Мемоарите на една гейша

31

През петте-шестте години от последната си среща с председателя бях чела по вестниците за всичките му трудности и неприятности — не само несъгласията с военното правителство в последните години на войната, а и следвоенните му патила, когато трябвало да се бори, за да спаси компанията си от конфискуване. Нямаше да се изненадам, ако това го бе състарило много. На една негова снимка във вестник „Йомиури“ около очите му се забелязваше тревожно напрежение. Приличаше ми на съседа на господин Арашино, който все поглеждаше към небето да види дали няма самолети. Така или иначе, с наближаване на края на седмицата трябваше да си напомням, че Нобу не е решил дали наистина да го доведе. Не ми оставаше нищо друго, освен да се надявам.

В събота сутринта се събудих рано и когато отворих хартиените щори, видях, че по стъклата бие леден дъжд. Долу на уличката млада прислужница тъкмо се опитваше да стане — беше се подхлъзнала на заледените камъни. Денят беше сив и тягостен и аз се боях дори да си прочета хороскопа. Към обяд стана още по-студено и докато ядях в гостната, от устата ми излизаше пара, а леденият дъжд тропаше по прозореца. Много партита бяха отменени, защото по улиците беше опасно да се върви. Привечер Леля позвъни в „Ичирики“, за да попита дали партито на компанията „Ивамура“ не е отменено. Съдържателката каза, че телефонните кабели към Осака са изпокъсани и засега не знае нищо. Затова се изкъпах и облякох, а господин Бекку едва ли не ме отнесе до чайната. Беше обул галоши, които беше взел назаем от по-малкия си брат — фризьор в района Понточо.

В „Ичирики“ цареше пълен хаос — в помещенията на прислугата се беше спукала тръба и жените бяха толкова заети, че не можах да привлека вниманието на нито една. Затова, без да чакам да ме придружат, тръгнах към стаята, където преди седмица бях забавлявала Нобу и министъра. Не очаквах да заваря някого там — мислех си, че Нобу и гостът му са все още на път, а и Мамеха не беше в града и сигурно нямаше да й е лесно да се върне. Преди да отворя плъзгащата се врата, поседях коленичила със затворени очи и с ръка на стомаха, за да се поуспокоя. Неочаквано си дадох сметка, че в коридора е прекалено тихо. От стаята не се чуваше дори шепот. Осъзнах безкрайно разочарована, че най-вероятно е празна. Понечих да стана и да си тръгна, но все пак реших за всеки случай да отворя. На масата вътре седеше председателят. Държеше списание и ме гледаше над очилата си за четене. Толкова се изненадах, като го видях, че загубих и дар слово. Накрая все пак успях да отворя уста.

— Боже мой, господин председател! Кой ви е оставил сам? Съдържателката много ще се ядоса.

— Ами че тя ме изостави — отвърна той и затвори шумно списанието. — Тъкмо се чудех какво й се е случило.

— Дори нямате нищо за пиене. Нека ви донеса саке.

— Същото каза и съдържателката. Ще вземеш и ти да изчезнеш и аз цяла нощ ще трябва да си чета списанието, вместо да се радвам на компанията ти. — Свали си очилата и докато ги прибираше в джоба си, не преставаше да ме гледа с присвити очи.

Станах, за да отида при него на масата, и ми се стори, че просторната стая с бледожълтите копринени стени започва да се смалява, защото не мисля, че някоя стая би била достатъчна да побере чувствата ми. Виждах го отново след цяла вечност и това събуди нещо отчаяно у мен. Удивих се, че ми е тъжно, а не, както бих си въобразила, много радостно. Често се бях притеснявала, че и той като Леля се е състарил бързо през войната. Дори от разстояние вече успях да забележа, че ъглите на очите му са с по-остри бръчки, отколкото си ги спомнях. А и кожата около устата му бе започнала да се отпуска, макар това да придаваше на силните му челюсти някакво достойнство. Седнах на масата, погледнах го крадешком и открих, че ме наблюдава безизразно. Канех се да започна разговор, но той ме изпревари.

— Ти си все така хубава, Саюри.

— О, господин председател, няма да вярвам вече на нито една ваша дума. Наложи се да прекарам половин час пред огледалото, за да не си личи колко са хлътнали бузите ми.

— Сигурен съм, че през последните няколко години си преживяла по-големи страдания от това, че си поотслабнала. Защото с мен поне беше така.

— Господин председател, ако нямате против това, което ще кажа… Чух нещичко от Нобу сан за трудностите, пред които е изправена компанията ви…

— Да, но няма защо да го обсъждаме. Понякога страдаме само защото се опитваме да си представим какъв би бил светът, ако мечтите ни се сбъднеха.

