Мемоарите на една гейша

3

Само за един ден, през който бях отсъствала от къщи, състоянието на мама сякаш се бе влошило. Или може би бях забравила колко болна е всъщност. Домът на господин Танака миришеше на дим и бор, а нашият — на нейната болест, и то така, че не се наемам да го опиша. Следобед Сацу работеше в селото, затова госпожа Суги дойде да ми помогне да изкъпем мама. Когато я изнесохме навън, гръдният й кош бе по-широк и от раменете и дори бялото на очите й бе мътно. Издържах на тази гледка само като си припомнях как веднъж — тогава тя беше здрава и яка — двете излязохме от банята, а от телата ни се издигаше пара, сякаш бяхме две парчета варена ряпа. Беше ми трудно да си представя, че е възможно тази жена, чийто гръб бях търкала с камък толкова често и чиято плът ми се бе струвала по-стегната и гладка от тази на Сацу, да умре, преди още да е свършило лятото.

Докато лежах в постелята през онази нощ, се опитвах да погледна на цялата бъркотия под различен ъгъл и да убедя самата себе си, че нещата все някак ще се оправят. Преди всичко се питах как ще живеем без мама. Дори да оцелеехме и господин Танака да ни осиновеше, щеше ли баща ми да престане да съществува? В крайна сметка реших, че господин Танака няма да вземе само мен и сестра ми, а и татко. Ме би могъл да очаква, че баща ми ще остане да живее сам. Обикновено не можех да заспя, докато не си внуша, че това е истината, в резултат на което през онези седмици не спях много, а утрото бе като в мъгла.

През една от онези сутрини по време на лятната жега, тъкмо когато се връщах от селото, където бях ходила за чай, чух зад гърба си хрущене. Обърнах се и видях господин Суги, помощника на господин Танака, да тича надолу по пътеката. Настигна ме, но му трябваше доста време, докато си поеме дъх — той пухтеше и притискаше гърдите си, сякаш бе изминал тичешком целия път от Сендзуру дотук. Беше зачервен и лъскав като риба, макар все още да не бе настъпила най-голямата жега. Накрая каза:

— Господин Танака иска двете със сестра ти… да дойдете в селото… колкото се може по-скоро.

Беше ми се сторило странно, че тази сутрин баща ми не излезе за риба. Сега знаех защо. Днес бе денят.

— А баща ми? — попитах. — Господин Танака каза ли нещо за баща ми?

— Хайде, без глупости, Чийо чан. Бягай за сестра си.

Това не ми хареса, но аз хукнах към къщи и заварих баща ми да човърка с пръст мръсотията от цепнатина в масата. Сацу слагаше въглища в печката. Двамата сякаш очакваха да се случи нещо ужасно.

— Татко, господин Танака иска двете със Сацу да идем в селото — казах.

Сацу си свали престилката, закачи я на една кука и излезе навън. Баща ми не отговори, а само премигна няколко пъти, втренчил поглед в мястото, където допреди миг бе стояла Сацу. После отпусна тежко очи към пода и кимна. В задната стая мама проплака насън.

Настигнах Сацу чак близо до селото. Вече седмици наред бях рисувала във въображението си този ден, но изобщо не бях очаквала, че ще съм толкова уплашена. За Сацу това отиване до селото като че не бе по-различно от всеки друг ден. Тя дори не си беше направила труда да избърше чернилката от въглищата по ръцете си, а когато отметна с тях коса, начерни и лицето си. Не ми се искаше да се явява така пред господин Танака, затова понечих да изтрия лицето й точно както мама би направила. Сацу отблъсна ръката ми. Пред входа на Японската крайбрежна компания за морски продукти се поклоних на господин Танака и го поздравих с добро утро, като очаквах, че той ще е щастлив да ни види. Но вместо това той беше необикновено хладен. Това, струва ми се, трябваше да е първият признак, че нещата няма да се развият както си бях въобразявала. Той ни поведе към своя фургон и аз реших, че вероятно иска да ни откара в дома си, така че, когато ни съобщи за намерението си да ни осинови, там да присъстват и жена му, и дъщеря му.

— Господин Суги ще седне отпред при мен — каза той. — По-добре ще е двете с Шидзу сан да се настаните отзад.

