Мемоарите на една гейша

26

През септември същата година, докато бях все още осемнайсетгодишна, генерал Тоттори и аз пихме церемониално саке в чайната „Ичирики“. Беше същата церемония, която изпълних първо с Мамеха и тя стана моя по-голяма сестра, а след това и с доктор Рак, точно преди моето мидзуаге. През седмиците след това всички поздравяваха Майка, че е сключила такъв изгоден съюз.

Още първата вечер след церемонията отидох по указание на генерала в малка странноприемница в северозападната част на Киото. Казваше се „Суруя“ и имаше само три стаи. Вече така бях свикнала с разточителна обстановка, че мизерията на „Суруя“ ме порази. Стаята миришеше на плесен, а рогозките на пода бяха толкова подгизнали и набъбнали, та имах чувството, че стенат под стъпките ми. В един от ъглите мазилката над пода се бе оронила. Чувах как в съседната стая някакъв старец чете на висок глас статия от списание. Чаках, седнала на колене, и с течение на времето ми ставаше все по-тягостно, тъй че когато генералът най-после дойде, изпитах истинско облекчение, макар че след като го поздравих, той само пусна радиото, седна и започна да пие бира.

След известно време слезе долу да се изкъпе. А когато се върна в стаята, веднага си свали кимоното и докато си бършеше косата, се разхождаше чисто гол с щръкнало под гърдите кръгло коремче и огромно петно от косми под него. Не бях виждала дотогава гол мъж и провисналата задница на генерала ми се видя почти комична. Но когато той застана с лице към мен, очите ми, признавам си, се насочиха право натам, където… където трябваше да е неговата „змиорка“. Нещо се клатушкаше там, но едва когато генералът легна по гръб и ми каза да се съблека, то започна да се показва. Беше толкова малък и странен човек, но най-безсрамно ми казваше какво да правя. Боях се, че трябва да намеря начин да му доставя удоволствие, но се оказа, че всичко, което се изисква от мен, е да изпълнявам заповеди. За трите години след моето мидзуаге бях забравила истинския ужас, който изпитах, когато накрая докторът се надвеси над мен. Сега си го припомних, но странното бе, че не изпитах толкова ужас колкото някакво странно гадене. Генералът остави радиото пуснато — както и лампата да свети, сякаш искаше да е сигурен, че виждам ясно околната мизерия чак до влажните петна по тавана.

С течение на времето чувството за гадене изчезна и срещите ми с генерала станаха нещо като неприятна рутина два пъти седмично. Понякога се питах как ли щеше да е с председателя и, да си призная, малко се боях, че може би щеше да е противно точно както с доктора и с генерала. После се случи нещо, което ме накара да погледна по-иначе на тези неща. Някъде по онова време един човек на име Ясуда Акира, който се появи във всички списания, защото бе изобретил нови фарове за велосипед, започна да идва редовно в Гион. Той не бе добре дошъл в „Ичирики“, а и едва ли можеше да си го позволи, но прекарваше три-четири вечери в седмицата в малка чайна „Татемацу“ в района Томинага-чо на Гион, недалеч от нашата окия. За пръв път го видях на един банкет през пролетта на 1939 година, когато бях деветнайсетгодишна. Беше толкова по-млад от останалите мъже, на не повече от трийсет може би, че го забелязах веднага щом влязох. Излъчваше същото достойнство като председателя. Видя ми се много привлекателен — седеше с навити ръкави на ризата, а сакото му бе зад него върху рогозките на пода. Известно време наблюдавах възрастен мъж наблизо, който вдигаше клечиците си за хранене с парченце задушено тофу между тях, а устата му вече зееше широко отворена. Имах чувството, че са отворили широко врата, за да мине бавно през нея костенурка. Затова пък усетих едва ли не слабост, като видях как за разлика от възрастния мъж Ясуда сан поднася с изящната си изваяна ръка парче месо към устата си, а устните му са разтворени чувствено.

Минах, както се полагаше, по кръга от мъже и когато стигнах до него и му се представих, той каза:

— Надявам се да ми простите.

— Да ви простя ли? Защо, какво сте направили? — попитах.

— Проявих грубост — отвърна той. — Цяла вечер не намерих сили да сваля очи от вас.

