8

На другия ден Хацумомо не беше единствената, която ми се сърдеше, защото Майка заповяда в продължение на шест седмици на прислугата да не се дава порцията сушена риба — за наказание, че са търпели любовникът на Хацумомо да идва в нашата окия. Прислугата едва ли щеше да ми се разсърди повече, ако със собствените си ръце бях откраднала ядене от паничките им. Колкото до Пити, щом чу заповедта, тя заплака. Да си призная обаче, не се чувствах толкова зле, че всички ме гледат кръвнишки и че към дълговете ми се е прибавила и стойността на брошка за оби, до която не се бях и докосвала. Всичко, което правеше живота ми още по-труден, само засилваше решимостта ми да избягам.

Според мен Майка не повярва, че наистина съм откраднала брошката, макар да беше съгласна да купи за моя сметка нова, ако това ще ощастливи Хацумомо. Но изобщо не се съмняваше, че въпреки забраната съм излизала, защото Йоко го потвърди. Когато научих, че Майка е заповядала да заключват външната врата, за да не изляза пак, имах чувството, че животът ми се изцежда от мен. Как щях да избягам тогава от тази окия? Само Леля имаше ключ от външната врата и го носеше на врата си дори когато спеше. Като допълнителна мярка задължението ми да седя вечер на пост в коридора бе възложено на Пити, която трябваше да буди Лепя, за да отключи на Хацумомо. Всяка нощ лежах в постелята и кроях планове, но в понеделник преди деня, в който двете със Сацу бяхме решили да избягаме, все още не бях измислила как да се измъкна. Толкова паднах духом, че нямах сили да си върша работата, и прислужниците ме навикваха, че едва местя парцала по пода, когато го лъскам, и че само влача метлата по коридора, вместо наистина да мета. В понеделник следобед прекарах доста време на двора, като се преструвах, че плевя, а всъщност клечах на камъните, потънала в мисли. После една от прислужниците ме накара да измия дървения под в стаята на прислугата, където през деня спеше Йоко, и ето че се случи нещо изключително. Изстисках мокрия парцал на пода, но вместо да тръгне към вратата, както очаквах, водата потече към един от задните ъгли на Стаята.

— Йоко, гледай — викнах й. — Водата върви нагоре.

Всъщност не беше, разбира се, нагоре, а просто така ми се струваше. Толкова се смаях, че изстисках още вода и се вгледах как тече към ъгъла. И тогава… е, не мога да кажа какво точно се случи, но си представих как самата аз тека нагоре по стълбите към площадката на втория етаж, а оттам нагоре по стълбата, през капандурата и излизам на покрива при цистерната за вода.

Покривът! Бях толкова смаяна от тази мисъл, че забравих всичко наоколо и когато телефонът до Йоко иззвъня, едва не изкрещях от уплаха. Нямах представа какво ще направя, като стигна покрива, но ако успеех да намеря път оттам надолу, можех в крайна сметка да се срещна със Сацу.

На другата вечер дълго се преструвах, че се прозявам, и се хвърлих в постелята като торба с ориз. Отстрани всеки би помислил, че веднага съм потънала в сън, но всъщност едва ли можех да съм по-будна. Дълго лежах, мислех за дома и се чудех каква ли физиономия ще направи баща ми, когато вдигне очи от масата и ме види да стоя на вратата. Сигурно торбичките под очите му щяха да се отпуснат и той да за плаче или устата му щеше да приеме онази странна форма — неговия си начин да се усмихва. Не смеех да си представя така смело майка ми — самата мисъл да я видя отново бе достатъчна да напълни очите ми със сълзи.

