Мисия „Вулкан“

Кайро, Египет

Палещите слънчеви лъчи още измъчваха хората по улиците, въпреки настъпването на вечерта. Арабите в дългите си бели дрехи изглеждаха неподвластни на температурата от четирийсет градуса, но белите в града страдаха. Евад Лурбуд си купи чаша топъл сок от фурми от минаващ търговец с калаен казан, завързан на гърба му. Вкусът на сока беше отвратителен, но Лурбуд се нуждаеше от течността.

Той стоеше на Шари ал-Мюз Ле-дин Аллах, главната улица в Хан ел-Халили, огромен, разпростиращ се във всички посоки пазар, който се намираше на три мили от модерния площад Тахрир в центъра на Кайро. Хан ел-Халили представляваше лабиринт от криволичещи улички, пълни с хора, и беше истинският търговски център за местните жители. Измъчени и зачервени, туристите задължително спираха там, след като бяха посетили пирамидите, некропола в Мемфис и музея в Кайро.

Построен през 1382 от Гаркас ел-Хамили, висш дворцов служител на султана Баркук, като спирка по пътя на керваните от камили, Хан се бе разраснал неимоверно през годините. По време на отоманската окупация на Египет през 1517 година на големия пазар се бяха търгували предмети чак от Англия. Чувството за ред на турците бе създало на тържището добре организирана система на гилдиите, която се виждаше и в днешно време. Продавачите на парфюми се събираха на юг от главния кръстопът. Златото и среброто се продаваха на определени места, а килимите — на други. Тежкият аромат на подправките и храните се разнасяше над целия пазар, докато магазините за сувенири бяха разположени по периметъра.

В Хан ел-Халили нямаше коли, но глъчката на пешеходците заместваше бръмченето на двигателите. Търговците шумно хвалеха стоките си и арабската традиция на пазарене се изливаше в истинска какофония. Високоговорителите на двете джамии пред пазара пулсираха от викове „Аллах“.

Лурбуд знаеше, че мюсюлманите скоро ще затворят магазините и ще се отправят към джамиите за вечерна молитва. Той се намръщи при мисълта за Бог, особено такъв, който изисква молитви по пет пъти на ден, но въпреки това уважаваше предаността на местното население. Евад беше ветеран от кампанията в Афганистан и знаеше каква сила черпят бунтовниците от религията си. Муджахидините наричаха съпротивата си „свещена война“ и сплотяваха племената в изумителна, единна сила, която можеше да окаже съпротива на най-голямата армия в света.

Първия път Лурбуд беше разузнавач за КГБ и прекарваше седмици, а понякога и месеци далеч от относително безопасния Кабул. Благодарение на смуглата си кожа и владеенето на различни езици, той се внедряваше в някоя бунтовническа банда и събираше информация за силните и слабите им страни и за бъдещите им планове. Когато приключеше със задачата си, Евад повикваше щурмовите хеликоптери, които пристигаха и избиваха всички мъже, жени и деца в лагера. По време на кръвопролитията той патрулираше. През онези две години никой от афганистанците не заподозря, че Лурбуд е причината за масовите убийства.

Изумителната му дързост и хладнокръвие привлякоха вниманието на високопоставените лица в КГБ и особено на Иван Кериков. След една от атаките на хеликоптерите, когато Лурбуд не можа да се измъкне от селото на бунтовниците, но успя да оцелее, Кериков го изтегли от редиците на активните агенти и го назначи за свой сътрудник в Кабул.

Задачата на Лурбуд беше да пречупва пленените бунтовници във влажните затвори, които руснаците бяха построили. Той научи, че обвързващата сила между муджахидините е и главното оръжие в стаите за разпити. Ислямът забраняваше контакт със свине и дори заплахата от подобен допир беше достатъчна, за да пречупи и най-коравите бунтовници. Евад се изумяваше, когато и най-безстрашният боец изпадаше в паника, щом го заплашеха, че ще го сложат в разложен труп на свиня.