Отправи ми тъжна усмивка, която ми се видя прекрасна. Унесох се в съзерцаване на идеалния полумесец на устните му.

— Ето че ти се предоставя възможност да използваш чара си и да промениш нещата — додаде той.

Не успях дори да отворя уста, за да отговоря, и вратата се отвори. Влезе Мамеха, а след нея — Пити. Бях безкрайно изненадана, защото изобщо не очаквах, че ще дойде. Що се отнася до Мамеха, тя очевидно току-що се бе върнала от Нагоя и бе дотичала в „Ичирики“ с мисълта, че е закъсняла ужасно. Първото, което попита, след като поздрави председателя и му благодари за някаква негова услуга преди седмица, бе защо Нобу и министърът все още ги няма. Председателят призна, че също е удивен.

— Какъв невероятен ден е днешният — каза Мамеха сякаш на себе си. — Малко преди гара Киото влакът спря и не помръдна цял час, но не можехме да слезем. В крайна сметка двама младежи се измъкнаха през прозореца. Единият май се и нарани. А когато най-сетне се добрах до „Ичирики“, оказа се, че няма никой. Бедната Пити бродеше самотна по коридорите! Вие познавате Пити, нали, господин председател?

Все още не бях успяла да я огледам отблизо, но Пити носеше изумително пепелносиво кимоно с искрящи златни пръски от кръста надолу, които се оказаха избродирани пеперуди на фона на огрени от лунна светлина планини и вода. И председателят, изглежда, бе смаян, защото я накара да се завърти, за да я огледа добре. Тя се изправи подчертано благоприлично и се завъртя един път.

— Реших, че не мога да вляза в чайна като „Ичирики“, облечена в някое от кимоната, които обикновено нося — обясни тя. — Повечето в нашата окия не са особено ефектни, въпреки че американците май не правят разлика.

— Ако не беше толкова откровена с нас, щяхме да си помислим, че винаги се обличаш така — подхвърли Мамеха.

— Шегувате ли се? Никога в живота си не съм обличала толкова красиво нещо. Взех го назаем от една съседна окия. Нямате представа колко очакват да им платя, но никога няма да имам толкова пари, тъй че е все едно, нали?

Забелязах, че на председателя му е забавно, защото една гейша никога не говори пред мъж за нещо толкова глупаво като цената на кимоно. Мамеха се обърна, за да му каже нещо, но Пити я прекъсна:

— Мислех си, че някаква важна клечка ще е тук тази вечер.

— Сигурно имаш предвид председателя. Не мислиш ли, че той е „важна клечка“?

— Той сам си го знае. Няма защо аз да му го казвам.

Председателят погледна Мамеха и вдигна вежди, уж изненадан.

— Във всеки случай Саюри ми каза за някакъв друг тип — продължи Пити.

— Сато Норитака, Пити — каза председателят. — Новоназначен заместник-министър на финансите.

— О, познавам го този тип Сато. Има вид на голямо прасе.

Всички се разсмяхме.

— Господи, Пити, какви неща излизат от устата ти! — възкликна Мамеха.

В този момент вратата се отвори и Нобу и министърът влязоха. И двамата бяха аленочервени от студа. Следваше ги прислужница със саке и закуски на поднос. Нобу се заразтрива с едната си ръка и потропваше с крака, но министърът го подмина с тежки стъпки и се устреми към масата. После изгрухтя за поздрав на Пити и й направи знак с глава да се поотмести, за да му освободи местенце до мен. Представихме се един на друг и Пити каза:

— О, господин министър, обзалагам се, че не ме помните, но аз знам много за вас.

Министърът лисна в устата си сакето, което току-що му налях, и я погледна, както ми се стори, навъсено.

— Какво знаеш? — попита Мамеха. — Разкажи ни нещо.

— Знам, че господин министърът има по-малка сестра, която е женена за кмета на Токио. И знам, че е тренирал карате и си е чупил ръката.

Сигурно беше вярно, защото той изглеждаше леко изненадан.

— Освен това, господин министър, познавам едно момиче — някогашна ваша познайница — продължи Пити. — Нао Ицуко. Работехме заедно в една фабрика в предградията на Осака. Искате ли да чуете какво ми сподели веднъж? Че двамата няколко пъти сте правили…

Боях се, че той ще се ядоса, но вместо това изразът на лицето му се смекчи, докато не си дадох сметка, че всъщност виждам проблясъци на гордост.