Прислужниците най-сетне утихнаха в постелите си край мен на пода, а Пити зае позиция в очакване на Хацумомо. Слушах как Баба чете сутри — правеше го всяка вечер преди лягане. После я наблюдавах през полуотворената врата как сяда край постелята и се преоблича в нощно кимоно. Ужасих се от гледката, когато дрехата се плъзна от раменете й, защото никога преди не я бях виждала чисто гола. Не беше само кокошата кожа на врата и раменете — тялото й ми заприлича на купчина смачкани дрехи. Изглеждаше ми необикновено безпомощна, докато се опитваше непохватно да разгъне нощното кимоно, което взе от масата. Всичко по нея висеше, дори щръкналите зърна на гърдите й, които стърчаха като връхчета на пръсти. Колкото повече я гледах, толкова повече ме изпълваше чувството, че в своето облачно старческо съзнание и тя като мен навярно се бори с мисли за собствените си родители. Може би и тя бе загубила сестра. Досега не бях мислила за Баба така. Запитах се дали и тя не е започнала живота си като мен. Нищо, че беше противна старица, а аз — борещо се момиченце. Не можеше ли погрешният начин на живот да превърне всекиго в чудовище? Спомнях си отлично как веднъж в Йороидо едно момче ме блъсна в трънака недалеч от езерото. Докато се измъквах мъчително, бях толкова бясна, че можех, струва ми се, да хапя дърво. Щом няколко минути страдание успяха така да ме вбесят, какво ли биха направили многото години? Дори камък може да се износи от прекалено много дъжд. Сигурна съм, че ако вече не бях решила да избягам, щях да се ужася от мисълта за страданията, които навярно ме очакваха в Гион. Те като нищо щяха да ме превърнат в старица като Баба. Но аз се успокоявах с мисълта, че от следващия ден мога да започна да забравям дори спомените си от Гион. Вече знаех как да стигна до покрива. Колкото до тона как да стигна от там до улицата… е, не бях никак сигурна. Нямаше да имам друг избор, освен да използвам възможностите, които ми даваше тъмнината. Дори да се окажех долу, при това без да съм се наранила, измъкването на улицата щеше да е само началото на премеждията ми. Колкото и животът в Гион да беше борба, животът след бягство щеше да е навярно много повече от борба. Просто светът беше прекалено жесток. Как щях да оцелея? Лежах в постелята и известно време се измъчвах от мисълта дали наистина имам сили да го извърша… но Сацу щеше да ме чака. Сацу щеше да знае какво да правим.

Мина доста време, докато Баба най-сетне притихна в стаята си. После пък прислужниците захъркаха гръмко. Престорих се, че се обръщам на другата страна — исках да зърна Пити, коленичила недалеч на пода. Не виждах добре лицето й, но ми се стори, че задрямва. Поначало смятах да я изчакам да заспи, но вече бях загубила представа за времето, а освен това Хацумомо можеше да се върне всеки момент. Приседнах в постелята, като се стараех да не издавам никакъв шум, решавайки, че ако някой ме забележи, просто ще отида до клозета и пак ще се върна. Но никой не ми обърна внимание. На пода край постелята ми лежеше сгънато кимоното за утрешния ден. Грабнах го и се отправих към стълбата.

Спрях пред вратата на Майка и се заслушах. Обикновено тя не хъркаше, тъй че не можах да разбера какво става там в тишината, освен че тя не говореше по телефона и не издаваше никакъв звук. Всъщност вътре не беше съвсем тихо заради кученцето й. Таку хриптеше в съня си. Колкото повече слушах, толкова повече ми се счуваше, че някой вика името ми: „Чийо! Чийо!“ Не бях готова да се измъкна от окията, преди да съм напълно сигурна, че Майка спи дълбоко, затова реших да отворя лекичко плъзгащата се врата и да надникна в стаята й. Ако беше будна, щях просто да кажа, че ми се е причуло да ме вика. И тя като Баба спеше на запалена лампа, затова, когато надникнах през процепа, зърнах напуканите й ходила — подаваха се изпод чаршафите. Таку спеше между тях, а гърдите му се вдигаха и спускаха, издавайки онова хриптене, което толкова напомняше името ми.

Затворих отново вратата и се преоблякох. Единственото което сега ми липсваше, бяха обувките — не бях и помисляла, че е възможно да избягам боса, което трябва да ви даде известна представа колко се бях променила от лятото. Ако Пити не клечеше в предното антре, щях да си взема чифт налъми, с които ходехме по пръстения коридор. Вместо това грабнах чехлите, с които се влизаше в горния клозет. Бяха изключително прости и некачествени, с кожена ремъчка, колкото да се задържат на краката. Още по-лошото бе, че ми бяха прекалено големи. Но нямах друг избор.

