Мисия „Вулкан“

23 май 1954 г.

Миниатюрното резенче на луната бе увиснало в нощното небе като иронична усмивка. Лекият източен вятър разнасяше парливия пушек, виещ се от единствения комин на рудовоза „Феникс“. Вълните на Тихия океан поклащаха големия кораб, който плаваше на двеста мили северно от Хавайските острови. Но скоро спокойствието на нощта щеше да бъде нарушено.

„Феникс“ правеше първия си курс, след като само преди два месеца бе спуснат на вода в Кобе, Япония. Последните приготовления и изпитания бяха ускорени, за да може корабът да започне да изплаща огромните дългове, направени от компанията по време на строежа му. Той притежаваше най-модерните технологии в областта на безопасността и скоростта и беше образец за новото поколение специализирани товарни кораби. Втората световна война бе показала, че ефективността на специализираните плавателни съдове далеч надвишава цената на проектирането и строежа им. Собствениците бяха заявили публично, че новият им съд ще докаже, че тези принципи са в сила както за търговското, така и за военното корабостроене. Сто трийсет и пет метровият рудовоз трябваше да стане флагман на цяла флотилия в период, когато този бизнес бързо се разрастваше на тихоокеанските пазари. Но скоро след като пое командването на „Феникс“, капитан Ралф Линк научи, че собствениците готвят за най-новия си кораб доста по-различна съдба от тази, която рисуваха пред застрахователното дружество.

В развитието на международното морско застрахователно дело безскрупулни собственици и екипажи нарочно започнаха да потапят плавателните си съдове, за да приберат значителни суми. Застрахователите нямаха друг избор и плащаха, освен ако някой член на екипажа, тормозен от чувство за вина, не им признаеше истината. За потапянето на „Феникс“ екипажът щеше да получи достатъчно голяма премия, която да гарантира мълчанието му. Ако измамата успееше, а нямаше причина да не стане така, собствениците очакваха обезщетение не само за стойността на кораба, възлизаща на двайсет милиона долара, но и за товара, който бе записан като боксит от Малайзия, но всъщност представляваше безполезен жълт чакъл.

Ралф Линк отговаряше на обичайната представа за морски капитан и беше непреклонен човек с дрезгав от уискито и цигарите глас и остър поглед. Застанал неподвижно, докато корабът се поклащаше в морето, той стъпка фаса и запали нова цигара „Лъки Страйк“.

През втората световна война Линк бе служил в американския търговски флот. Загубите му в жива сила съперничеха единствено на тези на военноморския и търговският флот приличаше на армия от маниаци и самоубийци. Въпреки това обаче Линк бе успял не само да оцелее, но и да преуспее. През 1943 година той стана командир и започна да превозва военни части и материални достави за адските огньове в тихоокеанския театър на бойните действия. За разлика от повечето си съвременници, той не допусна нито един от корабите му да бъде пленен.

След като свърши войната, Линк, подобно на мнозина, установи, че са останали твърде много хора и твърде малко кораби. В края на четирийсетте и началото на петдесетте години той обикаляше Далечния изток и приемаше почти всяко предложение, което му направеха. Прекарваше съмнителни товари за сенчести компании и се научи да си държи устата затворена.

Когато собствениците на „Феникс“ се обърнаха към него, Линк реши, че подобна възможност се предлага веднъж в живота. Вече нямаше да се моли за кораб, търгувайки с почтеността си, за да остане в морето. Предоставяха му възможност отново да бъде горд капитан. Едва след като подписа договора, компанията му каза каква е предопределената съдба на кораба. На Линк му бяха необходими два дена и значителна премия, за да преглътне огорчението и да приеме предложението.

Той стоеше на мостика и държеше чаша изстиващо кафе в загрубялата си ръка. Вторачи се в тъмното море и изруга. Мразеше хората от големите корпорации, които своеволно решаваха да потопят такъв страхотен кораб. Те не разбираха връзката между капитана и плавателния съд и в името на печалбата се готвеха да унищожат нещо красиво. Тази мисъл дълбоко възмущаваше капитана. Той се ненавиждаше, че е приел предложението и е допуснал да се замеси в подобен отвратителен акт.