Точно така каза. „Шидзу сан“. Видя ми се много грубо от негова страна да сбърка името на сестра ми, но тя като че не обърна внимание. Метна се във фургона, седна на пода сред празните кошове за риба и плесна ръка върху слузестите дъски. А после със същата ръка отпъди муха от лицето си и остави лъскаво петно на бузата си. Не бях безразлична към мръсотията като нея. Мислех само за вонята и за това колко доволна бих била да си измия ръцете и може би дори да си изпера дрехите, щом пристигнем у господин Танака.

По време на пътуването двете със Сацу не разменихме и дума. Мълчахме, докато не стигнахме хълма, от който се виждаше Сендзуру. Тогава тя неочаквано се обади:

— Влак.

Погледнах и го видях в далечината. Заминаваше към града. Виещият се след него дим приличаше на изхлузваща се от кожата си змия. Реших, че хрумването ми е много забавно, и се опитах да го обясня на Сацу, но на нея като че й беше все едно. Господин Танака би го оценил, рекох си. А също и Кунико. Реших да им го кажа, когато пристигнем в дома им.

После изведнъж проумях, че не караме към дома на господин Танака.

Няколко минути по-късно фургонът спря извън града на кално място досами железопътната линията. Наоколо се тълпяха хора с торби и кошове. В единия край на тълпата стоеше госпожа Суетня редом до изключително слаб човек с твърдо колосано кимоно. Мъжът имаше черна коса, мека като котешка козина, а в едната си ръка държеше платнена чанта на връв. Видя ми се толкова не на място тук в Сендзуру, че се смаях. Изглеждаше много странно до селяните и рибарите с техните кошници, както и редом до една гърбава старица с раница, пълна с батати. Госпожа Суетня му каза нещо и когато той се обърна и ни погледна, мигом усетих, че ме е страх от него.

Господин Танака ни представи на мъжа, чието име беше Бекку. Господин Бекку не каза нито дума, а само ме погледна отблизо. Изглеждаше много озадачен от Сацу.

— Доведох и Суги от Йороидо — каза му господин Танака. — Искате ли да ви придружи? Той познава момичетата, а и аз мога да се лиша от него за някой и друг ден.

— Не, не — отвърна господин Бекку, размахвайки ръка. Наистина не бях очаквала подобно нещо. Попитах къде отиваме, но, изглежда, никой не ме чу, затова си отговорих сама. Реших, че господин Танака е останал недоволен от онова, което госпожа Суетня му е казала за нас, и че този странен слаб човек — господин Бекку, трябва да ни заведе другаде, където да определят по-прецизно съдбата ни. След което ще ни върнат на господин Танака.

Докато полагах неимоверни усилия да се самоуспокоя с тези мисли, госпожа Суетня с много мила усмивка ни отведе със Сацу малко по-встрани на мръсния перон. Когато бяхме достатъчно далеч, за да не ни чуват останалите, приятната й усмивка изчезна и тя поде:

— Чуйте ме сега, лоши момичета такива! — Тя се огледа наоколо, за да се увери, че никой не гледа, и ни удари по главите. Не ме заболя, но извиках от изненада. — Ако направите нещо и ми навлечете неприятности — продължи тя, — ще ви накарам скъпичко да си платите! Господин Бекку е строг и трябва да внимавате какво ви казва! Ако в купето ви нареди да се заврете под седалката, ще го направите. Ясно ли е?

Изразът на лицето й подсказваше, че трябва да отговоря, ако не искам да ме удари. Но бях толкова потресена, че не можех да говоря. И тогава, както се и опасявах, тя протегна ръка и започна така да ме щипе отстрани по врата, че не бях в състояние да кажа коя точно част ме боли. Чувствах се като в каца с хапещи ме отвред същества и чух собственото си хлипане. Следващото, което проумях, бе, че господин Танака стои край нас.

— Какво става? — попита той. — Ако имате да казвате още нещо на тези момичета, кажете им го, докато съм тук. Няма причини да се отнасяте така с тях.

— Сигурна съм, че има още много неща, за които да си поговорим. Но влакът идва — отвърна госпожа Суетня.

И наистина го видях да се задава откъм завоя в далечината.

Господин Танака ни поведе назад по перона към мястото, където селяните и стариците събираха багажа си. Скоро влакът спря пред нас. Господин Бекку се навря с колосаното си кимоно между двете ни със Сацу и ни качи във влака, като ни стискаше за лактите. Чух господин Танака да казва нещо, но бях прекалено объркана и разтревожена, за да го разбера. Можеше да е:

„Ще се видим“ или „Ще се върнете“ или пък „Е, да вървим!“

Надникнах през прозореца и го видях да се връща към фургона си, а госпожа Суетня триеше ръце в кимоно си където свари.

