Мемоарите на една гейша

22

По онова време от своя живот дори не знаех къде е Хаконе, макар скоро да научих, че е в източната част на Япония на доста голямо разстояние от Киото. През остатъка от седмицата обаче изпитвах много приятно усещане за значимост, като си напомнях, че важен и известен човек ме е поканил да пътувам от Киото, за да присъствам на приема му. Всъщност едва сдържах възбудата си, когато най-сетне настаних на мястото си в приятен второкласен вагон, придружавана от господин Ичода — майстора по обличане на кимона. Той седна откъм пътеката, за да е готов да обезкуражи всеки, опитал се да ме заговори. Преструвах се, че си убивам времето, четейки списание, но всъщност само прелиствах страниците, защото бях заета да наблюдавам с крайчец на окото си как хората по пътеката забавят крачка, за да ме разгледат. Открих, че вниманието ми харесва, но когато малко подир обяд пристигнахме в Шидзуока и аз застанах на перона да чакам влака за Хаконе, изведнъж усетих нещо неприятно да се надига у мен. Цял ден го бях пъдила от съзнанието си, но сега съвършено ясно видях себе си по друго време, на друг перон, да тръгвам на друг път — този с господин Бекку — в деня, когато двете със сестра ми бяхме отведени от дома. Срам ме е да си призная какви усилия бях полагала през годините да не мисля за Сацу, за татко и мама, за нашата залитаща къща на крайбрежните скали. Бях като дете с чувал на главата. Единственото, което бях виждала ден след ден, бе Гион, до степен да започна да мисля, че той с всичко, единственото нещо, което има значение на този свят. А това, естествено, нямаше как да не ме накара да се замисля за някогашния мой живот. Тъгата е много странно нещо — ние сме толкова безпомощни пред нея. Тя е като прозорец, отварящ се, когато му скимне. Стаята изстива, но не можем да направим нищо — само треперим. С всеки изминал път обаче прозорецът се отваря все по-малко и по-малко и някой ден се питаме изумени какво е станало с него.

Късно на другата сутрин една от колите на барона ме взе от малката странноприемница с изглед към планината Фуджи и ме откара в лятното му имение на брега на езеро сред красива гора. Когато спряхме на кръглата алея за коли и аз слязох в пълното си одеяние на чиракуваща гейша от Киото, много от гостите се извърнаха да ме видят. Сред тях забелязах и жени — някои в кимона, други в европейски дрехи. По-късно разбрах, че повечето са гейши от Токио, защото бяхме само на няколко часа път с влак от столицата. После се появи и самият барон — излезе по пътека от гората с няколко други господа.

— Гледайте, ето какво очаквахме всички! — извика той. — Това очарователно същество е Саюри от Гион, която някой ден ще е може би „великата Саюри от Гион“. Мога да ви уверя, че никъде няма да срещнете очи като нейните. А как само се движи… Поканих те тук, Саюри, за да могат всички мъже да те видят. Така че имаш важна задача. Трябва да се разхождаш — из къщата, долу край езерото, в гората, навсякъде! А сега, заеми се за работа!

Тръгнах из имението, както ме помоли баронът, минах край натежалите от цветове вишни, като ту тук, ту там се покланях на гостите и внимавах да не се издам, че се оглеждам за председателя. Почти не напредвах, защото през няколко крачки все ме спираше някой мъж и казваше нещо от рода на: „Боже мой! Чиракуваща гейша от Киото!“ После изваждаше фотоапарата си и караше някой да го снима с мен или ме завеждаше до беседката за любуване на луната на брега на езерото или другаде, за да ме покаже на приятелите си — както би постъпил може би с праисторическо същество, което е хванал с мрежа. Мамеха ме беше предупредила, че всички ще се възхищават на външността ми, защото няма нищо сравнимо с чиракуваща гейша от Гион. Вярно, че в по-добрите квартали на гейши в Токио, като Шимбаши и Акасака, ако едно момиче се готви за дебюта си, трябва да усъвършенства различните изкуства. Но по онова време много от токийските гейши бяха с твърде модерно мислене и затова някои се разхождаха из имението на барона в европейски дрехи.