Той лениво се запита що за Бог е онзи, който ги кара да се страхуват от свинете, когато мнозина от тях живееха като тези животни.

От високоговорителите се разнесе гласът на муезина и се извиси над улиците, приканвайки вярващите на молитва. Лурбуд се скри в сенките на купчина чували с подправки. Догади му се от миризмата на шафран. Погледна в краката си и видя, че е стъпил в кучешки изпражнения. Евад изруга от отвращение и размаза мръсотията по чувалите.

Вдигна глава и забеляза плячката си. Мъжът излезе от магазина си на главната улица в пазара. На табелката на вратата пишеше, че Сюлейман ел-азис Сюлейман е бижутер. Размерите на магазина показваха, че собственикът му преуспява. Евад Лурбуд обаче знаеше друго.

Сюлейман беше един от най-богатите търговци на оръжие в Средния Изток. Имаше добро име, не се хвалеше като другите търговци на смърт и упражняваше търговията си, необезпокояван от Съединените щати и Европа. Макар че оръжията му се използваха в престрелки в Бейрут, Италия, Ирландия, Германия и задушаваните от наркотици градове в Америка, както и на безброй други места, властите нито веднъж не бяха разпитвали Сюлейман.

Клатушкайки се като паток, дебелият арабин тръгна към джамията. Тялото му се клатеше, огромните тлъстини се тресяха. Лицето му беше кръгло и открито, почти детско.

Според досието му в КГБ Сюлейман съвсем не беше глупакът, за какъвто се представяше. Той се бе отличил в две от войните срещу Израел и през последвалите години си бе създал връзки с почти всяка терористична организация в света. КГБ смяташе, че личното му богатство възлиза на около двеста милиона долара.

„Твърде много за един смърдящ арабин“ — помисли Евад, докато пресичаше вече безлюдната улица.

Спря пред вратата. Наблюдаваше магазина на Сюлейман от обяд от различни ъгли и през цялото това време улиците бяха изпълнени с хора и шумни. Но сега беше пусто и това му се стори неестествено. Бяха изчезнали дори многобройните бездомни котки. Тъй като на пазара Хан рядко се извършваха престъпления, магазините не се нуждаеха от сложни алармени системи и Евад ловко отключи крехката ключалка на бижутерията на Сюлейман.

От досието знаеше, че арабинът винаги се връща в магазина си за няколко минути след молитвата и после тръгва към дома си на Шари Ел Харам, пътят, водещ към пирамидите в Гиза. Лурбуд огледа още веднъж безлюдната улица и затвори и заключи вратата.

Той мина край витрините с бижута, които блестяха на прашната светлина, струяща през полукръглите прозорци. Залязващото слънце хвърляше дълги сенки в стаята. Евад извади пистолет „Токарев“ от кобура под якето си и влезе в кабинета на Сюлейман.

В средата имаше олющено дървено бюро, отрупано с книги и златарски везни, а на ниското канапе до стената — потъмняла и очукана кана за кафе. В помещението миришеше на прах и хашиш. Лурбуд седна зад бюрото и отпусна пистолета на коленете си. В продължение на двайсет минути, до завръщането на Сюлейман от молитвата, единственото движение в кабинета беше мигането на черните му очи. Чакаше търпеливо като сфинкса пред града. Евад бе придобил това умение в тренировъчен лагер на брега на Черно море, където пускаха агентите в тъмен лабиринт. Дипломираха се онези, които излизаха живи оттам.

Той остана неподвижен, дори когато чу, че външната врата се отвори и затвори. Миг по-късно огромният Сюлейман пристъпи в кабинета.

Търговецът носеше малка чаша с черно кафе и едва не се блъсна в Лурбуд. Чашката падна от дебелите му пръсти и се пръсна на парчета. Лицето му пребледня и той залитна назад.

— В досието ти прочетох, че тук, в Хан, нямаш охрана. — Евад говореше арабски свободно и без акцент. — Мислиш, че репутацията ти на пазара ще те защити, а?

