае колко. Котето ми се стори много сладко, но Учида почти не му обърна внимание, а се втренчи в мен с присвити очи, като променяше позата на главата си. Няколко дни по-късно дойде новината, че иска да му позирам. Мамеха ме предупреди да не отварям пред него уста и ме изпрати, придружена от прислужницата й Тацуми, която цял следобед дремеше в един ъгъл, докато Учида ме местеше от място на място, разбъркваше неистово тушовете си, за да нанесе няколко щриха върху лист оризова хартия, преди отново да ме премести.

Ако обиколите Япония и видите различните творби на Учида, създадени, докато му позирах онази зима, както и през следващите години — като например единствено оцелялата негова картина с масло, окачена в заседателната зала на банката „Сумитомо“ в Осака, — ще решите навярно, че да му позира човек е върховно преживяване. Само че нямаше по-скучно нещо от това. Повечето време само седях неудобно час или повече. Спомням си най-вече колко се измъчвах от жажда, защото Учида нито веднъж не ми предложи нещо за пиене. Дори когато си носех чай в добре затворен съд, той го отместваше в другия край на стаята, за да не го разсейвал. Следвах заръките на Мамеха и никога не посмях да кажа и дума, дори през онзи ужасен следобед в средата на февруари, когато все пак може би трябваше да отворя уста, но не го направих. Учида беше седнал точно пред мен и ме зяпаше в очите, като не преставаше да дъвче брадавицата си. Държеше сноп четки, имаше и вода, която постоянно замръзваше, но колкото и пъти да разтриваше туша в различни комбинации на синьо и сиво, все не постигаше цвета, който да го удовлетвори, и той излизаше да го плисне на снега. Очите му се забиваха все по-надълбоко в мен, а той ставаше все по-гневен и накрая ме изпрати да си вървя. Цели две седмици от него нямаше никаква вест, а по-късно разбрах, че пак се е запил. Мамеха обвини мен за това.

Колкото до доктор Рак, при първата ни среща той едва ли не обеща, че ще се срещне с нас двете в чайната „Ширае“, но минаха шест седмици, а той не се появи и безпокойството на Мамеха нарастваше. Все още не знаех нищо за плана й да извади Хацумомо от равновесие, освен че трябваше да е нещо като люлееща се на две панти врата, едната от които беше Нобу, а другата — докторът. Нямах представа какъв е замисълът й относно Учида, но това се оказа друга схема, която изобщо не беше в центъра на основния й план.

После в края на февруари Мамеха попадна случайно на доктор Рак в „Ичирики“ и разбра, че е бил погълнат изцяло от откриването на нова болница в Осака. Вече бил привършил най-важната работа и сега се надявал да поднови запознанството ни през следващата седмица в „Ширае“. Спомняте си думите на Мамеха, че ако се появя в „Ичирики“, ще бъда отрупана с покани и затова докторът предложил да се срещнем в другата чайна. Намеренията на Мамеха бяха, разбира се, да ме държи настрана от Хацумомо, но докато се приготвях за срещата, не можех да се избавя от опасенията, че тя все пак ще ни открие. Щом видях „Ширае“ обаче, едва не избухнах в смях, защото беше такова място, че Хацумомо щеше да го заобиколи, дори с цената да се отклони от пътя си. Заприлича ми на увехнал цвят в цъфнало дърво. Дори през последните години на Депресията Гион продължаваше да е оживено място, но чайната „Ширае“, която поначало никога не бе представлявала нищо особено, просто, бе западала още повече. Единствената причина богат човек като доктор Рак да покровителства такова място е, че той невинаги е бил толкова богат. В началните години на кариерата му чайната „Ширае“ е била навярно най-добрата, която можел да си позволи. И само защото в крайна сметка бе вече добре дошъл в „Ичирики“, не значеше, че е имал свободата да прекъсне връзките си с „Ширае“. Когато си вземе любовница, един мъж не се отвръща от жена си и не се развежда.

