Мисия „Вулкан“

Тихия океан

Валерий Бородин подскочи в леглото и сподави стенанието си. Слабото му тяло беше обляно в пот от нервно напрежение, а черните коси — залепнали на главата му. Гърдите му се повдигаха и сърцето му биеше като обезумяло, докато се опитваше да се овладее.

След две минути той осъзна, че вече не е уплашеното шестгодишно момче от съня си, където безлики униформени мъже му казваха, че баща му е починал при инцидент в лабораторията. Сега Валерий беше възрастен мъж и уважаван учен. Но разтърсващите ридания на майка му сякаш още отекваха в тишината в каютата му на борда на „Августовска роза“.

Този сън го измъчваше от деня, в който онези събития се бяха случили в действителност, и го будеше през повечето нощи, но Валерий винаги мълчеше, защото майка му тъгуваше в съседната стая на малкия им апартамент, който отдел „Научни операции“ им бе позволил да задържат като компенсация след инцидента.

За Валерий най-лошото беше да сподавя виковете си, за да не безпокои майка си. Руснаците изразяваха скръбта си открито и емоционално, а той трябваше да я потиска. Смяташе, че с болката си не бива да разстройва още повече майка си. Години по-късно тази история предизвикваше съчувствие у слушателите, но никога разбиране. Хората очевидно мислеха, че с него нещо не е наред.

Едва миналата година в Мозамбик той срещна човек, който най-после го разбра, млада американка, която също бе загубила рано единия си родител.

Валерий провеси крака от тясното легло в каютата си. Ако съветското правителство не бе проявило силен интерес към умствените му способности, той със сигурност щеше да направи кариера в балета. Тялото му нямаше нито грам излишни тлъстини. Но не заради часовете, прекарани в гимнастическата зала, а просто по наследство.

Прокара пръсти през косите си, приглаждайки ги назад. Един непокорен кичур се измъкна и увисна над дясното му око.

Преди година детският му кошмар се бе завърнал в кабинета на Иван Кериков. Валерий не го познаваше, но Кериков очевидно знаеше всичко за него. Бородин научи, че този човек е шеф на отдела, за който работеше покойният му баща. Кериков спокойно обясни, че „Научни операции“ с интерес е наблюдавал Валерий през годините и дори му е помогнал няколко пъти. Докато младият Бородин недоверчиво се опитваше да проумее тази информация, Кериков му поднесе друга изненада.

Той натисна копче на бюрото си и в стаята влезе мъж. Кериков го представи като доктор Пьотр Бородин. Бащата на Валерий бе остарял с трийсет години и косата и брадата му бяха побелели, но още приличаше на човека, който го гледаше от снимката на стената в трапезарията на апартамента на майка му.

В онази нощ сънят споходи Валерий за пръв път, откакто беше дете.

Едва на следващата среща той се съвзе достатъчно, за да чуе нещата, които баща му и Кериков обсъждаха.

Преди години Бородин старши бе фалшифицирал смъртта си като предохранителна мярка. Работата му тогава беше толкова секретна, че само подобни драстични мерки можеха да му осигурят защита. След като повечето му колеги бяха колективно екзекутирани през лятото на 1963 година, Пьотр Бородин остана да работи сам върху тайния проект.

Кериков обясни, че им е необходим нов екип от учени, които да завършат проекта, и попита Валерий дали иска да се включи като заместник-ръководител.

Тогава Валерий работеше в Държавното бюро по енергетика и проучваше потенциала на огромните запаси на Русия от метанов хидрат, затворен във вечните ледове на Западен и Централен Сибир. Познанията му по геология бяха изчерпателни като на всеки от младото поколение руски учени, чиито качества бяха преценявани по резултатите, а не според способността да усвояват партийната догма.

Валерий се съгласи да участва в проекта едва когато го увериха, че е избран според заслугите си, а не заради родството си с възрастния Бородин. Пьотр Бородин се държеше така, сякаш не познаваше сина си.

Две седмици по-късно Валерий бе изпратен на почивка в Мозамбик под прикритието, че участва в смесена експедиция като морски биолог. Щеше да сгрее тялото си след месеците, прекарани в Сибир, и да се подготви за предстоящата работа.

Мисията беше невероятна. Кериков бе успял да събере някои от най-големите умове в Руската федерация и да им осигури най-новите технологии.

Валерий облече американски джинси и зелена военна тениска. Минаваше полунощ, но той знаеше, че ще е безполезно да се опитва отново да заспи.

Камбузът на кораба беше пуст, но на масата бе оставена голяма кана с топло кафе. Валерий напълни една бяла чаша и предпазливо опита силната, горчива течност. Кимна на помощника, който дрънкаше с тенджерите и тиганите, и излезе.

Построен като товарен кораб от „Хитачи-Зосен“ през 1979 година, „Августовска роза“ бе превърнат в хладилен кораб през 1983, когато го купиха „Океански превози и товари“. Складовото пространство бе намалено почти с трийсет процента, за да се освободи място за огромните хладилници и специалната техника, необходима за транспортирането на замразени продукти.

Ремонтът бе подробно документиран от японската корабостроителница, която бе извършила работата, от застрахователното дружество „Континентал“ и от финландската банка, отпуснала заемите на „Океански превози и товари“. Следващата трансформация на „Августовска роза“ се пазеше в строга тайна.

През пролетта на 1990 година корабът стоя седем седмици в таен сух док във Владивосток. На външен вид „Августовска роза“ беше такъв, какъвто винаги е бил — двайсет хиляди тона водоизместимост и дължина сто и петдесет метра, заострен нос и правоъгълна надстройка, разположена на задната палуба, която приличаше на четириетажна стоманена кутия. Но вътрешността на облицования със стомана корпус бе преобразена в уникална научноизследователска станция.

Подобният на пещера главен трюм бе превърнат в геофизична лаборатория, разделена на по-малки лаборатории, кабинети и складове. Хладилните помещения бяха непокътнати, но сега там при постоянна температура се пазеше сложна компютърна система.

Компютрите бяха огромни и заемаха почти 280 квадратни метра. На борда на „Августовска роза“ имаше повече електронни системи, отколкото в Байконур, руския еквивалент на Кейп Кенеди. На кораба бе останало достатъчно място, за да се представя за товарен, и макар че вече не можеше да пренася толкова много замразени продукти, че да има печалба, „Августовска роза“ плаваше безпрепятствено в Тихия океан.

Валерий стигна до главната лаборатория, минавайки през сложен лабиринт от прегради, врати и тесни коридори. Последната врата имаше електронна ключалка. Пазачът записа в колко часа влиза Бородин и взе магнитната му карта, за да не бъде изтрита от магнитните полета, създадени от уредите в лабораторията.

Минаваше полунощ, но вътре работеха десетина учени, лаборанти и асистенти, които наблюдаваха многобройните сензори. В средата на помещението имаше голяма метална маса, а над нея бе окачен лазерен проекционен апарат за холограмни изображения, свързан с главния компютър с множество фиброоптични кабели.

Пьотр Бородин седеше пред командното табло най-близо до проекционната маса. Слабото му тяло бе скрито под широка лабораторна престилка. Валерий пое дълбоко филтрирания, пречистен въздух и тръгна по гумения под.

— Отново ли работиш до късно, татко?

Пьотр Бородин беше най-възрастният член на научния екип, но притежаваше работоспособност, която учудваше всички. Прекарваше по денонощие и половина в компютърната зала и после без желание отиваше да поспи шест часа. Изнуреният му външен вид стъписа сина му.

— Взимаш ли си лекарствата, татко?

— Не — раздразнено отговори старият учен. — Кумадинът не е нищо повече от отрова за мишки, а бетаблокерът пречи на дишането ми заради климатичната инсталация. Престани да ми натякваш за сърцето. Виж това. Камерите отново са на линия.

Валерий погледна монитора и видя нещо, наподобяващо ад на земята. Окачена на кевларен кабел, обвита в покритие с втъкани графитни нишки и снабдена с лещи от синтетичен сапфир, камерата висеше точно над кратера на най-бързо разрастващия се вулкан в света. Изтласквана нагоре от недрата на земята, разтопената лава се изливаше в неизчерпаем поток от тесния кратер в земната кора сред облаци от отровен газ и разтопени минерали. Към камерата не беше прикрепен микрофон, но Валерий сякаш чуваше стенанията на земята, която изригваше.

— Скоростта отново се е увеличила — отбеляза Валерий.

— Е, и?

— Потокът се насочва на запад.

— Точно така. Намира се в северния екваториален пояс, както предвидих.

— Но течението се движи може би с три мили на ден. Това не може да предизвика промяна в образуването на конуса.

— Обикновено не, но скоростта на изригването на вулкана е толкова голяма, че двете сили създават наклон в потока от лава. Това е елементарна задача с вектори. Радвам се, че си тук, Валерий. Компютърът скоро ще приключи с обработката на данните от изминалия ден и ще бъде готов за проекцията на растежа.

Поради огромното количество информация, събирана от сензорите, и хаотичното движение на всичко в природата, „Августовска роза“ се нуждаеше от мощни компютри, за да направи достоверна прогноза за разрастването на вулкана. Макар че бе свръхмощна, електрониката на борда се нуждаеше от двайсет и четири часа да начертае карта с точност до милиметри на надигащия се конус под кораба и после да изработи прогноза къде ще пробие повърхността на Тихия океан.