Бръкнах инстинктивно в пояса на кимоното си за брокатеното калъфче с визитни картички, извадих дискретно една и му я подадох. И гейшите, подобно на бизнесмените, винаги си носят визитни картички. Моята беше много малка, наполовина на обикновените, а върху плътната оризова хартия бяха изписани калиграфски само две думи — „Гион“ и „Саюри“. Беше пролет, затова фонът бе цъфнало сливово клонче. Ясуда й се полюбува известно време, а после я мушна в джоба на ризата си. Имах чувството, че никакви разговори не биха били по-красноречиви от няколкото простички думи, които разменихме, тъй че се поклоних и отидох при следващия мъж.

От този ден нататък Ясуда сан започна всяка седмица да ме вика да го забавлявам в чайната „Татемацу“. Нямах възможност да ходя там толкова често, колкото му се искаше. Но след около три месеца един следобед той ми донесе за подарък кимоно. Бях много поласкана, макар кимоното да не беше изискано — беше от проста коприна в доста крещящи цветове и тривиален рисунък — цветя и пеперуди. Той искаше да ме види някоя вечер в него и аз му обещах, че ще го облека. Но когато същата вечер Майка ме видя да се качвам към стаята си с пакета, тя ми го измъкна от ръцете да види какво е. Изсмя се на кимоното и заяви, че няма да допусне да се появя в нещо толкова грозно. И още на другия ден го продаде.

Когато разбрах какво е направила, казах й с цялата смелост, която събрах, че кимоното е било подарено на мен, а не на къщата и че е нямала право да го продава.

— Истина е, че беше твое — отвърна тя. — Но ти си дъщерята в тази окия. Всичко тук принадлежи на теб и обратно, всичко твое принадлежи на къщата.

Толкова й бях сърдита след това, че дори не можех да я погледна. На Ясуда сан, който искаше да ме види в кимоното, казах, че поради цветовете и мотива с пеперуди мога да го нося само в ранна пролет и тъй като беше вече лято, трябва да мине почти година, преди да се появя в него. Той не изглеждаше много разстроен.

— Какво е една година? — каза, пронизвайки ме с поглед. — Бих издържал и много повече, стига да знам какво чакам.

Бяхме сами в стаята и Ясуда сан постави чашата си с бира така, че ме накара да се изчервя. После се протегна за ръката ми и аз му я подадох, като очаквах, че иска да я подържи в ръцете си и да я пусне. За моя изненада обаче той я вдигна бързо към устните си и започна да целува пламенно дланта ми. Потреперах чак до коленете. Мислех се за послушна — дотогава бях, общо взето, изпълнявала всичко, което Майка, Мамеха, че дори и Хацумомо ми кажеха. Но в този момент почувствах такъв гняв към Майка и такъв копнеж по Ясуда сан, че начаса реших да направя онова, което тя ми беше забранила най-категорично. Помолих го да се срещнем в същата чайна в полунощ и излязох от стаята.

Точно преди уреченото време се върнах и поговорих с една прислужница. Обещах й доста голяма сума, ако се погрижи да не ни безпокоят за половин час в някоя от стаите горе. Вече бях там и чаках на тъмно, когато прислужницата отвори плъзгащата се врата и той влезе. Захвърли меката си шапка на пода и ме изправи още преди вратата да се затвори. Беше толкова приятно да се притисна до него, че усещането наподобяваше вкусно блюдо след дълго гладуване. Колкото и силно да се притискаше към мен, аз се притисках двойно по-силно към него. Не бях някак си удивена колко умело се плъзнаха ръцете му под кимоното ми, за да докоснат кожата ми. Няма да се преструвам, че не изпитах нито една от неловкостите, с които бях свикнала с генерала, но поне не ги възприемах по същия начин. Срещите с генерала ми напомняха времето, когато като дете се катерех с огромни усилия по дърво, за да откъсна листо от самия връх. Да достигна целта си бе въпрос на внимателни движения и справяне с всевъзможни неудобства. Но с Ясуда сан се чувствах като дете, което тича волно надолу по хълм. После, когато лежахме изтощени на рогозките, аз разтворих ризата му и сложих ръка на стомаха му, за да доловя дишането му. Никога дотогава не ми се беше случвало да съм толкова близо до друго живо същество, въпреки че не си бяхме казали нито дума.