Вечерта в чайната „Ширае“ аз наливах саке, Мамеха разказваше някаква история, а доктор Рак седеше с толкова щръкнали лакти, че понякога ръгваше някоя от нас и се обръщаше да се извини. Открих, че е тих човек — почти не преставаше да гледа в масата през кръглите си очилца и от време навреме мушваше парченца сашими под мустаците си като момче, което скрива нещо под килима. Когато най-сетне си тръгнахме, мислех, че сме се провалили и повече няма да го видим — ако мъж почти не се е забавлявал, няма, естествено, да си направи труда да дойде повторно в Гион. Но той се обади още следващата седмица, а след това почти всяка седмица месеци наред.

Работата с доктора вървеше гладко, докато един следобед в средата на март не направих глупост, която едва не съсипа внимателно изпипания план на Мамеха. Сигурна съм, че не едно момиче е опропастило перспективите си, като е отказало да направи нещо, което са очаквали от него, държало се е зле с важен човек или нещо подобно. Но моята грешка беше толкова незначителна, та дори не разбрах, че съм я извършила.

Всичко стана в нашата окия, и то за някакви си пет минути малко след пладне през един студен ден, когато коленичила на дървения под в страничния коридор се упражнявах на шамисен. Хацумомо мина покрай мен на път към тоалетната. Бях боса, иначе щях да отида в прохода, за да се махна от пътя й. Единственото, което можех да направя, бе да се опитам да се надигна с мъка, защото ръцете и краката ми бяха премръзнали. Ако бях по-чевръста, тя може би нямаше и да ме заговори. Но докато успея да се изправя, каза:

— Немският посланик пристига в града, но Пити е заета и не може да го забавлява. Защо не помолиш Мамеха да уреди ти да идеш вместо нея? — После се разсмя, сякаш идеята аз да направя такова нещо е толкова смешна, колкото да поднесеш паница с черупки от жълъди на императора.

По онова време немският посланик предизвикваше голямо вълнение в Гион. Тогава, през 1935 година, в Германия бе дошло на власт ново правителство и макар никога да не съм разбирала много от политика, знаех, че Япония започва да се отдалечава от САЩ и желае силно да направи добро впечатление на немския посланик. Всички в Гион се питаха на кого ще се падне честта да го забавлява по време на предстоящата му визита.

При казаното от Хацумомо аз трябваше да сведа засрамено глава и да се престоря, че окайвам жалкия си живот, несравним с живота на Пити. Но точно тогава се бях унесла в мисли колко по-добри са вече перспективите за бъдещето ми и колко чудесно бе успяла Мамеха да запази в тайна от Хацумомо плана си, какъвто и да беше той. Първата ми реакция на думите й бе да се усмихна, но вместо това изобразих на лицето си маска и бях много доволна от себе си, че ме съм издала нищо. Хацумомо ме погледна озадачено — това беше моментът да разбера, че нещо й е минало през ум. Отстъпих встрани, за да мине, и това бе всичко — поне според мен.

После след няколко дни двете с Мамеха отидохме на среща с доктор Рак в чайната „Ширае“. Но когато отворихме външната врата, заварихме Пити да се обува на излиза. Толкова се изненадах, като я видях, че се запитах какво ли я е довело тук. После в коридора се появи и Хацумомо и аз естествено, си дадох сметка, че тя е успяла някак да ни над хитри.

— Добър вечер, Мамеха сан — поздрави Хацумомо. — Виж кой бил с вас! Чиракуващата гейша, която докторът толкова харесваше.

Сигурна съм, че и Мамеха бе не по-малко шокирана от мен, но не го показа.

— Ооо, Хацумомо сан — възкликна тя. — Едва ви познах, но бог ми е свидетел, че стареете прекрасно!

Всъщност Хацумомо не беше стара — на двайсет и осем-девет. Мамеха, просто търсеше начин да я уязви.

— Отивате, надявам се, при доктора — продължи Хацумомо. — Какъв интересен човек! Дано все още е щастлив да ви види. Е, довиждане. — Тя изглеждаше много доволна, но на светлината от улицата забелязах, че на лицето на Пити е изписано съжаление.

Двете с Мамеха се събухме безмълвно — никоя не знаеше какво да каже. Тази вечер мрачната атмосфера в „Ширае“, бе плътна като водата в езеро. Миришеше на стар грим, влажната мазилка в ъглите на стаите се ронеше. Бих дала всичко, за да се обърна и да си тръгна.

