Мемоарите на една гейша

30

Още същата нощ, докато семейство Арашино спяха, написах писмо на Майка на светлината на огъня под казаните в пристройката. Не знам постигнах ли нужния ефект, или Майка бе вече готова да отвори отново нашата окия, но след седмица възрастен женски глас извика отвън и когато отворих, на прага стоеше Леля. Там, където вече нямаше зъби, бузите й бяха хлътнали, а болезнената сивота на кожата й ми напомни за парченце сашими, оставено в чинията на дълго нераздигната маса. Личеше си обаче, че все още е силна — в едната си ръка държеше торба с въглища, а в другата — продукти. Беше ги донесла в знак на благодарност към семейство Арашино за грижите им към мен.

На следващия ден се сбогувах през сълзи с тях и се върнах в Гион, където заедно с Майка и Леля се заехме да поставим всичко в ред. След оглед на цялата окия ми хрумна, че къщата ни наказва, задето години наред я бяхме оставили без внимание. Четири-пет дни отидоха за най-тежките проблеми — да почистим праха, натрупал се по дървенията на дебел, наподобяващ тензух пласт, да почистим кладенеца от умрели гризачи, да почистим и стаята на Майка горе, където птичките бяха разпокъсани сламените рогозки, за да си свият гнезда в нишата. За моя изненада Майка работеше наравно с нас отчасти защото можехме да си позволим само готвачка и една възрастна прислужница, макар че имаше и едно момиче на име Ецуко — дъщерята на онзи човек, в чиято ферма бяха живели двете с Леля. Ецуко беше деветгодишна, сякаш за да ми напомни колко време е минало, откакто на девет години кракът ми за пръв път стъпи в Киото. Очевидно се боеше от мен точно толкова, колкото аз някога от Хацумомо, въпреки че винаги при възможност й се усмихвах. Беше тънка като градинска метла, а дългата й коса се вееше зад гърба й, когато припкаше насам-натам. Лицето на момичето бе тясно като зрънце ориз и аз постоянно си казвах, че някой ден и нея ще хвърлят като мен в тенджерата и оризовото зрънце ще набъбне бяло и вкусно, готово за ядене.

След като къщата стана отново обитаема, тръгнах да обикалям из Гион, за да засвидетелствам почитта си. Най-напред посетих Мамеха, която сега живееше в едностайно апартаментче над една аптека близо до храма Гион. Откакто се бе върнала преди година, тя си нямаше данна да й плаща за нещо по-просторно. Мамеха се слиса, като ме видя — заради изхвръкналите ми скули, както обясни. Трябва да кажа обаче, че и аз се слисах, като я видях. Красивият овал на лицето й си бе същият, но шията й изглеждаше жилеста и твърде стара за това лице. Най-странното беше, че понякога устата й се сгърчваше като на старица — заради зъбите. Доста се били разклатили през войната и все още й причиняваха болка.

Говорихме си дълго и после аз я попитах дали мисли, че идната пролет Старопрестолните танци ще се възобновят. Години наред не се изнасяха представления.

— О, защо не? — отвърна тя. — Темата може да е „Танц в потока“!

Ако сте ходили някога на курорт с минерални извори или на подобно място и са ви забавлявали жени, маскирани като гейши, но всъщност проститутки, бихте разбрали шегата на Мамеха. Жена, изпълняваща „Танц в потока“, всъщност прави стриптийз. Тя се преструва, че нагазва все по-надълбоко във водата, като за да не си намокри кимоното, го вдига все по-нагоре, докато накрая мъжете виждат това, което очакват, и започват да ръкопляскат и да вдигат тостове.

— С толкова американци в Гион напоследък — продължи тя, — английският ще ти е от по-голяма полза, отколкото танците. Във всеки случай театър „Кабуренджо“ е превърнат в кабаре.

Не бях чувала тази дума преди, но съвсем скоро разбрах какво означава. И още докато живеех у семейство Арашино, бях чувала истории за американците и шумните им веселби. Въпреки това бях шокирана, когато по-късно същия следобед влязох в преддверието на една чайна и вместо обичайната редица мъжки обувки до стъпалото видях нахвърляни в безпорядък военни ботуши, всеки от които ми се стори голям като кучето на Майка — Таку. Първото нещо, което съзрях в коридора, беше един американец по бельо. Мъчеше се да се мушне под полицата на нишата, а две гейши, заливайки се от смях, се опитваха да го измъкнат оттам. Зърнах черните косми по ръцете, гърдите и дори по гърба му и изпитах чувството, че никога не съм виждала нещо толкова животинско. Беше навярно загубил дрехите си в игра по надпиване и се опитваше да се скрие, но след малко се остави на жените да го повлекат за ръцете по коридора и да го вкарат при останалите. При появата му вътре се разнесоха дюдюкания и весели викове.

