Мемоарите на една гейша

14

Чувала съм да казват, че седмицата, през която момичето се готви за своя дебют на чиракуваща гейша, е като периода, през който гъсеницата се превръща в пеперуда. Очарователна идея, но да ме убиеш, не мога да разбера защо някому е хрумнало подобно нещо. Гъсеницата просто си свива пашкула и после дреме известно време, а за мен това със сигурност бе най-изтощителната седмица в живота ми. Най-напред косата ми трябваше да бъде направена на прическа, каквато носят чиракуващите гейши, тоест в стил „разцепена праскова“, за което вече споменах. В ония дни в Гион имаше много майстори на прически, а този на Мамеха работеше в ужасно претъпкано помещение над ресторант за специалитети от змиорка. Докато ми дойде редът, трябваше да чакам близо два часа в компанията на шест-седем гейши, насядали на колене навред, дори на стълбищната площадка. И със съжаление трябва да кажа, че миризмата на мръсни коси бе съкрушителна. Сложната и пищна прическа, която гейшите носеха по онова време, изискваше толкова усилия и разходи, че никой не ходеше да си прави косата повече от веднъж седмично, но към края дори парфюмите не помагаха особено.

Когато най-сетне редът ми дойде, първото нещо, което майсторът направи, бе да ме сложи пред голяма кухненска мивка в такава поза, че се зачудих дали не се кани да ми отсече главата. После изля ведро топла вода на косата ми и започна да ме жули със сапун. Всъщност „жули“ не е достатъчно силна дума, защото онова, което правеше с пръстите си по кожата на главата ми, наподобява по-скоро прекопаване на нива с мотика. Сега вече разбирам ясно защо. Пърхотът е голям проблем сред гейшите, а малко неща са по-отблъскващи от пърхота. Майсторът може и да имаше неоспорими основания, но след малко усетих кожата си така възпалена, че едва не заплаках от болка. Накрая той ми каза:

— Плачи, ако ти се плаче. Защо, мислиш, съм те сложил над мивка!

Предполагам, че това му бе представата за остроумна шега, защото се разсмя гръмко.

След като му омръзна да дере с пръсти главата ми, той ме настани на рогозките и ме задърпа с дървен гребен, докато вратът ми не се схвана. В крайна сметка остана доволен че косата ми не е сплъстена, и втри в нея масло от камелия което й придаде красив блясък. Започвах да се успокоявам, че най-страшното е минало, но майсторът извади парче восък. Трябва да ви кажа, че въпреки маслото от камелия и горещата ютия, с която разтопяваше восъка, косата и восъкът са съвършено несъвместими. Това до голяма степен доказва колко цивилизовани сме ние хората, щом е възможно едно момиче да седне доброволно и да позволи на голям човек да й маже косата с восък, без при това да не прави нищо, а само да скимти тихичко. Опитате ли подобно нещо с куче, то ще ви изпохапе жестоко.

След като косата ми бе равномерно намазана с восък, майсторът причеса предните кичури назад и с остатъка направи на върха на главата ми голям кок, наподобяващ игленик. Погледнат отзад, този игленик има разрез, сякаш е разцепена на две праскова, откъдето и идва името на прическата — „разцепена праскова“.

Макар че носих тази прическа доста години, имаше нещо в нея, което разбрах много по-късно, и то едва след като един мъж ми го обясни. Кокът, който нарекох „игленик“, се оформя, като косата се увива около парче плат така, че отзад, там, където е разрезът, платът да се вижда. Той може да е различен по цвят и рисунък, но в случая с чиракуваща гейша платът е винаги червен — поне след известен момент от живота й. Веднъж един мъж ми каза:

— Повечето от тези невинни момиченца нямат представа колко предизвикателна всъщност е прическата „разцепена праскова“! Представи си, че вървиш след млада гейша и ти се въртят разни непристойни мисли, като например какво би желал да й направиш, и тогава виждаш на главата й тази форма на разцепена праскова с голямо червено петно в разреза… Какво си представяш?

Не си представях нищо и така и отговорих.

— Не използваш въображението си — отвърна той.

След миг проумях и така се изчервих, че той се разсмя.

