Мисия „Вулкан“

На борда на „Джон Дори“

Радистът хвърли слушалките на сивото стоманено бюро, отрупано с комуникационна техника, кимна на помощника си и забързано излезе от тясното помещение. В ръката си държеше лист, на който бе записал нещо. Както обикновено, във вътрешността на подводницата светеха само червените дежурни лампички, но неговият свят бе допълнително озарен от малките лампи на сложната електронна апаратура. След няколко минути очите на радиста се приспособиха към сумрака в останалата част на „Джон Дори“.

Той мина през люка и влезе в командния пункт. Двама моряци седяха вляво, зад лостовете, контролиращи кормилата и рулите. Трима мъже зад тях отговаряха за баласта и наблюдаваха табло с контролни уреди. Системата беше стара, от най-ранните подводници от Първата световна война, но все още беше ефективна. Само най-модерните съветски подводници имаха съвременни компютри, каквито американците използваха от трийсетина години.

Най-модерното техническо съоръжение в подводната лодка беше пунктът за управление на огъня, дванайсетгодишен компютър, прекопиран от американския „UYK-7“, първият използван в щурмовите подводници „Лос Анджелис“. Руската имитация бе монтирана по време на преустройването на „Джон Дори“ във Владивосток.

Четиримата инженери в дъното на командния център наблюдаваха стария реактор на кърмата. Очите и ръцете им не се отделяха от плетеницата лампи, уреди и лостове. В помещението с реактора имаше идентично табло и двете станции бяха свързани електронно. Така осем души следяха дали няма да възникне опасност от радиоактивната пещ, която гореше под щита от олово и бетон. Перископът висеше от ниския таван като стоманен сталактит. Единствено през него човек можеше да се увери, че външният свят все още съществува, след като подводницата се гмурнеше под вълните. Пасивните и активните сонари засичаха само ехото на реалността.

— Капитане, съобщение от Матрьошка.

Куклите матрьошки, които се отваряха и поставяха една в друга, бяха изключително популярни сред поколения руски деца. Кодовото име на Иван Кериков напълно подхождаше на потайността и многоликата му същност.

Звенков се бе прегърбил над контролното табло и изучаваше възможностите за изстрелването на ракетата „Сирена“ в случай че им потрябваше за вулкана, който се намираше на не повече от двайсет мили.

— Много добре, Борис — похвали той офицера, потупа го по рамото и после се обърна към дългия и слаб като върлина радист. — Е, какво носиш?

— Съобщение от Матрьошка, капитане — повтори радиооператорът, подаде листа и застана мирно.

Звенков доближи хартията до една от лампите и присви очи, за да види написаното. Изсумтя няколко пъти, докато го прочете, после внимателно сгъна листа и го пъхна в джоба си.

— Кормчия, издигни ни само с помощта на двигателите, със скорост два възела. — Заповедите на капитана бяха тихи, но ясни. — Не използвай баласта. Не бързаме заникъде. Сонара, изключи активните системи. Не искам никакъв случаен звук.

Звенков огледа слабо осветения мостик, докато хората му се заловиха за работа. Доволен от действията им, той взе микрофона и набра номер от интеркома на подводницата.

— Говори капитанът. — Гласът му беше малко по-силен от шепот и членовете на екипажа трябваше да напрегнат слуха си, за да го чуят. — Знам, че от дълго време се налага да стоим безшумно, но необходимостта от тази предпазна мярка почти приключи. До двайсет и четири часа ще напуснем поста си и ще потеглим към родината. Не можем да си позволим да се отпуснем в тези критични часове. Дошъл е моментът да удвоим усилията си. В района има американски самолетоносач и щурмови кораб амфибия. Не е нужно да ви напомням, че сигурно бързо атакуваща подводница придружава самолетоносача и сонарът й може да засече удар с чук от двеста мили. Те не знаят, че сме тук, и не искам да им даваме възможност да ни открият. Разговаряйте шепнешком. Не пускайте музика в трапезарията и всички възникнали ремонти трябва да бъдат разрешени лично от мен. Поддръжката по график се отлага до второ нареждане. Това е всичко.

Той окачи микрофона. Мъжете на мостика го гледаха със смесица от очакване и вълнение. Като изключим потапянето на кораба на НАОМ преди седмица, плаването беше дълго и еднообразно. Напрежението от потребността да бъдат безшумни и незабележими в продължение на седем месеца можеше да опъне нервите и на най-опитния подводничар.

Сега капитанът им обещаваше, че скоро ще се приберат у дома, и надеждата накара всички да се усмихнат. Заплахата с американската подводница в района само засили чувствата им. В края на краищата, те бяха моряци от руския флот и работата им беше да се сражават, а не да чакат.

Звенков се обърна към младия радист.

— Пренастрой системата на алтернативен канал. На всеки два часа след полунощ ще получаваш кратко съобщение. Това ще бъде думата „зелено“, повтаряна в продължение на пет секунди. Утре вечерта паролата ще бъде „червено“. Може да не я чуеш два часа, затова бъди готов по всяко време. И всеки път, когато получиш съобщението, ми казвай. Ясно ли е?

— Да, господин капитан.

— Капитане, издигнахме се — докладва кормчията.

— Всички машини да спрат.

— Тъй вярно.

— Вдигнете антената за ултраниска честота, но да не се показва над повърхността.

— Вдигаме антената… Дълбочина на антената един метър.

— Инженер, намали мощността на реактора на пет процента.

— Тъй вярно, пет процента.

Макар че ядреният реактор работеше много по-тихо от електромотора, мощните помпи за охлаждане на кожуха му издаваха отличително бръмчене, което опитният оператор на сонар можеше да различи. Понижавайки мощността почти до минимум, Звенков намали шанса американската подводница да ги открие.