— Координати — изрева Ралф Линк.

— Свръзката е на дванайсет мили право напред — отговори човекът на радара, преди координатите да бъдат съобщени.

Капитанът погледна хронометъра на преградата вляво. Свръзката беше плавателният съд, който щеше да прибере екипажа, след като „Феникс“ потънеше. Беше дошъл навреме и на определеното място.

— Добра работа.

Ралф Линк бе получил изрични, макар и малко странни заповеди за мястото, курса и часа, в които трябваше да потопи кораба. Той предположи, че собствениците са избрали Северния Тих океан заради непредсказуемите климатични условия. Времето там можеше да се развали неочаквано, бурите се разразяваха за минути и огромните вълни бяха в състояние да погълнат цял самолетоносач. Когато дойдеше време застрахователното дружество да извърши разследване, корабът свръзка щеше да потвърди историята, която бяха измислили.

— Знаете какво трябва да направите, господа — изръмжа Линк и запали цигара от горящия край на предишната. — Стоп машини и завъртете на 97,5 градуса по магнитния курс.

Точното, но необяснимо позициониране на кораба съответстваше на последните заповеди, дадени на Линк от централата. Не му бяха обяснили причината за това действие и капитанът знаеше, че не бива да любопитства. „Феникс“ забави скоростта си и ритмичното пулсиране постепенно намаля, докато стана едва доловимо. Младият моряк завъртя щурвала.

— Завиваме на 97,5 градуса, както заповядахте, сър.

— Разстояние?

— Единайсет мили.

Линк взе микрофона на радиопредавателя и го настрои на корабния канал.

— Всички да слушат. Стигнахме мястото. Всички членове на екипажа, които не са дежурни, да се съберат при спасителните лодки. Машинисти, аварийно изключете парните котли и отворете шлюзите по моя заповед. Пригответе се да напуснете кораба.

Той бавно огледа мостика, запаметявайки всеки детайл.

— Съжалявам, скъпи — измърмори Линк.

— Десет мили — извика човекът на радара.

— Отворете шлюзите и напуснете кораба. — Капитанът включи сирената, чийто вой приличаше на плач на умираща жена.

Линк изчака на мостика, докато моряците се изнизаха на палубата с лодките. Искаше да остане насаме с кораба, преди да го напусне. Той вкопчи пръсти в дъбовия щурвал. Дървото беше толкова прясно, че капитанът усети как в кожата му се забиват тресчици. Това кормило никога нямаше да се заглади и излъска от употреба, а щеше да изгние на дъното на океана.

— По дяволите — изруга Линк и тръгна.

Отминали бяха дните, когато моряците се спускаха надолу по мрежите, обвиващи товара, към поклащащите се на повърхността на морето лодки. „Океански превози и товари“ не бяха пожалили средства, за да обзаведат флагмана си с всяко модерно устройство за безопасност. Едната спасителна лодка вече беше пълна с хора и повдигната на крана. Кранистът изчака капитана да кимне и после я спусна в океана.

Топлият нощен бриз духна дима от цигарата в очите на Линк, който се качи на втората спасителна лодка. Мъжете бяха унили, с пребледнели лица. Не разговаряха и не се поглеждаха.

Кранистът дръпна лоста и макарите изскърцаха. Лодката докосна спокойната повърхност на морето, разплисквайки водата. Двама от мъжете веднага станаха, за да откачат въжетата, свързващи я с потъващия рудоносач.

Капитан Линк пое управлението на лодката, като хвана кормилото с дясната си ръка и подаде тяга на мотора. Спасителната лодка се отдалечи от „Феникс“. Моряците извиха вратове, за да зърнат потъващия кораб. Сирената му продължаваше да отеква над вълните.

Изминаха петнайсетина спокойни минути, но после всичко стана много бързо. Кърмата на „Феникс“ се издигна над водата и двете витла заблестяха на слабата светлина. Екипажът чу как парните котли се откъснаха от гнездата си и с трясък се стовариха върху страничните прегради в машинното отделение. Последвалото съскане беше звукът на хилядите тонове чакъл, които се изсипаха от трюма в океана.