Приемът, изглежда, нямаше край. По средата на следобеда аз почти загубих надежда да намеря председателя. Влязох в къщата, за да открия местенце да си почина, но щом прекрачих в преддверието, се вцепених. Видях го да излиза от една стая с татами — разговаряше с някакъв човек. Двамата се сбогуваха, а след това той се обърна към мен.

— Саюри! Как успя баронът да те подмами да изминеш целия този път от Киото? Дори не подозирах, че се познавате.

Знаех, че трябва да сваля очи от него, но беше трудно, като да вадиш пирони от стена. Когато най-сетне успях да го сторя, се поклоних и отвърнах:

— Мамеха сан ме изпрати на свое място. Толкова се радвам, че имам честта да ви видя, господин председател.

— Да, и аз се радвам да те видя. Можеш да ми кажеш мнението си за едно нещо. Ела да видиш подаръка, който съм донесъл на барона. Изкушавам се да си тръгна, без да му го дам.

Последвах го в стаята с татами, изпитвайки чувството, че ме дърпат като хвърчило на конец. Бях тук, в Хаконе, далеч от всичко, което някога съм знаела и познавала, и прекарвах броени мигове с мъжа, за когото единствено бях мислила непрекъснато. Това ме изумяваше. Той вървеше пред мен и аз се удивлявах от това колко леко се движи в шития по поръчка вълнен костюм. Забелязвах подутините на прасците му и дори вдлъбнатината ниско на гърба му, наподобяваща мястото, откъдето корените на дървото се разклоняват. Той взе нещо от масата и ми го подаде да го видя. В първия момент помислих, че е инкрустирано златно блокче, но се оказа антична кутия за тоалетни принадлежности. Купил я беше за барона. Била направена, както председателят обясни, от Агата Генроку — майстор от епохата Едо. Имаше формата на възглавница и бе от лакирано в златисто дърво с черни фигури на летящи жерави и подскачащи зайци. Той я постави в ръката ми — беше толкова изумителна, че дъхът ми спря, докато я разглеждах.

— Мислиш ли, че баронът ще я хареса? Открих я миналата седмица и веднага се сетих за него, но…

— Нима е възможно да се съмнявате, че няма да я хареса?

— О, този човек има всевъзможни колекции. Нищо чудно да му се стори треторазредна дреболия.

Уверих го, че никой не би и помислил подобно нещо, и му върнах кутийката. Той я загърна в парче коприна, завърза я с панделка и кимна към вратата да го последвам. В преддверието му помогнах да се обуе. Докато направлявах с пръсти крака му в обувката, се улових да си въобразявам, че сме прекарали заедно следобеда, а ни очаква и една дълга вечер. Мисълта ме хвърли в такова състояние, че не знам колко време мина, преди да дойда на себе си. Председателят не показа с нищо, че губи търпение, но аз така се притесних, че докато мушна крака в своите окобо, мина повече време, отколкото бе редно.

Той ме поведе по пътека към езерото. Открихме там барона, седнал на рогозка под цъфнала вишна в компанията на три токийски гейши. Всички станаха, макар че баронът се позатрудни. Лицето му бе цялото на червени петна от алкохола, сякаш някой дълго-дълго го е налагал с пръчка.

— О, господин Председател! — извика той. — Толкова съм щастлив, че дойдохте на моя прием. Нали знаете, че винаги се радвам да ви видя тук? Тази ваша корпорация не престава да се разраства, не е ли така? Каза ли ви Саюри, че Нобу беше на моето парти миналата седмица?

— Чух всичко от Нобу, който, не се съмнявам, се е държал както винаги.

— Така е — отвърна баронът. — Много особен малък човек, нали?

Не знам какво си мислеше, защото баронът бе по-млад от Нобу. Забележката, види се, не се понрави на председателя и той присви очи.

— Искам да кажа — поде баронът, но председателят го прекъсна:

— Дойдох да ви благодаря и да се сбогувам, но преди това имам нещо за вас. — И му подаде кутийката.

Баронът бе твърде пиян, за да може да развърже копринената панделка, и подаде пакетчето на една от гейшите да му помогне.