На връщане към нашата окия ми беше все едно, че кожата на главата ми е изподрана като глина, която грънчарят е набраздил дълбоко с остра клечка. Всеки път, щом зървах отражението си във витрината на магазин, се усещах като човек, който трябва да бъде вземан насериозно, вече не като момиче, а като млада жена. Вкъщи Леля ме накара да се завъртя, за да й демонстрирам прическата си, и изрече какви ли не ласкателни неща. Дори Пити не се сдържа да ме огледа, макар че Хацумомо щеше да побеснее, ако разбереше. А каква, мислите, беше реакцията на Майка? Тя застана на пръсти, за да ме вижда по-добре — което й помогна, защото вече бях по-висока от нея — а сетне се завайка, че щяло да е по-добре, ако вместо при майстора на Мамеха съм била отишла при този на Хацумомо.

В началото вероятно всяка млада гейша се гордее с прическата си, но след три-четири дни започва да я мрази. Защото, ако се върне капнала от майстора и реши да полегне за кратка дрямка, както го е правила и предната нощ, прическата й ще се сплеска и обезформи. Мигът, в който се събуди, ще трябва отново да хукне обратно при майстора. Затова, щом косата й бъде направена за първи път, чиракуващата гейша трябва да се научи да спи по нов начин. Тя не използва вече обикновена възглавница, а такамакура — споменах за нея преди, нали? Това е не възглавница, а по-скоро подпора за основата на врата. Повечето са с торбичка слама в тях, но въпреки това главата ти се чувства като върху камък. Лягаш в постелята с висяща във въздуха коса и мислиш, че всичко е наред, докато заспиш. Но когато се събудиш, разбираш, че кой знае как си се изместила, така че главата ти се е оказала на рогозките на пода, а прическата ти е така сплескана, сякаш изобщо не си си направила труда да легнеш на такамакура. В моя случай Леля ми помогна да избегна това, като на пода до главата ми постави поднос с оризово брашно. Всеки път, щом насън главата ми клюмваше, косата ми цопваше в брашното, което полепваше по восъка и прическата ми се съсипваше. Бях вече наблюдавала как Пити минава през това изпитание. Сега беше мой ред. Защото събудех ли се сутрин с обезобразена прическа, трябваше да чакам при майстора да дойде и моят ред да ме мъчат.

Всеки следобед през седмицата преди моя дебют Леля ме обличаше в пълно одеяние на чиракуваща гейша и ме караше да вървя надолу-нагоре по пръстения коридор, за да укрепна. В началото не можех да направя и крачка и се опасявах, че ще падна по гръб. Момичетата се обличат много по-пищно от по-възрастните жени, което ще рече по-ярки цветове и по-ефектни материи, но и по-дълго оби. Една зряла жена носи своето оби, завързано отзад на, както казваме ние, „възел-барабан“, защото е с формата на малка кутия. Това не изисква много плат. Но момиче, по-младо от двайсет години или около тази възраст, е с по-ефектно оби. Ако е чиракуваща гейша, то тогава става дума за нещо още по пищно и дори театрално, тоест дарари оби или „развяващо се оби“, завързано високо, така че да стига чак до плешките, и с краища, които се спускат почти до земята. Независимо колко ярко е кимоното, обито е почти винаги още по-ярко. Когато чиракуваща гейша върви по улицата пред вас, забелязвате не толкова кимоното й, а по-скоро ярко оцветеното й дълго и развяващо се оби — и само съвсем малка част от кимоното на раменете и отстрани. За да се постигне този ефект, обито трябва да е толкова дълго, че да се простира от едната до другата страна на стаята. Но не дължината му го прави трудно за носене, а тежестта, защото почти винаги обито е от тежък копринен брокат. Изтощително е дори да го носиш нагоре по стълбището, така че можете да си представите какво е, ако е завързано на кръста ти — дебелата лента те пристяга през средата като една от онези ужасни змии, а тежката материя виси отзад и те кара да се чувстващ така, сякаш някой е привързал на гърба ти огромен куфар.

И за да е всичко още по-ужасно, самото кимоно също е тежко и е с дълги развяващи се ръкави. Нямам предвид ръкави, които падат на дипли върху ръцете. Може би сте обърнали внимание, че когато жена в кимоно протяга ръка, платът под ръкава се спуска надолу и образува нещо като джоб. Този своеобразен джоб, който ние наричаме фури, е най-дългата част от кимоното на чиракуващата гейша, и ако момичето не внимава, ръкавът като нищо може да се повлече по пода. А когато танцува, тя със сигурност ще се спъне в ръкавите си, ако не ги преметне няколко пъти около ръката си.

Години по-късно една вечер известен учен от Киотоския университет се напи и каза нещо за облеклото на чиракуващата гейша, което няма да забравя никога.