След миг Сацу ме извика.

Зарових лице в длани — честно казано, ако можех, щях да изпълзя през пода на влака навън. Защото сестра ми така произнесе името ми, че просто не беше нужно да казва повече нищо.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита ме тя.

Мисля, че очакваше само отговор с „да“ или „не“. Сигурно й беше все едно къде отиваме, стига някой друг да бе наясно какво става. Но аз, разбира се, нямах представа. Попитах слабия човек, господин Бекку, но той не ми обърна никакво внимание. Продължаваше да зяпа Сацу, сякаш никога досега не е виждал подобно същество. Накрая изцеди на лицето си израз на отвращение и изрече:

— Риба! Каква смрад сте и двете!

Той извади от чантата си гребен и задърпа косата й. Сигурна бях, че я скубе ужасно, но си давах сметка, че от гледката, преминаваща край прозореца на влака, я боли още повече. След миг Сацу сбърчи устни като бебе и заплака. Дори да ме беше ударила, дори да ми се беше накрещяла, нямаше да ме заболи толкова, колкото като видях как затрепери лицето й. Вината беше изцяло моя. Една възрастна селянка с оголени като на куче зъби се приближи и й подаде морков, а после я попита къде отива.

— В Киото — отвърна господин Бекку.

Тъй ми призля от притеснение, като чух това, че вече нямах сили да погледна Сацу в очите. Дори Сендзуру ми се струваше далечно и неуютно място. А Киото ми прозвуча като нещо толкова чуждо като, да речем, Хонконг или дори Ню Йорк, за който веднъж бях чула да разправя доктор Миура. Защото, доколкото знаех, в Киото смилали децата на кайма и хранели с нея кучетата.

Часове наред пътувахме с влака, без да хапнем нищичко. Затова не можех да остана равнодушна, когато господин Бекку извади от чантата си сгънат лотосов лист, отгърна краищата му и отвътре се показа оризова топка, цялата посипана със сусамово семе. А когато я взе с костеливите си пръсти и я натъпка в противната си малка уста, без изобщо да ми обърне внимание, почувствах, че не съм в състояние да изтърпя нито миг повече тормоз. Най-сетне слязохме от влака в голям град, който взех за Киото. Скоро обаче на гарата спря друг влак и ние се качихме. Този наистина ни откара в Киото. Беше много по-претъпкан от първия и трябваше да стоим прави. Когато пристигнахме, се свечеряваше. Чувствах се пребита като камък, върху който цял ден е блъскал водопад. Докато наближавахме гара Киото, не видях кой знае колко от града. Но по едно време за мое смайване зърнах покриви, които се простираха надалеч, чак до подножието на някакви хълмове. Не бих могла да си представя толкова голям град. До ден днешен видя ли през прозореца на влак улици и сгради, си спомням ужасната празнота и страха, който изпитах през онзи странен ден, когато за пръв път напуснах своя дом.

По онова време, около 1930 година, в Киото все още имаше доста рикши. Всъщност пред гарата те бяха толкова много, та си помислих, че в този голям град никой не се движи без рикша, което, разбира се, бе твърде далеч от истината. Пред гарата имаше петнайсет или може би двайсет рикши с отпуснати на земята пръти, а мъжете клечаха наблизо и пушеха или ядяха. Някой дори спяха, свити на кълбо, направо върху мръсната улица.

Господин Бекку пак ни поведе, стискайки ни за лактите, като че бяхме две кофи с вода, които носеше от кладенеца. Вероятно се боеше, че ако дори за миг ме пусне, ще избягам, но аз не бих го направила. Където и да ни водеше, беше за предпочитане пред това да се окажа захвърлена и сама в тая многотия от улици и сгради, чужди и непознати като морското дъно.

Качихме се на рикша с господин Бекку, притиснат на седалката между двете ни. Той беше много по-кльощав, отколкото предполагах. Возачът вдигна прътите и тримата се лашнахме назад, а после господин Бекку каза:

— Томинага-чо, в Гион.

Возачът не отвърна нищо, а дръпна рязко, за да потегли, и подкара в тръс. След две-три пресечки събрах кураж да попитам господин Бекку:

— Бихте ли били така добър да ни кажете къде отиваме?

