Мисия „Вулкан“

Арлингтън, Вирджиния

Мърсър потупа по рамото шофьора на таксито и му даде двайсет долара.

— Задръжте рестото. Съжалявам за седалката.

Седалката на жълтия форд и костюмът на Мърсър бяха мокри. Той слезе от колата и тръгна към къщата си.

Външната врата беше отключена. Мърсър влезе и въздъхна дълбоко. Прибирането му у дома бе продължило почти час и половина, след като се бе измъкнал от реката близо до сградата на Пентагона. Той бе изцедил водата от дрехите си зад един изоставен стар автобус и после се бе обадил на приятел от полицията на метрото.

Приятелят обеща, че надупченият от куршуми ягуар на Мърсър ще бъде закаран в гараж в Анакостия, а не на големия паркинг за конфискувани коли в града. Освен това той увери Мърсър, че докладът за колата ще „изчезне“ поне за две денонощия. Щяха да минат няколко дни, докато откриеха Мърсър по съсипаната му кола.

Той не разполагаше с много време, за да разсъждава какво се бе случило и защо.

Чу звука на телевизора и разбра, че Тиш Талбът е в къщата. Качи се по старинното стълбище. Тиш спеше в бара. Беше се изтегнала на дивана, но се събуди бавно и се протегна.

— Как се чувстваш? — попита Мърсър и отиде да си налее питие.

— Не съм сигурна — отговори Тиш и после забеляза мокрите му дрехи. — Господи, добре ли си?

— Да речем, че не съм готов да го направя отново. — Мърсър извади две бири от стария хладилник и ги отвори.

— Не, благодаря. Позволих си да отворя бутилка вино. — Тя посочи пълната до половината чаша на масичката за кафе.

— И без това не ти предлагах бира. — Мърсър надигна първото шише и изпи съдържанието на седем големи глътки. — Искам да се изкъпя и да се преоблека. Ще се върна след няколко минути.

След десет минути той дойде облечен в джинси и блуза с надпис „Питсбърг Пенгуинс“. Тиш бе сгънала одеялото и седеше на бара.

— Къщата ти е прекрасна. Аз направих грешката да предпочета привлекателното пред практичното, когато купих бунгало в Сан Диего. Цялото ми жилище е по-малко от тази стая.

— Някой ден най-после ще призная, че живея тук, и ще обзаведа помещенията.

— Забелязах липса на умения за обзавеждане — топло се усмихна Тиш. — Господи, ръката ти!

Мърсър погледна дясната си ръка. Кожата беше охлузена. Бе се опитал да я превърже в банята, но не бе успял, и раната се бе отворила. Болеше го и кървеше, но не беше сериозна. Мърсър взе чиста хавлия, но Тиш я грабна от ръцете му.

— Остави на мен — каза тя и започна да попива кръвта от раната.

Ахна, когато докосна ръката му, бавно я обърна и я разгледа съсредоточено.

Ръцете му бяха оформени от труда и болката. Дланите бяха загрубяли и мазолести, а горната им страна бе осеяна с белезникави белези. Ноктите му бяха грижливо поддържани, макар че единият бе напукан чак до кожата. Но въпреки нараняванията, пръстите му бяха дълги и хубави. Тиш пусна ръката му и го погледна в очите.

— Изкарвам си прехраната с физически труд и това са инструментите ми — усмихна се Мърсър.

— Тогава предполагам, че това охлузване не те безпокои много.

— Безпокои ме, по дяволите, но няма да го призная.

Тя отмести поглед встрани и когато заговори, гласът и беше сериозен.

— Искам да ти благодаря, че спаси живота ми. Господи, колко банално прозвуча.

— Това е най-малкото, което мога да направя, след като баща ти спаси моя живот навремето. Как е Джак?

— Татко ми почина преди около година. Не знаеше ли?

Лицето му пребледня.

— Щях да ти го кажа в болницата, но онзи мъж влезе в стаята — добави тя.

— Как?