Едва тогава разбрах, че едно е да лежиш неподвижно върху постелята за доктора или генерала. С председателя щеше да е нещо съвсем различно.

След като се сдобият с данна, ежедневието на много гейши се променя драстично, но в моя случай не виждах почти никаква промяна. Както винаги през последните години всяка вечер отивах да забавлявам гости, а от време на време някой следобед ходех на излети, като веднъж дори придружих един мъж на посещение в болницата, където лежеше брат му. Колкото до очакваните от мен промени — моят данна да плаща за участието ми в знаменитите танцови рецитали, да ми прави щедри подаръци или да ми осигурява ден-два платена почивка — нищо подобно не се случи. Думите на Майка се потвърдиха. Военните не се грижеха за гейшите така както бизнесмените или аристократите.

Генералът може и да не промени почти никак живота ми, но истината бе, че поне от гледна точка на Майка споразумението му с нашата окия беше безценно. Както се полагаше, като мой данна той покриваше повечето от разходите ми, включително таксата за уроците, годишната ми регистрационна такса, медицинските ми разходи и… ох, дори не знам какво още, може би разходите ми за чорапи. Но по-важно бе, че новият му пост като началник на военните доставки бе потвърждение на всичките предположения на Мамеха, тоест той можеше да прави за нас повече от всеки друг данна. Например през април на 1939 година Леля се разболя и ние много се притеснихме, защото лекарите се оказаха безсилни да й помогнат. Достатъчно бе да позвъним на генерала, и един високопоставен лекар от района Камигьо дойде да я прегледа и остави пакет лекарства, които я излекуваха. Така че макар той да не ме изпращаше в Токио за представленията по танци и да не ми подаряваше скъпоценни камъни, никой не би и допуснал, че нашата окия не се разбира отлично с него. Генералът ни изпращаше редовно чай и захар, а и шоколад, все неща, които се превръщаха в рядкост дори в Гион. По онова време ни беше трудно да го проумеем, но ние почти не бяхме разбрали, че мрачните години тепърва предстоят.

През есента, когато генералът стана мой данна, Нобу престана да ме кани на партитата, на които толкова често го бях забавлявала. Скоро си дадох сметка, че изобщо е престанал да идва в „Ичирики“. Не можех да измисля причина за това, освен че иска да ме избегне. Съдържателката на „Ичирики“ се съгласи с въздишка, че може би съм права. На Нова година изпратих и на него, както на останалите си покровители, картичка, но той не отговори. Сега ми е лесно да погледна назад и да кажа безгрижно колко много месеци минаха, но тогава изпитвах силна болка. Усещах, че съм постъпила несправедливо с човек, който се е отнасял добре към мен, човек, когото бях смятала за свой приятел. Нещо повече, без покровителството на Нобу вече не ме канеха на партитата на компанията, което означаваше, че изобщо се лишавах от възможността да виждам председателя.

Той, разбира се, продължаваше да идва редовно в „Ичирики“ независимо от отсъствието на Нобу. Видях го една вечер да се кара тихо в коридора на свой подчинен, като размахваше за по-убедително писалката си. Не посмях обаче да го прекъсна, за да го поздравя. Друга вечер една чиракуваща гейша на име Наоцу, която изглеждаше все като разтревожена и имаше ужасна обратна захапка, тъкмо го съпровождаше до тоалетната, когато той ме съгледа, остави Наоцу, дойде при мен и ме заговори. Разменихме си обикновените любезности. Стори ми се, че в слабата му усмивка видях скритата гордост, която мъжете като че ли често изпитват, наблюдавайки децата си. Преди да си тръгне, му казах:

— Господин председател, ако някоя вечер присъствието на още една-две гейши би било от помощ…

— Това е прекрасна идея, Саюри. Ще помоля да те повикат.

Но седмиците се изнизваха, а той не ме викаше. Една вечер в края на март се отбих на оживено парти, което губернаторът на префектура Киото даваше в чайна на име „Шунджу“. Председателят също беше там и тъкмо, привързваше игра по надпиване. Беше по риза, с разхлабена вратовръзка и изглеждаше изтощен. Всъщност губернаторът, както разбрах, бе вече няколко пъти губил играта, но държеше чашката си по-уверено от председателя.