Той не даде вид, че се кани да отговори, но след малко каза:

— Във вашия нов дом.

При тези му думи очите ми се наляха със сълзи. Чух Сацу да плаче от другата му страна. Тъкмо да изхълцам, но той неочаквано я удари и тя изохка силно. Прехапах устни и толкова светкавично престанах да плача, че сълзите сякаш се сковаха на бузите ми там, докъдето бяха успели да се стекат.

Скоро завихме и излязохме на един булевард, широк колкото цялото ни село Йороидо. Отсрещната страна се губеше зад хора, велосипеди, коли и камиони. Дотогава не бях зърнала истински автомобили. Вярно, бях виждала снимки, но помня, че страшно се изненадах колко… колко жестоки изглеждат. В това мое състоянието на безкрайна уплаха ми се стори, че са измислени, за да избиват хората, вместо да им служат. Всичките ми чувства бяха подложени на насилие. Камионите минаваха с рев толкова близо до нас, че усещах миризмата на изгоряла гума от колелата. Чух ужасяващо скърцане — оказа се трамвай, който вървеше по релси насред булеварда.

Изпитах ужас, когато се свечери. Но и никога не се бях удивявала толкова, колкото щом блеснаха градските светлини. Не бях виждала електрически лампи освен за кратко на вечерята в дома на господин Танака. Тук всички прозорци на сградите грееха от горе до долу, а хората по тротоарите стояха в езерца от златист блясък. Съзирах светли точици и в най-отдалечените краища на булеварда. Завихме по друга улица и аз за пръв път видях театър „Минамидза“ отвъд моста пред нас. Керемиденият му покрив беше толкова огромен, та реших, че това е дворец.

Най-сетне рикшата свърна в тясна улица с дървени къщи. Бяха така притиснати една до друга, че сякаш имаха обща фасада. Това ме накара отново да се почувствам изгубена. Жени в кимона сновяха забързано по уличката. Струваха ми се много елегантни, макар че, както разбрах по-късно, повечето бяха прислужници.

Спряхме пред една врата и господин Бекку ми нареди да сляза. И той слезе след мен, а после, сякаш денят не бе достатъчно тежък, се случи най-лошото. Защото когато и Сацу понечи да слезе, господин Бекку се обърна и я блъсна назад с дългата си ръка.

— Стой там — каза й. — Ти отиваш другаде.

Погледнах Сацу, тя също ме погледна. Може би това бе първия път, когато двете разбрахме напълно и взаимно чувствата си. Но той трая само миг, защото следващото, което проумях, бе, че очите ми се наливат със сълзи и едва виждам. Усетих, че господин Бекку ме тегли назад, после чух женски гласове и някаква суматоха. Устата на Сацу увисна при вида на нещо на входа зад мен.

Озовах се в тясно преддверие със старинен наглед кладенец в единия край и няколко растения в другия. Господин Бекку ме бе довлякъл там и сега ме дърпаше да се изправя на крака. Там, на стъпалото на входа, една изумителна красавица с най-прекрасното кимоно на този свят тъкмо си обуваше лакираните дзори. Помня колко ме бе впечатлило кимоното на младата гейша с изхвръкналите зъби в градчето на господин Танака — Сендзуру, но това тук бе синьо като вода с виещи се линии в цвят на слонова кост, изобразяващи поток. Искряща сребърна пъстърва се мяташе в потока, а повърхността на водата бе златиста там, където я докосваха меките зелени листа на едно дърво. Не се съмнявах, че кимоното е изтъкано от чиста коприна, както и избродираното в бледозелено и жълто оби, опасващо кръста й. Кимоното не бе единственото изумително нещо у тази жена. Лицето й бе боядисано в наситено бяло като огрян от слънцето облак. Косата й, оформяща три кълба, сияеше като черен лак и бе украсена с кехлибарени орнаменти, както и с пръчица, от която висяха сребърни лентички, трептящи и блещукащи при всяко нейно движение.

Тогава за пръв път видях Хацумомо. По онова време тя бе една от най-известните гейши в района на Гион, макар все още да не знаех това. Беше дребна — върхът на прическата й едва стигаше до рамото на господин Бекку. Толкова се изумих от вида й, че забравих маниерите си — не че вече имах изискани маниери, — и я зяпнах право в лицето. Тя ми се усмихваше, макар и не много любезно. След това каза:

— Господин Бекку, бихте ли изхвърлили после боклука? Бих желала да тръгвам.

При входа нямаше боклук — тя говореше за мен. Господин Бекку отвърна, че според него има достатъчно място за минаване.

— Може и да ви е все едно, че сте толкова близо до нея — заяви Хацумомо. — Но аз видя ли смет в единия край на улицата, пресичам на другия.

Неочаквано зад нея на входа се появи по-възрастна жена — висока и възлеста като бамбуков ствол.

— Чудя се как някой те понася, Хацумомо сан — каза жената. Но направи знак на господин Бекку да ме изведе на улицата. След това жената слезе много тромаво в преддверието, защото единият й хълбок бе изхвръкнал настрани и явно й беше трудно да върви; тя отиде при малко шкафче до стената и извади нещо, което ми се видя като парче кремък, както и четвъртит камък от онези, с които рибарите си остреха ножовете. Тя застана зад Хацумомо, удари кремъка о камъка и към гърба на гейшата полетя сноп искри. Не разбрах защо е всичко това, но трябва да знаете, че гейшите са по-суеверни и от рибарите. Една гейша никога не би излязла вечер, докато някой не удари така кремъка зад гърба й за сполука.

След това Хацумомо тръгна, и то с такива ситни стъпчици, сякаш се плъзгаше плавно по ръба на кимоното си, а полите му се развяваха съвсем леко. Тогава още не знаех, че е гейша, защото тя бе на светлинни години над съществата, които бях видяла преди няколко седмици, в Сендзуру. Реших, че е танцьорка или нещо подобно. Всички ние я наблюдавахме как отплава, а сетне господин Бекку ме предаде в ръцете на възрастната жена, качи се при сестра ми и рикшата потегли. Не успях да видя как заминаха, защото се свлякох пред входа, обляна в сълзи.

Възрастната жена, изглежда, ме съжали, тъй като дълго лежах и хълцах, без никой да ме докосне. Дори я чух да шътка на една прислужница, която се подаде от къщата да й каже нещо. Накрая тя ми помогна да се изправя на крака и избърса мокрото ми лице с носна кърпичка, която извади от ръкава на семплото си сиво кимоно.

— Хайде стига, момиченце. Няма нужда да се притесняваш толкова. Никой не се кани да те сготви.

И тя като господин Бекку и Хацумомо говореше с особен акцент. Звучеше толкова различно от японския, който говорехме на село, че ми беше доста трудно да я разбирам.

Но във всички случаи думите й бяха най-милите, които чух през целия този ден, тъй че реших да се вслушам в съветите й. Каза ми да й викам Леля. После погледна надолу, право в лицето ми, и изрече гърлено:

— О, небеса! Какви потресаващи очи! Ами че ти си много хубаво момиче! Майка ще е очарована.

Веднага си помислих, че майка й трябва да е много стара, защото стегнатият кок на тила беше посребрен и само отделни кичури чернееха.

Леля ме преведе през входа и аз се оказах в тесен проход за към задния двор. Една от къщите, чийто зид ограждаше коридора, беше малка като нашата в Йороидо — две стаи с пръстен под — и беше, както се оказа, за прислугата. Другата, не много по-голяма, но елегантна, имаше каменна основа, под която се виждаше пролука колкото да се провре котка. Над прохода между двете къщи се виждаше тъмното небе и аз имах чувството, че съм в някакво миниатюрно село, особено след като забелязах и няколко други малки дървени постройки в дъното на двора. Все още не знаех, че това бе типична обител за тази част на Киото, в която се намирах. Макар да изглеждаха като отделна група, двуетажните постройки в двора просто помещаваха тоалетните и килера; до втория етаж се стигаше по външна стълба. Целият ансамбъл заемаше по-малка площ от къщата на господин Танака и подслоняваше осем души. Или по-скоро девет, тъй като и аз бях вече тук.

Едва след като обхванах с поглед странната подредба на малките сгради, забелязах колко елегантна е по-голямата къща, В Йороидо дървените постройки бяха по-скоро сиви, отколкото кафяви, и разядени от соления въздух. Но тук дюшемето и гредите сияеха на жълтата светлина на електрическите лампи. В дъното на вестибюла на по-голямата къща имаше хартиени плъзгащи се врати, както и стълба, която водеше право нагоре. Една от тези врати беше отворена и се виждаше дървен шкаф с будистки олтар. Оказа се, че елегантните стаи се ползват от семейството и от Хацумомо, макар че, както ми предстоеше да разбера, тя изобщо не бе член от него. Ако някой от семейството пожелаеше да излезе на двора, не минаваше по пръстения проход като слугите — имаха си свой собствен проход покрай едната страна на къщата, облицован с полирано дърво. Дори тоалетните бяха отделни — една горе за семейството и друга долу — за прислугата.

Все още не бях открила повечето от тези неща, макар че и това стана за ден-два. Дълго стоях в прохода, чудех се що за място е това и бях ужасно уплашена. Леля се беше скрила в кухнята и говореше дрезгаво на някого. Накрая този някой излезе. Оказа се момиче горе-долу на моята възраст. Носеше дървено ведро с вода — толкова тежко, че половината се разплиска по пръстения под. Макар да беше слаба, лицето й беше много пълно и абсолютно кръгло, тъй че ми заприлича на пита, забучена на пръчка. Тя се напрягаше да носи ведрото, изплезила език. Скоро разбрах, че това й е навик. Тя изплезваше език, когато разбъркваше супата с месо или насилваше ориз в купичка, или дори когато пристягаше дрехата си. А лицето й, с вечно изплезен език, бе наистина толкова пълно и кръгло като питка, че след няколко дни й лепнах прякора „Пити“ и всички започнаха да я наричат така — дори клиентите й много години по-късно, когато стана гейша.

Пити пусна ведрото до мен и докато ме разглеждаше от горе до долу, прибра езика си и отметна кичур коса зад ухото си. Мислех, че ще каже нещо, но тя просто продължи да ме оглежда, сякаш се мъчеше да реши дали да не отхапе част от мен. Наистина изглеждаше гладна. Но най-накрая се наклони и пошушна:

— Откъде, за бога, идваш?

Не мислех, че ще помогне, ако кажех, че съм от Йороидо, след като и нейният акцент беше странен като на останалите. Бях сигурна, че не знае името на моето село. Вместо това обясних, че току-що съм пристигнала.

— Мислех, че никога няма да видя момиче на моята възраст — каза тя. — Но какво ти е на очите?

Точно тогава Леля излезе от кухнята и след като отпрати Пити, взе ведрото и една гъба и ме поведе към двора. Беше хубав и покрит с мъх, а каменната пътечка водеше към склад отзад, но иначе тоалетните воняха ужасно. Леля ми каза да се съблека. Боях се, че ще стори същото като госпожа Суетня, но тя просто изля вода върху раменете ми и започна да ме търка с гъбата. После ми даде кимоно — нищо и никакъв груб памук с най-проста тъмносиня шарка, но със сигурност по-елегантно от всичко, което бях обличала някога. Една възрастна жена — оказа се готвачката — излезе от кухнята с няколко прислужници да ме видят. Леля им каза, че ще имат достатъчно време да ме зяпат друг ден, и ги отпрати.

— Сега ме чуй, момиченце — каза тя, когато останахме са ми. — Все още дори не искам да узная името ти. Последното момиче, което дойде, не се хареса на Майка и Баба и остана само месец. Твърде стара съм, за да запомням нови имена, преди двете да решат, че ще те задържат.

— А какво ще стане, ако не пожелаят да ме задържат? — попитах.

— По-добре ще е за теб, ако те задържат.

— Мога ли да попитам, госпожо… какво е това място тук?

— Това е окия — отвърна тя. — Тук живеят гейши. Ако работиш много усърдно и ти ще станеш гейша. Но едва ли ще успееш да се закрепиш до следващата седмица, ако не слушаш какво точно ти казвам, защото само след минута Майка и Баба ще слязат да те огледат. И е по-добре да харесат онова, което виждат. Твоята задача е да се покланяш колкото се може по-ниско. И не ги гледай в очите. По-старата, тази, на която викаме Баба, не е харесала никого в живота си, тъй че не се притеснявай от думите й. Ако те попита нещо, дори не й отговаряй, за бога. Аз ще отговарям вместо теб. Трябва да направиш добро впечатление на Майка. Тя не е лош човек, но се интересува от едно-единствено нещо.

Нямах възможност да разбера какво е това единствено нещо, защото чух скърцане откъм главния вход и скоро двете жени изплуваха бавно и тържествено в прохода. Не смеех да ги погледна. Но онова, което успях да видя с крайчеца на окото си, ме накара да си представя два красиви вързопа от коприна, носещи се по течението на река. След миг те вече доплаваха по коридора пред мен, където се отпуснаха на колене, като пригладиха кимоната под коленете си.

— Умеко сан! — извика Леля. Така се казваше готвачката. — Донеси чай на Баба.

— Не искам чай — отсече сърдито старицата.

— Но, Бабо — обади се скърцащ глас, който според мен беше на Майка. — Не е нужно да го пиеш. Леля просто се старае да се чувстваш добре.

— Не мога да се чувствам добре с тия мои кокали — измърмори старата.

Чух, че си пое дъх да добави още нещо, но Леля я прекъсна:

— Това е новото момиче, Майко. — И ме побутна, което приех за сигнал да се поклоня.

Паднах на колене и се поклоних толкова ниско, че ме блъсна миризмата на плесен, идваща изпод каменната основа на къщата. После пак чух гласа на Майка:

— Стани и ела по-близо. Искам да те огледам.

Имах чувството, че щом се приближа, ще ми каже още нещо, но вместо това тя извади от широкия пояс на кимоното си лула с метална чашка и дълъг бамбуков мундщук. Сложи лулата до себе си на пода, след това извади от ръкава си копринена торбичка и измъкна от нея щипка тютюн. Натъпка тютюна в лулата с малкия си пръст, кафеникаво-оранжев като печен картоф. После захапа лулата и я запали с клечка кибрит от метална кутийка.

И тогава за пръв път ме огледа отблизо. Старицата до нея въздъхна. Усещах, че съм в състояние да погледна Майка право в лицето, но ми се струваше, че от него се вдига пушек като пара от пукнатина в земята. Бях толкова любопитна да я зърна, че очите ми заживяха свой собствен живот и започнаха да се мятат насам-натам. Колкото повече виждах, толкова по-очарована бях. Кимоното й беше жълто, с обсипани с красиви зелени и оранжеви листа върбови клонки. Бе от копринен тюл, нежен като паяжина. И широкият пояс, обито, ме потресе неимоверно. И то беше от красив копринен тюл, но по-плътно наглед, в керемидено и кафяво, с втъкани златни нишки. Колкото повече гледах одеянието й, толкова повече забравях, че стоя на пръстения коридор или че се притеснявам какво е станало със сестра ми — и с баща ми и майка ми — и какво ще стане с мен самата. Всеки детайл от кимоното на тази жена бе достатъчен да ме опияни. Но после изпитах жесток шок, защото над яката на елегантното кимоно имаше лице, което така не съответстваше на дрехата, че сякаш галех котка и изведнъж виждах, че е с глава на булдог. Беше ужасно грозна жена, макар и по-млада от Леля, което не бях очаквала. Оказа се, че Майка е всъщност по-малката сестра на Леля, въпреки че двете се обръщаха една към друга с „Майко“ и „Лельо“ като всички в тази окия. В действителност не бяха родни сестри както ние със Сацу. Не бяха родени в едно семейство, а Баба бе осиновила и двете.

Бях зашеметена и хиляди мисли се блъскаха в главата ми, докато най-накрая направих това, което Леля ме бе предупредила да не правя. Погледнах Майка право в очите. И тогава тя извади лулата от устата си, при което челюстта й увисна като капак на капандура. И макар да знаех, че на всяка цена трябва отново да погледна надолу, не успях, защото особените й очи така ме изумиха с грозотата си, че не можех да сторя нищо, освен да стоя и да ги зяпам. Вместо чисто и бистро, бялото на очите й бе отвратително жълто и изведнъж си представих тоалетна, в която някой току-що е уринирал. Бяха обрамчени от червени като сурово месо клепачи, в които се бе насъбрала мътна влага, а кожата наоколо им висеше.

Сведох очи до нивото на устата й, която бе все така отворена. Лицето й бе смесица от цветове: кървавочервено като месо около очите, венците и езикът — сиви. И за да е всичко още по-ужасно, всеки от долните й зъби бе набучен във венците като в локва кръв. Дължало се на липсата на нещо в храната й през последните години, както научих впоследствие. Тогава обаче не можех да се избавя от усещането, че колкото повече я гледам, толкова повече ми заприличва на изсъхнало дърво без листа. Бях толкова смаяна от тази гледка, че, струва ми се, отстъпих крачка, изохках или издадох някак чувствата си, защото тя неочаквано попита със стържещия си глас:

— Какво гледаш, а?

— Много съжалявам, госпожо. Гледах кимоното ви — отвърнах. — Никога не съм виждала подобно нещо.

Може би точно това бе верният отговор, ако изобщо имаше такъв, защото тя издаде странен смях, който впрочем прозвуча като кашлица.

— Искаш да кажеш, че го харесваш, така ли? — каза Майка и продължи да кашля или да се смее, не знам. — А можеш ни да си представиш колко струва?

— Не, госпожо.

— Със сигурност повече, отколкото дадох за теб.

Появи се прислужницата с чая. Докато го сервираше, използвах да огледам тайно Баба. Майка бе по-скоро пухкава, с къси дебели пръсти и дебел врат, но затова пък Баба бе стара и сбръчкана. Беше поне на годините на баща ми, но изглеждаше така, сякаш цял живот досега се е варила и в крайна сметка от нея е останал отвратителен концентрат. Сивата й коса ми заприлича на оплетени копринени конци, защото под тях се виждаше кожата на главата й. И тя изглеждаше отвратителна с червените и кафявите старчески петна. Не бих казала, че се мръщеше, но устата й бе сбърчена и това бе естественото й състояние.

Тя си пое дълбоко дъх с намерението да каже нещо и когато отново го издиша, промърмори:

— Не казах ли, че не искам чай? — След тези думи изпухтя, поклати глава и попита: — На колко си години, момиченце?

— Родена е в годината на Маймуната — отговори вместо мен Леля.

— Тази глупачка готвачката е маймуна — рече Баба.

— Деветгодишна — обади се Майка. — Какво мислиш за нея, Лельо?

Леля ме заобиколи, застана пред мен и бутна главата ми назад, за да огледа лицето ми.

— Има доста вода.

— Хубави очи — каза Майка. — Видя ли ги, Бабо?

— Изглежда ми глупава — отвърна старицата. — Нямаме нужда от още една маймуна.

— О, сигурна съм, че сте права — изрече Леля. — Навярно с точно така, както казвате. Но на мен ми се струва много будно момиче, а и от тия, дето лесно се приспособяват. Личи от формата на ушите й.

— С толкова много вода — обади се Майка — вероятно ще може да надуши пожар, преди още да е започнал. Не би ли било чудесно, а, Бабо? Няма да има нужда да се тревожиш повече, че килерът с всичките ни кимона ще изгори.

Както научих, Баба се боеше от пожар повече, отколкото бирата от жаден старец.

— Така или иначе, е доста хубавичка, не мислиш ли? — добави Майка.

— В Гион има безброй хубави момичета — отвърна старицата. — Нуждаем се от умно, а не от хубаво момиче. Хацумомо е толкова хубава, пък я каква глупачка е.

След тези думи Баба се надигна с помощта на Леля и пое обратно по коридора. Като гледах тромавата походка на Леля — защото единият й хълбок бе изхвръкнал, никак не ми беше ясно на коя от двете й е по-трудно да върви. Скоро чух плъзгаща се врата да се отваря, а после да се затваря и Леля се върна.

— Имаш ли въшки, момиче? — попита ме Майка.

— Не — отвърнах.

— Ще трябва да се научиш да говориш по-любезно. Лельо, бъди така добра да оправиш косата й.

Леля повика една прислужница и я прати за ножица.

— Е, момиченце — рече Майка, — сега си в Киото. Или ще се научиш да се държиш както подобава, или ще ядеш бой. А и тук Баба е тази, която бие, тъй че ще съжаляваш. Моят съвет към теб е: работи усърдно и никога не излизай от тази окия без разрешение. Прави каквото ти казват, не създавай много неприятности и след два-три месеца може би ще започнеш да изучаваш изкуствата, които една гейша трябва да владее. Не съм те довела тук, за да си прислужница. Ще те изхвърля, ако се стигне до това.

Майка пуфтеше с лулата си и ме пронизваше с поглед. Не смеех да помръдна, докато не разреши. Зачудих се дали сестра ми не стои пред някоя друга жестока жена някъде друга де в този ужасен град. И внезапно си представих как бедната ми болна майка се надига на лакът върху постелята и се оглежда да види къде сме. Не исках Майка да забележи, че плача, но преди да измисля как да спра сълзите, те напълниха очите ми. Погледът ми се премрежи и жълтото кимоно на Майка започна да става все по-меко и по-меко, а накрая за искря. После тя издуха облак дим от лулата си и кимоното й изчезна напълно.