Отворихме плъзгащата се врата и вътре заварихме съдържателката на чайната да прави компания на доктора. Обикновено тя оставаше за малко и след като се появяхме, може би за да си прибере парите от клиента. Но тази вечер се извини още щом ни зърна и дори не вдигна глава да ни погледне, когато мина покрай нас. Доктор Рак седеше с гръб, затова си спестихме формалностите да се покланяме и поздравяваме, а отидохме и се настанихме на масата до него.

— Изглеждате уморен, докторе — каза Мамеха. — Как се чувствате тази вечер?

Той не отговори, а за да убие времето, просто завъртя чашата си с бира, макар да беше изключително действен човек, и ако бе възможно, не би загубил и минута време.

— Да, доста съм изморен — изрече най-сетне. — И не ми се приказва особено.

С тези думи той изпи остатъка от бирата си и стана да си върви. Двете с Мамеха се спогледахме. На прага доктор Рак се обърна и каза:

— Наистина не ми е приятно, когато хора, на които съм вярвал, ме подведат.

После напусна, без да затвори след себе си.

Двете с Мамеха бяхме прекалено слисани, за да говорим. По едно време тя стана и затвори вратата. А когато седна, приглади кимоното си, гневно стисна очи и ме попита:

— Е, Саюри, какво точно каза на Хацумомо?

— Мамеха сан, след всичко досега? Кълна ви се, че никога не бих направила нещо, което да съсипе шансовете ми.

— По всичко личи, че докторът те е захвърлил като празна торба. Сигурна съм, че има причина… но няма да я открием, докато не разберем какво му е наговорила тази вечер Хацумомо.

— А как бихме могли?

— Пити е била тук в стаята. Трябва да идеш и да я попиташ.

Не бях никак сигурна, че Пити ще ми каже, но отвърнах, че ще се постарая, и Мамеха остана видимо доволна. Стана и се отправи към вратата, но аз не помръднах от мястото си и тя се обърна да види какво ме задържа.

— Трябва да ви попитам нещо, Мамеха сан — казах. — Сега Хацумомо знае, че съм прекарвала времето си с доктора и вероятно разбира защо. Доктор Рак със сигурност знае защо. Вие знаете защо. Дори Пити може би е наясно! Аз съм единствената, която прави изключение. Не бихте ли били така добра да ми обясните плана си?

Мамеха изглеждаше така, сякаш ужасно съжалява, че съм й задала този въпрос. Дълго-дълго не свали поглед от мен, но накрая въздъхна и коленичи отново, за да ми каже онова, което исках да науча.

— Разбираш прекрасно — започна тя, — че Учида сан гледа на теб с очите на художник. Но докторът се интересува от друго. А и Нобу също. Знаеш ли какво означава „бездомна змиорка“?

Нямах представа за какво говори и й го казах.

— Мъжете имат нещо… ами, нещо като „змиорка“. Жените го нямат. Но мъжете, да. Тя се намира…

— Мисля, че разбирам за какво говорите — прекъснах я, — но не знаех, че се нарича змиорка.

— Всъщност то не е змиорка. Но така е по-лесно да разбереш всичко. Тъй че нека го наречем змиорка. И така, тази змиорка цял живот се опитва непрестанно да си намери дом. А какво, мислиш, имат жените у себе си? Пещери, в които змиорките обичат да живеят. Пещерата е онова място, от което кръвта тече всеки месец, щом „облаците забулят луната“, както понякога казваме.

Бях достатъчно голяма, за да разбирам какво се опитва да ми каже с това, че облаците забулват луната, защото вече от няколко години самата аз го изпитвах. Първия път едва ли щях да се паникьосам повече, ако бях кихнала и сетне открила в кърпичката парчета от мозъка си. Уплаших се, че може би умирам, но Леля ме откри да пера кървав парцал и ми обясни, че кървенето е просто част от това да си жена.

— Може би не знаеш това за змиорките — продължи Мамеха, — но те са доста своенравни. Намерят ли пещера, която харесват, те се въртят известно време из нея, за да се убедят… ами, да се убедят навярно, че това е хубава пещера. И щом се убедят, че е удобна, оставят белег, че това е тяхна територия, като… се изплюват. Разбираш ли?

