Мемоарите на една гейша

32

През цялата зима и през пролетта Нобу продължи да води министъра в Гион два пъти седмично. Като се има предвид колко много време през тези месеци двамата прекарваха заедно, човек би помислил, че министърът би трябвало да е разбрал, че Нобу изпитва към него същото чувство, което остра ледена висулка изпитва към ледена канара, но и да беше разбрал, не показваше никакви признаци. Истината е, че министърът, изглежда, почти нищо не забелязваше освен това дали съм коленичила до него и дали чашата му е пълна. Тази преданост правеше понякога живота ми доста труден — ако обръщах прекалено внимание на министъра, Нобу ставаше раздразнителен и онази страна на лицето му с по-малкото белези ставаше кървавочервена от гняв. Затова присъствието на председателя, на Мамеха и на Пити беше за мен безценно — досущ като сламата за коша.

Ценях присъствието на председателя и по друга причина, естествено. През тези месеци общувах с него повече, отколкото през всичкото време дотогава, и постепенно проумях, че образът му в съзнанието ми, такъв какъвто си го представях нощем в постелята си, не бе всъщност действителният; поне не съвсем. Например винаги си представях, че клепачите му са гладки, почти без мигли, но в действителност те завършваха с гъсти и меки като четчици косми. А устата му беше много по-изразителна, толкова изразителна, че макар често да прикриваше чувствата си, правеше го доста зле. Когато нещо го забавляваше, но не желаеше да даде да се разбере, аз все пак забелязвах как краищата на устата му потрепват. Или когато се унасяше в мисли — за някой проблем от деня, да речем, понякога въртеше чашката в ръка и устата му се нацупваше така, че от двете страни на брадичката му се образуваха вертикални бръчки. Изпаднеше ли в такова състояние, аз се чувствах свободна да го наблюдавам без всякакъв свян. Намирах, че нещо в начина, по който цупеше уста, и дълбоките бръчки са очарователни. Сякаш показваха колко задълбочено мисли за нещата и колко сериозно го занимава светът. Една вечер, докато Мамеха разказваше дълга история, аз така се унесох да го съзерцавам, та когато най-сетне се опомних, си дадох сметка, че ако някой ме е наблюдавал, би се учудил какво всъщност правя. За щастие министърът бе вече твърде замаян от сакето, за да забележи, а Нобу дъвчеше нещо и ровеше с пръчиците из чинията си, без да обръща внимание нито на Мамеха, нито на мен.

Пити обаче май ме беше наблюдавала през цялото време. Когато я погледнах, на лицето й имаше усмивка, която не знаех как да тълкувам.

Една вечер към края на февруари Пити легна болна от грип и не можа да дойде в „Ичирики“. Същата вечер и председателят закъсня, тъй че двете с Мамеха прекарахме цял час да забавляваме сами Нобу и министъра. Накрая решихме да изпълним танц по-скоро заради себе си, отколкото заради тях. Нобу не беше особен почитател на танците, а министърът изобщо не се вълнуваше от тях. Не беше най-прекрасната ни идея за прекарване на времето, но не можахме да измислим нищо по-добро.