— Често наричат мандрила от Централна Африка най-ефектният примат. Но според мен чиракуващата гейша в Гион е може би най-ярко оцветеният примат.

Най-сетне настъпи денят, когато Мамеха и аз щяхме да изпълним церемонията и да станем сестри. Изкъпах се рано-рано и прекарах остатъка от сутринта в обличане. Леля ми помогна да дооправя грима и косата си. Восъкът и гримът върху кожата ме караха да изпитвам странното усещане, че лицето ми е загубило чувствителността си — докосвах бузата си, но допирът бе едва осезаем. Направих го толкова пъти, че Леля трябваше да поправи грима ми. После, когато се разглеждах в огледалото, се случи нещо много странно. Знаех, че коленичилото пред тоалетката момиче съм аз, но и непознатата, която ме зяпаше от огледалото, също бях аз. Дори протегнах ръка да я докосна. Беше гримирана великолепно. Устните й бяха като алени цветя върху съвършено бялото лице с лека розовина на бузите. Косата й беше украсена с копринени цветя и оризови класове. Носеше черно официално кимоно със семейния герб на окията „Нитта“. Когато най-сетне си наложих да стана, излязох в коридора и с изненада се взрях в голямото огледало. От ръба на кимоното ми до около бедрата се извиваше избродиран дракон. Гривата му бе изтъкана със сърма в красив червеникав нюанс. Ноктите и зъбите му бяха сребърни, а очите златни — истинско злато. Не можех да сдържа сълзите си и трябваше да вдигна глава към тавана, за да не потекат по бузите ми. Преди да тръгна, взех носната кърпа на председателя и я пъхнах в пояса си за късмет.

Леля ме придружи до дома на Мамеха, където аз й изкачах благодарността си и се заклех да я уважавам и почитам. После трите отидохме в храма „Гион“. Там Мамеха и аз плеснахме с ръце и обявихме пред боговете, че скоро ще бъдем свързани като сестри. Аз им отправих молба да ме закрилят през годините напред, а сетне затворих очи и им благодарих, че са уважили желанието ми да стана гейша, за което ги бях помолила преди три години и половина.

Церемонията трябваше да се състои в чайната „Ичирики“, която със сигурност е най-известната чайна в цяла Япония. И има историческо значение, защото в началото на XV век в нея се е крил един известен самурай. Вероятно сте чували историята за четирийсет и седемте ронини, които отмъстили за смъртта на своя господар, а после си направили сепуку. Та тъкмо техният водач се крил в чайната „Ичирики“, докато планирал отмъщението. С изключение на семплия вход повечето от първокласните чайни в Гион са невидими от улицата, но „Ичирики“ се откроява като ябълка на дърво. Намира се на видно място на един ъгъл на булевард Шиджо и е опасана от гладък зид с цвят на зарзала и с керемиден покрив. „Ичирики“ ми се струваше като дворец.

Там към нас се присъединиха две от по-малките сестри на Мамеха и Майка. Когато всички се събраха във външната градина, една прислужница ни поведе през главния вход по виещ се коридор към стаичка с татами в дъното. Никога дотогава не бях попадала в такава изискана обстановка. Всяко дръвце блестеше, всяка стена бе съвършено гладка. Усетих сладкия сух аромат на курояки, вид парфюм, който се прави от овъглено и стрито на мек сив прах дърво. Той е много старомоден и дори Мамеха, която беше възможно най-традиционната гейша, предпочиташе нещо по-европейско. Но в „Ичирики“ все още се усещаше ароматът на курояки, който поколения гейши бяха използвали. Аз и сега си имам от него. Пазя си го в дървен мускал и когато го мириша, отново се връщам там.

Церемонията, на която присъстваше съдържателката на „Ичирики“, продължи около десет минути. Прислужница внесе поднос с няколко чашки саке и двете с Мамеха пихме заедно. Отпих три глътки от една и й я подадох, за да отпие и тя три пъти. Направихме това с три различни чашки и всичко приключи. От този момент нататък аз вече не бях Чийо, а начинаещата гейша Саюри. През първия месец ой чиракуването си младата гейша е известна като „начинаеща“ и не може да изпълнява танци или да забавлява в чайни сама без своята по-голяма сестра. С една дума, не прави почти нищо, освен да наблюдава и да се учи. Колкото до името ми Саюри, Мамеха бе обсъждала дълго с астролога си, докато го избере. Звученето на името не е всичко, много важно е и значението на йероглифите, от които се състои, а също така и броят на чертите, с които те са изписани — той може да е щастлив, но и нещастен. Новото ми име идеше от „са“ със значение „заедно“, „ю“ от зодиакалния знак на Петела и „ри“ — „разум“. За нещастие всички комбинации, включващи елемент от името на Мамеха, бяха обявени от астролога за неблагоприятни.