След около седмица бях най-сетне готова да се появя отново като гейша. Прекарах деня да тичам на фризьор, после при гадателя. Киснах ръцете си, за да се махнат и последните петна, и търсих из цял Гион нужния грим. Наближавах трийсетте и от мен вече не очакваха, освен в особени случаи, да съм с набедено лице. Но този ден прекарах половин час пред тоалетката си, опитвайки се да използвам различни сенки в европейски стил, за да скрия колко съм отслабнала. Когато господин Бекку дойде да ме облече, малката Ецуко застана отстрани да гледа както аз някога бях гледала как обличат Хацумомо, а в очите й, които виждах в огледалото, имаше най-вече удивление и това ме убеди, че наистина отново изглеждам като истинска гейша.

Когато най-сетне излязох, целият Гион бе покрит с прекрасен сняг, толкова пухкав, че и най-лекият полъх на вятъра изчистваше покривите до голо. Носех шал за кимоно и чадър с лаково покритие и съм сигурна, че бях неузнаваема като в деня, когато обикалях Гион, облечена като селянка. Разпознах само половината от гейшите, покрай които минах. Лесно можех да определя кои от тях са били в Гион и преди войната, защото се покланяха леко от учтивост дори когато не ме разпознаваха. Другите едва кимваха.

Тук-там по улиците имаше войници и аз се ужасявах какво ли ще заваря в „Ичирики“. Но в преддверието се нижеха редици от черни лъснати до блясък офицерски обувки и колкото и да е странно, в чайната беше тихо и спокойно като в годините на моето чиракуване. Нобу още не беше дошъл, или поне аз не видях нещо, подсказващо присъствието му, но ме въведоха в една от големите стаи в приземния етаж и ми казаха, че той скоро ще се появи. Обикновено следваше да чакам в помещенията за прислугата в дъното на коридора, където можех да си постопля ръцете и да пийна чай — всяка гейша се бои да не би гост да си помисли, че се мотае без ангажименти. Но аз не възразявах да чакам Нобу, а и смятах за привилегия да прекарам няколко минути сама в тази стая. През последните пет години бях зажадняла за красота, а стаята би ви удивила с очарованието си. Стените бяха облепени с бледожълта коприна, която сякаш създаваше присъствие, и пораждаха у мен усещането, че ме държат точно както черупката държи яйцето.

Очаквах, че Нобу ще дойде сам, но когато най-сетне го чух в преддверието, стана ми ясно, че води със себе си заместник-министъра Сато. Както вече споменах, не се притеснявах, че Нобу ще ме завари да чакам, но реших, че ще е пагубно, ако дам на министъра повод да си помисли, че може би съм непопулярна. Затова се измъкнах през прилежащата празна стая. Това, оказа се, ми даде възможност да чуя как Нобу се мъчи да е любезен.

— Нима стаята не е чудесна, господин министър? — каза; той, а в отговор последва тихо грухтене. — Помолих да я запазят специално заради вас. Рисунките в стил дзен са великолепни, не намирате ли? — После след продължително мълчание добави: — Да, наистина прекрасна вечер. О, попитах ли ви вече дали сте опитвали сакето специалитет на чайната „Ичирики“?

Нещата продължиха в този дух, а Нобу очевидно се чувстваше като слон, който се опитва да изглежда като пеперудка. Когато най-сетне се измъкнах в коридора и влязох при тях, той бе безкрайно облекчен, че ме вижда.

Успях да огледам министъра едва след като се представих и отидох и коленичих до масата. Изобщо не ми беше познат въпреки твърденията му, че ме бил гледал с часове. Не знам как съм могла да го забравя при условие, че имаше толкова характерна външност. Никога не съм виждала човек, на когото да му е така трудно да си движи лицето. Държеше брадичката си забита в гръдната кост, сякаш не можеше съвсем добре да си крепи главата. Освен това имаше много особена долна челюст — силно издадена напред, така че дъхът му отиваше право в ноздрите. След като ми кимна леко и си каза името, мина цяла вечност, преди да чуя от него друг звук, освен грухтене.