Най-напред Мамеха изпълни няколко кратки танца, а аз й акомпанирах на шамисен. После си сменихме местата. Тъкмо бях заела поза за първия си танц — тялото наклонено така, че ветрилото ми да достига земята, и едната ръка протегната настрани, — когато вратата се отвори и на прага застана председателят. Поздравихме го и изчакахме да се настани на масата. Бях много доволна, че дойде, защото макар да знаех, че ме е гледал на сцена, никога не ме бе виждал да танцувам в такава интимна обстановка. Първоначално възнамерявах да изпълня кратък етюд с название „Потрепващи есенни листа“, но се отказах и помолих Мамеха да свири „Жесток дъжд“. В този танц се разказва за това колко дълбоко поласкана е млада жена, когато нейният възлюбен сваля късото си връхно кимоно, за да я скрие от бурята, защото тя знае, че той е омагьосан дух и тялото му ще се разтопи и изчезне, ако се намокри. Моите учителки често ме бяха хвалили за това колко умело изразявам дълбоката скръб на младата жена. Там, където трябваше да се отпусна бавно на колене, аз рядко допусках краката ми да затреперят, както се получаваше при повечето изпълнителки. Може би вече ви споменах, но при танците на школата „Иноуе“ изразът на лицето е също толкова важен, колкото и движението на ръцете или краката. Тъй че макар да ми се щеше, докато танцувам, да поглеждам тайничко председателя, нито веднъж не успях да го направя, защото всеки миг от танца трябваше да държа очите си устремени в нужната посока. Вместо това, за да вдъхна чувство на изпълнението, фокусирах съзнанието си върху най-скръбното нещо, което ми дойде наум — че моят данна е в стаята с мен. Не председателят, а Нобу. Мигът щом тази сцена се избистри в съзнанието ми, всичко наоколо като че се отпусна тежко към земята. Вън в градината от стрехите падаха капки дъжд, тежки като стъклени мъниста. Дори рогозките на пода сякаш се наляха с олово и натежаха неимоверно. Мислех си, че танцувам, за да изразя не болката на загубилата свръхестествения си възлюбен млада жена, а болката, която самата аз щях да изпитам, щом ми отнемат окончателно единственото нещо, имащо смисъл за мен. Улових се, че мисля и за Сацу. Танцът ми даваше израз на горчивината от раздялата ни навеки. Към края се чувствах почти смазана от скръб, но изобщо не бях готова за това, което видях, когато се обърнах, за да погледна председателя.

Седеше на близкия край на масата, така че само аз го виждах. Най-напред си помислих, че изражението му е удивление, защото очите му бяха широко отворени. Но както понякога устата му потрепваше, когато се насилваше да не се засмее, и сега потрепваше, но под въздействието на друго чувство. Не можех да съм сигурна, но имах усещането, че в очите му напират сълзи. Той хвърли поглед към вратата, преструвайки се, че разтърква основата на носа си, за да избърше с пръст ъгълчето на окото си, а сетне попипа веждите си, сякаш проблемът беше в тях. Бях толкова шокирана да видя председателя развълнуван, че без малко да залитна. Тръгнах към мястото си на масата, а Мамеха и Нобу поведоха разговор. След минута председателят ги прекъсна и попита:

— Къде е Пити тази вечер?

— О, тя е болна — отвърна Мамеха.

— Какво искаш да кажеш? Изобщо ли няма да дойде?

— Да, няма. И по-добре, като се има предвид, че е болна от стомашно разстройство — поясни тя и продължи разговора си с Нобу.

Председателят погледна часовника си и каза с все още неукрепнал глас:

— Мамеха, ще трябва да ме извиниш. И аз не се чувствам много добре тази вечер.

Точно когато затваряше зад себе си плъзгащата се врата, Нобу пусна някаква шега и всички се разсмяха. Но аз си мислех за нещо, което ме изплаши. В танца си се бях опитала да изразя болката от отсъствието. И се бях разстроила от това, но бях разстроила и председателя. Нима бе възможно да е мислел за Пити, която всъщност отсъстваше? Не можех да си представя, че е готов да се разплаче, защото тя е болна, но бях вероятно разпалила някакви по-тъмни и сложни чувства. Едно бе безспорно — че щом танцът ми свърши, председателят попита за Пити. И си тръгна, като разбра, че е болна. Не можех да го повярвам. Ако бях открила, че храни чувства към Мамеха, нямаше да се изненадам. Но към Пити? Как би могъл председателят да копнее за някоя толкова… ами, толкова лишена от изтънченост.