— Тя наистина беше хубаво момиче, тази Ицуко — каза той, като гледаше Нобу с лека усмивка.

— Виж ти, господин министър — откликна Нобу. — Не съм и допускал, че сте имали подобни отношения с жени. — Думите му звучаха много искрено, но на лицето му забелязах едва прикритото отвращение. Очите на председателя пробягаха по моите — той очевидно се забавляваше.

След миг вратата се плъзна встрани и три прислужници внесоха вечерята на мъжете. Бях малко гладна и си наложих да отклоня очи от крема с ядки от гинко в сивозеленикави чашки. По-късно прислужниците донесоха печена на скара тропическа риба върху борови иглички. Нобу, изглежда, забеляза, че съм гладна, защото настоя да я опитам. Председателят предложи същото на Мамеха и на Пити, която отказа с думите:

— Не бих я докоснала за нищо на света. Дори няма да я погледна.

— Защо, какво й е? — попита Мамеха.

— Ще ми се подигравате, ако ви кажа.

— Кажи ни, Пити — настоя Нобу.

— Как ли пък не? Това е голяма и дълга история, а освен това никой няма да ми повярва.

— Голямата лъжа! — подхвърлих.

Нямах предвид, че Пити лъже. Някога, още преди да затворят Гион, често играехме една игра, наречена „голямата лъжа“, според която всеки трябваше да разкаже две истории, като само едната е истинска. Участниците се опитват да отгатнат коя точно и загубилият е длъжен да изпие стъклена чаша саке.

— Не играя — отсече Пити.

— Тогава просто ни разкажи историята с рибата — подкани я Мамеха. — И можеш да не разказваш друга.

Пити не изглеждаше очарована, но двете с Мамеха дълго я фиксирахме с поглед и в крайна сметка тя отстъпи.

— Е, добре. Ето ви историята. Родена съм в Сапоро, а там имаше един рибар, който веднъж хванал необикновена наглед риба, способна да говори.

Двете с Мамеха се спогледахме и избухнахме в смях.

— Смейте се, щом искате, но това е самата истина.

— Продължавай, Пити, слушаме те — каза председателят.

— Та ето какво станало. Рибарят я положил, за да я изчисти, а тя започнала да издава звуци, наподобяващи човешки говор. Само дето човекът не я разбирал. Повикал други рибари и те слушали известно време. Рибата вече беряла душа, защото сума ти време минало, откакто я извадили от водата, затова решили да не се маят и да я убият. Но точно тогава един старец си проправил път през тълпата и заявил, че разбира всяка нейна думичка, защото говорела на руски.

Всички избухнахме в смях и дори министърът изгрухтя няколко пъти. А когато се успокоихме, Пити каза:

— Знаех си, че няма да ми повярвате, но това е самата истина.

— Искам да знам какво е казала рибата — заяви председателят.

— Тя почти издъхвала, затова било нещо като… шепот. А когато старецът се наклони и приближил ухо до устните й…

— Рибите нямат устни — обадих се аз.

— Е добре, до… както и да се наричат тези неща. До краищата на устата й. И тогава рибата рекла: „Кажи им да не се маят и да ме почистят. Нямам за какво повече да живея. Онази риба ей там, която издъхна преди секунда, беше жена ми.“

— Значи рибите се женят! — възкликна Мамеха. — Имат съпруги и съпрузи!

— Било е преди войната — казах. — От войната насам не могат да си позволят да се женят. Просто плуват насам-натам и си търсят работа.

— Това се е случило много преди войната — поясни Пити. — Много, много преди войната. Преди дори майка ми да се роди.

— Тогава откъде знаеш, че е истина? — попита Нобу. — Не е възможно рибата да ти е разказала.

— Тя е издъхнала веднага! Как би могла да ми я разкаже, като не съм била родена още? Освен това не разбирам руски.

— Добре, Пити, значи вярваш, че и рибата в чинията на председателя е говореща — казах.

— Не съм казала такова нещо. Но изглежда досущ като онази говореща риба. Не бих я яла, дори да умирам от глад.

— Откъде знаеш как е изглеждала, щом като нито ти, нито майка ти сте били родени? — попита председателят.

— Знаете как изглежда министър-председателят, нали? Но срещали ли сте се някога с него? Всъщност вие може и да сте се срещали. Нека дам по-добър пример. Знаете как изглежда императорът, но никога не сте имали честта да се срещнете с него!

— Председателят е имал честта, Пити — каза Нобу.

— Разбирате какво искам да кажа. Всеки знае как изглежда императорът. Това се опитвам да ви кажа.

