Мемоарите на една гейша

21

След около седмица Мамеха дойде при мен през почивката по време на репетициите. Беше много възбудена. Оказа се, че предишния ден баронът й споменал между другото, че в края на следващата седмица се кани да даде парти в чест на един майстор на кимона на име Арашино. Баронът притежаваше една от най-известните колекции на кимона в цяла Япония. Повечето бяха антики, но той често купуваше по някой шедьовър на жив майстор. Тъкмо решението му да закупи кимоно на Арашино го бе вдъхновило да направи парти.

— Помислих си, че съм чувала името Арашино — каза Мамеха, — но когато баронът го спомена, не можах да се сетя. Той е един от най-добрите приятели на Нобу. Не виждаш ли какви възможности се откриват? До днес не се сетих за това, но се каня да склоня барона да покани и Нобу, и доктора на малкото си парти. Двамата със сигурност ще се намразят взаимно. Когато наддаването за твоето мидзуаге започне, можеш да си сигурна, че никой от двамата няма да е спокоен, като знае, че плячката може да попадне в ръцете на другия.

Бях много изморена, но заради нея заплясках възторжено с ръце и казах колко безкрайно съм й благодарна, че е скроила такъв невероятен план. Но истинското доказателство за нейната интелигентност бе убедеността й, че изобщо няма да й е трудно да склони барона да покани тези двама мъже на тържеството си. И двамата щели да приемат с охота — Нобу, защото баронът бил един от инвеститорите на компанията „Ивамура“, макар тогава да не го знаех. А докторът — защото… защото се смятал за аристократ, макар навярно да имал само един неизвестен праотец с аристократична кръв, и щял да сметне за свой дълг да приеме каквато и да било покана на барона. Но не знам защо баронът щеше да се съгласи да покани всеки един от тях. Той не одобряваше Нобу — малко хора го одобряваха. Колкото до доктор Рак, баронът изобщо не го познаваше и със същия успех би поканил случаен човек от улицата.

Но знаех, че Мамеха има невероятен талант да убеждава хората. Тържеството бе уредено и Мамеха склони учителката по танци да ме освободи от репетиции в неделя, за да присъствам на него. Събитието щеше да започне следобед и да продължи с вечеря, но ние двете щяхме да пристигнем в разгара му. Затова беше вече три часът, когато най-сетне се качихме на рикша и се отправихме към имението на барона под хълмовете в североизточната част на града. За пръв път попадах на такова разкошно място и бях поразена. Помислете само какво внимание се обръща на всеки детайл при направата на едно кимоно. Та точно с такова внимание и грижа бе направено всичко в имението. Основната къща бе построена от дядото, но градините, които ми се сториха като необятен брокат, бяха дело на бащата на барона. Изглежда, че къщата и градините не са били в хармония, докато по-големият брат — година преди да го убият — не преместил езерото и не направил градина с мъх от едната страна на къщата. В тази градина по камъни се стигаше до павилион за любуване на луната. В езерото плуваха черни лебеди — толкова горди, че ме накараха да се засрамя от своята недодяланост, присъща на човешките същества.

Двете трябваше да започнем с чайна церемония и мъжете да се присъединят, когато сме готови. Затова се смаях, че след като влязохме през централната порта, не се отправихме към обикновен чаен павилион, а направо към езерото, за да се качим на малка лодка. Беше с размерите на тясна стая. Повечето пространство бе заето от дървени седалки от двете страни, но в единия й край имаше миниатюрен павилион със собствен покрив и покрита с рогозки платформа под него. Павилионът беше с истински плъзгащи се хартиени стени, отворени, за да влиза въздух, а в средата имаше издълбана в пода и облицована с дърво дупка. Тя беше напълнена с пясък и служеше за мангал. Мамеха разпали въглени, за да стопли вода в изящен чайник. Аз пък се опитвах да помогна, като нареждах приборите за церемонията. Вече ми беше доста нервно, но след малко Мамеха се обърна и ми каза:

— Ти си умно момиче, Саюри. Не е нужно да ти казвам какво ще е бъдещето ти, ако доктор Рак или Нобу престанат да се интересуват от теб. Не бива да караш никого от двамата да мисли, че обръщаш прекалено внимание на другия. Макар че, разбира се, малко ревност няма да навреди. Сигурна съм, че ще се справиш.