Бихте си помислили, че при подобна ситуация всяка жена със здрав разум трябва да изостави надеждите си. И аз наистина известно време посещавах всеки ден гадателя и четях хороскопа си по-внимателно от всякога, търсейки знак дали би трябвало да отстъпя пред, както ми се струваше, неизбежната си съдба. Вярно, че ние, японците, преживявахме десетилетие на съкрушени надежди. Не бих се удивила, ако и моите бяха умрели като надеждите на толкова хора. Но, от друга страна, мнозина вярваха, че някой ден страната ни ще се въздигне, и всички ние знаехме, че подобно нещо не би могло да се случи, ако се бяхме оставили да живеем вечно в разрушенията. Случеше ли се да попадна във вестника на съобщение за фабрика, произвеждала до войната, да речем, части за велосипеди и съумяла да поднови работата си, сякаш войната изобщо не я е имало, всеки път трябваше да си повтарям, че ако цялата ни нация съумее да се измъкне от тъмната, задънена улица, има надежда и че аз също мога да се измъкна.

От март същата година до края на пролетта двете с Мамеха бяхме заети със Старопрестолните танци, които се поставяха отново — за първи път след затварянето на Гион в края на войната. Председателят и Нобу също бяха заети през трите месеца и само два пъти доведоха министъра в Гион. После един ден през първата седмица на юни чух, че от електрическата компания „Ивамура“ са помолили за присъствието ми същата вечер в чайната „Ичирики“. Бях ангажирана от седмици преди това за партита, които не можех току-така да пренебрегна, затова, когато най-сетне отворих плъзгащата се врата, за да се присъединя към партито на „Ивамура“, бях вече закъсняла с половин час. За моя изненада, вместо обичайната група около масата, заварих само Нобу и министъра.

Веднага разбрах, че Нобу е сърдит. Реших, разбира се, че е сърдит на мен, задето съм го накарала толкова време да седи сам с министъра, макар всъщност двамата да си „прекарваха заедно времето“ както катерицата и насекомите, обитаващи едно и също дърво. Нобу барабанеше с пръсти по масата и изражението му беше много гневно, а министърът стоеше до прозореца и гледаше навън към градината.

— Е, добре, господин министър — каза Нобу, когато се настаних на масата. — Стига сте съзерцавали как храстите растат. Нима трябва да седим тук и да ви чакаме цяла нощ?

Министърът се сепна и за извинение се поклони леко, а сетне дойде и седна на възглавничката, която му подложих. Обикновено се затруднявах да измисля какво да му говоря, но тази вечер задачата ми бе по-лесна, защото отдавна не го бях виждала.

— Господин министър, вие не ме харесвате вече!

— А? — откликна той, като едва успя да пренареди чертите на лицето си, така че на него да се изпише удивление.

— Не сте идвали да ме видите повече от месец! Дали защото Нобу сан не прояви любезност да ви води толкова често, колкото би трябвало, а?

— Нобу сан не е нелюбезен — отвърна министърът и изсумтя няколко пъти, преди да продължи. — Вече поисках прекалено много от него.

— Да ви държи далеч оттук цял месец? Той наистина е нелюбезен. Трябва толкова да наваксваме.

— Да — намеси се Нобу. — Най-вече с пиене.

— Ох, Нобу сан е толкова кисел. Цяла вечер ли е такъв? И къде са председателят, Мамеха и Пити? Няма ли да се присъединят към нас?

— Председателят е зает — каза Нобу. — Не знам къде са другите. Те са твой проблем, а не мой.

В този момент вратата се отвори и две прислужници внесоха вечерята на мъжете. Постарах се с все сили да им правя компания, което ще рече, че известно време се опитвах да разговоря Нобу. Той обаче не беше в настроение за приказки. После се помъчих да разговоря министъра, но, естествено, по-лесно би било да изтръгнеш дума-две от печената на скара риба в чинията му. Тъй че в крайна сметка се отказах и започнах да бъбря за каквото ми скимне, докато не се почувствах като бабичка, разговаряща с двете си кучета. През цялото това време наливах щедро и прещедро саке и на двамата. Нобу не пиеше много, но министърът току ми протягаше с благодарност чашката си. И тъкмо когато очите му започнаха да придобиват онзи стъклен поглед, Нобу, като внезапно събудил се човек, изведнъж постави твърдо чашката си на масата, избърса устата си със салфетка и каза:

— И така, господин министър, достатъчно за тази вечер. Време е да се отправяте към къщи.