— Какво великолепно нещо! — възкликна той, като видя подаръка. — Нали всички мислите така? Погледнете я. О, тя е може би по-прекрасна от изумителното същество до вас господин председател. Познавате ли Саюри? Ако ли не, позволете да ви я представя.

— О, двамата със Саюри се познаваме добре — отвърна председателят.

— Колко добре, господин президент? Достатъчно, за да ви завиждам ли? — Баронът се засмя на шегата си, но останалите замълчахме. — Във всеки случай този щедър подарък ме подсеща, че имам нещо за теб, Саюри. Но не мога да ти го дам, преди тези гейши да са си отишли, защото ще започнат да искат по едно и за себе си. Тъй че трябва да останеш след всички гости.

— Баронът е много мил — казах, — но наистина не бих искала да досаждам.

— Виждам, че си научила отлично от Мамеха как да казваш „не“ на всичко. Просто ме чакай в централното преддверие, след като гостите се разотидат. Вие ще ми помогнете и ще я убедите, господин председател, докато тя ви изпраща до колата.

Сигурна съм, че ако не беше толкова пиян, щеше да се сети сам да изпрати своя гост. Но двамата мъже се сбогуваха и аз последвах председателя към къщата. Докато шофьорът му държеше вратата, аз се поклоних и му благодарих за добрината. Той понечи да се качи, но спря.

— Саюри — започна, но сякаш се поколеба как да продължи. — Какво ти каза Мамеха за барона?

— Не кой знае колко, господине. Или поне… не съм сигурна какво имате предвид.

— Добра ли сестра е за теб Мамеха? Казва ли ти неща, които трябва да знаеш?

— О, да, господин председател. Мамеха ми помага повече, отколкото бих могла да изразя.

— Е, на твое място бих бил нащрек, ако човек като барона иска да ми подари нещо.

Не можех да измисля какво да отговоря, затова казах нещо от рода, че баронът е твърде мил, задето изобщо се сеща за мен.

— Да, много мил, сигурен съм. Просто се пази — каза той, като ме гледаше втренчено известно време, а след това се качи в колата.

През следващия час се разхождах сред няколкото останали гости, като отново и отново си припомнях всичко, казано ми от председателя по време на кратката ни среща. И вместо да се чувствам обезпокоена от предупрежденията му, изпитвах радостна възбуда, че е разговарял толкова дълго с мен. Всъщност в съзнанието ми изобщо нямаше местенце за мисълта относно срещата с барона, докато най-сетне не открих, че стоя сама в преддверието сред гаснещата светлина на деня. Позволих си волността да седна на колене в близката стая с татами, откъдето можех да се любувам на природата през прозореца.

Минаха десет-петнайсет минути и баронът най-сетне се появи в преддверието. Щом го зърнах, едва не ми призля от тревога, защото беше само по памучен халат. В едната си ръка държеше хавлиена кърпа и бършеше с нея дългите черни косми по лицето си, които той смяташе за брада. Очевидно беше току-що излязъл от банята. Станах и му се поклоних.

— Знаеш ли, Саюри, какъв съм глупак! — каза ми. — Твърде много пих. — Това поне беше истина. — Забравих, че ме чакаш! Надявам се да ми простиш, като видиш какво съм приготвил за теб.

После тръгна по коридора към вътрешността на къщата, очевидно надявайки се да го последвам. Но аз не помръднах от мястото си, като си припомнях думите на Мамеха, че малко преди своето мидзуаге чиракуващата гейша е като сервирано на масата блюдо.

Баронът спря и каза:

— Ела с мен.

— О, бароне, наистина не бива. Позволете ми, моля ви, да изчакам тук.

— Имам нещо, което искам да ти дам. Просто ела с мен, седни и не бъди глупачка.

— О, бароне, не мога да не бъда глупачка, защото съм точно такава!

— Утре ще си отново под зоркото око на Мамеха, не е ли така? Но тук никой не те следи.