Аз не бях толкова сигурна, но трябваше да опитам.

Мина половин час и най-сетне баронът и десетимата му гости излязоха от къщата и тръгнаха към лодката, като често-често спираха, за да се наслаждават от различен ъгъл на хълмовете. След като се качиха, баронът откара с дълъг прът лодката в средата на езерото. Мамеха правеше чай, а аз поднасях на всеки гост.

После тръгнахме заедно с мъжете да се разхождаме из градината и скоро стигнахме до издадена над водата дървена платформа. Прислужници в еднакви кимона подреждаха възглавнички за сядане и носеха на подноси затоплено саке. Аз коленичих до доктор Рак и тъкмо се мъчех да измисля какво да кажа, за моя изненада той се обърна пръв към мен:

— Заздравя ли благополучно раната на бедрото ти?

Беше вече началото на март, а случилото се с бедрото ми бе през ноември. Освен това междувременно се бях срещала с доктора безброй пъти и нямах представа защо е чакал досега да ме попита за раната, и то в присъствието на толкова хора. За щастие, мисля, че никой не чу, затова отговорих тихичко:

— Толкова съм ви благодарна, докторе. С ваша помощ раната заздравя напълно.

— Надявам се да не е останал голям белег.

— О, не, само лека подутинка.

Може би трябваше да прекратя този разговор, като му налея още саке, но забелязах неволно, че удря палеца на едната си ръка с пръстите на другата. Докторът беше човек, който не би направил нито едно движение случайно. И щом вършеше това… С една дума, реших, че ще е глупаво да сменя темата, и додадох:

— Не е кой знае какъв белег. Понякога в банята, като го пипам… просто има ръбче. Голямо горе-долу толкова.

И аз потърках едно от кокалчетата на пръстите си и го вдигнах към него, да го пипне. Докторът вдигна ръка, но после се поколеба. Видях как очите му подскочиха нагоре към моите. Той мигом дръпна ръката си и вместо моето, опипа своето кокалче и каза:

— Порезна рана като тази би трябвало да зарасне гладко.

— Може би всъщност не е и толкова голям. Преди всичко кракът ми е… чувствителен, разбирате ли. Дори капка дъжд е достатъчна да ме накара да потръпна.

Не твърдя, че всичко това имаше някакъв смисъл. Една подутина не би изглеждала по-голяма само защото кракът ми е чувствителен, пък и кога ли за последен път капка дъжд бе капвала на оголения ми крак? Но сега, когато вече разбирах защо доктор Рак се интересува от мен, бях, предполагам, колкото отвратена, толкова и очарована, като се опитвах да си представя какво се върти в главата му. Но докторът се покашля и се наклони към мен.

— А… упражняваше ли се?

— Да се упражнявам?

— Беше се наранила, загубвайки равновесие, докато… разбираш, какво казвам. И не искаш това да се повтори. Затова очаквам, че си се упражнявала. Но как ли се упражнява човек в тези неща?

После той се отпусна назад и затвори очи. Разбрах, че очаква да чуе отговор, по-дълъг от дума-две.

— Ами, ще ме помислите за много глупава, но всяка нощ… — започнах, но трябваше да помисля малко. Тишината се проточи, но докторът не отвори очи. Приличаше ми на птиче, очакващо човката на майка си. — Всяка нощ в банята — продължих — преди сън се упражнявам да пазя равновесие в различни пози. Понякога голата ми кожа настръхва от студ, но отделям пет-десет минути за това.

Докторът се покашля, което взех за добър знак.

— Първо се опитвам да пазя равновесие на единия крак, после на другия. Лошото е, че…

Баронът разговаряше с гостите на отсрещната страна на платформата, но точно тогава свърши разказа си. Тъй че следващите мои думи бяха толкова отчетливи, сякаш ги произнесох от сцена.

— … когато съм чисто гола…

Плеснах ръка върху устата си, но преди да измисля нещо, баронът извика:

— Боже мой! За каквото и да си говорите там вие двамата, то със сигурност изглежда по-интересно от нашите приказки!

Мъжете се разсмяха. После докторът бе достатъчно мил да предложи обяснение.

— В края на миналата година Саюри сан дойде при мен с рана на крака. Беше я получила при падане. В резултат и това аз я посъветвах да работи за подобряване на равновесието си.