— Има негови снимки — поясни Нобу. — Не е възможно да си видяла снимка на рибата.

— Там, където съм израсла, тя е много известна. Мама ми е разказала всичко за нея и аз ви казвам, че е изглеждала досущ като онова нещо там на масата!

— Благодаря на бога, че има такива хора като теб, Пити — каза председателят. — Ти караш всички ни да изглеждаме истински глупаци.

— Е, това е моята история. Няма да разказвам втора. Ако искате да играете на „голямата лъжа“, нека някой друг започне.

— Аз ще започна — заяви Мамеха. — Ето първата ми история. Когато бях на пет-шест години, отидох една сутрин да извадя вода от кладенеца в нашата окия и чух звуци — някакъв мъж сякаш се покашля. Звуците идеха от кладенеца. Събудих госпожата и тя дойде да чуе. Когато осветихме с фенер, не видяхме никого вътре, но продължихме да чуваме мъжа и дълго след изгрев слънце. После звуците секнаха и това никога повече не се повтори.

— Другата история е истина — каза Нобу. — Макар все още да не съм я чул.

— Трябва да изслушате и двете — продължи Мамеха. — Ето я и втората. Веднъж отидохме с няколко гейши в Осака да забавляваме Акита Масаичи в дома му. Той беше виден бизнесмен, натрупал състояние преди войната. След като часове наред пяхме и пихме, Акита сан заспа на рогозките на пода и една от гейшите ни отведе тайничко в съседната стая и отвори голям шкаф, пълен с всевъзможни порнографии. Имаше порнографски гравюри, сред които и някои на Хирошиге.

— Хирошиге никога не е правил порнографски рисунки.

— Не, правил е, Пити — каза председателят. — Виждал съм някои от тях.

— А също така — продължи Мамеха, — имаше картини на най-различни дебели европейци — жени и мъже, — както и филмови ленти.

— Познавам добре Акита Масаичи — каза председателят. — Не би могъл да има колекция от порнографии. Първата история е истина.

— Какво говорите, господин председател — извика Нобу. — Вярвате на приказки за мъжки глас, идващ от кладенец?

— Не е нужно да вярвам. Важното е дали Мамеха мисли, че е истина.

Пити и председателят гласуваха за мъжа в кладенеца. Министърът и Нобу бяха за порнографията. Колкото до мен, бях вече чувала и двете истории и знаех, че истинската е тази за мъжа в кладенеца. Министърът изпи чашата саке, без да възрази, но Нобу през цялото време не спря да мърмори и затова решихме да е следващият.

— Не ми се играе — заяви той.

— Или ще играете, или всеки път ще изпивате за наказание чаша — каза Мамеха.

— Е, добре, искате две истории. Ще ви ги разкажа. Ето първата. Имах бяло кученце на име Кубо. Когато една вечер се прибрах, козината му беше съвършено синя.

— Възможно е — обади се Пити. — Сигурно е било отвлечено от някакви демони.

Нобу погледна така, сякаш не можеше да повярва напълно, че Пити говори сериозно, но все пак продължи:

— Следващия ден това се повтори, само че този път козината на Кубо беше яркочервена.

— Били са демоните — отсече Пити. — Демоните обичат червеното. То е цветът на кръвта.

Като чу това, Нобу наистина се вбеси.

— Чуйте сега втората ми история. Миналата седмица отидох толкова рано на работа, че секретарката ми още не беше дошла. Е, коя от двете е истинската?

Всички избрахме, естествено, секретарката. Всички освен Пити, която трябваше да изпие чаша саке. И забележете, не чашка, а чаша. Наля й министърът — напълни я, а после започна да добавя капка по капка, докато чашата не преля. Пити трябваше да отпие, преди да я вдигне. Притесних се за нея, защото тя никак не издържаше на алкохол.

— Не мога да повярвам, че историята за кучето не е истина — каза тя, след като изпи чашата. Стори ми се, че вече заваля леко думите. — Как бихте могли да измислите подобно нещо?

— Как бих могъл да го измисля ли? Въпросът е как можеш да го повярваш? Кучетата не стават сини. Или червени. И няма демони.

Беше мой ред да разказвам.

— Първата ми история е следната. Една нощ преди няколко години актьорът от театър Кабуки Йоегоро беше много пиян и ми каза, че винаги съм му се струвала красива.

— Тази е истинска — обади се Пити. — Познавам Йоегоро.

— Да, сигурна съм. Но въпреки това той ми каза, че ме намира за красива и оттогава ми изпраща от време на време писма. В ъгъла на всяко залепва къдрав черен косъм.