— Нобу сан, имам чувството, че вашият гост тъкмо започва да се забавлява.

— Достатъчно се забавлява. По изключение го изпращаме по-рано, слава богу. Хайде, министре! Жена ви ще е благодарна.

— Не съм женен — отвърна министърът. Но вече си обуваше чорапите и се приготвяше да стане.

Поведох двамата по коридора към изхода и помогнах на министъра да си обуе обувките.

Такситата бяха все още рядкост заради липсата на бензин, но прислужницата извика рикша и аз помогнах на министъра да се качи в нея. Вече бях забелязала, че той се държи някак странно, но тази вечер бе забил очи в коленете си и дори не се сбогува с мен. Нобу остана в преддверието, загледан в нощта, сякаш наблюдаваше как се сбират облаци, макар нощта да бе ясна. След като изпратих министъра, го попитах:

— Нобу сан, какво, за бога, става с вас двамата?

Той ме изгледа с отвращение и тръгна навътре. Намерих го в стаята да потупва празната си чашка с единствената си ръка. Помислих, че иска саке, но той не ми обърна внимание, когато го попитах, а и без това малката бутилка се оказа празна. Изчаках дълго, защото си мислех, че има да ми каже нещо, но накрая рекох:

— Погледнете се, Нобу сан. Имате бръчка между очите, дълбока като коловоз.

Той отпусна леко мускулите около очите си, така че гънката сякаш изчезна, и каза:

— Не съм млад като някога, разбираш ли?

— Какво би трябвало да означава това?

— Означава, че има постоянни бръчки, които не изчезват само защото казваш, че трябва да изчезнат.

— Има добри и лоши бръчки, Нобу сан. Никога не го забравяйте.

— И ти самата не си млада като някога.

— Сега пък стигате дотам да ме обиждате. Вие сте в по-лошо настроение, отколкото се боях. Защо няма тук никакъв алкохол? Нужно ви е да пийнете.

— Не те обиждам. Установявам факт.

— Има добри и лоши бръчки, има и добри и лоши факти — казах. — Лошите факти най-често се избягват.

Намерих прислужница и я помолих да донесе поднос със скоч и вода, както и малко изсушена сепия за мезе, защото се сетих, че Нобу почти не докосна вечерята си. Когато подносът се появи, налях уиски, допълних чашата с вода и я поставих пред него.

— А сега приемете, че е лекарство, и го изпийте. — Той отпи, но съвсем малка глътка. — До дъно — настоях.

— Ще пия както аз си знам.

— Когато докторът нарежда на пациента да пие лекарство, пациентът го пие. Хайде, изпийте го!

Нобу пресуши чашата, но не ме погледна. Отново му налях и настоях отново да го изпие.

— Ти не си доктор! Ще пия както аз си знам.

— Хайде, хайде, Нобу сан. Всеки път, щом си отворите устата, се забърквате в по-голяма неприятност. Колкото по-зле е болният, толкова повече е лекарството.

— Няма да го изпия. Не обичам да пия сам.

— Добре, ще ви правя компания.

Пуснах няколко бучки лед в чаша и му я протегнах да я напълни. Усмихваше се леко, когато я пое — първата усмивка за тази вечер. Наля ми двойно повече, отколкото аз на него, и добави вода. Грабнах чашата му, излях я в една купа в средата на масата, а след това я напълних точно толкова, колкото и той моята.

Докато пресушавахме чашите си, не можех да не се мръщя, защото да пиеш уиски според мен е като да пиеш дъждовна вода от локва край пътя. Физиономиите ми, изглежда, постигнаха ефект, защото след това Нобу престана да е толкова кисел. Когато отново си поех дъх, казах:

— Не знам какво ви става тази вечер. Или министърът е виновен.

— Не споменавай този човек! Тъкмо бях започнал да го забравям и ето че ти ми напомни. Знаеш ли какво ми каза по-рано тази вечер?

— Нобу сан, мое задължение е да ви развеселя, независимо дали искате, или не повече уиски. Нощи наред гледате как министърът се напива. Сега е моментът вие да се напиете.