Затворих тихичко капандурата зад себе си, набутах нощното си кимоно под цистерната и успях да се изкатеря по покрива и да го обкрача на върха. Няма да се преструвам, че не ме беше страх — гласовете на хората по улицата долитаха сякаш от огромно разстояние под мен. Но нямах време за губене в страхове, защото ми се струваше, че всеки миг някоя от прислужниците или дори Леля или Майка щяха да ме потърсят и да надникнат през капандурата. Стиснах чехлите, за да не ги изтърва, и залазих по ръба на покрива. Оказа са по-трудно, отколкото си бях представяла. Керемидите бяха толкова дебели, че на местата, където се застъпваха, образуваха нещо като стъпало. Освен това потракваха, понечех ли да забързам. А всеки звук отекваше по съседните покриви. Отне ми няколко минути да се прехвърля от другата страна на къщата. Покривът на съседите бе по-нисък. Скочих на него и спрях за малко, за да открия как да се спусна на улицата, но въпреки лунната светлина виждах само тъмно пространство. Покривът бе прекалено висок и стръмен, за да рискувам да се спусна по него. Не бях никак сигурна, че следващият ще е по-подходящ, и усетих паника. Но продължих от покрив на покрив, докато не се оказах в края на улицата върху покрив, едната страна на който се спускаше към открит двор. Ако успеех да стигна до улука, щях да се вкопчи и да се спусна до едно място, което взех за навес на баня. А от навес можех лесно да скоча на двора.

Не ми беше приятна мисълта да се стоваря в двора на нечии дом. Не се съмнявах, че е окия — всички къщи в квартала бяха окии. По всяка вероятност някой щеше да чака в преддверието гейшата да се прибере и щеше да ме хване, ако се опитах да избягам навън. За нищо на света не бих избрала този начин, ако имаше друг. Стори ми се обаче, че този изход е по-сигурен от всички дотук.

Дълго седях на върха на покрива, наострила уши за шумовете долу. Чувах само смехове и разговори на улицата. Нямах представа какво ще намеря на двора, когато се окажех там, но реших, че е по-добре да действам, преди някой в нашата окия да е открил бягството ми. Ако имах и най-малка представа за пораженията, които щях да нанеса на бъдещето си, мигом щях да се прехвърля през покрива и да хукна назад, откъдето бях дошла. Само че не си давах сметка за риска, който поемам. Бях дете, което си въобразяваше, че се впуска в голямо приключение.

Прехвърлих крак през върха на покрива, така че за момент увиснах надолу по ската, като едва се държах за ръба. Проумях с известна паника, че е по-стръмно, отколкото си бях мислила. Опитах да се върна, но не успях. Държах чехлите и изобщо не можех да се хвана за ръба, а само преметнах китки през него. Знаех, че съм загубена, защото повече нямаше да успея да се изкатеря нагоре, но пък пуснех ли се, щях неудържимо да полетя надолу. Съзнанието ми се раздираше от тези мисли, но преди да взема решението да се пусна, то ме изпревари. Отначало се пързалях по-бавно, отколкото очаквах, което ме обнадежди, че мога да спра някъде по-надолу, където стряхата бе леко извита нагоре. После обаче кракът ми бутна една керемида. Тя затрака надолу и се разби на двора. Следващото нещо, което осъзнах, бе, че изпускам единия чехъл и той прелетя край мен. Чух го как тупна глухо долу, а сетне и един по-страшен шум — шума на стъпки по дървения коридор. Идваха към двора.

Хиляди пъти бях виждала кацнали на стена или таван мухи, сякаш са на пода. Дали защото имаха лепкави пипалца, или защото тежестта им бе нищожна, не знам, но когато чух шума от крачките, реших че каквото и да ми струва, ще намеря начин да се лепна на покрива като муха и веднага ще открия този начин. Иначе само след секунди щях да лежа просната на двора. Опитах се да вкопая пръсти в повърхността на покрива, а после и лакти, колене. И като последно отчаяно действие направих най-голямата глупост — пуснах другия чехъл и направих опит да се задържа, като натиснаха длани о керемидите. Дланите ми бяха може би потни, защото, щом докоснах с тях покрива, вместо да намаля, започнах да набирам скорост. Чувах как се плъзгам със съскане, а сетне най-внезапно покривът изчезна.