Часовникът брояч на единия компютър показа, че холограмното изображение ще бъде завършено след минута и двайсет секунди. Валерий и баща му чакаха мълчаливо. И двамата предпочитаха да гледат кадрите, предавани от камерата, вместо да водят безсъдържателен разговор. Пьотр Бородин сякаш не забелязваше напрежението между тях, но за Валерий то бе осезателно.

Най-после броенето стигна до нулата и Пьотр включи холограмния проектор. Моделът над чертожната маса се появи като неясно, конусовидно очертание, но бързо се фокусира. Видяха се скали, излизащи във всички посоки канали и по-малки отвори. Изображението изглеждаше солидно, но всъщност бе съставено от лазерни лъчи.

— Активиране на логаритмите за екстраполация.

Компютърът вече бе направил десетките милиарди изчисления, необходими, за да се прогнозира нарастването на вулкана, и образът мигновено се промени. Появи се блещукаща синя равнина, изобразяваща повърхността на океана, и вулканът бързо се издигна над нея.

Бородин натисна още няколко копчета на командното табло и към проекцията се прибавиха линиите на географската дължина и ширина.

— Това е третият пореден експеримент, при който вулканът излиза на повърхността на хиляда метра извън хавайската изключителна зона от двеста мили1 — доволно отбеляза Пьотр. — Мисля, че е време да уведомим Кериков.

Той се обърна към една от асистентките.

— Кажи на капитана, че искам да останем още двайсет и четири часа на място.

Тя се поклони леко и излезе от лабораторията.

— Пренастройте сензорите и компютрите — нареди Пьотр на останалите. — Искам веднага да направим още една симулация.

Валерий тръгна към вратата, но баща му го хвана за ръката.

— Трябва да видиш последните данни от лабораторията за газова спектрометрия.

Двамата излязоха заедно. Пьотр още държеше сина си за ръката, сякаш се страхуваше, че ще избяга.

Лабораторията за газова спектрометрия беше пълна с лъскави технически съоръжения от неръждаема стомана. Самият спектрометър беше голям колкото автомобил, но неизмеримо по-сложен. Уредът използваше спектъра от светлина, излъчван от превърнатия в пара материал, за да разкодира химичния му състав. Системата се допълваше от ехолот за сеизмични вълни.

— Василий, покажи на заместник-ръководителя ни онова, което показа на мен тази вечер. — Пьотр никога не говореше за Валерий като за свой син.

Купчините листове, които ученият сложи в ръцете на Валерий, бяха изпъстрени с ивици във всички оттенъци на дъгата и пресечени от черни линии с различна дебелина. Линиите съответстваха на дължините на вълните, погълнати от изпарените материали.

С лекотата на географ, който разгадава гъстата мрежа на топографската карта, Валерий прелисти страниците и не забеляза отклонения от нормалния състав на магмата, докато не стигна до последните спектрографски изображения.

Разпозна линиите, обозначаващи базалта, кварца и феромагнезия, но имаше и серия от очебийни линии, показващи наличие на ванадий, а до тях — плетеница от редуващи се, дебели и тънки черти, каквито не бе виждал.

— Най-ранните писания по алхимия датират от средата на V век и са открити в арабски, китайски и европейски ръкописи — тихо каза Пьотр Бородин, поглеждайки разпечатката над рамото на сина си. — През следващите дванайсет столетия алхимиците са били най-големите умове на времето си и са положили основите на съвременната химия и фармакология, но никой не е успял да изпълни задачата и да превърне оловото в злато. Сега, в ерата на свръхкомпютрите, ние се връщаме към корените на науката. Осъществихме онова, което поколения наред са се опитвали да направят. По времето на великите алхимици златото е представлявало истинската сила в света. Днес силата в буквалния смисъл на думата управлява земята. Ние постигнахме цел, която човечеството бе изоставило като безнадеждна — превърнахме основен метал в най-ценния елемент във вселената. При това не какъв да е лъскав метал с ограничена употреба, а източник на енергия, който може да се възстановява, докато го изразходваме. Никой няма да може да ни предизвика, Валерий.

Валерий се почувства неудобно от речта на баща си, остави листовете на бюрото и излезе от лабораторията. Той си спомни цитат от индуската митология, в който Шива заявява: „Аз се превърнах в смърт, унищожител на светове.“ Ядреният физик Робърт Опенхаймер бе употребил същите думи, след като изобретението му изпари част от пустинята в Ню Мексико.