— Загина на нефтена платформа край Индонезия. Преобърнала се от силен тайфун.

Мърсър се вцепени и се наложи да се подпре на бара, за да не падне. Без да пророни дума, той изтича в спалнята си и след минута се върна, като държеше телеграмата, изпратена от Джак Талбът. Мърсър я подаде на Тиш. В първия миг тя сякаш се страхуваше да я докосне, но после я взе и бързо я прочете.

— Нищо не разбирам — озадачи се тя, поглеждайки Мърсър.

— И аз. Но някой иска да ме забърка в тази история, за каквото и да става дума. А ти наистина си в опасност. — Той изпи бирата и извади още една от хладилника. — В болницата каза, че нямаш представа защо те охраняват, нито защо баща ти или онзи, който е изпратил телеграмата, смята, че си в опасност.

— Да. Аз съм морски биолог. Кой би искал да ме убие? И между другото, как разбра, че мъжът, който влезе в стаята ми, не е лекар?

— Първо, той каза, че е уролог. Аз казах същото на пазачите от ФБР. Единият от тях трябваше да дойде да провери документите ми. Освен това никой лекар не обикаля болницата с улични обувки, при това груби като неговите. — Мърсър сви рамене. — А що се отнася до това защо някой иска да те убие, ще трябва да разберем. Очевидно е, че тази история е свързана с последното пътуване на „Океански търсач“. Защо не ми разкажеш всичко?

Тиш бе готова да се разплаче и трябваше да нормализира дишането си, преди да заговори.

— Мислиш ли, че всички онези хора са били убити заради мен? — изхлипа тя.

Мърсър заобиколи бара и я прегърна. Косите и ухаеха на болничен сапун и бяха гладки и хлъзгави. Той я погледна в очите и заговори тихо.

— Смятам, че никой не е трябвало да оцелее от онова пътуване. А сега, разкажи ми за него.

Тиш изчака малко, за да се успокои.

— Преди няколко седмици на плажа на Мауи на запад от Хана бяха намерени седем сиви кита. Всичките бяха мъртви. Биолог от университета в Хавай им направи аутопсия и установи, че храносмилателните им трактове са запушени с минерали — петдесет и пет процента силициев двуокис, магнезий, калций, желязо и следи от злато.

— Описваш лавата.

— Така помисли и биологът. Теорията му беше, че китовете били привлечени от огромни колонии планктон, които обикновено обграждат новообразуван подводен вулкан заради топлината. Докато ядат, китовете поглъщат и частиците лава във водата. Храносмилателният им тракт постепенно се задръства с минерали и те вече не могат да се хранят.

— И какво се случи после?

— Повикаха НАОМ да разследва случая. Въздушното наблюдение на водите северно от Мауи не показа нищо — нито новообразуван остров, нито облаци, пепел или дори пара. После спуснаха сонари и след дванайсет часа откриха нов вулкан на около двеста мили от Хавайските острови. „Океански търсач“ бе изпратен късно вечерта в четвъртък. Двайсет и четири часа по-късно корабът експлодира. Спасиха ме и аз предположих, че е станал някакъв инцидент, но сега не знам какво да мисля.

Мърсър й наля още една чаша вино и отвори още една бира за себе си. Адреналинът му спадаше и той беше жаден.

— Защо са всички онези кабарчета на картата? — попита Тиш, сменяйки темата.

Тя имаше предвид картата на света зад бара, на която бяха забити множество кабарчета в различни цветове.

Мърсър разбра, че малкото отклонение ще даде на Тиш достатъчно време да се успокои и да отговори на десетките въпроси, които искаше дай зададе.

— Това са местата, където съм бил. Различните цветове показват защо съм ходил там. Зеленото е за удоволствие, например Карибските острови. Червеното е за командировките от Института по геология на САЩ, предимно на съвещания в Европа и Африка. А синьото е за консултациите, които съм давал на различни минно-геоложки компании.

Тиш забеляза, че последната категория включва някои доста екзотични места — Тайланд, Намибия, Южна Африка, Аляска, Нова Гвинея и най-малко още петнайсетина други страни.