— И тя работи много упорито над това — добави Мамеха. — Тези дрехи са много по-неудобни, отколкото изглеждат.

— Да я накараме тогава да ги свали! — каза един от мъжете, макар, разбира се, само на шега, и всички се разсмяха.

— Да, съгласен съм! — извика баронът. — Изобщо не ми е ясно защо жените си правят труда да носят кимона. Нищо не е по-красиво от жена без каквато и да било дреха върху си.

— Но това не важи, когато кимоната са направени от моя добър приятел Арашино — каза Нобу.

— Дори кимоната на Арашино не са по-красиви от онова, което скриват — каза баронът и се опита да сложи чашката си на платформата, но я разсипа. Не беше всъщност пиян, макар да пиеше повече, отколкото си представях. — Не ме разбирайте неправилно — продължи той. — Мисля, че кимоната на Арашино са красиви. Иначе той нямаше да седи до мен, нали? Но ако ме питате дали бих предпочел да гледам кимоно или голо тяло, тогава… Е!

— Никой не пита — каза Нобу. — На мен самият ми е интересно да чуя над какво работи напоследък Арашино.

Но майсторът не успя да отговори, защото баронът, който сръбна шумно саке, едва не се задави в стремежа си да се намеси.

— Ммм… само минутка. Не е ли истина, че всеки мъж на тази земя обича да гледа гола жена? Тоест нима вие, Нобу, казвате, че голите женски форми не ви интересуват?

— Не казвам това — отвърна Нобу. — Просто казвам, че според мен е време да чуем от Арашино над какво точно работи напоследък.

— О, да, и на мен ми е интересно — не замлъкваше баронът. — Но знайте, че наистина намирам за очарователен факта, че колкото и различни да изглеждаме ние, мъжете, под външността сме съвършено еднакви. Не може да се преструвате, че сте над тези неща, Нобу сан. Ние знаем истината, нали? Тук няма човек, който не би дал сума ти пари само за възможността да гледа как Саюри се къпе. Е? Приемам, че това си е мое чудновато хрумване. Но, хайде, не се преструвайте, че не се чувствате по същия начин.

— Бедната Саюри е само една чиракуваща гейша — намеси се Мамеха. — Може би е редно да й спестим този разговор.

— В никакъв случай! — отвърна баронът. — Колкото по-рано види света такъв, какъвто е, толкова по-добре. Много мъже се държат така, сякаш не преследват жените само за да се окажат под всички тези кимона, но чуй ме, Саюри, има само един вид мъже. И тъй като отворихме дума за това, ще кажа нещо, което трябва да запомниш: всеки мъж тук в някакъв момент този следобед си е помислил колко би се радвал да те види гола. Какво мислиш за това?

Седях с ръце в скута, не вдигах очи от пода и се опитвах да изглеждам смирена. Трябваше да отговоря някак на барона, още повече, че всички мълчаха, но преди да измисля какво да кажа, Нобу направи нещо много мило. Постави чашката си на платформата, стана и рече:

— Извинявам се, бароне, но не знам къде е тоалетната.

Мое задължение бе, разбира се, да го придружа.

И аз не знаех по-добре от него къде е тоалетната, но нямаше да изпусна възможността да се оттегля от компанията. Станах и една прислужница предложи да ми покаже пътя. Поведе ме покрай езерото. Нобу ни следваше.

Вътре в къщата тръгнахме по дълъг коридор от светло дърво с прозорци от едната страна. От другата, ярко осветена от слънцето, имаше изложени предмети под стъкло. Нобу спря пред колекция от стари мечове. Привидно ги гледаше, но не преставаше да барабани с пръсти по стъклото и да изпуска въздух от ноздрите си, защото беше все още много сърдит. Аз също се притеснявах от случилото се. Но му бях благодарна, че ме спаси, и не знаех как да го изразя. Пред следващата колекция — изящни фигурки нецке от слонова кост — го попитах дали обича антики.

— Антики като барона ли имаш предвид? Категорично не.

Баронът не беше, да речеш, стар — всъщност беше много по-млад от Нобу. Но аз го разбрах. Той смяташе барона за реликва от феодално време.

— Съжалявам — казах. — Имах предвид тези антики.

— Като гледам мечовете, те ме карат да мисля за барона. Като гледам фигурките, те ме карат да мисля за барона. Той подпомага компанията ни и аз съм му задължен. Но не обичам да си губя времето да мисля за него, когато не се налага. Отговорих ли с това на въпроса ти?

Поклоних му се в отговор и той тръгна толкова бързо по коридора към тоалетната, че не успях да сваря да му отворя вратата.

После, когато се върнахме при останалите, с удоволствие открих, че тържеството започва да се разпада. Само няколко от мъжете щяха да останат за вечеря. Двете с Мамеха поведохме останалите по пътеката към централната порта, където шофьорите им ги очакваха. Поклонихме се и на последния, а когато се обърнах, една от прислужниците чакаше, за да ни въведе в къщата.

Прекарахме следващия час в помещението за прислугата, където ни угостиха с чудесна вечеря, включваща също и тай но усугири — нарязани тънко-тънко парчета костур, подредени ветрилообразно в керамична чиния с формата на листо и сервирани със сос пондзу. Може би щях да се забавлявам, ако Мамеха не беше толкова мрачна. Тя изяде само няколко парченца от рибата и се втренчи в сумрака вън. Нещо в изражението й ми подсказваше, че би й се искало да седне край езерото и може би хапейки устни, да наблюдава гневно как небето притъмнява.

Присъединихме се към барона и гостите му някъде по средата на вечерята им в „малката банкетна зала“, както я наричаше домакинът.

Всъщност тя можеше навярно да побере двайсетина души, но гостите бяха намалели — останали бяха само господин Арашино, Нобу и доктор Рак. Когато влязохме, те се хранеха в пълна тишина. Баронът беше толкова пиян, че очите му сякаш щяха да изхвръкнат.

Тъкмо Мамеха поведе разговор, доктор Рак избърса мустаците си и се извини, че иска да използва тоалетната. Поведох го по същия коридор. Вече бе настъпила вечерта и едва различавах предметите, защото светлините от тавана се отразяваха в стъклата, под които бяха антиките. Но доктор Рак спря пред мечовете и наклони главата си така, че да ги вижда.

— Изглежда, знаеш кое къде е тук, в дома на барона — каза ми.

— О, не, господине, доста съм объркана в това огромно място. Но знам къде е тоалетната, защото придружих господин Нобу дотам.

— Сигурен съм, че е хукнал направо натам. Човек като Нобу няма усет да оцени такива неща като изложените тук.

Не знаех какво да отговоря, но докторът ме погледна многозначително и продължи:

— Не си видяла много от света, но скоро ще се научиш да си по-внимателна с някой, който е достатъчно арогантен да приеме поканата на барона, а сетне да е груб с него в собствения му дом, както постъпи днес следобед Нобу.

Поклоних се вместо отговор и когато стана ясно, че докторът няма какво повече да каже, го поведох по коридора към тоалетната.

Когато се върнахме в малката банкетна зала, мъжете бяха повели разговор благодарение на умението на Мамеха, която сега пълнеше чашките със саке.

Тя често казваше, че ролята на една гейша е просто да разбърква супата. Ако сте обръщали някога внимание, знаете как соевата паста мисо се утаява като облак на дъното на купичката и как бързо се разсейва този облак, ако супата се разбърка с пръчиците за хранене. Това разбираше Мамеха под „разбъркване на супата“.

Скоро разговорът се насочи към темата за кимоната и ние слязохме в музея на барона в подземието. Край стените имаше огромни табли, които се отваряха и откриваха кимона, окачени на подвижни пръчки. Баронът седна на стол в средата на помещението, опря лакти на коленете си — погледът му бе все още мътен — и не обели една дума, докато Мамеха ни показваше колекцията. Всички бяхме единодушни, че най-импозантното кимоно е едно с изглед от Кобе — град, разположен на склона на хълм, спускащ се към океана. Рисунъкът започваше от раменете със синьо небе и облаци, при коленете беше хълмът, а под него се простираше синьо-зелено море с красиви златни вълни и малки кораби.

— Мамеха — обади се баронът, — мисля, че трябва да го облечеш на тържеството, което организирам другата седмица в Хаконе, за любуване на цъфналите вишни. Би било прекрасно, нали?

— Да, наистина бих искала — отвърна Мамеха. — Но както споменах преди време, боя се, че не ще мога да присъствам на тазгодишното тържество.