— Кой си ти? — попита Сюлейман, съвземайки се от първоначалния шок.

— Името ми не означава нищо за теб, Сюлейман ел-азис — студено каза Лурбуд. — Ти си нает да доставиш в Хавай близо хиляда тона оръжия, боеприпаси и други материали. Не е ли вярно?

— Не знам за какво говориш.

— Мисля, че знаеш. Поръчката е направена от Такахиро Ониши преди няколко седмици или месеца.

— Аз съм обикновен бижутер. Не разбирам.

— Представител съм на групировка, която не желае тази поръчка да бъде изпълнена. Не искаме оръжията да достигнат в Хавай. Всъщност не желаем да имаш взимане-даване с Ониши.

— Кой си ти, че да ми казваш как да въртя бизнеса си? — подигравателно се усмихна Сюлейман.

— Аха, вече не си обикновен бижутер. — Усмивката на Лурбуд не беше весела.

— Познавам хората като теб — презрително каза Сюлейман. — Ти си наемник, който случайно е научил тази информация. Мислиш, че можеш да изнудваш Сюлейман ел-азис Сюлейман?

— Не съм дошъл да те изнудвам, а да ти кажа, че поръчката се отменя.

— Закъснял си, наемнико. Оръжията вече пътуват за Хавай. — По набръчканото чело на арабина избиха капки пот.

Сюлейман лъжеше. Той дори не бе купил оръжията и използваше парите на Ониши, за да извлече печалба от операция с акциите на проект за хидроцентрала в Шри Ланка. Благодарение на връзките си с терористичния свят Сюлейман знаеше, че до две седмици тамилите сепаратисти ще взривят огромна мрежа от язовири. Той щеше да вдигне изкуствено цената на акциите и преди атаката да ги продаде малко по-евтино, като получи четирикратна печалба. И едва след това щеше да изпълни поръчката на Ониши.

— Мисля, че лъжеш, Сюлейман. — Лурбуд извади пистолета си. — Но откровено казано, не ме интересува каква е истината.

Реакцията на арабина беше неочаквано бърза за пълен човек. Той се хвърли към отсрещната стена. Тялото му прелетя във въздуха като огромен цепелин.

Евад завъртя пистолета си, следейки скока му, но първият му изстрел по чудо не улучи грамадната мишена. Сюлейман се блъсна в стената до канапето и събори каната с кафе. Гъстата черна течност се разля на пода. Ръцете му сграбчиха пистолета, залепен с тиксо за задната част на старата кана.

В очите му блесна убийствена ярост. Лурбуд стреля миг преди арабинът да насочи оръжието си към него. Куршумът улучи ръката на Сюлейман и беретата изхвърча настрани. Евад стреля отново и отново. Убийствената светлина в очите на търговеца започна да гасне. Лурбуд заобиколи бюрото и насочи пистолета си към главата му.

Със свободната си ръка руснакът извади плоско шише от вътрешния джоб на якето си, отвъртя капачката и коленичи до умиращия мюсюлманин.

— Ще се срещнеш с Аллах с тяло, обляно със свинска кръв — рече Евад и изля червената течност върху Сюлейман.

Арабинът отвори уста да изкрещи от това нечувано светотатство и Лурбуд изстреля още един куршум в зейналото му гърло. Кръвта на мъртвия мюсюлманин се смеси с тази на нечистата свиня.

Руснакът прибра пистолета си в кобура. В стаята миришеше на кордит, вече се разнасяше смрадта на кръв и на изпразнилите се черва на Сюлейман.

Евад излезе и спря пред магазина. На улицата имаше неколцина човека, предимно старци, които се връщаха в кафенетата или в домовете си. Дебелите каменни стени на магазина не бяха пропуснали звука на пистолета със заглушител. Лурбуд тръгна и се смеси с тълпата. Десет минути по-късно той бе излязъл от пазара и търсеше такси. Имаше на разположение два часа да се отърве от оръжието и да стигне до летището за полета до Хавай.