Нобу ме изгледа навъсено за пореден път, но взе чашата си като човек, поел към мястото на собствената си екзекуция, разглежда я известно време и чак тогава я изпи. После я сложи на масата и след това разтърка очи с опакото на ръката си, сякаш да ги избистри.

— Саюри, трябва да ти кажа нещо. Все едно рано или късно, ще го чуеш. Миналата седмица двамата с министъра имахме разговор със съдържателката на „Ичирики“. Запитахме я за възможността министърът да стане твой данна.

— Министърът? Нобу сан, не разбирам. Това ли искате да се случи?

— В никакъв случай. Но той ни помогна неимоверно и аз нямам избор. Окупационните власти бяха готови с окончателната си присъда срещу електрическата компания „Ивамура“. Компанията щеше да е конфискувана. На председателя и на мен сигурно щеше да ни се наложи да наливаме бетон или нещо от този род, защото никога нямаше да ни разрешат да работим в бизнеса. Така или иначе, министърът ги накара да се заемат отново с нашия случай и успя да ги убеди, че са прекалено крайни с нас. Което, както знаеш, е самата истина.

— И въпреки това Нобу сан продължава да нарича министъра с какви ли не имена.

— Той заслужава да бъде наричан с всяко име, което ми хрумне! Не обичам този човек, Саюри. А мисълта, че съм му задължен, не ме кара да го заобичам повече.

— Разбирам. Значи трябваше да бъда дадена на министъра, защото…

— Никой не се е опитвал да те даде на министъра. Той и без това не би могъл да си позволи да бъде твой данна. Накарах го да повярва, че компанията „Ивамура“ би искала да плати, каквото намерение изобщо нямахме. Предварително знаех отговора му, иначе не бих задал този въпрос. Министърът беше безкрайно разочарован. За момент дори ми стана жал за него.

В думите на Нобу нямаше нищо смешно. Въпреки това не можах да се сдържа да не се разсмея, защото изведнъж си представих, че министърът е мой данна. Представих си как с тази своя изхвръкнала долна челюст се накланя все по-близо над мен, докато внезапно дъхът му ме блъсва в носа.

— О, ти намираш това за смешно, така ли?

— Наистина, Нобу сан… Съжалявам, но като си представя министъра…

— Не искам да си представяш министъра! Достатъчно отвратително бе да седя редом с него и да разговарям със съдържателката на чайната.

Направих му още едно питие, а той пък на мен. Трябваше да ми е последното, защото и без това стаята ми се струваше вече мъглява. Но Нобу вдигна чашата си и аз нямах друг избор, освен да пия с него. После той избърса уста със салфетката си и каза:

— Ужасно е да си жив днес, Саюри.

— Нобу сан, мислех, че пием, за да се развеселим.

— Познаваме се отдавна, Саюри. Може би от… петнайсет години! Прав ли съм? Не, не отговаряй. Искам да ти кажа нещо, а ти седи там и ме слушай. Отдавна искам да ти го кажа и ето че дойде моментът. Надявам се, че слушаш, защото ще го изрека само веднъж. А сега ме чуй. Не обичам особено гейши, може би вече знаеш. Но винаги съм усещал, че ти, Саюри, не си съвсем като другите.

Почаках да продължи, но той мълчеше и аз попитах:

— Това ли искаше да ми каже Нобу сан?

— Е, не предполага ли това, че би трябвало да съм направил какво ли не за теб? Например… ха! Например да съм ти купувал бижута.

— Но вие сте ми купували бижута. Всъщност винаги сте били много добър. Към мен във всеки случай. Наистина не сте добър към всекиго.

— Трябваше да съм ти купил повече. Но не за това става дума. Трудно ми е да се изразя. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че разбрах какъв съм глупак. Преди малко се разсмя при мисълта, че министърът е твой данна. Но я погледни мен — еднорък, с кожа като… Как ме наричат, Гущера ли?