За момент не чувах нищо освен ужасяваща пуста тишина. Докато падайки раздирах въздуха, имах време да оформя ясна мисъл в главата си. Представих си как някаква жена излиза на двора, разглежда разбитата керемида, а после вдига глава нагоре към покрива тъкмо навреме, за да види как летя от небето право към нея. Но, разбира се, не стана точно така. При падането се извих и се стоварих на една страна. Не ми дойде на ума да предпазя с ръка главата си и тъй като паднах много тежко, от удара загубих съзнание. Не знам къде стоеше жената и дали изобщо беше на двора, когато паднах. Но трябва да ме беше видяла да летя надолу по покрива, защото, докато лежах зашеметена, я чух да казва:

— Господи! От небето валят момиченца!

Е, искаше ми се да скоча на крака и да избягам, но не можех. Едната страна на тялото ми бе удавена в болка. Постепенно проумях, че две жени са коленичили над мен. Едната повтаряше ли, повтаряше нещо, но не разбирах какво. Двете поговориха, а после ме вдигнаха от обраслата с мъх земя и ме поставиха на дъсчения коридор. Помня само част от разговора им.

— Казвам ви, госпожо, че падна от покрива.

— Защо, по дяволите, е с чехли за клозет? Да използваш клозета ли се качи горе, момиченце? Чуваш ли ме? Това е толкова опасно! Имаш късмет, че не се разби на парчета!

— Тя не ви чува, госпожо. Погледнете очите й.

— Разбира се, че ме чува. Кажи нещо, момиченце!

Но аз не можех да проговоря. Мислех си единствено как Сацу ще ме чака срещу театър „Минамидза“, а аз няма да се появя.



Докато лежах в пълен шок, свита на топка, една прислужница отиде да чука на вратите, за да разбере откъде съм. Плачех без сълзи и държах ръката си. Болеше ме ужасно. Изведнъж някой ме изправи на крака и ме зашлеви през лицето.

— Глупаво, глупаво момиче! — чух глас. Леля стоеше бясна пред мен. После тя ме извлече от чуждата окия и ме задърпа след себе си по улицата. А пред къщи ме облегна на дървената врата и отново ме зашлеви през лицето.

— Даваш ли си сметка какво направи? — попита ме, но не можех да отговоря. — Какви мисли ти се въртяха из главата! Е, пече съсипа всичко за себе си… заради всички глупости на света! Глупаво, глупаво момиче!

Не си бях представяла, че Леля може така да се ядоса. Тя ме завлече на двора и ме хвърли по корем на пътеката. Заревах истински, защото знаех какво следва. Този път обаче вместо да ме бие неохотно като преди, Леля изля ведро вода върху дрехата ми, за да са по-болезнени ударите на пръчката, а после ме заудря толкова силно, че не можах да си поема дъх. Когато боят свърши, тя хвърли пръчката на земята, обърна ме по гръб и изкрещя:

— Сега и да искаш, няма да станеш гейша. Предупредих те да не правиш такава грешка! А вече нито аз, нито който и било може да ти помогне.

Не чух какво още каза, защото писъците наблизо заглушиха думите й. Баба налагаше Пити, задето е допуснала да избягам.



Оказа се, че при падането съм си счупила ръката. На другата сутрин дойде лекар и ме отведе в една близка болница Когато се върнах с гипсирана ръка, беше вече късен след обед. Все още изпитвах жестока болка, но Майка тутакси ме повика в стаята си. Дълго седя загледана в мен. С едната ръка галеше Таку, а с другата крепеше лулата в устата си.

— Знаеш ли колко заплатих за теб? — изрече най-сетне.

— Не, госпожо — отвърнах. — Но ще ми кажете, че сте заплатили повече, отколкото струвам.

Не беше любезно от моя страна да отговарям така. Дори мислех, че Майка ще ме зашлеви, но ми бе напълно все едно. Струваше ми се, че вече нищо на света няма да е нормално. Майка стисна зъби и се покашля няколко пъти, което бе нейният странен начин да се смее.

— Права си! И половин йена би била повече, отколкото струваш. Е, бях с впечатлението, че си умна. Но не си достатъчно умна, за да си даваш сметка какво е добро за теб.