Направих всичко възможно да поддържам разговор, докато прислужницата не ни спаси, като донесе табличка със саке. Напълних чашката на министъра и видях смаяна как я изля в долната си челюст, сякаш я изсипа в канала. Затвори си за миг устата, а после я отвори и от сакето нямаше и помен. То изчезна без всички онези видими неща, които хората правят, когато преглъщат. Дори не бях сигурна дали наистина го е изпил, докато не ми протегна празната си чашка.

Това продължи петнайсетина минути, а може би и повече. Опитвах се да накарам министъра да се почувства като у дома си — разказах му нещо, пошегувах се, зададох му и няколко въпроса. Скоро обаче започнах да си мисля, че не съществува такова нещо като „благоразположен“ министър. Той нито веднъж не ми отговори с повече от дума. Предложих игра по надпиване, помолих го дори да попее. Най-дългият ни разговор през първия половин час бе, когато министърът ме попита дали танцувам.

— О, да, разбира се. Би ли желал господин министърът да изпълня нещо кратко?

— Не — отвърна той. И това беше всичко.

Може и да не обичаше да контактува с околните с очи, но със сигурност обичаше да изучава яденето си, както открих, когато прислужницата донесе вечерята на двамата мъже. Преди да сложи нещо в устата си, той го вдигаше с пръчиците и го изучаваше, въртейки го насам-натам. И ако не можеше да разбере какво е, питаше мен.

— Това е батат, варен в соев сос и захар — казах му, когато вдигна нещо оранжево. Всъщност нямах ни най-малка представа дали е батат, черен дроб от кит или нещо друго, но не мисля, че министърът искаше да чуе това. По-късно, когато вдигна парче мариновано телешко и ме попита какво е, реших да се пошегувам и отвърнах: — О, това е маринована кожа. Специалитет на тази чайна! Правят го от кожата на слонове. Така че бихме могли, предполагам, да го наречем „слонска кожа“.

— Слонска кожа ли?

— Не, господин министър, разбирате, че се шегувам! Това е парче телешко. Защо оглеждате толкова старателно храната? Нима си мислите, че тук ще ви сервират кучешко или нещо подобно?

— Трябва да знаеш, че съм ял кучешко — каза той.

— Я, колко интересно! Но тук няма кучешко, тъй че не се взирайте повече в яденето.

Скоро започнахме игра по надпиване. Нобу мразеше такива неща, но аз му направих знак да си мълчи. Може би оставихме министъра да загуби повече пъти, отколкото бе редно, защото по-късно, когато се опитахме да му обясним правилата на игра, която не бе играл, очите му плуваха като коркови тапи по вълни. Изведнъж скочи и се устреми към един от ъглите на стаята.

— Къде искате да отидете, господин министър? — попита го Нобу.

Последва звук, който беше много красноречив отговор — министърът щеше всеки момент да повърне. Двамата с Нобу се втурнахме да му помогнем, но той вече затискаше устата си с ръка. Ако беше вулкан, щеше вече да дими, тъй че нямахме друг избор, освен да отворим стъклената врата към градината и да го оставим да повърне върху снега вън. Сигурно ви ужасява мисълта някой да повърне в една от онези изумителни декоративни градини, но министърът не беше първият, който го правеше. Ние, гейшите, се опитваме да отведем бързо госта в тоалетната, но понякога не успяваме. Достатъчно е да кажеш на прислужниците, че някой току-що е посетил градината. Те знаят какво значи това и веднага грабват метла и лопата.

Двамата с Нобу се постарахме да държим главата на министъра над снега. Но независимо от усилията ни той скоро се прекатури напред. Направих каквото можах да го закрепя, така че да не падне на повръщаното, ала напразно — беше като дебело и огромно парче месо. Единственото, което все пак успях да направя, бе да го обърна така, че да падне на една страна.

Двамата с Нобу се спогледахме ужасени, защото министърът лежеше съвършено неподвижен в дебелия сняг като паднал от дърво клон.

— Дааа, Нобу сан, нямах представа какво удоволствие ще е гостът ви.

— Мисля, че го убихме. И ако питаш мен, той си го заслужи. Такъв досадник!

— Така ли се отнасяте с почетните си гости? Трябва да го поразходите, за да се съвземе. Студът ще му подейства добре.

— Ами че нали лежи в снега. Да не би да не е достатъчно студен?

— Нобу сан! — извиках. Предполагам, че това бе достатъчно силен упрек, защото Нобу въздъхна, слезе в градината както си беше по чорапи и се зае със задачата да върне министъра в съзнание. Докато той се занимаваше с него, аз отидох да викам на помощ някоя прислужница, защото не можех да си представя как Нобу ще го вкара отново в чайната само с една ръка. Намерих и сухи чорапи за двамата и предупредих да почистят градината, след като си тръгнем.

Когато се върнах в стаята, Нобу и министърът бяха отново на масата. Можете да си представите как изглеждаше — и как смърдеше — министърът. Трябваше със собствените си ръце да събуя мокрите му чорапи, но се държах на разстояние, докато го направя. Щом свърших, той тупна на рогозките и след минута отново загуби съзнание.

— Мислите ли, че ни чува? — попитах шепнешком.

— Не мисля, че ни чува дори когато е в съзнание. Виждала ли си някога по-голям глупак?

— Нобу сан, по-тихо! — пошепнах. — Мислите ли, че тази вечер наистина се забавляваше? Такава ли вечер, искам да кажа, имахте предвид?

— Няма значение какво аз съм имал предвид. А какво е имал предвид той.

— Това, надявам се, не означава, че следващата седмица ще го повторим, нали?

— Ако господин министърът е доволен от вечерта, доволен съм и аз.

— Нобу сан, сериозно! Вие със сигурност не сте доволен. Изглеждате по-кисел от всякога. А ако съдим по състоянието на министъра, можем да предположим, че и за него тази вечер едва ли е най-приятната в живота му и…

— Ако става дума за министъра, не можеш да предположиш нищо.

— Сигурна съм, че ще му е по-приятно, ако успеем да направим атмосферата по… някак по-весела. Ще се съгласите ли с мен?

— Следващия път доведи още няколко гейши, ако мислиш, че ще помогне. Ще се съберем пак в края на другата седмица. Покани оная твоята по-голяма сестра.

— Мамеха наистина е умна, но е толкова уморително да забавляваш министъра. Нужна ни е гейша, която… не знам, която да вдига много шум! Да накара всекиго да се забрави. Знаете ли, сега ми хрумва, че… ни е нужен още един гост, а не само още една гейша.

— Не виждам причина за това.

— Ако министърът през цялото време само пие и ме зяпа, а вие все повече и повече се отегчавате, вечерта няма да е особено забавна. Следващия път трябва може би да доведете председателя.

Сигурно си мислите, че цялата вечер кроях планове как да стигна до това. Вярно, че връщайки се в Гион, повече от всичко се надявах да намеря начин да съм с председателя. Не че толкова копнеех за възможността да съм отново в една стая с него, да се наклоня, за да му пошушна нещо и да усетя аромата на кожата му. Ако неща от този род щяха да с единственото, което животът ми предлага, по-добре щеше да е да спра този единствен ярък източник на светлина и да оставя очите си да свикнат постепенно с тъмнината. Както се струва сега, може би беше истина, че пътят на живота ми водеше към Нобу. Не бях чак толкова глупава, за да си въобразявам, че съм в състояние да променя посоката на съдбата си. Но не можех и да изоставя последните следи от надежда.

— Обмислял съм да го доведа — отвърна Нобу. — Министърът е много впечатлен от него. Но не знам, Саюри. Веднъж вече ти го казах. Той е много зает човек.

Министърът подскочи, сякаш някой го бодна и успя да се изправи до седнало положение. Нобу бе толкова отвратен от вида на дрехите му, че ме изпрати да доведа прислужница с мокра кърпа. След като тя почисти сакото му и излезе, Нобу каза:

— Е, господин министър, нали вечерта беше прекрасна. Следващия път ще е още по-забавно, защото вместо да повръщате върху мен, ще имате може би възможност да повърнете върху председателя и още една-две гейши.

Стана ми много приятно, като спомена председателя, но не посмях да реагирам.

— Харесвам тази гейша — каза министърът. — Не искам друга.

— Името й е Саюри и е по-добре да я наричате така, иначе тя няма да се съгласи да дойде. А сега ставайте. Време е да се прибираме вкъщи.

Изпратих ги до преддверието, помогнах им да се обуят и облекат и изчаках да излязат вън на снега. Министърът беше толкова зле, че щеше да се стовари върху портата, Нобу не го бе стиснал за рамото.

По-късно същата нощ двете с Мамеха се отбихме на парти, пълно с американски войници. Когато пристигнахме, вече никой нямаше нужда от техния преводач, защото го бяха накарали да изпие прекалено много, но офицерите познаха Мамеха. Бях малко удивена, когато зашумяха и заразмахваха ръце, правейки знаци, че искат тя да танцува — очаквах, че ще седим тихо и спокойно и ще я наблюдаваме, но щом тя започна, няколко офицери станаха и заподскачаха край нея. Ако ми бяхте казали, че ще се случи, нямаше да съм сигурна, но… с една дума, избухнах в смях и за пръв път от много време се забавлявах истински. Накрая дори подехме игра, в която Мамеха и аз свирехме поред на шамисен, а американците танцуваха около масата. Спреше ли музиката, те трябваше да се втурнат към местата си. Онзи, който последен се добираше до място, изпиваше за наказание чаша саке.

По средата на партито споделих с Мамеха колко е хубаво да гледаш как всички се забавляват от сърце, въпреки че не говорят един и същи език, докато малко по-рано същата вечер с Нобу и друг един японец сме прекарали ужасно. Тя ме поразпита и после каза:

— Трима души са наистина твърде малко. Особено ако единият от тях е Нобу в отвратително настроение.

— Предложих му следващия път да доведе председателя. Освен това ни е нужна още една гейша, не мислиш ли? Някоя шумна и забавна.

— Да, може би ще намина…

Най-напред се удивих, като я чух да казва това, защото никой на този свят не би описал Мамеха като „шумна и забавна“. Тъкмо се канех да й обясня какво имам предвид, когато тя проумя, види се, недоразумението и каза:

— Да любопитна съм… но ако ти е нужна шумна и забавна гейша, трябва, струва ми се, да поговориш със своята стара приятелка Пити.

Откакто се бях върнала в Гион, навсякъде се натъквах на спомени за Пити. Всъщност още щом прекрачих прага на нашата окия, си я спомних как в деня на затварянето на квартала ми се поклони за сбогом — сковано, както се полагаше да се поклони на осиновената дъщеря. През цялата седмица, докато почиствахме къщата, не преставах да мисля за нея. Дори веднъж, като помагах на прислужницата да забърсва дървенията, си я представих да свири на шамисен, седнала на пода точно пред мен. Празното място бе сякаш изпълнено с бездънна тъга. Нима откакто и двете бяхме момичета, беше изтекло толкова много време? Бих могла, струва ми се, лесно да я изхвърля от съзнанието си, но така и не успях да свикна с разочарованието, че дружбата ни пресъхна. Проклинах проклетото съперничество, подтикнало ни към това. Осиновяването ми й нанесе последния удар, но не можех да се отърся от мисълта, че и аз имам отчасти вина. Тя бе проявявала към мен само доброта. Би трябвало да намеря начин да й се отблагодаря.

Колкото и да е странно, не ми беше хрумвало да се срещна с Пити, докато Мамеха не ми го подсказа. Първата ни среща несъмнено щеше да е трудна, но цялата нощ го обмислях и реших, че тя вероятно ще оцени това да я въведат в по-изискан кръг като промяна от войнишките партита. Имах, разбира се, и друго наум. Надявах се, че след толкова години може би щяхме да започнем да възстановяваме дружбата си.

Не знаех нищо за положението на Пити, освен че се е завърнала в Гион, затова отидох да поговоря с Леля, на която тя бе писала преди няколко години. Разбрах, че в писмото си Пити я молела да я вземат пак в нашата окия след отварянето й, защото се бояла, че иначе няма да си намери място. Леля може и да е била склонна на това, но Майка отказала с аргумента, че Пити е лоша инвестиция.

— Живее в малка тъжна окия в Ханами-чо — обясни ми Леля. — Но да не вземеш да се съжалиш над нея и да я доведеш тук. Майка ще откаже да я види. Мисля, че изобщо е глупаво да говориш с нея за това.

— Трябва да призная, че винаги ми е било мъчно за случилото се между нас двете…

— Нищо не се е случило между вас. Пити пропадна, а ти успя. Във всеки случай тя се справя добре напоследък. Чувам, че американците не могат да й се нарадват. Тя е недодялана, а точно това е, което им харесва.

Още същия следобед пресякох булевард Шиджо по посока към Ханами-чо, район на Гион, и намерих малката тъжна окия. Спомняте ли си Корин — приятелката на Хацумомо, и това как в най-мрачните години на войната тяхната окия изгоря… С една дума, пожарът беше засегнал и съседната, а тъкмо в нея живееше Пити. Външните стени бяха черни от едната страна, а там, където покривът бе изгорял, бяха наковани надве-натри дървени дъски. В Токио или в Осака такава къща щеше да е съвършено необитаема, но тук стърчеше в центъра на Киото.

Млада прислужница ме въведе в гостна, която миришеше на мокра пепел, и след малко ми сервира чаша слаб чай. Чаках доста време, докато най-сетне Пити отвори плъзгащата се врата. Почти не я виждах в тъмнината на коридора, но самата мисъл, че стои там, ме изпълни с такава топлота, че станах и отидох да я прегърна. Тя направи няколко крачки навътре, отпусна се на колене и ми се поклони толкова официално, сякаш бях самата Майка.

— Ама какво правиш… това съм аз! — казах.

Тя дори не вдигна поглед, а продължи да гледа в рогозките като прислужница в очакване на заповеди. Много се разочаровах и се върнах на мястото си до масата.

Когато се видяхме за последен път през войната, лицето й бе все още кръгло и по детски пълно, но малко по-тъжно. Оттогава се беше променила доста. Едва по-късно разбрах, че след затварянето на фабриката за лещи, в която работеше, Пити се подвизавала повече от две години в Осака като проститутка. Устата й бе станала по-малка — може би защото я бе държала стисната, не знам. И макар лицето й да бе все така широко като питка, налетите й бузи бяха хлътнали и това им придаваше особен изтерзан финес, който ме порази. Не че се бе разхубавила до степен да съперничи на Хацумомо или нещо подобно, но в лицето й се бе появила някаква женственост.

— Знам, че ти е било трудно, но изглеждаш много хубава — казах.

Тя не отговори, а само наклони леко глава, за да покаже, че ме е чула. Поздравих я, че е станала толкова известна, и се опитах да я разпитам за живота й след войната, но тя остана толкова безизразна, че започнах да съжалявам, задето съм дошла.

После след неловко мълчание най-сетне каза:

— Дошла си просто за да си поговорим ли, Саюри? Защото не мога да ти кажа нищо, което да те заинтересува.

— Всъщност неотдавна се видях с Нобу Тошикадзу и… той ще идва от време на време с един човек. Мислех си дали не би проявила добрината да ни помогнеш да го забавляваме.

— И, разбира се, се отказа, като ме видя.

— О, не. Не знам защо говориш така. Нобу Тошикадзу и председателят Ивамура Кен, искам да кажа председателя Ивамура, биха оценили високо компанията ти. Ето, виждаш колко е просто.

Пити помълча известно време, забила поглед в рогозките на пода. После каза:

— Бях престанала да вярвам, че нещо в живота е „толкова просто“. Знам, че ме мислиш за глупава…

— Пити!

— … но мисля, че имаш навярно друга причина, за която няма да ми кажеш.

После се поклони леко, с което ме озадачи. Или искаше да се извини за думите си, или пък се канеше да стане и да си отиде.

— Нямам друга причина — отвърнах. — Да си призная, надявах се, че след всичките тези години двете бихме могли да сме приятелки като някога. Преживели сме заедно толкова неща… включително и Хацумомо! Струва ми се съвсем естествено да се срещаме отново.

Тя не каза нито дума.

— Следващата събота председателят Ивамура и Нобу пак ще поканят министъра в чайната „Ичимура“. Ще се радвам да те видя там, ако решиш да дойдеш.

Бях й донесла пакет чай, затова развързах кърпичката, в която го бях загърнала, и го оставих на масата. Станах, опитвайки се да измисля нещо мило на сбогуване, но тя изглеждаше толкова объркана, че реших просто да си тръгна.