— Колко се радвам, че си тук, Саюри — каза ми той, щом ме видя. — Трябва да ми помогнеш, защото съм в беда.

Гладкото му, покрито с червени петна лице и ръцете, подаващи се от навитите ръкави на ризата, ми напомниха за Ясуда сан през онази нощ в чайната „Татемацу“. За части от секундата имах чувството, че сме останали сам-сами и че както е леко пиян, мога да се наведа към него, докато ръцете му не ме обгърнат, и да допра устни до неговите. За момент дори се смутих дали мислите ми не са толкова очевидни, че той да ги е разбрал, но и да беше така, председателят не го показа. Всичко, което можех да направя за него, бе да се сговоря с друга гейша да позабавим играта. Той изглеждаше благодарен за това и когато играта приключи, седна и дълго си говори с мен, като пиеше чаша след чаша вода, за да поизтрезнее. Накрая извади от джоба си кърпичка, досущ като тази в пояса ми, избърса с нея челото си, приглади назад разрошената си коса и попита:

— Кога за последен път разговаря с твоя стар приятел Нобу?

— Не беше наскоро — отвърнах. — Да си призная, имам чувството, че Нобу сан май ми е сърдит.

Председателят разгъна кърпичката си и без да вдига очи от нея, каза:

— Приятелството е ценно нещо, Саюри. Човек не бива да го захвърля.

През следващите седмици често мислех за този наш разговор. После един ден през април, когато се гримирах за представянето на Старопрестолните танци, една чиракуваща гейша, която почти не познавах, дойде в гримьорната. Оставих четката в очакване да чуя молбата й — нашата окия все още се снабдяваше с неща, без които другите се бяха научили да живеят. Вместо това момичето каза:

— Много съжалявам, задето ви притеснявам, Саюри сан. Името ми е Такадзуру. Питам се дали не бихте ми помогнали. Знам, че някога сте били много добри приятели с Нобу сан…

Месеци наред бях прекарала в недоумение какво става с него, месеци наред се бях срамувала за поведението си и сега, когато най-неочаквано чух името му, изпитах радостното усещане от първата глътка свеж въздух след отваряне на капаците на прозорците.

— Трябва винаги, стига да можем, да си помагаме взаимно, Такадзуру. А ако е проблем, свързан с Нобу сан, това особено ме вълнува. Надявам се, че е добре.

— Да, той е добре, госпожо, или поне така мисля. Идва в чайната „Авадзуми“ в Източен Гион. Знаете ли я?

— О, да, знам я. Но нямах представа, че Нобу сан ходи там.

— Да, госпожо, доста често. Но… може ли да ви попитам? Познавате го от дълго време и… той е добър човек, нали?

— Защо питаш мен? Би трябвало да го знаеш, ако прекарваш времето си с него!

— Знам, че звучи глупаво. Но съм толкова объркана! Той заръчва да ме повикат всеки път, щом дойде в Гион, и моята по-голяма сестра ми казва, че е онзи добър покровител, за който всяко момиче може да мечтае. Но сега ми е сърдита, че няколко пъти се разплаках пред него. Знам, че не биваше да го правя, но дори не мога да обещая, че няма отново да се повтори!

— Държи се грубо с теб, така ли?

В отговор клетата Такадзуру стисна треперещите си устни и мигом от ъглите на клепачите й започнаха да се леят сълзи, така че очите й сякаш ме гледаха от дъното на две езерца!

— Понякога Нобу сан не си дава сметка колко грубо звучи. Но сигурно те харесва, Такадзуру сан. Иначе нямаше да те вика да го забавляваш.

— Мисля, че ме вика само, защото съм от тези, с които могат да се отнасят зле. Веднъж ми каза, че косата ми мирише на чисто, но после добави, че това било добра промяна.

— Странно е, че се виждаш с него толкова често. Лично аз от месеци се надявам да го видя.

— О, моля ви, недейте, Саюри сан! Той вече ми каза, че нищо у мен не е толкова хубаво като у вас. Види ли ви отново, само още повече ще се разочарова от мен. Знам, че не е редно да ви занимавам с проблемите си, госпожо, но… Помислих си, че може да знаете нещо, с което бих могла да му доставя удоволствие. Той обича интересните разговори, но аз никога не знам какво да говоря. Всички казват, че не съм особено умна.

Хората в Киото са научени да казват подобни неща, но ми хрумна, че бедното момиче може би говори истината. Не би ме изненадало, ако Нобу гледаше на нея като на дърво, което тигърът използва, за да си точи ноктите. Не можах да измисля нищо полезно, затова накрая й предложих да прочете книга за някое историческо събитие, което би заинтригувало Нобу, а после при среща да му я разказва малко по малко. Самата аз постъпвах понякога така, защото имаше мъже, които обичаха да се отпуснат и полузатворили навлажнени очи, да слушат звука на женски глас. Не бях сигурна, че това ще има ефект в случая с Нобу, но Такадзуру изглеждаше много благодарна.

Вече знаех къде да намеря Нобу, затова реших да ида и да се видя с него. Съжалявах ужасно, че съм го разсърдила и че, разбира се, без него може би никога вече няма да видя председателя. В никакъв случай не исках да му причинявам болка, но си мислех, че ако се срещнем, ще намеря навярно начин да възродя нашето приятелство. Проблемът бе, че не можех да отида в „Авадзуми“ без специална покана, защото не бях официално свързана с тази чайна. Затова в крайна сметка реших при възможност да се разхождам отпред с надежда да се сблъскам на входа с него. Познавах достатъчно добре навиците му, за да предположа максимално точно кога би дошъл.

Осем-девет седмици не отстъпвах от плана си и една вечер най-сетне го зърнах да слиза от една лимузина в тъмната уличка пред мен. Разбрах, че е той, по силуета, който не можеше да бъде сбъркан с ничий друг — закопчан с игла за рамото празен ръкав на сакото. Когато приближих, шофьорът тъкмо му подаваше чантата. Спрях под светлината на един фенер и ахнах, уж приятно изненадана. Както се надявах, Нобу погледна към мен.

— Виж ти! Човек забравя колко очарователна може да изглежда една гейша! — каза той с такова безразличие, че се усъмних дали е разбрал, че съм аз.

— О, господине, звучите като моя стар приятел Нобу сан — обадих се. — Но не е възможно да сте Нобу сан, защото ми се струва, че той изчезна окончателно от Гион.

Шофьорът затвори вратата и ние изчакахме в мълчание колата да тръгне.

— Отдъхнах си, че най-сетне отново видях Нобу сан — подхвърлих. — А и какво щастие е за мен, че той стои в сянката, а не на светлината.

— Понякога изобщо не разбирам какво говориш, Саюри. Трябва да си се научила на това от Мамеха. Или може би учат на такива работи всички гейши.

— Така както е скрит в сянката, не мога да видя гневното лице на Нобу сан.

— Разбирам. Значи мислиш, че съм ти сърдит?

— А какво друго да мисля, когато стар приятел изчезва за толкова месеци? Каните се, предполагам, да ми обясните, че сте били прекалено зает, за да дойдете в „Ичирики“.

— Защо го казваш така, сякаш не е възможно да е истина?

— Защото случайно разбрах, че често сте посещавали Гион. Но не си правете труда да ме питате как съм разбрала. Няма да ви кажа, освен ако не склоните да се поразходите с мен.

— Добре — отвърна Нобу. — Пък и в такава приятна вечер…

— О, Нобу сан, не говорете така. Бих предпочела думите: „Щом съм срещнал случайно стара приятелка, която отдавна не съм виждал, най-доброто е да ида и да се поразходя с нея.“

— Ще повървя с теб. Можеш да си мислиш каквото си щеш за причините да го направя.

Кимнах леко в знак на съгласие и двамата тръгнахме по посока на парка Маруяма.

— Ако Нобу сан иска да ме накара да повярвам, че не ми е сърдит, трябва да се отнася по-дружелюбно, а не като пантера, която месеци наред са държали без храна. Нищо чудно, че клетата Такадзуру е толкова уплашена от вас…

— Значи тя ти е казала, така ли? Е, ако това момиче не ме дразнеше толкова…

— Щом не я харесвате, защо тогава винаги я викате при всяко свое посещение в Гион?

— Никога не съм заръчвал да я викат. Нито веднъж дори. По-голямата й сестра е тази, която постоянно ми я натрапва. Много лошо направи, че ми напомни за нея. Сега ще се възползваш от това, че ме срещна случайно, и ще ме накараш да се засрамя и да я харесам!

— Всъщност, Нобу сан, срещата ни не е „случайна“. Седмици наред минавах оттук с едничката цел да ви открия.

Това, изглежда, го накара да се замисли, защото известно време вървяхме мълчаливо. Накрая той каза:

— Не би трябвало да се изненадвам. Ти си най-големият конспиратор, когото познавам.

— Нобу сан! Какво можех да направя? Мислех, че сте изчезнали завинаги. Сигурно никога нямаше да разбера как да ви открия, ако Такадзуру не бе дошла обляна в сълзи да ми разкаже колко лошо сте се отнасяли с нея.

— Е, допускам, че може и да не съм бил много любезен. Но тя не е умна като теб, нито толкова хубава. Права си, ако си мислила, че съм ти сърдит.

— Мога ли да попитам какво съм направила, за да разсърдя толкова своя стар приятел?

Нобу спря и се обърна към мен, а в очите му имаше дълбока тъга. В душата ми се надигна нежност, каквато съм изпитвала към много малко мъже в живота си. Мислех си колко ми е липсвал и колко дълбоко съм го огорчила. Но макар да ме е срам да си призная, нежността в душата ми бе обагрена от съжаление.

— След като положих огромни усилия, най-накрая успях да разкрия кой е твоят данна.

— Ако Нобу сан ме бе попитал, щях с удоволствие да му кажа.

— Не ти вярвам. Вие, гейшите, сте най-потайните същества. Разпитвах гейшите из Гион за тоя твой данна и всяка се правеше, че не знае. Никога не бих открил кой е, ако една вечер не бях помолил Мичидзоно да дойде да ме забавлява насаме.

Мичидзоно, тогава около петдесетте, бе нещо като легенда в Гион. Не беше красива, но понякога можеше да оправи дори настроението на Нобу само като бърчеше нос насреща му, когато се покланяше за поздрав.

— Накарах я да играем на надпиване — продължи той. — И аз все печелех, докато бедната Мичидзоно не се напи порядъчно. Можех да я питам каквото си искам и тя щеше да ми каже.

— Какви неимоверни усилия! — казах.

— Глупости. Тя беше много приятна компания. Не може да става и дума за никакви усилия. Но да ти кажа ли нещо? Загубих уважение към теб, след като разбрах, че твоят данна е човече в униформа, което никой не зачита.

— Нобу сан говори така, сякаш имам някакъв избор кой да е моят данна. Единственото, което мога да избирам, е какво кимоно да облека. И дори тогава…

— Знаеш ли защо този човек е писарушка? Защото никой не му доверява нищо важно. Напълно наясно съм с армията, Саюри. Дори началниците му нямат нужда от него. Със същия успех би могла да се свържеш с просяк. Вярно, че някога много държах на теб, но…

— Някога ли? Вече не държите ли?

— Не изпитвам нежност към глупаци.

— Колко жестоко! Да не би да се опитвате да ме разплачете? О, Нобу сан, нима съм глупачка, защото моят данна е човек, когото не понасяте?

— Ах, вие, гейшите! Няма по-досадни същества от вас. Постоянно търсите съвет от хороскопа си и заявявате: „Ох не мога да вървя на изток днес, защото според хороскопа ми посоката е неблагоприятна!“ Но опре ли до нещо, от което може да зависи целият ви живот, обръщате се на сто и осемдесет градуса.

— По-скоро си затваряме очите пред неизбежното.

— Така ли? Е, от разговора с Мичидзоно онази нощ научих няколко неща. Ти си дъщерята на вашата окия, Саюри. Не можеш да твърдиш, че нямаш абсолютно никакво влияние. Твой дълг е да го използваш, освен ако не искаш да се носиш по течението на живота като риба с корема нагоре.

— Бих искала да мога да вярвам, че животът наистина е нещо повече от течение, което ни носи обърнати с корема нагоре.

