Мисия „Вулкан“

Хавай

Уей Хю Донг оглавяваше „Хидра Консолидейтид“, корейския консорциум, който бе купил вулкана от Иван Кериков. Внукът му Чин-Ху седеше на бюрото на Кенджи и пушеше уханна пура. Беше малко над двайсет, но имаше очите на възрастен човек, който е видял много неща, служейки на фамилията си. Когато дядо му заповяда да заведе петдесет войници в Хавай, Чин-Ху се подчини, без да задава въпроси.

Семейството му изпращаше него и по-големите му братя на най-опасните места в света, в търсене на печалба. Независимо дали ставаше дума за контрабанда на слонова кост от изтерзаната от войни Ангола или за откраднати предмети на изкуството от опустошените джунгли на Централна Америка, младите членове на фамилията откликваха с енергичност и инициативност.

Макар и потенциално опасна, тази мисия се бе оказала доста лесна за младия Чин. Местната му свръзка Кенджи бе свършил по-голямата част от работата, така че семейството да не бъде обезпокоявано, когато превземат вулкана. Хората на Чин бяха блокирали летището с помощта на по-фанатизираните войници от Националната гвардия на Хавай, а в Пърл Харбър се наложи да използват малцина, за да подтикнат студентите да открият огън по военната база. Най-трудно беше в къщата на Ониши, където загинаха двайсет от хората му заради неуспешна атака на командоси, по всяка вероятност американци.

Общо взето ролята на Чин беше незначителна. Оставаше само да получи потвърждение от кораба, отправил се към вулкана, че е видял целта. Това щеше да стане едва след десетина часа. Щом семейството му се сдобиеше с вулкана, Чин щеше да изтегли войниците си и да се погрижи бързо да сложи край на размириците в страната. Насилието, обхванало Хавай, служеше на по-голяма цел. След като си осигуряха вулкана, най-добре беше островите да се успокоят.

— Наградата ти ще бъде голяма, Кенджи. Какво ще я правиш?

Кенджи не харесваше младия мъж, който лениво се бе отпуснал на стола му. Чин беше нагъл, недодялан и противен.

— Не бързай. Още не е свършило.

— Командосите се хванаха на номера ти. Атакуваха друга къща, точно както ти планира. Вулканът вече е наш, така че няма за какво да се тревожиш.

— Иван Кериков също мислеше, че вулканът е негов. И Ониши мислеше, че Хавай е негов. Но и двамата грешаха. Няма да повярвам, че сме се успели, докато нашият кораб не пристигне на мястото на вулкана.

Без да коментира повече, Чин започна да разказва поредната история за смелостта си пред лицето на врага.

Бе описал десетина подобни случки по-рано следобед, преди Кенджи да убие Ониши. В разказите на Чин се долавяше хленч, сякаш предизвикваше Кенджи да се съмнява в тях. След като Чин отказа да поведе войниците срещу жилището на Ониши, Кенджи не се нуждаеше от повече доказателства за истинския характер на младия мъж. Историите и Чин му омръзнаха, но въпреки това слушаше, сякаш бе изпаднал в захлас, защото това се очакваше от него.

— Щом оцелях след онзи случай и запазих диамантите в себе си през цялото време, ще се измъкна невредим и сега.

Кенджи стисна юмруци. Можеше да изкорми Чин с голи ръце, без усилие, и мисълта беше приятна, но трябваше да запази спокойствие. След като избягаше от Хавай, съдбата му щеше да зависи от дядото на Чин, и той не искаше да рискува.

— Сигурно знаеш, че всяка операция е различна. Фактът, че си оцелял в миналото, не означава, че си застрахован в настоящето.

Макар че не остана доволен от забележката, Чин не каза нищо.

Кенджи се облегна на стената в кабинета и скръсти ръце на гърдите си, наблюдавайки как Чин пуши пурата си. Годините на подготовка го бяха научили да остава невъзмутим при всякакви обстоятелства. Напрежението би накарало по-слаб човек нервно да крачи напред-назад, но той седеше тихо на мястото си.

— А жената? — наруши мълчанието Чин. — Репортерката, която държиш в градинската барака?

— Какво за нея?

— Тя отказа да ни помогне. Време е да умре.

— Да, може би.

— Аз ще го направя. Искам я пръв.

— Вземи я — безразлично отговори Кенджи, прикривайки болката си.

Отначало Кенджи смяташе да вземе Джил Цу със себе си. В предизвикателната й красота имаше нещо, което му внушаваше желанието да властва над нея. Може би защото тя знаеше за корейския му произход? Съзнаваше, че Джил няма да пожелае доброволно да бъде с него. Разбира се, тя щеше да бъде упоена като американката, която бе спасил преди седмица.

Кенджи знаеше, че това не е решение. Джил трябваше да бъде елиминирана, но така и не можеше да събере сили да го направи. Желанието на Чин беше идеалната възможност. Джил щеше да умре, но Кенджи нямаше да цапа ръцете си.

Чин свали крака от бюрото. Кенджи очакваше, че ще се измъкне от стаята като разглезено дете, чийто баща е отказал да изпълни любимото му желание. Но младият мъж излезе, поглеждайки наперено Кенджи.

Джил не беше сигурна, но й се струваше, че отново е настъпила нощ — петата, откакто бе заключена в бараката за градинарски инструменти. Ако допреше ухо до малкия процеп под вратата, чуваше неспирното жужене на насекомите. Пролуката беше твърде тясна, за да погледне през нея, макар че това вече нямаше значение. В края на краищата, какво беше още една нощ?

Беше й хрумнало да оставя знаци на пода, като драска по бетона с остро камъче, за да проследява времето, но реши, че е безполезно. Знаеше, че ще бъде мъртва, преди да остави няколко резки. Не преставаше да се пита защо бе готова да умре, вместо да съобщи пропагандния материал, който Кенджи й бе дал. Дали почтеността й на журналист струваше повече от живота й?

Не. Джил можеше да го направи и да издекламира каквото й кажат. Можеше да гарантира оцеляването си, но после животът й нямаше да струва пукната пара. Не защото щеше да помогне на онова чудовище Кенджи или защото щеше да излъже обществеността. Джил щеше да разочарова себе си, а това беше нещо, което не можеше да стори.

През целия си живот тя бе гледала на света по личните си стандарти и нито веднъж не бе нарушила собствените си правила. Ако го направеше, щеше да излъже себе си. Джил си спомни за репортажа си за зависимостта от хероин сред учениците в Хонолулу. Шестнайсетгодишно момиче, което си купуваше дрога, като проституираше, отказа да признае, че е пристрастено към наркотиците. То обвини Джил, че е фалшифицирала снимката му, на която си инжектира хероин зад евтин хотел. Девойката бе лъгала себе си толкова дълго, че не можеше да признае дори вещественото доказателство за проблема си. Тя каза на Джил, че следите от убождания от спринцовка по ръцете й са татуировка.

Джил се страхуваше, че ако наруши личния си морален кодекс, ще започне да страда от натрапчиви самозаблуди като онази наркоманка. А да помогне на Кенджи, означаваше да наруши моралния си кодекс. Тя не можеше и не искаше да го направи и щеше да умре заради това.

Съзнанието й се бе изострило по време на самотата през последните няколко дни, подтиквано от същите инстинкти, които бяха запазили живота на човешките прадеди в равнините на древна Африка. Като всяко животно, и човекът можеше да усети опасността много преди да види или чуе заплахата. Джил знаеше, че около нея е възникнала нова опасност. Тя долавяше нещо лошо във въздуха, сякаш това беше физическо усещане.

Почувства го преди около час, предимно като напрежение в атмосферата, нещо като електричество, и скоро усети по-осезаемо доказателство за промяна.

Пазачите в имението на Кенджи се бяха умножили. По чакълената пътека край бараката се чуваха по-често стъпки на ботуши. Новите гардове вървяха по-ритмично и бяха по-бдителни от обичайната охрана на Кенджи. Но от половин час стъпките оредяха. Сякаш новите пазачи изчезваха в нощта. Минаваха покрай бараката на път за джунглата, но не се връщаха.

Изведнъж Джил чу други, по-бързи стъпки, и инстинктивно разбра накъде се е отправил човекът.

Стъпките спряха пред вратата и се разнесе дрънкане. Човекът пъхна ключ в ключалката, превъртя го и отвори. Джил скочи и отстъпи колкото е възможно по-назад.

Натрапникът беше млад, но се държеше пренебрежително като уморен от живота войник. Погледът му беше нагъл, а тънките устни — изкривени в подигравателна усмивка. На кокалестия му хълбок имаше кобур с пистолет.

„Ще ме изнасили и после ще ме убие — помисли тя, сякаш съобщаваше инцидент, случващ се на друг. — Скоро ще умра.“

Чин-Ху се приближи до нея, като свиваше и отпускаше пръсти в нервно очакване. Очите му бяха само тъмни петна на лицето. Приближи още, като лениво масажираше пениса си и се захили по-широко.

Нападателят беше дребен и едва десетина килограма по-тежък от нея. Джил може би имаше шанс да го отблъсне, ако пистолетът му останеше в кобура. Тя недоверчиво наблюдаваше как мъжът разкопча колана си и го пусна на пода. Пистолетът изтрака на бетона.

Вратата зад него беше отворена и я подканяше да се втурне към топлата прегръдка на нощта. Може би щеше да успее да се промъкне покрай него, преди да е извадил оръжието си. Очите й се плъзнаха покрай рамото му, за да обходят откритото пространство отвъд затвора й, и в същата част от секундата Чин-Ху преодоля последните няколко крачки между тях. Той я удари злобно, поваляйки я на земята.

Джил едва не загуби съзнание. Мъжът протегна ръка и започна болезнено да мачка гърдите й.

„Това не се случва с мен — помисли тя. — Не докосват мен.“

Чин-Ху стисна грубо зърното й и Джил изохка. Болката я изтръгна от мрака, който се спускаше пред очите й. Зъбите му бяха криви и пожълтели, а дишането учестено. Очите му се бяха присвили и на лицето му бе изписано сладострастие.

В секундата, в която Джил мигна, за да прогони сълзите, една ръка се уви около врата на нападателя и го изправи на крака.

Когато Чин усети, че нещо не е наред, гръклянът му вече бе почти прекършен. Опита се да разхлаби хватката, но ръката го държеше здраво. Тялото му започна да се гърчи конвулсивно. Чин замахна с лакът, но в удара му липсваше сила. Стегнатите около гърлото му пръсти изкараха въздуха от белите му дробове. Езикът му се подаде между устните, като се разкъса от зъбите и се обагри в червено. Вратът му се пречупи с противен звук.

Свлече се на земята. Погледът на Джил се плъзна по краката зад трупа на изнасилвача. Когато стигна до лицето на човека, който я бе спасил, тя бе поздравена от уморена усмивка и очарователни сиви очи.

— Ако той е единственият ми съперник за любовта ти, обзалагам се, че си свободна за вечеря утре. — Мърсър се усмихна, но после коленичи и разгледа синините по лицето й. Щяха да останат няколко седмици, но не бяха сериозни. Очите й се проясняваха, затова той не беше твърде загрижен, че репортерката има мозъчно сътресение. Бяха изумителни — дълбоки и черни — и го гледаха с такова доверие, че Мърсър се вторачи в тях много по-дълго, отколкото беше необходимо. Чувствата, които се бяха насъбрали в нея през последните пет дни, се изляха, когато Джил сложи глава на рамото му и се разрида. Той зашепна утешително, милвайки гъстите и черни коси.

— Спасена си, Джил.

— Откъде знаеш името ми?

— Ти си нищо несъзнаваща жертва в голям заговор, който съм дошъл да спра.

— Знаеш за Такахиро Ониши и преврата му? — настойчиво попита тя. Издръжливостта й го изуми.

— Знам всичко. — Мърсър свали дългите й ръце от врата си. — Джил, трябва да те оставя тук за малко, но съм сигурен, че повече никой няма да ти досажда. — Мърсър посочи мъртвия мъж. — Той вероятно щеше да те убие, затова сега всички мислят, че си мъртва. Когато Кенджи бъде елиминиран, ще се върна да те взема. На около две мили оттук ме чака хеликоптер.

— Разбирам — спокойно каза тя. — Как ти е името?

— Повечето госпожици ме наричат сър Ланселот, но ти можеш да ми викаш Мърсър.

Джил го възнагради с усмивка. „Господи, колко е красива, дори в това състояние“ — помисли той.

Един от „тюлените“ измъкна трупа на Чин от бараката. Мърсър затвори вратата, но не я заключи, и погледна тялото.

— Кореец — възкликна той, разглеждайки лицето му. — Кой е той, по дяволите?

Морският пехотинец гледаше равнодушно, без да коментира.

Докато се приближаваха към бараката, Мърсър и екипът му бяха убили осем азиатски пазачи. Някои бяха в дрехи като на мъртвеца в краката му, а други — в цивилно облекло. Не отделиха време да огледат отблизо жертвите и предположиха, че са личните телохранители на Кенджи. Откритието, че убитите мъже са корейци, добавяше нов щрих към положението.

— Не знам на чия страна са тези типове, но ще допуснем, че не са съюзници. — Мърсър говореше по-скоро на себе си, отколкото на командосите. — Едва ли са знаели, че ще дойдем, затова елементът на изненадата е на наша страна, но доколко е резултатен срещу неизвестна сила?

Поведе ги към вътрешността на имението. Като използваха растителността за прикритие, те стигнаха до къщата за гости. Басейнът пред тях блестеше на светлината на подводните лампи. Къщата на Кенджи се намираше на двайсетина метра. Мърсър огледа задната част на двуетажната сграда с очилата за нощно виждане, взети от морските пехотинци, и преброи поне петнайсет въоръжени мъже, които бавно крачеха из стаите и оглеждаха имението.

Около пет минути му бяха нужни, за да осмисли положението. Разпореди се и командосите, без да задават въпроси, тръгнаха, сливайки се с нощта.

Чакането беше мъчително. Докато се подготвяше психически за предстоящата атака, той непрекъснато си представяше Джил Цу. Мърсър се усмихна. Как бе възможно да мисли за секс в подобен момент? Първият изстрел от автоматично оръжие раздра тишината.

Както им бе заповядал, „тюлените“ бяха заобиколили къщата и бяха открили огън. Мърсър хукна по моравата в задния двор, като молеше Бога хората в къщата да насочат вниманието си към звуците от престрелката и да не го забележат. Тичаше наведен, очаквайки изстрел от мъжете на втория етаж.

Измина двайсетте метра до къщата за рекордно време и се покатери на малка палма. Когато стигна върха, дървото се огъна под тежестта му и Мърсър скочи на балкона на втория етаж. Стрелбата в предната част на къщата се усили.

Той ритна френските прозорци, хвърли се на килима и се претърколи в случай че в стаята има пазач. Изправи се на колене и огледа помещението. Нямаше никого.

Махна очилата за нощно виждане и пое дълбоко въздух, за да се успокои. Звуците от престрелката долу бяха заглушени от дебелите стени на дома. Мърсър протегна ръка към вратата, когато забеляза сянка на светлина в процепа отдолу. Постави пръсти на валчестата дръжка и безшумно я превъртя. После отвори рязко вратата и вдигна картечния си пистолет. Пазачът бе изненадан. Мърсър го дръпна в стаята и заби в корема му дулото на оръжието си. Усети, че тежестта на мъжа го блъска назад, и натисна спусъка. Деветмилиметровите куршуми надупчиха пазача. Кръвта му изпръска стената отзад.

Мърсър извади окървавеното дуло от тялото и се обърна към широкия коридор. В една от другите стаи се вмъкна облечен във военна униформа кореец. Мърсър успя да изстреля един откос и улучи мъжа в горната част на гърба. Бързата проверка показа, че един куршум е бил фатален, докато другите бяха надупчили рамката на вратата.

Огледа останалата част на етажа. Елегантните стаи за гости в двете крила бяха безлюдни. Картечни пистолети и гранати разбиха мазилката на долния етаж и разтърсиха стените на старата къща. Мърсър спря в началото на стълбите.

Изведнъж го обзе страх. Не беше чувал толкова ожесточена престрелка. По стълбището отекваха ужасяващи предсмъртни викове. Преживяванията му в Ирак и във Вашингтон не бяха нищо в сравнение с това. Тогава той беше в засада и нямаше време да разсъждава, а в офиса на „Океански превози и товари“ в Ню Йорк чувстваше, че малко или повече владее положението. Сегашният ад обаче беше нещо съвсем различно. Мърсър се готвеше да се включи доброволно в кръвопролитно сражение и това го ужасяваше. Слезе по махагоновите стъпала, като държеше пръста си на спусъка на картечния пистолет.

Сред стъклата от строшените прозорци на полуетажа лежаха два трупа. Единият беше облечен във военна униформа, а другият — в черен костюм. Вторият очевидно беше от хората на Кенджи. Във въздуха се носеше гъст дим, който опари очите на Мърсър. Наоколо като разгневени оси свистяха куршуми и шрапнели. Атаката на „тюлените“ очевидно не бе загубила остротата си. Някой изкрещя в съседната стая. Благодарение на чертежите, които Дик Хена му даде, Мърсър разбра, че стенанието се чу от главното фоайе.

Осъзна, че някой го е забелязал, едва когато в перилата до него рикошира поток от куршуми, разсичайки дървото като резачка. Мърсър се претърколи надолу по стъпалата и когато се приземи на мраморния под, видя силуета на убиеца, очертан в рамката на вратата на трапезарията. Мърсър стреля, но само веднъж, защото в пълнителя му бе останал един патрон. Куршумът улучи корееца в рамото и го завъртя, но не го уби.

Без да изпуска картечния пистолет „Узи“, той започна да се обръща към Мърсър, който се хвърли на килима и докато летеше, протегна ръка към беретата в кобура си. Пазачът не можа да се прицели и приземявайки се, Мърсър изстреля четири-пет куршума в него.

Отново пъхна беретата в кобура, сложи нов пълнител в картечния пистолет, промъкна се през вратата, водеща към главното фоайе, и застреля трима пазачи, скрили се под разбитите прозорци.

От чертежите на къщата Мърсър знаеше, че кабинетът на Кенджи се намира от другата страна на преддверието, през няколко стаи след трапезарията.

Друг гард го забеляза, докато Мърсър тичаше през фоайето, и в мрамора под краката му рикошираха куршуми. Мърсър се изви рязко и после се хвърли в трапезарията, падайки върху голяма, красиво наредена маса. Той строши порцелановия сервиз и го превърна в купчина скъпо струващ боклук върху лакирания дървен под. Претърколи се до отсрещния край на масата и събори няколко стола.

После се изправи на колене и подпря на масата картечния си пистолет. Парчета порцелан се забиха дълбоко в коленете му.

В същия миг експлозия разтърси фоайето — морските пехотинци взривиха масивната предна врата. Трапезарията се изпълни с пушек и кореецът, който току-що бе стрелял по Мърсър, влезе залитайки в помещението. Очевидно бе стоял до вратата и в тялото му се бяха забили трески. Смъртоносният изстрел на Мърсър беше облекчение за него.

Мърсър нахлу в кухнята. Подът и стените бяха облени в кръв, която бе образувала локва под двата трупа, сгърчени под строшените прозорци. „Тюлените“ си знаеха работата. Мърсър се върна в трапезарията и предпазливо отвори външната врата. Съседната стая вонеше на пушек. Към тавана се извисяваха пламъци от разбит телевизор на няколко метра от голямо кожено канапе.

Един от пазачите на Кенджи се опита немощно да вдигне оръжието си, но от лявото му рамо липсваше голямо парче. От раната струеше кръв.

Мърсър хладнокръвно го застреля между изпълнените с омраза очи. Облеченият в униформа кореец в ъгъла вече беше мъртъв.

Мърсър пое няколко пъти дълбоко въздух, докато сменяше пълнителите. Погледна часовника си и се изненада, като видя, че са изминали само шест минути, откакто бе хукнал към палмата в задния двор. Заради прилива на адреналин му се бе сторило, че са изтекли шест часа, но въпреки това всеки миг се бе запечатал в паметта му като филмов кадър. Престрелката навън затихваше. Мърсър нямаше представа дали е намалял броят на морските пехотинци, или на пазачите.

По цялата дължина на северното крило на къщата минаваше широк коридор. Прозорците вдясно бяха разбити, а вляво имаше стаи — библиотека, зала за билярд и малко кино. Последната врата водеше към кабинета на Кенджи. Мърсър се промъкна крадешком в коридора, като бързо проверяваше всяко помещение. Вратата на стаята преди кабинета беше отворена и когато се приближи, някой го ритна с невероятна сила. Оръжието изхвърча от ръцете му. От пръста му на спусъка се откъсна парче месо. Преди да има време да реагира, под сърцето му се заби юмрук, който изкара въздуха от белите му дробове.

Той залитна няколко крачки, като масажираше ребрата си. В коридора излезе Кенджи. Беше в черни дрехи, бос. Черните му очи блестяха от омраза.

— Не знам кой си, но ще ми достави огромно удоволствие да те убия заради онова, което направи. — Гласът му беше абсолютно безчувствен и сякаш отекваше някъде отдалеч. Кенджи очевидно нямаше душа.

Мърсър се опита да извади пистолета си, но Кенджи протегна крак с бързината на змийски език и изби беретата от пръстите му. Макар че Кенджи беше двайсетина години по-възрастен от него, Мърсър не хранеше надежди, че ще го победи. Дори и да не беше последната изтощителна седмица, пак щеше да е лесна плячка за Кенджи.

— И ти ли си някое от момчетата за мокри поръчки на Кериков? — попита Кенджи и ритна Мърсър в ребрата.

Мърсър се свлече надолу по стената, като се вкопчи в грапавата мазилка, за да се задържи. Имаше чувството, че са го блъскали с бейзболна бухалка в гърдите.

— Какви ги говориш? — изхриптя той.

Кенджи го удари с юмрук в стомаха и когато Мърсър се преви на две, го ритна в лицето. Кенджи се завъртя, а Мърсър се просна на каменния под и повърна. От носа и устата му потече кръв. Въпросът на Кенджи го бе стъписал не по-малко от жестоките му удари. Зашеметен от ритниците, Мърсър не беше сигурен дали е чул правилно.

— Не съм от руските ти съюзници.

Кенджи отново вдигна крак, но Мърсър успя да парира удара с ръка. Кореецът загуби равновесие и даде на Мърсър няколко ценни секунди да се изправи.

— Между другото, къде са руските ти благодетели? — през стиснати зъби добави Мърсър, докато Кенджи обикаляше около него.

— Мъртви са като Ониши — подигравателно се изсмя Кенджи и изпълни комбинация от удари. Първият улучи Мърсър в черепа, а вторият спука още две от ребрата му. Въпреки болката, Мърсър успя да реагира, но юмрукът му сякаш само отскочи от мускулестите сухожилия на гърлото на Кенджи.

— Също като Ониши и руснаците бяха пионки, които аз и истинските ми съюзници използвахме и изхвърлихме.

— Корейците? — попита Мърсър и постепенно започна да разбира.

— Те ме подкрепяха месеци наред в измамата срещу Иван Кериков и Ониши. — Кенджи дори не се беше задъхал, докато Мърсър едва си поемаше въздух. — Ние задействахме жалкия преврат на Ониши и Кериков и отклонихме вниманието на американците от вулкана и богатството му. За Кериков превратът беше средство за постигане на друга цел, а за Ониши представляваше дългогодишна мечта. Но за нас беше просто маневра за отклоняване на вниманието.

— Ти си се възползвал от плана на Кериков и си присвоил идеята и агентите му. Тогава ти си спасил Тиш Талбът от „Океански търсач“? — Мърсър трябваше да накара Кенджи да продължава да говори, надявайки се, че някой от командосите още е жив и ще го спаси.

— Както ми заповяда Кериков заради Валерий Бородин. Но тя не влизаше в плана ми, затова съюзниците ми наеха неколцина убийци да я екзекутират във Вашингтон.

— Но не можаха. — Мърсър успя да се усмихне иронично. — Тиш Талбът е жива и здрава.

— Ти?

— Да.

— Няма значение. По-късно ще я убия.

— Как ли пък не — възрази Мърсър. Омразата му вдъхна безразсъдна смелост.

Той се хвърли върху Кенджи, забивайки рамо в гърдите му. Двамата паднаха и се блъснаха в стената. Мърсър се съвзе миг преди Кенджи и нанесе три силни удара по мускулестото му тяло. Кореецът изохка, но въпреки това сграбчи Мърсър и го тръшна на пода. Мърсър се изправи доста бързо.

— Мислех, че убийството на Ониши ще ми достави върховно удоволствие, но сега съзнавам, че твоята смърт ще ми подейства още по-добре — заплашително каза Кенджи, приближи се до Мърсър и го ритна с всичка сила.

Мърсър се наведе назад, без да обръща внимание на болката в гърдите си, и докато се изправяше, извади ножа от бойния си колан.

Стоманеното острие разряза петата на Кенджи. Ударът натроши фините костици и спря атаката му. Мърсър замахна отчаяно, разкъса коремните мускули и диафрагмата на Кенджи и проби левия му бял дроб.

Противникът му залитна назад, издърпвайки ножа от пръстите на Мърсър, и паникьосано се вторачи в острието, стърчащо от гърдите му.

— Ти — прошепна той. От устата му се разхвърчаха пръски кръв.

Мърсър бе паднал на пода след атаката и нямаше сили да стане, затова когато Кенджи издърпа ножа от тялото си и насочи окървавеното острие към него, нямаше как да се защити. Жестокостта на Кенджи се изчерпваше заедно с изтичащата му кръв, но въпреки това той имаше достатъчно време да убие последната си жертва. Мърсър лежеше неподвижно на пода и нямаше как да избегне приближаващия се към него нож.

Първият куршум спря Кенджи, а вторият прониза гърдите му, разкъсвайки сърцето и вече наранения му бял дроб. Последният пръсна черепа му.

Мърсър се обърна и видя как един от морските пехотинци пада облян в кръв на пода. Изминаха цели шейсет секунди, преди да се съвземе и да стане да провери как е раненият командос. Мърсър го обърна по гръб и се изуми. Мъжът, който бе спасил живота му, не беше морски пехотинец.

Лицето на непознатия представляваше маска от засъхнала кръв. Той успя да отвори невредимото си око.

— Спасибо.

Мърсър се стъписа за миг, като чу руска реч, но после всичко му стана ясно.

— Кериков.

— Не. — Мъжът се закашля и изплю храчка кръв на пода. — Аз съм Евад Лурбуд, майор от КГБ, Седми отдел, помощник на Иван Кериков. Благодаря ти, че ми даде възможност да убия онази свиня.

— Къде е Кериков?

— Чух, че е заминал за Европа. Кой знае? Ти си от американските специални сили, да?

— Аз съм онзи, който провали операцията ви.

— Съмнявам се — усмихна се Лурбуд. — Никой не може да обърка резервните варианти, които сме предвидили.

— Обзалагам се, че хората ви в Ню Йорк няма да са съгласни с теб.

— Ти ли беше?

Мърсър се усмихна скромно.

— Нищо работа. Но доведе до различни интересни неща като например замаскирана подводница на име „Джон Дори“, изкуствено създаден вулкан и отдавна умрял, но възкръснал учен.

Лурбуд се стъписа, като чу колко много знае Мърсър.

— Допуснахте достатъчно дребни грешки, за да разкрия малката ви дяволия. — Мърсър започна да отброява на пръстите на ръката си. — Когато е била изтеглена на борда на „Джон Дори“, Тиш Талбът е видяла емблемата на комина и е чула екипажа да говори на руски. А после сте използвали кораб на „Океански превози и товари“ за официалното й спасяване. Това ме улесни да разкрия връзката с „Феникс“, с който сте започнали операцията. И не сте наблюдавали Валерий Бородин достатъчно отблизо, след като е успял да изпрати телеграмата, с която ме замеси в тази история. Предполагам, че в края на краищата можете да обвините него за провала си. Ако не беше телеграмата, никой нямаше да заподозре нищо. Жалко, че агентите ви тук, в Хавай, се обърнаха срещу теб. Когато избираш съюзници, хубаво е да се увериш в истинските им мотиви. Ониши искаше независима държава повече от вулкана, а Кенджи трябва да е имал причина да включи корейците. — Мърсър бе взел картечния си пистолет и бе насочил дулото към гърдите на Лурбуд.

— Не можеш да ме убиеш.

— Защо, по дяволите? — спокойно попита Мърсър.

— Ако до час и половина не се обадя на „Джон Дори“, оттам ще изстрелят ядрена ракета към вулкана.

Мърсър забеляза черния калъф на предавател, притиснат от тялото на Лурбуд, хвана найлоновата каишка и я издърпа, а после извади беретата си и спокойно изстреля два куршума в пластмасовата кутия. Предавателят разпръсна искри и пушек и изгоря.

Мърсър го пусна до главата на руснака.

— Някакви други разменни монети?

— Аз съм майор от КГБ и струвам много за ЦРУ.

— Предположението, че работя за ЦРУ, трябва да е заразно заболяване. Ти си третият или четвъртият човек, който мисли така. Жалко. Аз съм геолог, а не шпионин. — Мърсър насочи към Лурбуд пистолета си и изстреля последния патрон.

Той уморено тръгна по коридора към главния вход на къщата. Вярваше на Лурбуд за ядрената заплаха от страна на „Джон Дори“. Ако Кенджи и корейските му съюзници бяха успели да измамят Кериков, Мърсър не се съмняваше, че руският шпионин ще измисли някакво отмъщение и по всяка вероятност ще унищожи вулкана и бикиния. Срокът от час и половина усложняваше нещата до краен предел.

Мърсър минаваше покрай последния френски прозорец преди всекидневната, когато някой се хвърли през остатъците от стъклото. Успя да отскочи встрани, като се завъртя във въздуха и се прицели. Нападателят падна на пода, претърколи се, изправи се на колене и насочи оръжието си към главата му.

— Съжалявам, че те уплаших, доктор Мърсър, но отвън не можах да разбера кой е — извини се водачът на „тюлените“ и спусна картечния си пистолет.

— Господи — задъхано възкликна Мърсър. Сърцето му биеше като обезумяло. — Бях твърде стъписан, за да се уплаша.

Униформата на командоса беше толкова окъсана, че бе почти неузнаваема. Раната на рамото му кървеше обилно. Въпреки болката, която несъмнено изпитваше, очите му бяха безизразни.

— Какво е положението? — попита Мърсър.

— Всички пазачи са мъртви и сградата е претърсена, но изгубих целия си взвод.

— Съжалявам — каза Мърсър и стана.

— Това е нашият дълг.

— Свържи се с хеликоптера и кажи на пилота да се приземи в задния двор. Тази вечер имам още работа.

Докато морският пехотинец говореше по предавателя, Мърсър се разходи из трапезарията и кухнята. Без да обръща внимание на двата трупа, той претърси трите големи хладилника, докато намери нещо свястно за пиене. Макар че бирата „Кирин“ съвсем не му беше любимата, Мърсър изгълта две бутилки за рекордно време, а после излезе в задния двор и обиколи басейна.

Джил Цу бе избягала от бараката след края на стрелбата и се криеше зад къщата за гости, когато го видя. Жилището на Кенджи гореше на няколко места и на светлината на пламъците чертите на Мърсър изглеждаха сурови и непреклонни.

Над имението се разнесе бръмченето на хеликоптера и заслепяващите му прожектори потърсиха място за приземяване.

Мърсър се приближи до Джил и я прегърна. Тя се притисна до него, без да си дава сметка за болката в ребрата му.

— Всичко е наред. В безопасност си. Кенджи е мъртъв. Джил, трябва да те оставя тук с един от хората ми за известно време.

Тя го погледна с красиви, но уплашени очи.

— Не може ли да ме вземеш с теб?

— Не мога. Имам още много работа — отговори той и нежно я целуна.

Мърсър махна ръцете й от врата си и кимна на командоса.

— Опитай да се свържеш с „Инчан“, може би чрез Пърл Харбър, и им кажи да изпратят друг екип. Не се доверявай на местните власти. И я пази с цената на живота си.

Той хукна към хеликоптера. Еди излетя мигновено, издигайки се над тъмната джунгла.

Мърсър сложи слушалките.

— Карай на север, колкото можеш по-бързо.

Еди увеличи тягата и се обърна към него.

— Не мисля, че си хомосексуалист, затова вероятно целуваше жена там долу — ухили се той. — Къде я намери в разгара на престрелката, по дяволите?

— Трябва да знаеш къде да търсиш — усмихна се Мърсър, отвори последните две бири, които бе взел от кухнята, и му подаде едната.

— Не пия по време на полет — отказа пилотът.

— Не съм от Федералното авиационно управление, нито от военноморския флот, затова не се тревожи.

— Добър довод — отвърна Еди и отпи голяма глътка.

— Морските пехотинци оставиха ли водолазна екипировка на борда?

— Да. Както ме помоли, прерових нещата им, докато чаках. Има кислородни бутилки, дихателни апарати, маски.

— Хубаво — рече Мърсър, извади лист от джоба на панталона си и го подаде на Райс.

— Какво е това?

— Координатите на руска подводница, която се готви да започне ядрена война. — Мърсър бе изчислил позицията на „Джон Дори“ от инфрачервените снимки, предоставени от Агенцията за национална сигурност. — Вкарай ги в компютъра и давай натам.

— Проблем — каза Райс, след като изпълни молбата му. — Имаме достатъчно гориво да стигнем, но не и да се върнем.

— Има голяма вероятност да не се върнем.

— Защо ли си знаех, че ще го кажеш? — измърмори Еди.

Час по-късно хеликоптерът летеше над океана. По предното стъкло тракаха капки проливен дъжд. Чистачките бяха почти безполезни. От време на време в небето проблясваше светкавица, която осветяваше пилотската кабина.

Мърсър бе облякъл неопренов костюм и седеше мълчаливо, наблюдавайки как Еди Райс върши работата си. Тесният неопрен стягаше гърдите му и облекчаваше болката от спуканите му ребра. Ръката му несъзнателно лъскаше дулото на картечния пистолет, сякаш Мърсър беше в дома си и работеше върху железопътната релса. В съзнанието му се въртяха стотици въпроси — за Кенджи, за корейците, за Кериков и за Лурбуд, но той се опитваше да ги прогони. Трябваше да остане съсредоточен върху настоящето и след това да мисли за миналото.

Двамата с Еди летяха към мястото на предстояща ядрена експлозия. Провалът би означавал не само смъртта им, но и загубата на едно от най-великите изобретения на човечеството. Ползите от бикиния бяха твърде големи, за да ги изпуснат, и Мърсър нямаше намерение да си позволи неуспех.

— Колко остава до целта?

— Десетина минути.

Мърсър погледна часовника си.

— Лурбуд заплаши, че „Джон Дори“ ще изстреля ракетата след трийсет минути.

— Вече летим с десет възела над границата за безопасност на хеликоптера при тези условия.

— Направи ги двайсет и ще те черпя една вечеря в „Май Тай“.

— Господи, бих се възползвал веднага от предложението ти — рече Еди и увеличи тягата.

Хеликоптерът се тресеше в бурята, докато Райс се опитваше да лети под обхвата на радара на „Джон Дори“. Заобленият нос докосваше белите гребени на вълните.

— Бинго — извика след минута Еди. — Целта е пред нас.

— На какво разстояние?

— Една миля.

— Спусни се. Ще преплувам остатъка. Щом скоча, издигни се отново, но бъди готов да ме вземеш, когато корабът експлодира. Приближи се откъм кърмата и се погрижи никой друг да не се качи в хеликоптера освен мен и човека, когото ще доведа.

— Казах ти, че нямаме достатъчно гориво да се върнем в Хавай.

— Няма значение. Все някой ще се досети, че сме тук. — Мърсър не искаше да му каже, че ако морските пехотинци не успеят да стигнат до Пърл Харбър, президентът ще заповяда ядрен удар срещу вулкана само след три часа.

— Знаеш ли, че си откачен?

— Това е главната причина да не мога да си направя застраховка „Живот“.

Бръмченето на моторите намаля и перките превърнаха океанската вода в солена мъгла, когато Райс спусна хеликоптера. Мърсър чакаше на отворената врата, като се потеше в неопреновия костюм. На гърба му бяха прикрепени две кислородни бутилки. Около кръста си носеше непромокаема чанта, съдържаща някои вещи от екипировката на командосите. На десния му прасец бе завързан нож. Докато се приготвяше, той се опитваше да си спомни всичко, на което Страшилището го бе научил за гмуркането преди много години в наводнената мина край Ню Йорк.

Щом коремът на хеликоптера докосна бурното море, Мърсър захапа шнорхела, пое глътка хладен въздух и скочи.

Водата беше по-топла, отколкото очакваше. Той погледна компаса на китката си, за да се ориентира, и заплува към „Джон Дори“.

Мърсър бе направил две съдбоносни предположения, докато скачаше от хеликоптера. Първото беше, че корабът, който радарът бе засякъл, е „Джон Дори“. Имаше вероятност плавателният съд пред него да е друг. Второто се отнасяше за корпуса на съветската подводница. Ако между подводната лодка и фалшивите прегради на товарния кораб нямаше пролука, той нямаше да има достъп до плавателния съд. Ако грешеше и в двете си предположения, Мърсър щеше да бъде мъртъв много преди руската ракета да се взриви.

След като плува няколко минути, той усети вибрации във водата — бръмчащите мотори на голям кораб.

Издигна се на повърхността и в дъждовната нощ видя сигналните светлини на товарен съд на около двеста метра отпред.

Отново се гмурна и упорито продължи да плува към „Джон Дори“. Краката го заболяха, дишането му се учести.

Звукът на витлата на кораба се усили, но той остана скрит в мрака. Мърсър се поколеба дали да запали водолазното фенерче от страх да не го види някой на палубата, но накрая реши да рискува.

Носът на „Джон Дори“ беше на не повече от три-четири метра и се приближаваше със скорост осем възела. Мърсър се гмурна надълбоко, но реакцията му закъсня със секунда. Стоманените плоскости на носа охлузиха тялото му и разкъсаха дебелата гума на неопреновия костюм. Грапавата кора от морски жълъди остърга кожата му като хиляди малки ножове.

Изкрещя от болка и усети, че губи съзнание, но успя да се съвземе. Разполагаше само с няколко секунди да намери за какво да се хване, преди плавателният съд да го подмине.

Вдигна фенерчето и видя гладката извивка на корпуса на подводницата. Между силуета на товарния кораб и подводната лодка имаше пространство. Мърсър се провря през пролуката.

Подаде глава над повърхността, изплю шнорхела и вдъхна топлия влажен въздух. Водата в широкия един метър отвор се пенеше във водовъртеж, който го понесе заедно с кораба.

Мърсър знаеше, че няма време за губене, затова не погледна часовника. Беше сигурен, че подводницата заема позиция, за да изстреля ракетата, и незабавно се залови за работа. Прикрепи към корпуса магнитните мини, които бе взел от запасите на морските пехотинци, настрои таймерите и ги активира.

После започна да се катери по стоманените обръчи между фалшивия товарен кораб и подводницата. Изкачването беше мъчително заради наранените му ребра и водолазната екипировка на гърба му. Искаше му се да я захвърли, но се нуждаеше от нея, ако смяташе да избяга заедно с Валерий Бородин. Стигна до върха и погледна часовника си. До изстрелването на ракетата оставаха четири минути.

„По дяволите.“

Грапавите стоманени обръчи бяха ожулили ръцете му. Кръвта от раните капеше по палубата пред купола на подводницата. Празната надстройка на товарния кораб се извисяваше на десетина метра над главата му. Подобното на пещера пространство отекваше от съскането на водата, минаваща покрай корпуса и въртящите се витла. Въздухът миришеше на дизелово гориво и солени вълни. Мърсър безшумно пусна в ъгъла водолазната екипировка и плавниците.

Оставаха две минути.

Той се качи по стълбата на купола и чу приглушени гласове. Езикът несъмнено беше руски.

Мърсър подаде глава през люка и се усмихна дружелюбно на двамата стъписани офицери в купола.

— Заведете ме при командира си — ухили се той. Изтощението и адреналинът го бяха замаяли и заместваха смелостта.

Офицерите мигновено извадиха пистолети. Единият извика нещо на останалите в подводницата. Подканван от груби жестове с дулата на пистолетите, Мърсър слезе в руската подводница.

Стигна до края на стълбата и огледа командния пункт. Съдейки по учудените изражения и липсата на движение, той правилно предположи, че за момента изстрелването е преустановено.

— Здравейте. Казвам се Барни Къл6. — Мърсър протегна ръка, но никой не я пое. — Предлагам намаление за изстъргване на корпуси и се питах дали се нуждаете от услугите ми.

Капитан Звенков пристъпи напред. Лицето му беше намръщено.

— Кой си ти? — английският му имаше силен акцент, но беше разбираем.

— Всъщност съм Сам О. Вар, местният представител на вашата компания „Ресторанти и спални вагони“. Желаете ли блини?

Звенков каза нещо, което на всеки език би прозвучало като: „Разкарайте го оттук и го затворете.“

Двама въоръжени войници изблъскаха Мърсър от командния пункт.

— Не мислете, че грубият натиск ще ме накара да намаля цените — извика през рамо той.

Мърсър би продължил да се шегува, но дъхът му секна от пистолета, който забиха в бъбрека му.

Пазачите съблякоха неопреновия му костюм и го претърсиха, а после единият отключи малка каюта и бутна Мърсър вътре. Люкът се затръшна зад него, но войникът не го заключи.

На едно от леглата в спартански обзаведеното помещение седеше мъж, няколко години по-млад от Мърсър и много по-красив. Мърсър правилно предположи, че това е Валерий Бородин. Бородин му каза нещо на руски.

— Съжалявам, но не говоря този език.

Лицето на Валерий пребледня, като чу английска реч.

— Ти не си член на екипажа. Кой си ти?

— Филип Мърсър, човекът, на когото изпрати телеграмата.

— Кой? — Валерий присви очи от изненада.

— