Мемоарите на една гейша

18

След като вече знаех кой е председателят, още същата вечер започнах да ровя из изхвърлените списания, които ми попаднаха, с надежда да науча повече за него. След седмица бях събрала такава купчина в стаята си, че Леля ме погледна, сякаш съм си загубила ума. Открих, че в доста статии се споменаваше за него, но само бегло и никоя не разкриваше нещата, които наистина исках да знам. Продължих да прибирам всяко списание, което се подаваше от кофа за боклук, докато един ден не попаднах на купчина стара хартия, завързана на пакет и захвърлена зад чайните. Сред нея имаше списание отпреди две години, в което намерих статия за компанията „Ивамура“.

Изглежда, че през април 1931-ва електрическата компания „Ивамура“ бе чествала двайсет години от създаването си. Дори сега се удивлявам, като мисля за това, но беше същия онзи месец, през който срещнах председателя на брега на Ширакава. Щях да видя лицето му във всички списания, стига да ги бях прегледала. Но вече знаех коя дата да търся и след време намерих още статии за годишнината. Повечето изрових от вехториите, изхвърлени след смъртта на старицата, която живееше в една окия през улицата.

Както научих, председателят бе роден през 1890 година, което означаваше, че въпреки посивялата му коса, когато го срещнах за пръв път, той е бил малко над четирийсет. Тогава си помислих, че е президент на незначителна фирма, но не съм била права. Компанията „Ивамура“ не беше голяма като електрическата компания „Осака“ — основния й конкурент в Западна Япония, както твърдяха всички списания. Но благодарение на прословутото си съдружие председателят и Нобу бяха много по-известни, отколкото шефовете на доста по-големи фирми. Във всички случаи компанията „Ивамура“ се смяташе за по-новаторска и имаше по-добра репутация.

На седемнайсет години председателят бе постъпил на работа в малка електрическа фирма в Осака. Не след дълго вече ръководел група, която прокарвала електричество за съоръжения във фабриките из този район. По онова време поръчките за прокарване на ток в домове и административни сгради се увеличавали и вечер Председателят разработил проект, позволяващ използването на две крушки в една фасонка. Директорът на фирмата не пожелал да го въведе в производство, тъй че през 1912-ра, на двайсет и две години, малко след като се оженил, той напуснал и си направил своя фирма.

Следващите няколко години били трудни, но през 1914-а фирмата му спечелила договор за електрифициране на нова сграда в една военна база в Осака. По онова време Нобу бил все още в армията, защото след раняването му на фронта било трудно да си намери някъде работа. Той трябвало да наблюдава работата, извършвана от новата фирма „Ивамура“. Двамата с председателя много скоро станали приятели и когато на другата година председателят му предложил работа, Нобу я приел.

Колкото повече четях за тяхното съдружие, толкова повече разбирах колко двамата си подхождат. Обикновено във всички статии имаше една и съща тяхна снимка — председателят в стилен вълнен костюм от три части с керамичната фасонка за две крушки в ръка — първото нещо, произведено от фирмата. Изглеждаше така, сякаш някой току-що му я е подал и той още не знае какво да прави с нея. Устата му бе полуотворена и зъбите му се виждаха, а той гледаше в камерата с почти заплашителен поглед, сякаш се канеше да захвърли изобретението. Нобу, напротив, стоеше до него, малко по-нисък и съсредоточен, а китката на едната му ръка беше свита в юмрук. Носеше редингот с панталон на райета. Обезобразеното му лице бе съвършено безизразно. Председателят — може би заради преждевременно посребрената коса и разликата в ръста на двамата — би могъл да е едва ли не баща на Нобу, макар да беше само две години по-възрастен. В статиите се казваше, че докато той отговарял за разширяването и развитието на фирмата, Нобу се бил наел с управлението й. Беше по-непривлекателният от двамата и се занимаваше с по-непривлекателната работа, но очевидно я вършеше толкова добре, че председателят често заявяваше публично как фирмата никога не би преживяла няколкото кризи без таланта на неговия приятел. Тъкмо Нобу бе намерил инвеститори, спасявайки фирмата от разорение в началото на двайсетте години. „Имам към Нобу дълг, който никога не ще мога да върна“, цитираха неведнъж председателя.

Минаха няколко седмици и един ден получих бележка от Мамеха да отида в дома й на следващия ден следобед. Вече бях свикнала с това, че там ме очаква специално приготвен за мен комплект безценни кимона, но когато този път започнах да се преобличам в плътно есенно кимоно — коприна в алено и жълто с окапали листа, разпилени върху златни треви, с изненада открих, че на дрехата отзад има дупка, голяма колкото да провреш два пръста. Мамеха все още не се бе прибрала, но аз грабнах кимоното и отидох да кажа на прислужницата.

— Тацуми сан, има нещо много неприятно… това кимоно е скъсано.

— Не е скъсано, госпожице. Просто трябва да се поправи. Тази сутрин госпожата го взе назаем от една окия наблизо.

— Сигурно не е видяла дупката. Пък и с моята слава, че съсипвам кимона, вероятно ще помисли…

— О, тя знае, че е скъсано — прекъсна ме Тацуми. — Всъщност и долното кимоно е скъсано, и то на същото място.

Бях вече облякла кремавото долно кимоно, затова протегнах ръка и напипах дупката на бедрото ми. Тацуми беше права.

— Миналата година една чиракуваща гейша, без да иска, го закачи на пирон — обясни Тацуми. — Но госпожата каза съвсем ясно, че иска да го облечеш.

Не разбирах смисъла на всичко това, но се облякох. Мамеха най-сетне се върна тичешком и докато си оправяше грима, аз й казах за кимоното.

— Обясних ти, че според моя план двама мъже ще са важни за бъдещето ти. Преди две седмици се запозна с Нобу. Другият досега бе извън града, но с помощта на това скъсано кимоно ти много скоро ще се срещнеш с него. Онзи борец ми даде такава невероятна идея! Нямам търпение да видя как ще реагира Хацумомо, когато ти възкръснеш от мъртвите. Знаеш ли какво ми каза тя онзи ден? Че не знае как да ми се отблагодари, задето съм те завела на турнира. И че си заслужавало усилията да отиде, за да те види колко влюбено гледаш „господин Гущера“. Сигурна съм, че ще те остави на мира, когато го развличаш. Е, може да се отбие, за да види какво става. Тъй че колкото повече говориш за Нобу в нейно присъствие, толкова по-добре — макар че не бива да споменаваш и дума за мъжа, с когото ще се срещнеш днес следобед.

Усетих, че ми става зле от тези нейни думи, въпреки че си наложих да изглеждам щастлива, защото трябва да знаете, че един мъж никога не би имал интимни отношения с гейша, която е била любовница на близък негов приятел. Един следобед малко преди това чух в банята как някаква млада жена се опитва да утеши друга гейша, която тъкмо бе научила, че новият й данна ще е съдружник на човека, за когото тя мечтаела. Докато я гледах, не ми и хрумна, че някой ден и аз мога да съм в същото положение.

— Може ли да попитам нещо, госпожо? Да разбирам ли, че част от вашия план е някой ден Нобу сан да стане мой данна?

В отговор Мамеха свали четката за гримиране и ми отправи поглед, с който, най-сериозно, би могла да спре влак.

— Нобу сан е прекрасен човек. Нима намекваш, че би се срамувала да го имаш за свой данна?

— Не, госпожо. Не исках да кажа това. Просто се чудех…

— Прекрасно. Тогава имам да ти кажа само още две неща. Първо, ти си четиринайсетгодишно момиче без каквато и да било репутация. Ще е истинско щастие, ако станеш гейша с такова положение, че Нобу сан да реши да предложи себе си за твой данна. Второ, досега той не е открил гейша, която да хареса достатъчно, за да я вземе за любовница. Ако ти си първата, очаквам от теб да си много поласкана.

Толкова се изчервих, че можех едва ли не да пламна. Мамеха беше съвсем права. Каквото и да излезеше от мен в бъдеще, щях да съм щастлива дори да привлека вниманието на мъж като Нобу. Ако той бе недостижим, то колко по-недосегаем трябва да бе председателят. Откакто го намерих отново на турнира по сумо, бях започнала да мисля за всички възможности, които животът ми предлагаше. Но след казаното от Мамеха почувствах, че си проправям мъчително път през океан от скръб.

Облякох се бързо и Мамеха ме поведе към една окия, в която бе живяла допреди шест години — до момента, в който си беше извоювала независимостта. На вратата ни посрещна възрастна прислужница. Тя облиза устни, поклати глава и каза:

— Позвънихме в болницата. Днес докторът си тръгва в четири. А вече е три и половина.

— Ще му телефонираме, преди да тръгнем, Кадзуко сан — отвърна Мамеха. — Сигурна съм, че ще ме изчака.

— Надявам се. Ще бъде ужасно да остави горкото момиче да кърви.

— Кой кърви? — попитах разтревожена, но прислужницата само ме погледна и въздъхна, а после ни поведе по стълбата към претъпкан коридор на горния етаж. В пространство с размерите на две татами се оказахме не само ние с Мамеха и прислужницата, а и три млади жени и висока и слаба готвачка с колосана престилка. Всички ме погледнаха сериозно, с изключение на готвачката — тя преметна през рамо хавлиена кърпа и започна да точи нож от ония, с които режат главата на рибата. Почувствах се като току-що доставено парче риба тон, защото вече си давах сметка, че аз съм тази, която ще кърви.

— Мамеха сан… — изрекох.

— Слушай, Саюри. Знам какво се каниш да кажеш — заяви тя, което беше интересно, защото самата аз нямах идея какво се каня да кажа. — Преди да стана твоя по-голяма сестра, не ми ли обеща да правиш точно каквото ти казвам?

— Ако знаех, че то включва и отрязването на черния ми дроб…

— Никой не се кани да ти отреже черния дроб — каза готвачката с тон, който целеше да ме успокои, но не успя.

— Саюри, само малко ще порежем кожата ти — каза Мамеха. — Точно толкова, че да отидеш в болницата и да са срещнеш с един лекар. Нали ти споменах за въпросния мъж? Той е лекар.

— Не може ли да се престоря, че ме боли стомах? Казах го най-сериозно, но, изглежда, решиха, че съм се пошегувала остроумно, защото всички, дори и Мамеха, се разсмяха.

— Саюри, ние най-искрено ти мислим доброто — каза тя. — Просто трябва да направим така, че да ти потече малко кръв. Толкова, че докторът да прояви желание да те прегледа.

Готвачката приключи бързо с точенето на ножа и застана пред мен с такова спокойствие, сякаш щеше да ми помогне за грима — с изключение на това, че, о, господи, държеше нож.

Кадзуко, възрастната прислужница, която ни въведе, дръпна с две ръце яката ми. Усетих, че ме обзема паника, но за щастие Мамеха я спря:

— Ще порежем крака й.

— Не, не кракът — възпротиви се Кадзуко. — Вратът е много по-еротичен.

— Моля те, Саюри, обърни се и покажи на Кадзуко дупката на кимоното си. — Изпълних каквото ми каза и тя продължи: — Е, Кадзуко сан, как ще обясниш това, ако раната не е на крака, а на врата?

— Каква е връзката между двете? — удиви се Кадзуко. — Тя е със скъсано кимоно и има рана на врата.

— Не знам какво все дрънка Кадзуко — обади се готвачката. — Я, Мамеха сан, просто ми кажете къде да режа и аз ще го направя.

Би трябвало да се зарадвам да чуя това, но някак си не успявах.

Мамеха изпрати една от младите прислужници за червена пръчица — от онези, с които нюансирахме цвета на червилото, — а сетне я промуши през дупката в кимоното, драсна черта високо горе на бедрото ми и обясни на готвачката:

— Трябва да срежеш точно тук, на това място.

Отворих уста, но преди да издам глас, Мамеха ми каза:

— Легни и мирувай. Ако ни бавиш още, много ще се ядосам.

Ще излъжа, ако кажа, че исках да се подчиня, но, естествено, нямах избор. Тъй че легнах на чаршаф, проснат върху дървения под, и затворих очи, а Мамеха вдигна кимоното ми и разголи хълбока.

— Помни, че ако е нужно раната да е по-дълбока, винаги можеш да повториш — каза Мамеха. — Първо резни съвсем плитко.

Щом усетих върха на ножа, прехапах устни. Боя се, че може и да съм изплакала тихичко, макар че не съм сигурна. Във всеки случай, усетих бодване, а после Мамеха каза:

— Не, не толкова плитко. Ти резна само най-горния слой кожа.

— Прилича на устни — каза Кадзуко на готвачката. — Драснали сте чертата точно в средата на червено петно и изглежда като две устни. Докторът ще се посмее.

Мамеха се съгласи с нея и след като готвачката я увери, че ще намери мястото, изтри грима. След миг отново усетих натиска на ножа.

Никога не съм можела да понасям спокойно вида на кръв.

Спомняте си как припаднах в деня, когато си срязах устната и срещнах господин Танака. Тъй че можете да си представите как се почувствах, когато се обърнах и видях струйката кръв, виеща се надолу по крака ми към кърпата, която Мамеха държеше от вътрешната страна на бедрото ми. При тази гледка изпаднах в такова състояние, че не помня какво стана после — нито как са ме качили на рикшата, нито как сме пътували, докато не наближихме болницата и Мамеха не разклати главата ми, за да ме върне в съзнание.

— Сега слушай! Знам, че хиляди пъти си чувала, че задачата ти като чиракуваща гейша е да печелиш вниманието на други гейши, защото тъкмо те ще ти помагат в кариерата, и че не е нужно да се вълнуваш какво мислят мъжете. Е, забрави всичко това! На теб то няма да ти свърши работа. Как то вече ти казах, бъдещето ти зависи от двама мъже и след, малко ще се срещнеш с единия от тях. Трябва да му направиш нужното впечатление. Слушаш ли ме?

— Да, госпожо, всяка дума — измърморих.

— Като те попита как си порязала крака си, отговорът е, че си вървяла към тоалетната и си паднала на нещо остро. Дори не знаеш какво е било, защото си припаднала. Добави каквито искаш подробности, но се старай да звучиш много детински. И се преструвай на безпомощна. Покажи ми сега как ще го направиш.

Аз отпуснах глава назад и извъртях очи. Точно така, мисля, се чувствах, но тя не беше никак доволна.

— Не казах да се държиш като умряла. А като безпомощна. Ето така…

И тя погледна като в унес, сякаш не можеше да реши накъде да насочи поглед, и сложи ръка на бузата си, готова всеки момент да припадне. Накара ме да повтарям това, докато не остана доволна. Започнах представлението още щом возачът на рикшата ми помогна да стигна до входа на болницата. Мамеха вървеше до мен и подръпваше оттук-оттам кимоното ми, за да е сигурна, че изглеждам все така привлекателна.

Влязохме през люлеещата се дървена врата и попитахме за доктора. Мамеха поясни, че ни очаквал.

Накрая една сестра ни поведе по дълъг коридор към прашна стая с дървена маса и сгъваем параван, които скриваше прозорците. Докато чакахме, Мамеха свали кърпата, увита около бедрото ми, и я изхвърли в кошчето за боклук.

— Помни, Саюри — почти съскаше тя, — искаме в очите на доктора да си възможно най-невинна и безпомощна. Легни и се постарай да изглеждаш безсилна.

Не ми беше трудно да го постигна. След миг вратата се отвори и в стаята влезе доктор Рак. Разбира се, това не беше истинското му име, но ако го бяхте видели, сигурна съм, че то веднага щеше да ви дойде наум, защото раменете му бяха присвити, а лактите му така стърчаха, че колкото и да се стараеше, едва ли би могъл да имитира по-успешно рак. Дори вървеше с едното рамо напред, досущ като рак. Имаше мустаци и много се зарадва, че вижда Мамеха, макар да го изрази повече с изненада в погледа, отколкото с усмивка на лицето.

Доктор Рак бе делови и педантичен човек. Когато затваряше вратата, най-напред завъртя дръжката, така че езичето да издаде звук, а после я натисна за всеки случай, за да е сигурен, че се е затворила. След това извади от джоба на сакото си кутия и я отвори много внимателно, сякаш ако не внимаваше, можеше да разсипе нещо. Но в кутията имаше всичко на всичко друг чифт очила. Той ги смени с тези на носа си, прибра кутията в джоба си и приглади с ръце сакото си. Накрая погледна към мен и кимна енергично, при което Мамеха каза:

— Съжалявам, че ви обезпокоявам, докторе. Но Саюри има такова светло бъдеще пред себе си, а ето че я сполетя нещастието да си пореже крака! Пред вероятността от белези, инфекции и подобни си помислих, че вие сте единственият, който може да я лекува.

— Точно така — каза доктор Рак. — А сега нека да погледна раната.

— Боя се, че на Саюри й прималява при вида на кръв. По-добре ще е навярно, ако тя се обърне и ви даде възможност да погледнете мястото. Раната е отзад на бедрото.

— Разбирам чудесно. Може би ще бъдете така добра да я помолите да легне по корем на масата за прегледи.

Не можах да разбера защо сам не ме помоли, но за да изглеждам покорна, изчаках да го чуя от Мамеха. После докторът вдигна дрехата ми почти до основата на бедрата, донесе парче плат и някаква миризлива течност, с която намаза мястото, и каза:

— Саюри сан, би ли била така добра да ми кажеш как се получи тази рана?

Пресилено си поех дълбок дъх, като продължавах да се старая да изглеждам колкото се може по-немощна, и започнах:

— Ами, много ми е неудобно, но истината е, че… този следобед пих доста чай…

— Саюри тъкмо започна своето чиракуване — вметна Мамеха. — Представях я из Гион. И всеки, естествено, настояваше да я покани на чай.

— Да, мога да си представя — каза докторът.

— Така или иначе — продължих аз, — изведнъж почувствах, че трябва да… ами, нали знаете…

— Прекаленото пиене на чай може да доведе до остра необходимост да се облекчи мехурът — поясни докторът.

— О, благодаря. Всъщност „остра необходимост“ е меко казано, защото се боях, че още миг, и всичко ще започне да ми изглежда жълто, ако разбирате какво имам предвид…

— Просто кажи на доктора какво се случи, Саюри — намеси се Мамеха.

— Съжалявам. Исках да кажа, че трябваше незабавно да използвам тоалетната… толкова незабавно, че когато най-сетне се добрах дотам… борех се с кимоното и трябва да съм загубила равновесие. Паднах и кракът ми се натъкна на нещо остро. Дори не разбрах какво беше. Изглежда, съм припаднала…

— Цяло чудо, че не си си изпразнила мехура, когато си загубила съзнание — каза докторът.

През цялото това време лежах по корем с навирена глава от страх да не си размажа грима и разказвах, а докторът ме гледаше в гръб. Но след тази негова забележка погледнах през рамо Мамеха. За щастие, тя мислеше по-бързо от мен и поясни:

— Саюри иска да каже, че е загубила равновесие когато се е опитала да се изправи отново от клекнало положение.

— Разбирам — отвърна докторът. — Порязването е станало на много остър предмет. Може би си паднала на стъкло или парче метал.

— Да, наистина, усетих, че беше много остро — потвърдих. — Остро като нож.

Доктор Рак не каза нищо повече, а проми раната, сякаш искаше да провери до каква степен може да я накара да боли, а сетне използва още от миризливата течност, за да отмие засъхналата надолу по крака ми кръв. Накрая заключи, че раната не се нуждае от нищо повече освен мехлем и бинт и ми обясни какво да правя през следващите няколко дни. После пусна надолу кимоното ми, свали си очилата така, сякаш можеше да ги счупи, ако се отнасяше с тях прекалено грубо, и каза:

— Съжалявам, че си съсипала такова красиво кимоно. Но наистина съм много щастлив, че се запознах с теб. Мамеха сан знае, че винаги се интересувам от нови лица.

— О, не, удоволствието е мое, докторе — отвърнах.

— Може би ще те видя скоро някоя вечер в чайната „Ичирики“.

— Да ви призная, докторе — намеси се Мамеха, — Саюри е един вид… специална собственост. Сигурна съм, че можете да си представите. Тя и без това вече има твърде много почитатели, затова, доколкото е възможно, я държа настрана от „Ичирики“. Бихме ли могли вместо това да ви навестим в чайната „Ширае“, да речем?

— Да, би било чудесно — отвърна доктор Рак. След което мина през целия ритуал по смяна на очилата, за да погледне и тефтерче, което извади от джоба си. — Ще бъда там… Момент, да проверя… след две вечери. Надявам се да ви видя.

Мамеха го увери, че ще се отбием, и ние си тръгнахме.

В рикшата на връщане към Гион Мамеха ми каза, че съм се справила отлично.

— Но, Мамеха сан, аз не направих нищо!

— Ооо? Как тогава ще обясниш онова, което видяхме на челото му?

— Не видях нищо освен дървената маса под носа си.

— Нека просто кажем, че докато почистваше кръвта от крака ти, по челото на доктора бяха избили капки пот, сякаш бе посред лятна жега. А в стаята дори не беше топло, нали?

— Мисля, че не.

— Добре тогава! — отсече Мамеха.

Наистина не бях сигурна за какво говори, нито пък изобщо каква е била целта й да ме заведе и запознае с доктора, но не можех току-така да я попитам, защото тя вече бе дала да се разбере, че няма да ми разкрие плана си. После, точно когато рикшата минаваше по моста Шиджо в посока на Гион, Мамеха спря на средата на някаква история, която разказваше, и възкликна:

— Знаеш ли, Саюри, че очите ти са наистина изумително красиви на фона на това кимоно. Червеното и жълтото… от тях очите ти блестят като сребро! Боже мой, не мога да повярвам, че по-рано не съм се сетила. — И тя извика на возача: — Отминахме. Спри тук, моля.

— Казахте ми Томинага-чо в Гион, госпожо. Не мога да, спра на средата на моста.

— Или ни свали веднага, или иди до края, а после ни върни пак тук. Честно казано, не виждам много смисъл в това.

Рикшата спря и двете слязохме. Покрай нас гневно зазвъняха велосипедисти, но Мамеха изобщо не им обърна внимание. Мисля, че бе толкова уверена в мястото си на този свят, че не би могла да си представи как ще затрудни някого с такава дреболия като да задръсти уличното движение. Без изобщо да бърза, тя заизважда монета по монета от копринената си кесия, докато събра точната сума, и плати на возача. После ме поведе назад по моста — натам, откъдето бяхме дошли.

— Отиваме в студиото на Учида Косабуро — обяви тя. — Той е велик художник и ще хареса очите ти, сигурна съм. Понякога е малко… налудничав, така да се каже. А в студиото му е страхотна бъркотия. Може би ще му трябва време да забележи очите ти, но ти направи така, че да ги види.

Последвах Мамеха по страничните улици. Стигнахме до тясна алея, в края на която имаше миниатюрна яркочервена шинтоистка портичка, притисната плътно между две къщи. След като влязохме, минахме между няколко малки храма пред каменна стълба, водеща нагоре през пищно обагрени от есента дървета. От този усоен малък тунел лъхаше хладен повей. Изпитах чувството, че влизам в съвършено друг свят. Чух шум, който ми напомни за плисък на вълни, но се оказа, че един мъж с гръб към нас смита с метла водата от най-горното стъпало.

— О, Учида сан! — извика Мамеха. — Нямате ли прислужница, която да ви чисти?

Мъжът горе бе огрян от слънцето, тъй че когато се обърна и погледна към нас, се усъмних дали вижда нещо повече от фигури под дърветата. Аз обаче го виждах добре и той изглеждаше много особено. В ъгъла на устата му имаше огромна брадавица като остатък от храна, а веждите му бяха толкова гъсти, че изглеждаха като гъсеници, полазили надолу от косата му и заспали над очите. Всичко у този човек беше в безпорядък — и посивялата му коса, и кимоното, с което сякаш бе спал.

— Кой е там? — попита той.

— Учида сан! Нима след всички тези години все още не разпознавате гласа ми?

— Ако се опитваш да ме вбесиш, която и да си ти, започваш добре. Не съм в настроение за натрапници. Ще хвърля тази метла по теб, ако не кажеш коя си.

Изглеждаше толкова сърдит, че не бих се удивила, ако отхапеше брадавицата в ъгъла на устата си и я изплюеше срещу ни. Но Мамеха тръгна нагоре по стълбата и аз я последвах, като внимавах да съм зад гърба й, та метлата да удари нея.

— Така ли поздравявате посетителите си, Учида сан? — каза Мамеха, като излезе на светлината.

Учида я погледна.

— Значи това си била ти. Защо не можеш като всеки друг просто да кажеш коя си? На, вземи метлата и премети стълбите. Никой не влиза в дома ми, докато не съм запалил благовония. Още една от мишките ми умря и вътре мирише като в ковчег.

На Мамеха, види се, й беше забавно. Тя го изчака да се прибере и опря метлата на едно дърво.

— Имала ли си някога цирей? — пошепна ми. — Когато работата не му спори, изпада в отвратително настроение, Трябва да го накараш да избухне, точно както пукаш цирей, за да се успокои. Ако не му дадеш някакъв повод да се ядоса, започва да пие и става още по-лошо.

— Мишки ли отглежда? — пошепнах и аз. — Каза, че още една от мишките му била умряла.

— Господи, не. Не си прибира тубичките с туш и мишките идват да ги гризат, а после умират отровени. Подарих му кутия да си слага туша в нея, но той не я използва.

Точно тогава вратата се отвори наполовина — Учида я блъсна, но веднага се скри вътре. Двете с Мамеха се събухме по чорапи. Домът му представляваше една-единствена голяма стая — като в селска къща. В дъното горяха благовония, но все още нямаше резултат, защото вонята на умряла мишка ме блъсна така, сякаш някой ми натика глина в носа. Беше по-разхвърляно, отколкото стаята на Хацумомо, когато бе в най-голям безпорядък. Навред имаше дълги четки — някои счупени, други изгризани, и големи дървени дъски с недовършени картини. Насред това бе просната неоправена постеля с петна от туш по чаршафите. Помислих си, че и самият стопанин е на такива петна, и когато се обърнах да видя дали съм права, той ми викна:

— Какво гледаш?

— Учида сан, позволете да ви представя по-малката си сестра Саюри. Измина с мен целия път от Гион заради честта да се запознае с вас.

Целият път от Гион не беше кой знае колко дълъг, но, така или иначе, аз коленичих на рогозките и минах през ритуала на поклона и молбата за неговото снизхождение, въпреки че не бях сигурна дали е чул и дума от това, което Мамеха му каза.

— До обяд денят ми бе отличен — каза той. — А после виж какво стана! — Пресече стаята и вдигна една дъска. На нея бе закачена с карфици рисунка на жена в гръб, погледнала на страни, и с чадър в ръка. Само че очевидно котка бе стъпила в туш, а после бе минала през картината, оставяйки прекрасно оформени следи от лапи. Самото животно спеше, свито на кълбо върху купчина мръсни дрехи. — Донесох котарака заради мишките и на, гледай! — продължи. — Решил съм да го изхвърля.

— Но отпечатъците от лапите са просто прекрасни — каза Мамеха. — Според мен правят картината още по-хубава. Какво мислиш, Саюри?

Не бях склонна да коментирам, защото Учида изглеждаше много разстроен от думите й. Но след миг разбрах, че тя Се опитва да „спука цирея“ и с най-ентусиазирания си глас казах:

— Удивена съм колко очарователни са отпечатъците от лапите! Мисля, че котката е своего рода художник.

— Знам защо не обичате котарака — обади се отново Мамеха. — Завиждате на таланта му.

— Да завиждам? Аз? — извика Учида. — Този котарак не е художник. А демон, ако изобщо е нещо!

— Извинете ме, Учида сан — отвърна Мамеха. — Точно така е, както казвате. Но кажете, нима наистина искате да изхвърлите картината? Защото тогава за мен ще е удоволствие да я притежавам. Ще изглежда великолепно в дома ми, нали, Саюри?

Като чу това, Учида дръпна рисунката от дъската и попита:

— Харесваш я, така ли? Добре, ще ти направя от нея два подаръка! — И той я скъса надве и й подаде парчетата с думите: — Ето ти единия! Ето ти и другия! А сега се махай!

— Така ми се иска да не бяхте правили това. Мисля, че беше най-хубавото нещо, излязло някога изпод четката ви.

— Вън!

— О, Учида сан, как бих могла да си тръгна! Не бих била ваша приятелка, ако преди това не пооправя тук.

Тогава самият Учида изхвръкна бесен навън, като остави вратата широко отворена. Видяхме го как ритна метлата, а после се подхлъзна и едва не падна надолу по мокрите стъпала. Следващия половин час двете оправяхме студиото му. Учида се върна в малко по-добро настроение, както бе предположила Мамеха. Все още не беше в разположение на духа, което бих нарекла весело, а и имаше навика да дъвче брадавицата си, от което изглеждаше разтревожен. Мисля, че му беше неудобно, задето се бе държал така, защото не поглеждаше никоя от нас в очите. Скоро стана ясно, че изобщо няма да забележи очите ми, тъй че Мамеха се обърна към него и каза:

— Не намирате ли, че Саюри е най-прекрасното създание? Направихте ли си поне веднъж труда да я погледнете?

Беше постъпка на крайно отчаяние, но Учида само ми метна светкавичен поглед, сякаш отмахна трошичка от масата. Мамеха изглеждаше много разочарована. Следобедната светлина започваше да гасне бавно, затова станахме да си вървим. Тя се сбогува набързо, от приличие. Когато излязохме на площадката, не се сдържах и спрях да се насладя на залеза, който обагряше небето зад далечните хълмове в охра и розово. Беше изумителен като най-прекрасното кимоно и дори го превъзхождаше, защото, колкото и приказно красиво да е едно кимоно, ръцете ти не биха засияли в оранжево от светлината му. А на залеза ръцете ми изглеждаха като потопени в някаква дъга. Вдигнах ги и дълго ги гледах.

— Мамеха сан, вижте — извиках й, но тя помисли, че говоря за залеза и го погледна равнодушно.

Учида стоеше замръзнал на вратата. Лицето му беше съсредоточено, едната му ръка разчесваше кичур посивяла коса. Но той не гледаше към залеза. Гледаше към мен.

Ако сте виждали известната картина с туш на Учида Косабуро — млада жена в кимоно, която стои като в екстаз, а очите й сияят… От самото начало той твърдеше, че идеята му хрумнала от видяното онзи следобед. Всъщност не му вярвам. Не мога да си представя, че в основата на такава прекрасна картина може да е момиче, загледано глупаво в ръцете си на фона на залеза.