— А защо в Централна Африка кабърчето не е цветно? И коя е страната, в която е забито?

Мърсър се натъжи.

— Това е Руанда. Бях там за шест месеца през 1994 година, докато светът наблюдаваше как осемстотин хиляди души от племето тутси бяха убити от мнозинството хуту. Извикаха ме да дам консултация, когато насилието избухна, и вместо да офейкам, аз се присъединих към група войници, които се опитваха да защитят бягащите селяни.

— Господи, защо си го направил? Чух, че сраженията са били изключително жестоки.

— Роден съм в онази част на света. Родителите ми и аз живяхме в Руанда в първите години на независимостта й. Бях малък и не си спомням масовите убийства през 1964 година, но не съм загубил лоялността си към приятелите от племето тутси, с които израснах.

Тиш разбра, че той премълчава нещо, но не настоя.

— А безцветното кабърче в Ирак?

Мърсър се усмихна.

— Не съм ходил там. Дори да съм бил, не мога да говоря за това.

— Същински Джеймс Бонд, а?

— Нещо такова. — Той още имаше белези от онази мисия. Информацията, която бе донесъл, задейства операция „Пустинна буря“. — А сега разкажи ми как те спасиха.

— Корабът експлодира късно през нощта в петък. Бях на задната палуба и настройвах акустичната апаратура. Не чух и не видях експлозията. Както си стоях, неочаквано се озовах във водата. Спомням си, че не чувах нищо. Мисля, че временно загубих слуха си.

— Ударната вълна те е оглушила. Това е нещо обичайно. Продължавай.

— Наблизо имаше надуваема лодка и аз доплувах до нея.

— Вече е била надута? — отново я прекъсна Мърсър.

— Да. Като се замисля, много е странно. Обикновено тези лодки се съхраняват в големи пластмасови цилиндри. Може би експлозията е освободила въглеродния двуокис, който се използва, за да я надуе.

Това прозвуча малко пресилено и Мърсър си напомни по-късно отново да я разпита за лодката.

— Целия ден прекарах в лодката, докато „Септемврийски лавър“ не ме спаси.

— Товарният кораб?

— Да. След два часа дойде да ме вземе хеликоптер на военноморските сили. Лекарят на борда ми сложи инжекция и когато се събудих, бях във Вашингтон.

— Можеш ли да опишеш товарния кораб?

— Не знам. Нямаше нищо забележително. Нямам представа какви бяха размерите му. Имаше няколко крана. На комина в задната част на кораба бе нарисуван черен кръг с жълта точка в средата.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

Тиш се замисли. Гладкото й чело се намръщи. Очевидно искаше да каже нещо, но не беше сигурна във фактите.

— Чух руска реч — неочаквано съобщи тя.

— Руски? Сигурна ли си?

— Не съвсем.

— Кога?

— Когато започнаха да ме издърпват на товарния кораб. Членовете на екипажа крещяха заповеди на руски.

— Но откъде знаеш, че е бил руски? Някои скандинавски езици звучат подобно.

— Преди година участвах в изследователски екип в Мозамбик. Изследвахме опустошенията, които местното правителство бе нанесло на гнездата на скаридите по крайбрежието. Експедицията включваше представители на НАОМ, „Удс Хоул“, правителството на Мозамбик и руски екип. Имах връзка с един от руснаците. Когато оставахме сами, той ми говореше на руски. Никога няма да забравя звученето на този език.

Тиш погледна Мърсър така, сякаш го предизвикваше да я упрекне.

— Добре, чула си руска реч. Може би на борда е имало имигранти руски моряци. Какво се случи, докато беше в спасителната лодка?

— Нищо. Бях в безсъзнание, докато ме спасиха.

— И не си спомняш нищо?

— Ударната вълна от експлозията ме изхвърли от кораба. Какво би трябвало да си спомням? — Умората й се отразяваше.

— Съжалявам. Трябва да си изтощена. — Мърсър погледна часовника си. Беше 16:30. — Защо не поспиш? Ще те събудя в седем. Убеден съм, че копнееш да хапнеш храна, която не е приготвена в болница.

— Да, би било чудесно.

Мърсър я заведе в една от двете стаи за гости, показа й банята и й даде няколко хавлиени кърпи, а после извади още две бири от хладилника, отиде в кабинета си, запали лампата на бюрото и вдигна слушалката на телефона.

— „Берковиц, Соулман и Литъл“ — изчурулика след миг женски глас.

— Искам да говоря с Дейвид Соулман. Предайте му, че го търси Филип Мърсър.

От десетките адвокати, с които Мърсър бе имал работа през живота си, Дейвид Соулман беше единственият, когото харесваше. В края на петдесетте и началото на шейсетте години на XX век Соулман бе служил като корабен офицер. Лявата му ръка бе обгорена по време на инцидент в машинното отделение и се бе наложило да бъде ампутирана. Той бе принуден да напусне Търговския флот и после бе завършил право.

Трийсет години по-късно кантората му в Маями имаше стотина сътрудници адвокати и съветите му струваха петстотин долара на час. Соулман беше седемдесет и пет годишен, но умът му още сечеше и знанията му по международно морско право бяха огромни.

— Как си, Мърсър? От месеци не съм чувал гласа ти. Кажи ми, че си в Маями и си търсиш белята.

— Съжалявам, Дейв. Във Вашингтон съм и вече си намерих белята.

— Не ми казвай, че ченгетата най-после са те арестували, защото дразниш туристите пред Белия дом.

— Никой не забелязва, когато правя това, по дяволите. Дейв, какво знаеш за кораб на име „Септемврийски лавър“?

— Обаждането ти официално ли е?

— Да. Изпрати сметката на НАОМ.

— НАОМ, а? А те знаят ли?

— Още не, но ако се окажа прав, няма да имат нищо против.

— Снощи „Септемврийски лавър“ спаси онази жена от научноизследователския кораб на НАОМ, нали?

— Точно така.

— „Септемврийски лавър“ е собственост на „Океански превози и товари“. Централата им се намира в Ню Йорк, но всичките им кораби са регистрирани в Панама и екипажите са италиански. „Лавър“ е товарен кораб и обикновено плава в Северния Тих океан. Чакай да помисля. Дълъг е около четиристотин фута и има водоизместимост трийсет хиляди тона. Единственото забележително нещо около този кораб е спасяването снощи.

— Дейв, искам да провериш какви товари превозва, по-големите договори и собствениците. Порови се. Освен това, можеш ли да ми намериш информация за всички кораби, потънали в същите води като „Океански търсач“?

— Какво става в параноичното ти съзнание?

— Още не знам и не мога да говоря за подозренията си. Случайно да знаеш каква е емблемата на комина му?

— Да, китка лаврови клонки.

— Сигурен ли си?

— Да. Това е търговската марка на „Океански превози и товари“. Корабът им „Августовска роза“ има китка рози на комина, а „Декемврийски ирис“ — ириси.

— Тогава няма начин на комина да е нарисуван черен кръг с жълта точка в средата?

— Не, освен ако компанията не е променила четирийсетгодишната си традиция.

— Благодаря, Дейв, длъжник съм ти. Изпрати ми по факса информацията и аз ще поема нещата оттам.

— Готов ли си за едно лесно предизвикателство? — попита Соулман. Това беше традиция между двамата, откакто се бяха запознали през 1983 година на прием в чест на неколцината оцелели от „Титаник“.

— Казвай.

— Кой е последният собственик на „Кралица Елизабет“ и как е променил името на кораба на кораба?

— С. У. Тунг и го е кръстил „Морски университет“.

— Копеле — измърмори Соулман и затвори.

Мърсър прелисти тефтерчето си, търсейки телефонния номер на института по океанография „Удс Хоул“.

— Време е да поискам поредната услуга — измънка той, когато телефонът започна да звъни.

— Да — отговори познат плътен баритон.

Мърсър мигновено позна непринудеността на поздрава. Акцентът беше харлемски.

— Защо не казваш „ало“, Страшилище?

— Само един човек се осмелява да ме нарича така. Ти ли си, Мърсър?

— Не. Тук е масачузетския филиал на Ку Клукс Клан. Търсим дарения.

— Ти си. Как си, по дяволите?

Преди три години минно-геоложка фирма от Пенсилвания се бе свързала с Мърсър за имот, който наскоро бяха купили в щата Ню Йорк. Компанията се надяваше да отвори отново антрацитната мина, разработена през деветдесетте години на XIX век. По време на първите проучвания из наводнената до половината мина Мърсър и малък екип на фирмата попаднаха на стадо бързи, но слепи риби. Мърсър не ги разпозна и се обади в „Удс Хоул“, за да пита за мутиралия вид. Оттам изпратиха двама морски биолози и няколко помощници. Мината така и не бе отворена отново, но изследователската работа даде на млад специалист на име Чарлс Уошингтън тема за докторска дисертация и постоянно назначение в „Удс Хоул“. Мърсър кръсти Уошингтън „Страшилището“ заради любовта му към романите на Стивън Кинг и смразяващите кръвта истории, които разказваше, за да забавлява екипа, докато работеха в тъмните тунели.

— Един ден по-стар и по-задлъжнял.

— Не знаеш какво е дълг, докато не видиш вноските за новото ми беемве, по дяволите.

— Какво стана с учените със сака с кожени кръпки на лактите, неподдържани бради и очукани саабове?

— Това е за стари белокожи пръдльовци, а не за нас, готините черни братя. Пък и чух, че ти караш ягуар.

— Само за да докажа, че не съм стар белокож пръдльо.

— Глупости, но въпреки това те обичам. Не се обаждаш само да побъбрим, нали? Какво става?

— Преди година от „Удс Хоул“ са изпратили екип в Мозамбик, за да провери гнездата на скаридите. Знаеш ли нещо по този въпрос?

— Не, но чакай малко. Познавам човек, който е наясно с това.

Мърсър чу, че Чарли Страшилището извика на някого в стаята, и след няколко минути се обади нежен женски глас.

— Здравейте. Аз съм доктор Бейкър.

— Добър ден, докторе. Казвам се Филип Мърсър, от Института по геология. — Мърсър реши, че е най-добре да говори официално. — Опитвам се да получа информация за експедиция на „Удс Хоул“ в Мозамбик миналата година.

— Аз участвах в тази експедиция като директор на лаборатория.

— Спомняте ли си някой от руските учени, по-точно един сравнително млад мъж? Съжалявам, но не знам името му.

— Вероятно говорите за Валерий Бородин. Той беше биолог, но разбираше най-много от геология. Прекарваше повечето си време с една от експертките от НАОМ. Щастливка.

— Защо?

— Аз може и да съм на шейсет и шест, господин Мърсър, и да имам четири прелестни внучета, но старите ми очи още могат да оценят мъжката красота. А Валерий Бородин беше много красив.

— Казвате, че е разбирал най-много от геология?

— Точно така. Ако искате да научите нещо повече за него, предлагам да се свържете с онази дама от НАОМ. В момента не мога да си спомня името й, но ако ми дадете малко време, ще се сетя.

— Не се притеснявайте, доктор Бейкър. Бяхте повече от любезна. Благодаря на вас и на доктор Уошингтън. — Мърсър затвори, облегна се назад на стола и се замисли върху информацията, която бе събрал.

Умрели китове. Експлозия на научноизследователски кораб. Опит за убийство на единствения оцелял. Телеграма от мъртъв приятел. Товарен кораб с две различни емблеми на комина. Италиански екипаж, който говори руски. Руски биолог, който не разбира от биология и вероятно няма нищо общо със случващото се. Мърсър погледна мрачно празните бирени бутилки на бюрото.

— С други думи, не разполагаме с нищо — установи той и загаси лампата.