Ако ми беше казала направо това, което се опитваше да ми обясни, сигурна съм, че щях да бъда шокирана, но поне щях по-лесно да го осмисля. След години разбрах, че и на нея й е било обяснено по съвсем същия начин от по-голямата й сестра.

— Сега следва онази част, която ще ти се стори най-странна — направи уговорката тя, сякаш всичко досега не беше странно. — Мъжете наистина обичат да правят тези неща. Всъщност много обичат. Дори има такива, които не правят нищо друго, освен да търсят различни пещери за своите змиорки. Една женска пещера е особено ценна за мъж, ако друга змиорка не е влизала в нея преди това. Разбираш ли? Наричаме това мидзуаге.

— Кое наричаме мидзуаге?

— Първия път, когато пещерата на жена е открита от змиорка. Ето това наричаме мидзуаге.

„Мидзу“ значи „вода“, а „аге“ — „вдигам на“ или „поставям на“, тъй че думата „мидзуаге“ звучи така, сякаш има нещо общо с вдигане на вода или поставяне на нещо върху вода. Ако попитате три различни гейши откъде иде този термин, всяка ще е на различно мнение. След обясненията на Мамеха се почувствах още по-объркана, но се престорих, че ми е почти ясно.

— Предполагам, че можеш да се досетиш защо докторът обича да се върти из Гион — не спираше тя. — Той печели много пари от болницата си. Като се изключи това, което му е нужно, за да издържа семейството си, той ги харчи в търсене на мидзуаге. Може да ти е интересно да узнаеш, Саюри сан, че ти си от момичетата, които най-много му харесват. Знам го прекрасно, защото самата аз бях една от тях.

По-късно научих, че година-две, преди да дойда в Гион, доктор Рак платил рекордна сума за нейното мидзуаге — седем или осем хиляди йени. Може да не изглежда много, но тогава това е била сума, която дори човек като Майка — а тя мислеше само и единствено за пари и как да спечели повече — вероятно е виждал само един-два пъти в живота си. Мамеха е струвала толкова скъпо отчасти заради славата си, но е имало и друга причина, както тя ми обясни тогава. Двама много богати мъже са наддавали да станат нейни партньори. Единият е бил доктор Рак, а другият — бизнесмен на име Фуджикадо. Обикновено мъжете не се състезават така в Гион — те се познават и предпочитат да постигнат споразумение. Но Фуджикадо живеел на другия край на страната и идвал в Гион само понякога. Него изобщо не го интересувало дали е обидил доктор Рак. А докторът, който претендирал, че има аристократична кръв, ненавиждал мъже като Фуджикадо, започнали от нулата, макар и той самият да беше до голяма степен един от тях.

Когато на турнира по сумо забелязала, че Нобу е увлечен по мен, на Мамеха й хрумнало колко много й напомня той на Фуджикадо, защото е постигнал всичко сам в живота, и на доктора, защото е отблъскващ. Освен това заради Хацумомо, която ме преследваше навред както стопанка преследва хлебарка из къщата си, аз нямах шанс да стана известна по начина, по който Мамеха бе станала известна, и успехът ми да се увенчае със скъпо мидзуаге. Но ако тези двама мъже ме сметнели за достатъчно привлекателна, можели да започнат наддаване, което щяло да ми даде възможност да си върна дълговете, сякаш поначало съм известна чиракуваща гейша. Ето това беше имала предвид Мамеха под „изваждане на Хацумомо от равновесие“. Хацумомо бе доволна, че Нобу ме намира за привлекателна, но не си даваше сметка, че неговото отношение към мен ще вдигне по всяка вероятност цената на моето мидзуаге.

С една дума, трябваше да си възвърнем благоразположението на доктор Рак. Без него Нобу щеше да предложи своя цена, и то в случай, че изобщо проявеше интерес към това. Не бях сигурна, че ще прояви, но Мамеха ме увери, че един мъж не гради отношения с петнайсетгодишна чиракуваща гейша, ако няма тъкмо мидзуаге наум.

— Можем да се обзаложим, че не разговорите с теб го вълнуват — заключи тя.

Опитах се да се престоря, че това не ме наранява.