Ако в този момент имах поне малко здрав разум, щях да му благодаря, че ме е поканил на прекрасния си прием, и да му кажа колко съжалявам, че ще го затрудня, като се възползвам от една от колите му да се върна в странноприемницата. Само че всичко беше като в някакъв сън… Предполагам, че бях изпаднала в шок. Единственото, за което си давах сметка, бе, че умирам от страх.

— Ела при мен, докато се облека — настоя той. — Изпи ли много саке днес следобед?

Последва дълъг-дълъг миг. Съзнавах, че лицето ми е съвършено безизразно и че просто виси на главата ми.

— Не, господине — успях най-сетне да изрека.

— Така и предполагах. Ще ти дам колкото искаш. Ела.

— Бароне, моля ви, абсолютно сигурна съм, че ме чакат в странноприемницата.

— Чакат ли те? Кой те чака?

Не отговорих.

— Попитах кой те чака. Не разбирам защо е нужно да се държиш така. Искам да ти дам нещо. Или може би да ида да ти го донеса, а?

— Много съжалявам — отвърнах. Той само ме зяпна.

— Почакай тук — рече най-сетне и тръгна навътре. След малко се появи с плосък пакет от ленена хартия. Нямаше защо да се взирам, за да разбера, че е кимоно.

— Е, след като държиш да се правиш на глупачка, сам ти донесох подаръка. Така по-добре ли се чувстваш?

Отново повторих колко съжалявам.

— Забелязах как се възхищаваше на това кимоно онзи ден. Бих искал да го имаш.

Той постави пакета на масата, отвърза връзките и разтвори хартията. Мислех си, че е кимоното с изглед от Кобе, и да си призная, хем се надявах да е то, хем се притеснявах, защото нямах представа какво ще правя с тази великолепна дреха и как ще обясня на Мамеха, че баронът ми я е подарил. Но когато разтвори хартията, видях разкошна тъмна тъкан с лакирани нишки и сребриста бродерия. Баронът хвана кимоното за раменете и го вдигна. Било музейна собственост, както ми обясни, изработено през шейсетте години на деветнайсети век за племенницата на последния шогун Тогугава Йошинобу. Рисунъкът представляваше летящи сребърни птици на фона на нощно небе и загадъчен пейзаж — тъмни дървета и скали, възправящи ръст от полите на дрехата нагоре.

— Трябва да дойдеш с мен и да го премериш. Е, не бъди глупачка! Имам твърде голям опит в завързването на обито. После ще ти облечем пак твоето и никой няма да разбере.

Бих била щастлива да разменя подаръка на барона срещу някакъв начин да се измъкна от ситуацията. Но той бе толкова властен човек, че дори Мамеха не можеше да не му се подчинява. Щом тя не успяваше да отклони желанията му, как бих могла да го сторя аз? Усетих, че той започва да губи търпение. Бог ми е свидетел, че наистина се бе държал много мило с мен през месеците след моя дебют, като ми бе позволил да го обслужвам по време на хранене и като разреши на Мамеха да ме вземе със себе си на приема му в Киото. А ето че отново проявяваше добрина, дарявайки ме с изумително красиво кимоно.

Мисля, че най-сетне стигнах до заключението, че нямам друг избор, освен да му се подчиня и да платя последствията, каквито и да са те. Сведох очи, обзета от срам, и в същото това полусънно състояние, в което бях през цялото време, си дадох сметка, че баронът ме хваща за ръка и ме повежда по коридорите към вътрешността на къщата. Един прислужник се подаде отнякъде, но се поклони и изчезна в мига, щом ни съзря. Баронът не изричаше и думичка, а само ме водеше, докато най-сетне влязохме в широко помещение с татами и една огледална стена. На противоположната имаше шкафове със затворени врати.

Ръцете ми трепереха от страх, но дори и да забеляза това, баронът не каза нищо. Накара ме да застана пред огледалата и вдигна ръката ми към устните си. Помислих, че ще я целуне, но той само потърка в нея космите на лицето си и направи нещо, което ми се стори много странно — вдигна ръкава ми нагоре и помириса кожата ми. Брадата му ме гъделичкаше, но някак не го усещах. Изглежда, изобщо нищо не усещах. Бях сякаш погребана под пластове страх, объркване, ужас… После баронът ме изтръгна от шока, като застана зад мен и протегна ръце към мястото около гърдите ми, за да развърже моето обиджиме. Това е шнурът, който пристяга отгоре обито.

