Мисия „Вулкан“

Тихия океан

Модерната ядрена подводница представлява оптимална платформа за събиране на важни разузнавателни данни. Със способността си да остава под водата дълго време и абсолютната си безшумност тя може да остане близо до неприятелски бряг в продължение на седмици или дори месеци, без да бъде разкрита.

Подводницата, която дебнеше на двеста мили северозападно от Хавай, беше там от седем месеца и с изключение на един незначителен инцидент, нито веднъж не бе забелязана. До края на патрула оставаха още седмица-две, затова бойният дух, който бе спаднал, най-после отново се повдигаше.

Членовете на екипажа, предимно северняци, вече не се подиграваха на силния грузински акцент на капитана. Пререканията, които се бяха превърнали във всекидневие дори за този изключително дисциплиниран екипаж, бяха престанали. Мъжете знаеха, че скоро ще усетят топлината на слънцето, ще вдъхнат чист въздух и отново ще бъдат със семействата си.

Капитанът, сериозен човек на петдесет и пет години със сурово лице, бавно огледа командния пункт. Червените дежурни лампи озаряваха лицата на хората му, докато ъглите на помещението тънеха в мрак. И той очакваше с нетърпение да се прибере вкъщи. Макар че бе загубил съпругата си преди много години, капитанът имаше дъщеря, която щеше да роди първото му внуче в негово отсъствие.

Той се запита дали ще бъде момче, или момиче. И ако бъдеше момче, дали тя щеше да го кръсти на него, или на онзи идиот, съпруга си.

— Капитане, контактът е на 2-0-5 градуса, разстояние петнайсет мили — съобщи операторът на сонара.

Мостикът се зареди с енергия от очакване. Очите на всички бяха приковани в капитана. Той погледна часовника си и реши, че това е корабът, който чакат.

— Сонара, идентифицирай сигнатурата на целта, моля — спокойно нареди капитанът.

— Твърде е далеч, господин капитан. Трябва да изчакаме. Разстояние тринайсет мили. Скорост тринайсет възела.

Капитанът взе микрофона.

— Торпедното отделение, напълнете цистерните без първата и втората, но не отваряйте външните люкове.

Макар че беше на мостика и на трийсет метра от торпедното отделение, капитанът чу как водата изпълва цистерните. Само се надяваше, че наоколо няма друг, който да чуе същото.

— Сонара, можеш ли вече да идентифицираш сигнатурата?

— Да, господин капитан.

Скъпият акустичен компютър на борда анализираше звуците на приближаващия се кораб и дигитално изчистваше стържещото въртене на витлото му, триенето на вълните в корпуса и шума на морето.

— Засякохме целта. Сигналът е силен. Повтарям, корабът е наш.

Ултразвуковият генератор излъчи през водата сигнал, предназначен да бъде засечен само от онези, които го очакваха. Това беше сигналът, който компютърът търсеше и капитанът чакаше.

Той отново взе микрофона.

— Торпедното отделение, отбой.

— По дяволите! — извика операторът на сонара и махна слушалките.

— Какво има? — попита капитанът.

От ушите на човека течаха тънки струйки кръв. Той говореше неестествено високо.

— Отново подводна експлозия, сър. По-силна от другите.

— Свободен си — каза капитанът.

Чувствителната сонарна апаратура имаше авариен акустичен буфер, за да предпазва ушите на хората, които работеха с нея, но въпреки това четиримата му най-добри оператори страдаха от трайно увреждане на слуха, дължащо се на неспособността на буфера да ги защити от подводните експлозии наоколо. Уредът не бе направен за подобна употреба. Нито хората.