Тя отново запали лулата си и след малко каза:

— Заплатих за теб седемдесет и пет йени, ето колко. След което ти съсипа едно кимоно и открадна брошка, а сега си пък със счупена ръка, тъй че към дълговете ти ще прибавя и медицинските разходи. Плюс храната и уроците, а точно тази сутрин чух от съдържателката на „Тацуйо“ в Миягава-чо че по-голямата ти сестра е избягала. Съдържателката все още не ми е изплатила дължимото. А сега ми заявява, че изобщо не се и кани! И това ще прибавя към дълговете ти, но каква полза? Ти вече дължиш повече, отколкото можеш да върнеш.

Значи Сацу беше избягала. Цял ден се бях чудила дали е успяла и ето че вече имах отговора. Исках да тържествувам заради нея, но не ми се удаваше.

— Предполагам, че би могла да се издължиш за десет или петнайсет години като гейша, ако, разбира се, имаш успех, Но кой би инвестирал и сен повече в момиче, което бяга?

Не знаех как и какво да отговоря на всичко това и само казах, че съжалявам. Дотогава тя говореше все пак любезно след извинението ми остави лулата на масата и издаде челюстта си толкова напред — предполагам, от гняв, — че заприлича на ожесточено животно.

— Съжаляваш, така ли? Поначало постъпих страшно глупаво, като инвестирах толкова пари в теб. Ти си може би най-скъпата прислужница в цял Гион! Ако можех да продам кокалите ти, за да си върна част от твоите дългове, бих ги потръгнала от тялото ти.

След тези думи ми заповяда да напусна и отново захапа лулата.

Устната ми трепереше, но сдържах чувствата си, защото там, на площадката, стоеше Хацумомо. Господин Бекку чакаше да завърже пояса на кимоното й, а Леля стоеше пред нея с кърпичка и се взираше в очите й.

— Всичко се е размазало — каза. — Не мога да направя нито повече. Трябва да престанеш да ревеш и да се гримираш отново.

Знаех защо Хацумомо плаче. Любовникът й бе престанал да се среща с нея, откакто й забраниха да го вкарва в окията. Научила го бях сутринта и бях сигурна, че Хацумомо ще обвини мен за неприятностите си. Изгарях от желание да изчезна, преди да ме е зърнала, но беше вече късно. Тя грабна, кърпичката от ръцете на Леля и ми помаха да се приближа. Не исках да го правя, но не можех да не се подчиня.

— Нямаш работа да се разправяш с Чийо — рече й Леля. — Върви си в стаята и си довърши грима.

Хацумомо не отвърна, а ме вмъкна в стаята си и затвори вратата зад нас.

— Дни наред мислих как да ти съсипя живота — каза ми. — Но ето че ти се опита да избягаш и го направи вместо мен! Не знам дали да се чувствам доволна. Надявах се сама да го сторя.

Беше много грубо от моя страна, но аз й се поклоних, отворих вратата и излязох, без да кажа нито дума. Тя можеше да ме удари за това ми поведение, но просто ме последва навън и каза:

— Ако се чудиш какво е да си цял живот прислужница, просто си поговори с Леля! Двете сте вече като двата края на едно въже. Тя със счупено бедро, ти пък със счупена ръка. Сигурно някой ден и ти като нея ще заприличаш на мъж.

— Хайде пак, Хацумомо — рече Леля. — Покажи ни твоя пословичен чар.



Когато бях пет-шестгодишно момиченце и нито веднъж дори не бях помисляла за Киото, познавах едно момче от нашето село. Казваше се Нобору. Сигурна съм, че беше добро момче, но миришеше много неприятно и затова, предполагам, не го обичаха. Отвореше ли уста да каже нещо, останалите деца не му обръщаха повече внимание, отколкото ако бе изчуруликала птичка или бе изквакала жаба, и бедният Нобору често седеше направо на земята и плачеше. През месеците след неуспешното ми бягство разбрах какъв ще да е бил животът му, защото никой не ми продумваше дума, освен да ми нареди нещо. Майка винаги се бе отнасяла с мен, сякаш съм облаче дим, защото си имаше много по-важни мисли. Сега обаче всички прислужници и готвачката, а и Баба правеха същото.