За момент изпаднах в паника, защото вече знаех, че той се кани да ме разсъблече. Опитах се да кажа нещо, но устата ми се размърда толкова тромаво, че не можех да я контролирам, а и баронът изшътка да не издавам звук. Опитвах се да го спра с ръце, но той ги отблъскваше настрани и в крайна сметка успя да махне шнура. След това отстъпи на крачка и дълго се мъчи с възела на обито ми някъде там между плешките ми. Умолявах го да не го сваля — гърлото ми бе толкова сухо, че няколкото пъти, когато се опитах да проговоря, не излезе нищо — но той не искаше и да чуе и след малко започна да размотава широкото дълго оби, увивайки и развивайки ръце около талията ми. Видях как кърпичката на председателя се отлепи от плата и падна плавно на пода. След миг баронът остави обито да се свлече на голяма купчина върху рогозките и се зае да развързва долния пояс — датеджиме. Усетих с ужас как кимоното се разхлабва около кръста ми. Вкопчих ръце в него, но той ги отмахна настрани. Не издържах да гледам повече в огледалото. Последното, което си спомням, преди да затворя очи, бе как тежката дреха се вдигна от раменете ми и коприната изсъска.

Баронът, изглежда, си бе постигнал целта или поне за известно време спря. Усетих ръцете му около кръста си да прегръщат долното ми кимоно. Когато най-сетне отново отворих очи, той стоеше неподвижно зад мен и душеше аромата на косата и врата ми. Очите му бяха вперени в огледалото — вперени, както ми се стори, в тънкия лек пояс на долното ми кимоно. При всяко помръдване на пръстите му мобилизирах цялата сила на съзнанието си да ги отмахна, но много скоро те полазиха по корема ми като паяци и след миг се впиха в пояса и започнаха да го дърпат. Няколко пъти се опитах да го спра, но той все така отбутваше ръцете ми. Накрая поясът се развърза и баронът го остави да се плъзне между пръстите му и да падне на пода. Краката ми трепереха, а когато той хвана кимоното ми отпред и се опита да го съблече, стаята сякаш потъна в мъгла. Отново се вкопчих в ръцете му.

— Не се бой, Саюри! — пошепна той. — За бога, няма да направя нищо нередно. Искам само да погледам, не разбираш ли? Няма нищо лошо в това. Всеки мъж би направил същото.

Докато изричаше това, един лъскав косъм от лицето му гъделичкаше ухото ми и трябваше да извърна глава настрани. Той, изглежда, изтълкува това като съгласие, защото ръцете му започнаха да се движат по-енергично. Баронът разтвори кимоното ми. Усетих пръстите му по ребрата си — почти ме гъделичкаха, докато се опитваха да развържат връзките на долната риза. След миг той успя. Мисълта какво ще видят очите му беше непоносима, затова, макар да бях извърнала глава встрани, втренчих поглед в огледалото. Ризата ми се разтвори и разкри дълга ивица кожа между гърдите.

Ръцете на барона — вече на ханша ми — се бяха заели с моето кошимаки. Рано сутринта, като го увивах няколко пъти около себе си, го бях пристегнала в кръста повече, отколкото бе нужно може би. Баронът се затрудняваше да намери края, но след няколко подръпвания разхлаби плата, тъй че след едно окончателно силно опъване успя да го смъкне. Докато коприната се плъзгаше по кожата ми, от гърлото ми излезе нещо като хлипане. Ръцете ми сграбчиха кошимакито, но последва пак същото — баронът ги отбутна и дрехата падна на земята. После бавно, както човек, отвиващ спящо дете, той разтвори с дълъг бездиханен жест ризата ми, сякаш да отбули нещо великолепно. Усетих парене в гърлото и разбрах, че всеки момент ще ревна. Само че не можех да понеса мисълта, че баронът ще види освен голотата и сълзите ми. Успях някак да се сдържа и така се втренчих в огледалото, че известно време имах чувството, че времето е спряло. Не бях се виждала толкова гола преди. Вярно, че чорапите все още бяха на краката ми. Но макар кимоното да бе само разтворено, чувствах се по-разголена, отколкото без никакви дрехи в банята. Наблюдавах как очите на барона се спират дълго-дълго ту тук, ту там в отражението ми в огледалото. Той най-напред разтвори още повече кимоното, за да види очертанията на кръста ми. После очите му се спуснаха към тъмнината, избуяла буйно през годините, откакто бях в Киото. Погледът му се задържа известно време там, но накрая се вдигна бавно, плъзна се по корема, по ребрата, към двата кръга с цвят на слива — първо по единия, сетне по другия. После баронът пусна едната си ръка и от тази страна долното ми кимоно се върна на мястото си. Не мога да кажа какво направи с тази си ръка, но повече не я видях. По едно време ме обзе пристъп на паника, защото зърнах от халата му да се подава голо рамо. Не знам какво вършеше — дори сега да мога да направя достатъчно точно предположение, предпочитам да не мисля за това. Само помня, че усещах дъха му да топли врата ми. След това не видях нищо повече. Огледалото се превърна в мътно сребро. Не можех вече да сдържам сълзите си.

По едно време баронът отново задиша равно. Кожата ми бе гореща и доста влажна от страх, тъй че когато най-сетне той пусна дрехата ми и тя се свлече, въздухът ми се стори като полъх на бриз. След малко останах сама в стаята — баронът бе излязъл, без дори да усетя кога. Щом разбрах, че го няма, започнах панически да се обличам. Бях обзета от такова отчаяние, че докато коленичила събирах по пода дрехите си, в главата ми се въртеше образа на обезумяло от глад дете, събиращо огризки от храна.

Облякох се с треперещи ръце, доколкото можах. Но без чужда помощ не можех да стигна по-далеч от това да завържа кимоното си с тънкия и лек долен пояс. Зачаках пред огледалото и гледах с тревога размазания си грим. Бях се приготвила да чакам, ако се наложи, и цял час. Но само след няколко минути баронът се върна — коланът на халата му бе завързан стегнато на дебелото му шкембе. Помогна ми безмълвно да си облека кимоното и го пристегна с обиджиме, точно както би направил господин Ичода. Докато държеше в ръце широкия дълъг пояс и отмерваше кръгове, за да го завърже по-лесно, започнах да усещам нещо ужасно. Отначало не можех да разбера какво е, но то изби като петно на дреха и скоро разбрах. Беше чувството, че съм извършила нещо ужасно нередно. Не исках да плача пред барона, но не можех да се сдържа, а и той не ме беше дори погледнал, откакто се върна в стаята. Опитах се да си представя, че съм просто една къща под дъжда и водата се стича по лицето ми. Но, изглежда, че баронът забеляза това, защото излезе и след малко се върна с носна кърпа с монограма му. Каза ми да я задържа, но след като я използвах, аз я оставих на масата.

След малко ме изведе до изхода и изчезна, без да каже ни дума. После дойде един прислужник — носеше загърнатото в пенена хартия антично кимоно. Поднесе ми го с поклон и ме придружи до колата на барона. По пътя към странноприемницата плаках тихичко на задната седалка, но шофьорът се преструваше, че не забелязва. Вече не плачех заради случилото се. Измъчваше ме нещо много по-ужасно, а именно, какво ще стане, когато господин Ичода види размазания ми грим, а после, когато ми помага да се съблека, забележи колко неумело е завързан поясът ми и най-накрая види и скъпия подарък. Преди да сляза от колата, избърсах лицето си с кърпичката на председателя, но това не ми помогна особено. Господин Ичода ме погледна и почеса брадичката си, сякаш разбра всичко. А докато развързваше пояса ми горе в стаята, попита:

— Баронът съблече ли те?

— Много съжалявам — отвърнах.

— Съблече те и те разглеждаше в огледалото. Но не се е забавлявал с теб. Не те опипва и не легна отгоре ти, нали?

— Не, господине.

— Е, тогава всичко е наред — заключи той, като гледаше право напред.

Не разменихме нито дума повече.