Намирах Саюри за хубаво име, но ми беше странно, че вече не съм Чийо. След церемонията отидохме в друга стая да ядем „червен ориз“ — ориз, смесен с червен боб. Взимах си от ястието, но се чувствах необикновено несигурна и съвсем не като на празник. Съдържателката на чайната ми зададе въпрос и когато я чух да ме нарича „Саюри“, разбрах какво ме притеснява. Сякаш момиченцето на име Чийо, което тичаше босо от езерото към залитащата си къща, вече не съществуваше. Усетих с цялото си същество, че това ново момиче Саюри с искрящото бяло лице и алените устни го е унищожило.

Мамеха бе решила да прекараме ранния следобед в обиколка из Гион, за да ме представи на съдържателките на различни чайни, с които поддържаше връзки. Но не тръгнахме веднага след обяда. Вместо това тя ме отведе в друга стая и ме накара да седна. Гейшата никога, разбира се, не „сяда“ в истинския смисъл на думата, когато е в кимоно — това, което ние наричаме да седнеш, е всъщност позата, която другите биха нарекли коленичене. Така или иначе, след като го направих, тя изкриви лице в гримаса и ме накара да опитам пак. Облеклото ми бе толкова неудобно, че се наложи да опитам няколко пъти, преди да го направя както подобава. Мамеха ми даде малко украшение с формата на кратунка и ми показа как да го нося закачено на пояса си. Смята се, че тъй като е куха и лека, кратунката уравновесява тежестта на тялото и доста тромави чиракуващи гейши в началото на кариерата си са разчитали на това, за да не паднат.

Мамеха разговаря с мен, а сетне, когато бяхме вече готови да тръгнем, ме помоли да й налея чашка чай. Чайникът бе празен, но тя каза да се престоря, че наливам. Искаше да види как пазя ръкава си да не ми пречи, докато го правя. Мислех, че знам какво точно иска да види, и положих максимално старание, но тя остана недоволна.

— Преди всичко чия чашка пълниш?

— Вашата — отвърнах.

— О, за бога, не е нужно да се мъчиш да ми направиш впечатление. Представи си, че съм някой друг. Мъж ли съм или жена?

— Мъж.

— Добре тогава. Напълни ми отново чашката.

Изпълних каквото ми каза и Мамеха едва не си счупи врата да наднича в ръкава ми, от който се подаваше ръката.

— Е, хареса ли ти? — попита тя. — Защото точно това ще се случи, ако държиш ръката си толкова високо.

Опитах отново, като този път държах ръката си по-ниско, но тя се прозя престорено, а после се обърна настрани и ум поведе разговор с въображаема гейша.

— Опитвате се, предполагам, да ми дадете да разбера, че ви отегчавам — казах. — Но как е възможно да отегчаваш някого просто като му наливаш чай?

— Може да не желаеш да надничам в ръкава ти, но това не означава, че трябва да се държиш като монахиня! Мъжът се интересува само от едно нещо. Много скоро ще разбереш за какво ти говоря, повярвай ми. Междувременно можеш да го правиш щастлив, като го караш да мисли, че му е позволено да вижда части от тялото ти, които никой друг не може да види. Ако чиракуваща гейша постъпва като теб — налива, чай като прислужница, — клетият човек ще загуби всякаква надежда. Опитай отново, но преди това ми покажи ръката си.

Вдигнах ръкава на кимоното си над лакътя и я протегнах към нея. Тя я взе и я разгледа отдолу и отгоре.

— Имаш красива ръка и прекрасна кожа. Трябва да си сигурна, че всеки мъж, който седи наблизо, я зърва поне веднъж.

И аз продължих отново и отново да наливам чай, докато Мамеха не остана доволна, че придърпвам ръкава си точно толкова, колкото да покажа ръката си, без да е ясно какво точно правя. Изглеждах смешна, ако си вдигах ръкава до лакътя; хитрината бе да го правя така, сякаш го дръпвам, за да не ми пречи, докато в същото време го вдигам на няколко пръста над китката, за да покажа ръката си от лакътя надолу. Мамеха каза, че най-красивата част на ръката е вътрешната, затова трябва винаги да държа чайника така, че мъжът да вижда по-скоро нея, а не външната.

Накара ме да го направя отново, този път сякаш наливам чашка чай на съдържателната на чайната „Ичирики“. И аз си показах ръката точно по същия начин, но Мамеха направи гримаса.

— Но, за бога, аз съм жена — каза тя. — Защо ми демонстрираш така ръката си? Може би просто се опитваш да ме ядосаш.

— Да ви ядосам ли?

— А какво друго да си мисля? Показваш ми колко млада и красива си, докато аз съм стара и грохнала. Освен ако не демонстрираш грубост…

— Защо да е грубост?

— Защо иначе ще се стараеш толкова да ме накараш да видя вътрешната страна на ръката ти? Със същия успех би могла да ми покажеш ходилото си или бедрото. Ако успея да зърна нещичко тук или там, прекрасно. Но да го демонстрираш така очевидно!

Тъй че „налях“ още няколко чашки чай, докато не усвоих по-сдържан и подходящ начин. И тогава Мамеха обяви, че сме готови да тръгнем заедно из Гион.

Вече няколко часа носех пълното одеяние на чиракуваща гейша. А ето че трябваше да се опитам да вървя из цял Гион със сандалите, които ние наричаме окобо. Те са доста високи и дървени, с изящни лакирани каишки. На повечето хора формата им се струва елегантна — окобо са заострени клинообразно надолу, така че ходилото е два пъти по-малко от горната част. Но на мен ми беше трудно да вървя изискано с тях. Имах чувството, че на краката ми са вързани керемиди.

Двете с Мамеха се отбихме в може би двайсет чайни и окии, макар в повечето от тях да не се задържахме повече от няколко минути. Обикновено вратата отваряше прислужница и Мамеха молеше учтиво за разрешението да говори със съдържателката; появяваше се самата съдържателка и Мамеха й казваше:

— Бих искала да ви представя своята нова по-малка сестра Саюри.

Аз се покланях много ниско и казвах:

— Моля за вашето благоразположение и покровителство, госпожо.

Съдържателката и Мамеха разменяха някоя и друга дума и ние си тръгвахме. На няколко места ни поканиха на чашка чай и там прекарахме около пет минути. Аз обаче упорито не пиех и само си мокрех устните. Най-трудно е да се научиш как да използваш тоалетна, когато си в кимоно, а аз не бях никак сигурна, че вече съм го усвоила правилно.

След час бях толкова изтощена, че едва се сдържах да не застена, докато обикаляхме квартала. Но двете продължихме. По онова време в Гион имаше, предполагам, трийсет, или четирийсет първокласни чайни и стотина на малко по ниско ниво. Не можехме, разбира се, да посетим всичките. Отбихме се в петнайсетината, където Мамеха обикновено забавляваше посетителите. Що се отнася до окиите, може би имаше стотици, но ние посетихме само няколкото, с които тя поддържаше някакви отношения. Скоро след три следобед приключихме с визитите. Не исках нищо друго, освен да се прибера и да заспя за дълго. Мамеха обаче имаше други планове за вечерта. Трябваше да присъствам на първия си ангажимент като „начинаеща“ гейша.

— Иди и се изкъпи — каза ми тя. — Доста се поизпоти, а и гримът ти не е наред.

Беше топъл есенен ден, а и аз се бях постарала доста.

Вкъщи Леля ми помогна да се разсъблека, а след това се смили над мен и ме остави да поспя половин час. Отново се радвах на благоволението й, защото глупавите ми грешки бяха останали далеч назад, а бъдещето ми изглеждаше по-светло от това на Пити. Щом ме събуди, хукнах към банята. До пет бях вече успяла да се облека и гримирам. Можете да си представите колко силно се вълнувах, защото години наред бях гледала Хацумомо, а после и Пити да излизат следобед или вечер красиви и нагласени, а сега бе дошъл и моят ред. Тази вечер събитието — първото, на което щях да присъствам — беше банкет в хотел „Кансай интернационал“. Банкетите са тежки и официални събирания, където гостите седят един до друг във формата на буквата П покрай стените на голяма стая в японски стил и пред всекиго е поставен малък поднос с храната. Присъстващите гейши се движат в центъра на помещението — искам да кажа, във вътрешното пространство на образуваното от подносите П — и прекарват само по няколко минути на колене пред всеки гост, колкото да му напълнят чашката със саке или да разменят няколко думи. Събитието едва ли може да се нарече вълнуващо, а като начинаеща моята роля бе по-скучна дори от тази на Мамеха. Стоях от едната й страна като сянка. И когато ме представяше, правех едно и също — покланях се дълбоко и казвах: „Наричам се Саюри. Аз съм съвсем начинаеща и моля за вашето снизхождение.“ Само това, нищо повече и никой не ми отвръщаше нито с дума.

Към края на банкета вратите в единия край на помещението се отвориха и Мамеха и една друга гейша изпълниха заедно танца, известен като Чийо но томо — „приятелки завинаги“. Това е красивата история на две предани една на друга жени, които се срещат отново след дълга разлъка. Докато траеше танцът, повечето мъже не преставаха да си чоплят зъбите — бяха шефове в голяма компания за производство на каучукови клапи или нещо подобно и се бяха събрали в Киото за годишния си банкет. Не мисля, че и един от тях бе наясно с разликата между танцуване и ходене насън. Но аз бях очарована. Когато танцуват, гейшите винаги използват за акцент сгъваемо ветрило, а специално Мамеха бе много изкусна в движенията. Тя най-напред сгъна ветрилото и докато правеше кръг с тяло, го размаха изящно с китка, за да изобрази поток. После го разтвори и то се превърна в чашка, в която нейната партньорка й наля саке. С една дума, танцът беше прекрасен, а също и музиката, изпълнявана на шамисен от една ужасно кльощава гейша с малки воднисти очи.

Официалните банкети обикновено не продължават повече от два часа, тъй че в осем отново бяхме навън. Тъкмо да се обърна да благодаря на Мамеха и да й пожелая „лека нощ“, тя каза:

— Мислех да те отпратя да си легнеш, но ти изглеждаш кипяща от енергия. Аз отивам в чайната „Комория“. Ела с мен и опитай за първи път вкуса на неофициалното събиране. Пък и нека започнем да те показваме колкото се може по-скоро.

Не можех просто ей така да й кажа, че съм прекалено уморена, затова преглътнах чувствата си и я последвах.

Тържеството, както ми обясни пътем тя, се давало от директора на Националния театър в Токио. Той познавал всички знатни гейши в едва ли не всички квартали на гейши в Япония и въпреки че по всяка вероятност щял да е много сърдечен, когато Мамеха ме представи, не бивало да очаквам да ми обърне особено внимание. От мен се изискваше само през цялото време да изглеждам хубава и да попивам обноските й.

— Просто внимавай да не допуснеш нещо, което да развали впечатлението от теб — предупреди ме Мамеха.

Влязохме в чайната и една прислужница ни покани в стан на горния етаж. Не смеех да погледна вътре, когато Мамеха коленичи и отвори плъзгащата се врата, но зърнах седем-осем мъже, насядали на възглавнички около маса, в компанията на може би четири гейши. Поклонихме се, влязохме и коленичихме на рогозките, за да затворим вратата след себе си — така една гейша влиза в стая. Най-напред, както ме бе учила Мамеха, поздравихме другите гейши, сетне домакиня в ъгъла на масата и след това гостите.

— Мамеха сан — провикна се една от гейшите. — Идвате тъкмо навреме, за да ни разкажете историята за майстора ни перуки Конда сан.

— О, небеса, изобщо не мога да си я спомня — отвърни Мамеха и всички се разсмяха.

Нямах представа в какво се състои шегата. Заобиколих ме масата и коленичихме до домакина. Аз седнах от едната страна на Мамеха.

— Господин директор, моля да ми разрешите да ви представя моята нова по-малка сестра — каза му тя.

Това бе знак за мен да се поклоня, да си кажа името, да помоля директора за неговото снизхождение и прочее. Той бе много нервен човек с изпъкнали очи и тънки като на птичка кости. Дори не ме погледна, а загаси цигарата си в препълнения пепелник наблизо и попита:

— Каква е тази история с майстора на перуки Конда сан? Цяла вечер момичетата постоянно я споменават, а никоя не иска да я разкаже.

— Честно казано, не знам — отвърна Мамеха.

— Което ще рече — поде друга гейша, — че тя твърде много се смущава да я разкаже. Щом отказва, значи аз ще трябва, предполагам, да го направя.

Идеята, види се, хареса на мъжете, но Мамеха само въздъхна.

— Междувременно ще дам на Мамеха сан чашка саке за успокоение на нервите — каза директорът и изплакна собствената си чашка в купа вода, поставена на масата с тази цел, и я напълни за Мамеха.

— И така — започна разказа си гейшата, — въпросният Конда сан е най-добрият майстор на перуки в Гион, или попе всички твърдят това. Години наред Мамеха сан ходеше при него. Както знаете, тя винаги държи на най-доброто. Погледнете я и ще се убедите.

Мамеха направи престорено гневна физиономия.

— Със сигурност има най-изкусната подигравателна усмивка — подметна един от мъжете.

— По време на представление — продължи гейшата — майсторът на перуки е винаги зад кулисите, за да помага при смяната на костюмите. Често, когато гейша сменя едно кимоно с друго, нещо се свлича ту тук, ту там и после изведнъж… гола гръд! Или… малко косъмчета! Знаете, че се случват такива работи. Така или иначе…

— Всичките тези години работя в банка — обади се един от мъжете. — Искам да съм майстор на перуки!

— То е много повече от това да зяпаш голи жени. Мамеха сан е голяма моралистка и се преоблича зад параван…

— Нека да разкажа историята — прекъсна я Мамеха, — наистина ще ми развалиш репутацията. Не съм моралистка, но Конда сан винаги ме зяпаше така, сякаш не може да дочака поредната смяна на костюмите. Затова накарах да ми донесат параван. Чудя се как не проби в него дупка с очи, мъчейки се да ме зърне.

— Защо не си му разрешавала някой и друг бегъл поглед от време на време? — прекъсна я директорът. — Толкова ли е страшно да си малко по-мила?

— Никога не съм гледала на това така — отвърна Мамеха. — Вие сте съвършено прав, господин директор. Как би могъл да навреди един бегъл поглед? Може би искате да ни дадете възможност да сторим това сега?

При тези думи всички в стаята избухнаха в смях. А когато взеха да се поуспокояват, директорът отново ги взриви, като се изправи на крака и започна да развързва пояса на кимоното си.

— Ще послужа за пример, ако и ти на свой ред ми позволиш да зърна нещичко — каза той на Мамеха.

— Никога не съм отправяла подобно предложение — отвърна тя.

— Не е много великодушно от твоя страна.

— Великодушните не стават гейши — отбеляза тя. — А покровители на гейши.

— Е, добре тогава — каза директорът и си седна на мястото. Трябва да кажа, че си отдъхнах, защото макар останалите да се забавляваха неимоверно, на мен ми беше неловко.

— Та докъде бях стигнала? — попита Мамеха. — И така, заръчах да ми донесат параван и мислех, че това е надеждна защита от Конда сан. Но веднъж се върнах забързана от тоалетната и не го намерих. Нямаше го никъде. Започнах да с паникьосвам, защото ми трябваше перука за следващото излизане на сцената. Скоро обаче го отрих да седи опрян и стената върху един скрин. Изглеждаше отпаднал и се потеше обилно. Притесних се да не би да му е зле на сърцето Перуката ми беше до него и щом ме видя, той се извини ми помогна да си я сложа. А по-късно същия ден ми подаде бележка…

На това място гласът на Мамеха секна. По едно врем един от мъжете попита:

— И какво пишеше в нея?

Мамеха закри очи с ръка. Беше прекалено смутена, за да продължи, и всички в стаята избухнаха в смях.

— Добре тогава, аз ще ви кажа какво е пишело — обади се гейшата, която беше започнала историята. — Гласи приблизително следното: „Свидна на сърцето ми Мамеха, ти си най-прекрасната гейша в цял Гион“ и така нататък. „След като свалиш перука от главата си, аз се грижа нежно за нея и я пазя в работилницата си, за да мога много пъти на ден да заравям лице в нея и да вдъхвам уханието ти. Но днес, когато хукна към тоалетната, ти ми подари най-прекрасния миг в моя живот. Докато беше вътре, аз се притаих до вратата и омайният звук на звънливото шуртене, по-мелодично от водопад…“

Мъжете така се разсмяха, че гейшата трябваше да ги изчака да се успокоят.

— „… и омайният звук на звънливото шуртене, по-мелодично от водопад, уголеми чучура, от който шуртя аз…“

— Не го беше казал така — намеси се Мамеха. — Беше написал: „… омайният звук на звънливото шуртене, по-мелодично от водопад, ме накара да набъбна и да се втвърдя при мисълта за разголеното ти тяло…“

— После той й казал — продължи другата, — че от възбуда ме можел да стане на крака и че се надява някой ден отново да преживее такъв миг.