— Антон — каза Звенков, прокарвайки пръсти през късата си прошарена коса. Офицерът стана от мястото си зад перископа и се приближи. — Намери младия доктор Бородин и го изпрати в каютата ми.

— Тъй вярно, капитане.

Офицерът излезе от мостика и се отправи към каюткомпанията, където беше сигурен, че ще намери учения.

Звенков влезе в каютата си и извади от чекмеджето на пластмасовото бюро пълна до половината бутилка с водка и евтина чаша с рисунка на телевизионната кула в Източен Берлин. Чашата му напомни за единствената му ваканция извън Съветските републики, в мрачен и потискащ град като родния му Тбилиси в Грузия. Той си наля малко водка и я изпи на един дъх.

Разбира се, алкохолът беше строго забранен на всички руски плавателни съдове и особено на подводниците, но Звенков реши, че като капитан има известни привилегии. Той си позволяваше по една чашка седмично, макар че тази седмица бе изпил три. Втората беше след като двама моряци отнесоха трупа на Пьотр Бородин в почти празния хладилник на „Джон Дори“.

— Влезте — извика Звенков, когато на вратата се похлопа.

Валерий бе облякъл военна униформа и приличаше на боец от реклама за армията. Лицето му беше красиво, стройното му атлетично тяло — изправено. Излъчваше почти недоловима тъга, която му придаваше загадъчност. Звенков не го бе виждал често след смъртта на баща му.

— Седнете — покани го капитанът. — Искате ли чай?

Валерий отказа, като махна с ръка, и се настани на стола до онзи, на който бе умрял баща му.

— Искали сте да ме видите.

Звенков знаеше, че директният подход е най-добрият.

— Преди малко получих съобщение от Кериков. Той заповяда вулканът да бъде унищожен.

Валерий прие новината, без да промени изражението си, дори не трепна. Очакваше нещо подобно и не изпита никакви чувства. От една страна бе отмъстил на баща си, който го бе изоставил, за да посвети живота си на неосъществима мечта, а от друга, изпитваше болка заради неуспеха му. Противоречивите чувства превърнаха лицето му в каменна маска.

— Очаквам сигнал от екип от командоси в Хавай. Щом ми се обадят, ще изстрелям ракетата и ще унищожа вулкана. После ще отплаваме за Хавай да вземем командосите.

— Каза ли защо? — тихо попита Валерий.

— Моля? Не ви разбрах, доктор Бородин.

Валерий се прокашля, но гласът му отново беше тих като шепот.

— Попитах дали Кериков ви е казал каква е причината.

— Аз съм член на руските въоръжени сили към КГБ, доктор Бородин, и когато получа заповед, не искам обяснение.

— Знаете, че това е грешка, нали?

— Не ме интересува — язвително заяви Звенков.

— Чух да казвате на екипажа, че в района има американска подводница. Когато изстреляте ракетата, те мигновено ще ни открият.

— Вие разбирате от геология, Бородин, но аз познавам тактиката на американците. Когато бойната глава избухне, те ще се втурнат към мястото да разследват и ние ще се измъкнем незабелязано. Акустиката от експлозията ще заглуши звуците от придвижването ни.

Той каза на Валерий за ракетния удар от учтивост, защото младият учен и баща му бяха вложили много усилия в създаването на вулкана, но това не означаваше, че харесва Бородин или обича да поставят под съмнение заповедите му.

След смъртта на баща си Валерий бе прогонил от съзнанието си всички мисли за самоубийство и бе признал пред себе си, че е бил изкушен в момент на слабост. Той осъзна, че няма да може да разубеди Звенков да не унищожава вулкана, но все още има шанс да избяга с куфарчето на баща си.

Когато „Джон Дори“ се срещнеше с командосите, Валерий щеше да намери начин да се измъкне от подводницата, дори ако това означаваше да плува до Хавай. Щеше да избяга на всяка цена. Дотогава вулканът щеше да бъде унищожен, но записките на Пьотр сигурно щяха да имат стойност за американците.

— Тъй като подводницата ни ще влезе в потенциална бойна ситуация — каза Звенков, прекъсвайки мислите на Валерий, — вие ще бъдете заключен в каютата си. Няма да сте под арест, но пред вратата ще има пост, който ще се погрижи да не се намесвате в операцията.

Той натисна копчето на интеркома.

— Да, капитане — мигновено отговори офицерът от мостика.

— Изпрати пазач да придружи доктор Бородин до каютата му и постави пост пред вратата. Нямаме нужда от подкрепления.

След минута човекът от охраната дойде и отведе мълчаливия Валерий Бородин. Пред каютата му вече стоеше друг пазач.

Обзет от отчаяние, Валерий се хвърли на леглото.

Беше толкова близо до бягството. „Джон Дори“ щеше да вземе командосите близо до хавайския бряг под прикритието на мрака и той незабелязано щеше да скочи в морето.

Шансовете му се бяха изпарили. Нямаше да може да надвие пазача пред вратата и да напусне подводницата.

Валерий бе загубил.

Той удари с юмрук по тънкия дюшек, опитвайки се да не мисли колко близо бе до срещата с Тиш. Чувството за безсилие го накара да се мята на тясното легло. Хубавите седмици, през които бяха заедно в Мозамбик, преминаха в съзнанието му като на филмова лента. Двамата с Тиш плуват, смеят се и се любят безгрижни и весели. Валерий почувства, че в момента тя мисли за него. Затвори очи в напразен опит да прогони усещането за загуба.

— По дяволите — кипеше от гняв той, стискайки зъби толкова силно, че едва не ги счупи. — По дяволите.