Линк отказа да гледа как корабът му умира и се вторачи напред, насочвайки лодката към неясните светлини на далечния кораб за свръзка, но изтръпваше всеки път, когато чуеше предсмъртните му стонове.

Товарният кораб, който ги чакаше, беше трийсетметров и палубите му бяха осеяни с кранове и сонди. Докато двете спасителни лодки се приближаваха, Линк видя десетина мъже, надвесени над перилата отляво.

— Предполагам, че вие сте капитан Линк — весело извика някой.

— Да, аз съм Линк.

Отговорът беше внезапна стрелба от десетина съветски автомата. Стрелците изпразниха всичките петдесет куршума на дисковите пълнители в спасителните лодки. Отекнаха оглушителни викове и писъци, изстрели и рикошети. Дъските на дъното на лодките потънаха в кръв. Сладникавият й мирис се смеси с облака барутен дим.

Окървавен и зашеметен, Ралф Линк вдигна глава към кораба. Беше изумен, че още е жив. В съзнанието му се преплитаха гняв, страх и болка, но мракът, който падна пред очите му, прогони всички чувства и усещания.

Стрелците свалиха оръжията. Спасителните лодки представляваха потресаваща гледка — кръв и осакатени тела. Водата нахлуваше през дупките и се оцветяваше в розово. След няколко минути двете лодки се преобърнаха, изсипвайки труповете в океана. Акулите нетърпеливо ги наобиколиха.

Единственият невъоръжен мъж на палубата наблюдаваше кръвопролитието с безизразен поглед. Макар че още не бе навършил трийсет години, той имаше вид на властен човек. След като спасителните лодки се преобърнаха, мъжът кимна на командира на стрелците и влезе във вътрешността.

Няколко минути по-късно той подаде глава в трюма. Лампите на електронните уреди и на сонара придаваха на кожата му неестествена бледност.

— Дълбочина на корабната цел? — изръмжа той на един от техниците, наведен над сонара.

Целта беше „Феникс“, който се спускаше към дълбините.

— Шест хиляди фута и потъва с хиляда фута на всеки седем минути — отвърна дежурният на сонара, без да вдига глава.

Мъжът погледна часовника си и записа няколко цифри в тефтерче.

— След две минути по моя заповед.

В трюма беше шумно. Бръмченето на дизеловите генератори проникваше през стоманените врати и звукът на климатичната инсталация, необходима за охлаждането на компютрите, приличаха на самолетно витло. Но седмината мъже в помещението можеха да се закълнат, че през тези две минути настъпи пълна тишина. Съсредоточени в работата си, те не отклоняваха вниманието си и за секунда.

— Сега — спокойно каза младият мъж.

Друг член на екипажа натисна няколко лоста, но нищо не се случи.

— Четири… Три… Две… Едно — тихо отброи цивилният.

Ударната вълна започна на две хиляди метра дълбочина и трябваше да измине още десет мили, за да стигне до кораба, но удари само пет секунди след детонацията. Милиарди галони вода се изпариха в огнено кълбо с температура сто хиляди градуса. Главната вълна се издигна към повърхността със сто и петдесет мили в час и изхвърли купол от вода в радиус от половин миля. Водната камбана се задържа във въздуха десетина секунди, докато гравитацията се бореше с инерцията, после се стовари с трясък, запълвайки дълбоката шест хиляди фута дупка в океана.

Товарният кораб се разклати, сякаш бе връхлетян от ураган. Младият мъж, архитект на експлозията, се уплаши за миг, че е скъсил безопасното разстояние и е оставил кораба твърде близо до епицентъра. Преди на лицето му да се изпише тревога, морето започна да се успокоява. Огромните вълни се слегнаха и ураганният вятър утихна.

Младият мъж стигна до палубата за няколко минути, защото корабът още се клатеше застрашително. На хоризонта се появи облак пара, който заблестя на слабата лунна светлина.

— Положих основите на проекта „Вулкан“.