Всички, разбира се, се разсмяха, затова и аз се престорих, че се смея. Но истината е, че ми беше трудно да повярвам, че тези мъже, платили толкова пари, за да са сред жени и красиви и скъпи кимона, действително искат да слушат истории, каквито биха си разказвали децата край езерото в Йороидо. Бях си представяла, че няма да мога да следя разговор за литература или за Кабуки или за друго от този род. Имаше, разбира се, и такива партита в Гион. Просто се случи така, че първото в моя живот бе от най-детинските.

Докато се разказваше историята с Мамеха, мъжът до мен не преставаше да търка лицето си — цялото на петна, и почти не обръщаше внимание на оживлението наоколо. По едно време обаче се загледа дълго в мен и каза:

— Какво ти е на очите? Или аз пих прекалено много.

Наистина бе прекалил с пиенето, макар да знаех, че ще е неприлично да му го кажа. Но преди да успея да отговоря, веждите му затрепериха и след миг той вдигна ръка и така яростно се зачеса по главата, че по раменете му се посипа скреж. Оказа се, че бил известен в Гион като „господин Скреж“ заради ужасния му пърхот. Изглежда, бе забравил, че ми е задал въпрос — или изобщо не бе очаквал отговор, защото сега пък ме попита на колко съм години. Казах, че съм на четиринайсет.

— Ти си най-порасналата четиринайсетгодишна, която някога съм срещал. На, вземи. — И той ми подаде празна чашка за саке.

— О, не, благодаря ви, господине, аз съм само начинаеща…

Това ме бе научила Мамеха да казвам, но господин Скреж дори не чу. Продължи да държи чашката във въздуха, докато не я поех, и надигна бутилка саке, за да ми налее.

Не биваше да пия, защото една чиракуваща гейша — това важеше особено за начинаещите — трябва да изглежда като дете. Ала не можех и да не му се подчиня. Подадох чашката, но преди да я напълни, той отново си разчеса главата и аз с, ужас видях, че в нея паднаха няколко снежинки. Господин Скреж я напълни и каза:

— А сега пий. Хайде. Първата от многото.

Усмихнах му се и започнах да вдигам бавно чашката към устните си — не знаех какво друго да направя, — когато, слава богу, Мамеха ме спаси.

— Днес е първият ти ден в Гион, Саюри. Няма да е редно да се опиеш — каза ми тя, макар всъщност думите й да бяха отправени към господин Скреж. — Само намокри устни и това ще е достатъчно.

Така че я послушах и намокрих устните си със саке. Като казвам, че ги намокрих, имам предвид, че ги бях стиснала силно, до болка, тъй че когато наклоних чашката към устата си, усетих течността да се разлива по кожата ми. После върнах бързо чашката на масата и казах: „Ммм, много вкусно!“, но вече бърках в пояса си за носната кърпичка. Изпитах огромно облекчение, когато избърсах устни с нея, и съм щастлива да заявя, че господин Скреж дори не забеляза това, защото цялото му внимание беше в пълната чашка на масата пред него. Той я взе с два пръста, изля я в гърлото си стана и се извини, че отива до тоалетната.

От една чиракуваща гейша се очаква да придружи гост до тоалетната и обратно, но никой не очаква това от начинаеща. Ако на тържеството не присъства чиракуваща гейша, мъжът отива сам или някоя от гейшите го придружава. Само че господин Скреж стоеше и зяпаше надолу към мен и най-накрая аз проумях, че чака да стана.

Не познавах чайната „Комория“ и не знаех пътя до тоалетната, но господин Скреж със сигурност бе наясно. Последвах го по коридора, а после и зад завоя. Пред тоалетната той отстъпи, за да му отворя вратата. Затворих я след него и зачаках в коридора. Тогава чух, че някой се изкачва по стълбите, но нищо не си помислих. След малко господин Скреж беше готов и двамата тръгнахме обратно. Когато влязохме в стаята, видях, че още една гейша, придружена от чиракуваща, се е присъединила към групата. И двете бяха с гръб към вратата, тъй че не видях лицата им, докато, с господин Скреж не седнахме на местата си. Можете да си представите как се слисах, когато най-сетне ги видях — от другата страна на масата седеше единствената жена, която бих искала да избегна с цената на всичко — Хацумомо. Усмихваше ми се, а до нея седеше Пити.