— Е добре, ако е течение, поток, все пак си свободна да плуваш, нали? Ако се бориш и използваш всички възможни преимущества…

— Това е прекрасно, сигурна съм, стига да разполагаме с преимущества.

— Ще ги откриеш навред, стига да си направиш труда да се огледаш! Ако на мен например не ми е останало нищо освен, не знам, освен костилка от праскова или нещо подобно, няма да я пропилея на вятъра. Дойде ли време да я изхвърля, ще направя всичко възможно да я запратя към някого, когото мразя!

— Нобу сан, нима ме съветвате да се замерям с костилки от праскови?

— Не се шегувай, защото отлично разбираш какво казвам. Ние с теб много си приличаме, Саюри. Знам, че ме наричат „господин Гущер“ и какво ли не, а ти си най-прекрасното същество в Гион. Но когато преди години те видях за първи път на турнира по сумо — на колко беше тогава, на четиринайсет? — разбрах, че и на тая възраст си много съобразителна.

— Винаги съм вярвала, че Нобу сан има по-високо мнение за мен, отколкото заслужавам.

— Може би си права. Мислех, че има нещо повече у теб, Саюри. Но се оказва, че ти дори не разбираш в какво се крие съдбата ти. Да я поставиш в ръцете на човек като генерала! Щях да се грижа по-добре за теб, знаеш го. Побеснявам, като си помисля за това! Когато този генерал се махне от живота ти, няма да е оставил нищо, което да ти напомня за него. Така ли възнамеряваш да си пропилееш младостта? Жена, която се държи като глупачка, е глупачка, не мислиш ли?

Ако прекалено често търкаш някаква тъкан, тя много бързо ще се износи. Така и думите на Нобу ме жулеха с такава ярост, че вече не можех да запазя онази идеално лакирана повърхност, зад която Мамеха ме бе съветвала да се крия. Радвах се, че съм скрита в сянка, защото бях сигурна, че той ще ме презре още повече, ако види болката, която изпитвах. Но мълчанието ми, види се, ме издаде, защото той сграбчи с единствената си ръка рамото ми и ме изви лекичко, докато светлината не падна върху лицето ми. И когато ме погледна в очите, издаде шумна въздишка, която прозвуча като разочарование.

— Защо ми се струваш много по-зряла за годините си, Саюри? — изрече след известно време той. — Понякога забравям, че все още си момиче. Сега ще ми заявиш, че съм прекалено груб с теб.

— Не мога да очаквам да не се държите като Нобу сан — отвърнах.

— Реагирам много зле на разочарованието, Саюри. Би трябвало да го знаеш. Независимо дали защото си прекалено млада, или защото не си жената, за която те мислех… все едно, ти ме разочарова, нали така?

— Моля ви, Нобу сан, плашите ме с тези ваши приказки. Не знам дали някога бих могла да живея по критериите, по които съдите за мен.

— Що за критерии са те всъщност? Очаквам да вървиш през живота с отворени очи! Ако не забравяш съдбата си, всеки миг от живота става възможност, която те приближава до нея. Не бих очаквал подобно нещо от глупаво момиче като Такадзуру, но…

— Нима не ме наричате цяла вечер глупачка?

— Много добре знаеш че е по-добре да ме слушаш, когато съм сърдит.

— Значи Нобу сан вече не е сърдит? Ще дойде ли в такъв случай в „Ичирики“ да ме види? Ще ме покани ли да дойда да го видя? Всъщност тази вечер не бързам особено за никъде. Ако ме поканите, бих могла още сега да ви придружа.

Бяхме вече направили един кръг около квартала и стояхме пред входа на чайната.

— Няма да те поканя — рече той и отвори плъзгащата се врата.

При тези думи можех само да издам огромна въздишка. Казвам „огромна“, защото съдържаше в себе си много по малки въздишки — на разочарование, на объркване, на тъга… и не знам още на какво.

— О, Нобу сан, понякога ми е толкова трудно да ви разбирам.

— Аз съм много лесен за разбиране, Саюри. Не обичам да държат пред мен неща, които не мога да притежавам.

Преди да успея да отговоря, той влезе в чайната и затвори след себе си плъзгащата се врата.