Председателят се разсмя, но Нобу изглеждаше сърдит и каза:

— Ах, тези актьори от театър Кабуки. Какви досадници!

— Не разбирам. Какво искаш да кажеш с „къдрав черен косъм“? — попита Пити, но по израза й личеше, че знае какъв е отговорът.

Всички замлъкнаха в очакване на втората история. Тя ми беше на ума, откакто започнахме играта, макар че се притеснявах и се чудех дали изобщо да я разказвам, а и никак не бях сигурна, че ще е редно да го сторя.

— Веднъж като дете — подех, — бях много разстроена, затова отидох на брега на потока Ширакаба и заплаках…

Още щом започнах да разказвам, изпитах чувството, че се пресягам през масата, за да докосна ръката на председателя. Защото ми се струваше, че никой от присъстващите не би видял нищо особено в разказа ми, докато той щеше да разбере тази много лична история — или поне се надявах, че ще я разбере. Имах чувството, че разговарям с него интимно както никога досега и усещах, че започва да ме облива топлина. Преди да продължа, вдигнах очи в очакване да видя, че ме гледа озадачено. Но той като че изобщо не слушаше. Изведнъж се почувствах куха, като момиче, което позира за тълпите и ходи напред-назад, но открива, че улицата е пуста.

Сигурна съм, че вече всички се отегчиха да ме чакат, защото Мамеха попита:

— Е, и? Продължавай.

И Пити промърмори нещо, но не я разбрах.

— Ще ви разкажа друга история — казах. — Спомняте ли си гейшата Окачи? Загина при нелепи обстоятелства през войната. Години преди това двете си приказвахме един ден и тя ми каза, че постоянно се бои, че на главата й ще падне тежък сандък и ще я убие. Точно така и загина. Пълен със старо желязо кош паднал от една полица върху й.

Бях толкова унесена в други мисли, че едва в този миг проумях, че нито една от историите ми не е истина — и двете отговаряха само отчасти на истината. Беше ми обаче все едно, защото в тази игра повечето хора лъжеха. Затова изчаках председателят да направи своя избор — той бе за историята за Йоегоро и къдравия косъм — и обявих, че е прав. Пити и министърът трябваше да изпият по чаша саке.

После беше ред на председателя.

— Не ме бива много в тия игри — каза той. — Не като вас, гейшите, които сте пристрастени към лъгането.

— Председателю! — извика строго Мамеха, но, разбира се, на шега.

— Притеснявам се за Пити, затова ще опростя нещата. Ако й се наложи да изпие още една чаша, мисля, че няма да издържи.

Вярно, че Пити вече трудно фокусираше очите си. Дори май не го слушаше, докато не чу името си.

— И така, слушай внимателно, Пити. Ето я първата ми история. Тази вечер дойдох в чайната „Ичирики“, за да присъствам на парти. А ето я и втората. Преди няколко дни една риба влезе в офиса ми — о, не, забрави го. Ти си в състояние да повярваш и в ходещи риби. Какво ще кажеш за тази. Преди няколко дни отворих чекмеджето на бюрото си и едно човече в униформа изскочи оттам и започна да пее и да танцува. Е, кажи сега коя от двете е истина?

— Не очаквате от мен да повярвам, че от чекмеджето ви е изскочило човече — отвърна тя.

— Просто избери една от двете. Коя е истина? — Другата. Не помня за какво беше.

— За наказание ще трябва да ви накараме да изпиете една чаша, господин председател — каза Мамеха.

Като чу „чаша“ и „за наказание“ Пити, изглежда, реши, че е направила нещо нередно, защото преди да разберем какво става, тя погълна половин чаша и вече не изглеждаше никак добре. Пръв я забеляза председателят и й измъкна чашата от ръцете.

— Не си водосточна тръба, Пити — каза й той. Тя го гледаше с такъв празен поглед, че той попита дали го чува.

— Може и да ви чува, но едва ли ви вижда — обади се Нобу.

— Хайде, Пити — подкани я председателят. — Ще те изпратя до вкъщи. Или ще те завлека, ако се наложи.

Мамеха предложи помощта си и двамата я изведоха, като оставиха Нобу и министъра с мен.

— Е, господин министър, как ви се стори тази вечер? — каза най-сетне Нобу.

Мислех, че министърът е не по-малко пиян от Пити, но той измърмори, че била много приятна.

— Много приятна наистина — добави, като поклати няколко пъти глава. После ми протегна чашката си да му я напълня, но Нобу я изтръгна от ръката му.