— О, Нобу сан, не бива никога да говорите така за себе си…

— Моментът най-сетне дойде. Чаках години наред. По време на цялата оная твоя глупост с онзи генерал. Всеки път, щом си те представех с него… дори не желая да мисля за това. А самата идея за глупавия министър! Това е най-лошото. Като разбра, че няма да бъде твой данна, той дълго седя като купчина боклук и накрая рече: „Мислех, че ми казахте, че мога да стана данна на Саюри“. Изобщо не съм споменавал подобно нещо! „Направихме, каквото можахме, министре, но нищо не излезе“, рекох му. А той: „Можете ли да ми го уредите поне веднъж?“ — „Какво да уредя веднъж? Да сте само за един път неин данна ли? Искате да кажете само за една нощ?“ И той кимна! Тогава му заявих: „Слушайте, министре! Достатъчно отвратително бе, че отидох при съдържателката на «Ичирики», за да предложа човек като вас за данна на жена като Саюри. Направих го само защото знаех, че няма да стане. Но ако си мислите…“

— Не сте го казали така!

— Разбира се, че точно така го казах. Заявих: „Но ако си мислите, че ще направя така, че да останете и четвърт секунда с нея… Защо трябва да я имате? И изобщо тя не е моя, за да ви я дам, нали? Да ида и да я помоля за такова нещо!“

— Нобу сан, надявам се, че той не го е приел толкова зле, като се има предвид колко много направи за компанията „Ивамура“.

— Не, почакай малко. Не искам да си помислиш, че съм неблагодарен. Министърът ни помогна, защото работата му бе да ни помогне. През последните месеци се отнасях добре с него и няма сега да престана да го правя. Но това не значи, че трябва да му отстъпя нещо, за което съм чакал повече от десет години, и да се съглася той да го притежава! Ами ако бях дошъл при теб, както той искаше? Щеше ли да кажеш: „Добре, Нобу сан, ще го направя заради вас“?

— Ама моля ви… Как да отговоря на такъв въпрос?

— Лесно. Просто ми кажи, че никога не би направила подобно нещо.

— Но, Нобу сан, аз съм в такъв дълг към вас… Ако ме бяхте помолили да ви помогна, не бих могла да ви откажа току-така.

— Я, това е нещо ново! Променила ли си се, Саюри, или винаги е съществувала част от теб, която не съм познавал?

— Винаги съм си мислила, че Нобу сан има прекалено високо мнение за мен…

— Аз не се лъжа в хората. Ако не си жената, която мисля, че си, значи и светът не е такъв, какъвто го виждам. Да не искаш да кажеш, че би се замислила дали да не се отдадеш на човек като министъра? Не чувстваш ли, че на този свят има редни и нередни неща, добро и лошо? Или прекалено дълго си живяла в Гион?

— Боже мой, Нобу сан… Цяла вечност не съм ви виждала толкова разгневен…

Това май беше най-неудачното, защото лицето му мигом пламна от ярост. Той грабна чашата си и така я тресна, че тя се счупи и по масата се разлетяха бучки лед. Нобу обърна ръката си — на дланта му имаше кървава резка.

— О, Нобу сан!

— Отговори ми!

— Дори не мога да мисля точно сега за въпроса ви… Моля ви, трябва да отида и да донеса нещо за ръката ви.

— Би ли се отдала на министъра, независимо кой те е помолил затова? Ако си жена, способна на подобно нещо, искам веднага да напуснеш стаята и никога повече да не ми говориш!

Нямах представа как вечерта бе поела в такава опасна посока, но ми беше напълно ясно, че отговорът ми може да е един-единствен. Исках отчаяно да донеса бинт — от ръката му по масата вече капеше кръв, — но той ме гледаше така настойчиво, че не смеех да помръдна.

— Никога не бих направила подобно нещо — отвърнах.

Мислех, че това ще го успокои, но за дълъг ужасяващ момент той продължи да ме гледа зверски. Накрая въздъхна дълбоко и каза:

— Следващия път си отвори устата, преди да трябва да се порежа, за да чуя отговора ти.