Забелязах, че баронът остана разочарован, защото веждите му се сключиха, сякаш се затвориха двете крила на прозорец.

— Какво искаш да кажеш? Кой те е ангажирал, че да не можеш да му откажеш?

— Бих желала от все сърце да присъствам, бароне. Но точно тази година ще е невъзможно, боя се. Имам лекарско назначение, което съвпада по време със събитието.

— Лекарско назначение ли? Какво, за бога, означава това? Тия доктори могат да си сменят часовете. Определи го за утре и ела на моето тържество както всяка друга година.

— Аз наистина се извинявам — каза Мамеха, — но със съгласието на барона уредих часа преди седмици и не ще мога да го отменя.

— Не си спомням да съм ти давал съгласието си! Така или иначе, не е като да трябва да направиш аборт или нещо подобно…

Последва дълго напрегнато мълчание. Мамеха само си оправи ръкавите, докато ние запазихме такава тишина, че единственият звук бе хриптенето на господин Арашино. Забелязах, че Нобу, който дотогава беше равнодушен, се обърна да види реакцията на барона.

— Добре — обади се най-сетне баронът. — Бях забравил, но сега, като спомена… Така или иначе, не можем да допуснем разни малки барончета да тичат тук, нали? Но наистина, Мамеха, не разбирам защо не ми напомни за това насаме…

— Съжалявам, бароне.

— Както и да е, щом не можеш да дойдеш в Хаконе, значи нищо не може да се направи. Но какво ще кажете вие, останалите? Приятно тържество другата седмица в имението ми в Хаконе. Трябва да дойдете. Организирам го всяка година, когато вишните са в пълен разцвет.

Докторът и Арашино бяха възпрепятствани да присъстват. Нобу не отговори, но баронът го притисна и той каза:

— Не мислите сериозно, нали, че ще измина целия път до Хаконе, за да гледам цъфнали вишни.

— О, вишните са само оправдание за тържеството. Но няма значение. Все едно, ще присъства този ваш председател. Той идва всяка година.

С изненада открих, че се развълнувах, като чух да го споменават, защото целия следобед не бях преставала да мисля за него. За момент почувствах, че тайната ми е разкрита.

— Притеснявам се, че никой от вас няма да дойде — продължи баронът. — Прекарвахме си прекрасно тази вечер, докато Мамеха не отвори дума за лични неща. Е, Мамеха, имам справедливо наказание за теб. Вече не си поканена на тазгодишното ми тържество. Искам на свое място да изпратиш Саюри.

Помислих, че се шегува, но трябва да призная, че веднага си представих колко хубаво би било да се разхождам с председателя из прекрасно имение, без Нобу, без доктор Рак, та дори без Мамеха наблизо.

— Чудесна идея, бароне, но за жалост Саюри е заета с репетиции.

— Глупости — извика той. — Очаквам да я видя там. Защо ми противоречиш всеки път, щом те помоля за нещо?

Наистина изглеждаше сърдит и понеже беше много пиян, от устата му потече слюнка. Опита се да я избърше с опакото на ръката си, но успя само да я размаже по дългите косми на брадата си.

— Няма ли едно-едничко нещо, за което да те помоля и ти да не ми откажеш? — продължи той. — Искам да видя Саюри в Хаконе. Отговорът ти може да е само „да, бароне“ и приключваме.

— Да, бароне.

— Отлично!

Той се облегна отново на стола си, извади носна кърпа и си изтри лицето.

Беше ми много жал за Мамеха. Но би било недостатъчно силно да се каже, че изгарях от възторг при мисълта да присъствам на тържеството на барона. Всеки път, щом си помислех за това в рикшата на връщане към Гион, очите ми, мисля, се зачервяваха. Ужасно се боях Мамеха да не забележи, ала тя само гледаше настрани и мълчеше. Но когато пристигнахме, се обърна към мен и каза:

— Саюри, трябва много да внимаваш в Хаконе.

— Да, госпожо, ще внимавам.

— Помни, че една чиракуваща гейша, на която предстои мидзуаге, е като сервирано на масата ястие. Никой мъж не би пожелал да го изяде, ако дочуе и намек, че друг вече го е опитал.

След тези й думи ми беше трудно да я погледна в очите. Знаех прекрасно, че говори за барона.