През цялата онази ужасно студена зима не преставах да се чудя какво става със Сацу, а и с майка ми и с баща ми. Повечето нощи лежах в постелята и изнемогвах от мъка, а в душата си усещах огромна и празна яма, сякаш целият свят бе гигантска, но съвършено безлюдна зала. За утеха затварях очи и си представях, че вървя по пътеката покрай крайбрежните скали в Йороидо. Познавах я така добре, че можех да си я представя ясно, сякаш наистина бях избягала със Сацу и отново си бях у дома. Във въображението си хуквах към залитащата ни къща, хванала Сацу за ръка — макар никога преди да не я бях хващала за ръка, знаейки, че след няколко минути ще сме заедно с мама и татко. В своите фантазии нито веднъж не успях да стигна до къщи — може би прекалено много се боях какво ще заваря там и, види се, утешението ми бе да вървя по пътеката. После внезапно някоя прислужница до мен се покашляше или чувах как Баба се изпърдява и, мирисът на морето мигом се разсейваше, грапавата пръст на пътеката под краката ми се превръщаше в чаршафите, върху които лежах, и аз се оказвах там, откъдето бях тръгнала, с нищо друго освен собствената ми самота.



Настъпи пролет, вишните в парка Маруяма цъфнаха и никой в Киото като че не говореше за друго. Денем Хацумомо бе по-заета от всякога заради празниците на цъфналите вишни. Виждах я как всеки следобед се приготвя да излиза и й завиждах за интересния живот. Вече бях започнала да се прощавам с надеждата да се събудя някоя нощ и да открия, че Сацу се е промъкнала в нашата окия, за да ме спаси, или че мога някак да науча новини за семейството си в Йороидо. После една сутрин, когато Майка и Леля се приготвяха да заведат Баба на пикник, слязох по стълбата и видях, че в коридора зад входната врата е оставен някакъв пакет. Беше дълга горе-долу като ръката ми, кутия, увита в дебела и груба хартия и овързана с протрит канап. Знаех, че не ми е работа, но наоколо нямаше жива душа, Затова се приближих и прочетох името и адреса. На пакета пишеше:

Сакамото Чийо

„Нитта Кайоко“

Гион, Томинага-чо

гр. Киото, преф. Киото

Така се изненадах, че дълго стоях с ръка на устата, а и очите ми, сигурна съм, бяха станали големи и кръгли като чаши за чай. Адресът на изпращача под пощенските марки беше на господин Танака. Нямах представа какво съдържаше пакетът, но щом зърнах името на господин Танака… може да ви се стори абсурдно, но се изпълних с най-искрена надежда, че той вероятно е проумял грешката си да ме прокуди в това ужасно място и ми изпращаше нещо, за да ме освободи от тази окия. Не мога да си представя, че някакъв пакет може да освободи момиченце от робство — дори тогава ми беше трудно да си го представя. Но в душата искрено вярвах, че щом пакетът бъде отворен, животът ми завинаги ще се промени.

Преди да измисля какво да предприема, Леля слезе и ме отпъди настрани от колета, макар името ми да беше върху него. Щеше ми се сама да го отворя, но тя извика за нож, за да среже канапа, а сетне се зае да разопакова грубата хартия. Под нея имаше слой зебло, зашито с дебела рибарска корда. За единия ъгъл на зеблото бе пришит плик с името ми. Леля откъсна плика и разряза зеблото. Показа се кутия от тъмно дърво. Нямах търпение да разбера какво има в нея, но когато тя отвори капака, усетих, че изведнъж тялото ми натежава. Защото в кутията сред надиплено бяло платно лежаха малките посмъртни дъсчици, които някога стояха подредени пред семейния олтар в нашата залитаща къща. Две от тях, които не бях виждала преди, изглеждаха по-нови от останалите и носеха непознати будистки имена, изписани с йероглифи, които не можех да разчета. Боях се дори да се запитам защо господин Танака ми ги е изпратил.