Изхвръкнах от стаята, за да намеря съдържателката. Тя дойде с няколко прислужници, с купа вода и кърпи. Нобу не й позволи да извика лекар, а и, да си призная, раната не беше чак толкова голяма. Съдържателката си отиде, но Нобу потъна в странно мълчание. Опитах се да поведа разговор, но той не прояви интерес.

— Най-напред не мога да ви успокоя, а сега не мога да ви накарам да отворите уста. Не знам дали да ви налея още, или алкохолът е проблемът.

— Пихме достатъчно, Саюри. Време е да идеш и да донесеш камъка.

— Какъв камък?

— Онзи, който ти дадох миналата есен. Парчето бетон от фабриката. Иди да го донесеш.

Усетих, че кожата ми се вледени, защото знаех прекрасно какво значи това. Бе дошло времето Нобу да се предложи за мой данна.

— О, честно казано, толкова много пих, че не знам дали изобщо съм в състояние да вървя — казах. — Може би Нобу сан ще ми разреши да го донеса следващия път, когато се видим?

— Ще го донесеш тази нощ. Защо според теб останах след министъра? Иди да го вземеш, а аз ще те чакам тук.

Помислих си да изпратя някоя прислужница, но знаех, че никога не бих могла да й обясня къде да го търси. Затова с известна трудност тръгнах по коридора, обух се и зашляпах, както ми се струваше в пияно състояние, по улиците на Гион.

Щом стигнах, отидох направо в стаята си и намерих парчето бетон, увито в квадратна копринена кърпа и поставено на една полица в гардероба ми. Разгърнах кърпата и я пуснах на пода, макар че не мога да обясня защо. На излизане се сблъсках на площадката с Леля, която трябва да беше чула как плета крака нагоре и бе излязла да види какво става. Попита ме защо държа камък.

— Отивам да го занеса на Нобу сан. Моля те, спри ме!

— Ти си пияна, Саюри. Какво се е случило с теб тази вечер?

— Трябва да му го върна. И… Ох, ако го направя, това ще е краят на живота ми. Моля те, спри ме…

— Пияна и разплакана. По-зле си от Хацумомо! Не можеш да излезеш пак в този вид.

— Тогава моля те, позвъни в „Ичирики“. И нека кажат на Нобу сан, че няма да дойда. Ще го направиш ли?

— Защо Нобу сан те чака да му занесеш камък?

— Не мога да обясня. Не мога…

— Е, все едно. Щом той те чака, трябва да отидеш — заяви тя, хвана ме за ръката и ме поведе назад към стаята, където на светлината на електрическия фенер ми избърса сълзите и оправи грима ми. А аз седях толкова безсилна, че тя трябваше да държи брадичката ми в ръката си, за да не клюмне. По едно време загуби търпение и в крайна сметка стисна главата ми с две ръце.

— Надявам се никога повече да не те видя в такова състояние, Саюри. Един господ знае какво ти става.

— Аз съм глупачка, леличко.

— Да, що се отнася до тази вечер. Майка ще се ядоса, ако си направила нещо, което да промени доброто отношение на Нобу сан към теб.

— Все още не съм — отвърнах. — Но ако не измислиш нещо, което да…

— Дума да не става — отсече тя и не каза нито повече, докато оправи окончателно грима ми.

Тръгнах обратно към „Ичирики“, носейки тежкия камък с две ръце. Не знам наистина ли беше тежък, или просто ръцете ми бяха натежали от толкова много алкохол. Но когато отново се оказах в стаята с Нобу, имах чувството, че съм изразходвала цялата си енергия. Ако беше отворил дума да стана негова любовница, не бях сигурна дали щях да съумея да сдържа чувствата си.

Оставих камъка на масата. Нобу го хвана с пръсти и го сложи в омотаната си с кърпа длан.

— Надявам се, че не съм ти обещавал толкова голям скъпоценен камък — каза той. — Нямам толкова пари. Но сега е възможно онова, което преди беше немислимо.

Поклоних се и се опитах да не изглеждам разстроена. Нямаше нужда Нобу да ми обяснява какво иска да каже.