За момент Леля остави кутията със старателно подредените дъсчици и извади писмото от плика, за да го прочете. Стоях, както ми се стори, много дълго, изпълнена със страхове, без да смея да размишлявам. Накрая Леля въздъхна дълбоко и ме отведе за ръка в гостната. Седях на колене пред масата, а пръстите в скута ми трепереха най-вероятно от усилието да не позволя на ужасяващите мисли да изплуват на повърхността на съзнанието ми. Може би беше обнадеждаващо, че господин Танака ми е изпратил посмъртните дъсчици. Не бе ли възможно например семейството ни да се премести в Киото, да си купим нов олтар и да наредим дъсчиците пред него? Или може би Сацу бе помолила да ми ги изпратят, защото се канеше да се върне тук. Но в този момент Леля прекъсна мислите ми.

— Чийо, ще ти прочета нещо от човек на име Танака Ичиро — изрече тя бавно със странно натежал глас.

Мисля, че изобщо не дишах, докато тя разгръщаше листа върху масата.

Драга Чийо,

Два сезона минаха, откакто напусна Йороидо, и скоро дърветата пак ще се отрупат с нови цветове. Цветята, които разцъфват на мястото на увехналите, идат да ще напомнят, че някой ден смъртта ще навести всеки от нас.

Сам останал някога сираче, този смирен човек безкрайно съжалява, че трябва да те уведоми за ужасното бреме, което се налага да поемеш. Шест седмици, след като ти пое към своя нов живот в Киото, мъките на почтената ти майка свършиха, а само няколко седмици след това и почтеният ти баща напусна този свят. Този смирен човек ти съчувства дълбоко за загубата и се надява, че ще намериш покой, като узнаеш, че тленните останки на твоите добродетелни родители са на свято съхранение в селското гробище. За тях бяха отслужени служби в храма „Хокоджи“ в Сендзуру а жените в Йороидо пяха сутри. Този смирен човек се чувства уверен, че и двамата ти почтени родители са намерили мястото си в рая.

Обучението на една бъдеща гейша е мъчителен път. Но този смирен човек е изпълнен с възхита пред онези, които са способни да дадат друга форма на страданието си и да станат големи артисти. Преди няколко години посетих Гион и имах честта да се насладя на пролетните танци, а след това да присъствам на тържество в една чайна и точа преживяване остави дълбоко впечатление у мен. То ме кара да изпитам задоволство, че за теб, Чийо, се намери безопасно място на този свят и че ти не ще бъдеш принудена да страдаш в живота от несигурност. Този смирен човек е живял вече достатъчно дълго, за да види израстването на две поколения деца, и знае каква рядкост е за обикновените птици да дадат живот на лебед. Продължи ли да живее на родителското дърво, лебедът умира. Ето защо красивите и надарените носят бремето да открият своя собствен път в света.

Сестра ти Сацу мина през Йороидо в края на миналата есен, но отново избяга със сина на господин Суги. Господин Суги се надява горещо, докато е жив, да види отново любимия си син и затова те моли да бъдеш така добра и да го уведомиш веднага щом получиш вест от сестра си.

Най-искрено твой,

Танака Ичиро

Много преди Леля да дочете писмото, сълзите бяха започнали да се изливат от очите ми като водата от кипящо гърне. Защото би било достатъчно ужасно да узная, че е умряла майка ми или че е умрял баща ми. Но да разбера така, изведнъж, че и двамата са си отишли и съм сам-сама и че сестра ми също е изчезнала навеки за мен… В миг съзнанието ми се разпадна като разбита ваза. Почувствах се загубена дори тук, в стаята.

Ще ме помислите за много наивна, задето месеци наред бях таила надеждата, че мама е все още жива. Но имах толкова малко неща, за които да се надявам, че бих се вкопчила, предполагам, в каквото и да било. Леля беше много мила с мен, докато се опитвах да се съвзема, и повтаряше:

— Дръж се, Чийо, дръж се. Никой от нас не може да направи нищо повече на този свят.

Когато най-сетне си възвърнах способността да говоря, я помолих да постави дъсчиците някъде, където няма да ги виждам, и да се моли вместо мен — аз нямах сили да го сторя. Тя отклони молбата ми и заяви, че би трябвало да се срамувам, дори от мисълта да обърна гръб на предците си. Помогна ми да наредя дъсчиците на полица близо до долния край на стълбата, където можех да се моля пред тях всяка сутрин.

— Никога не ги забравяй, Чийо чан — каза ми. — Те са единственото нещо, останало ти от детството.

Загрузка...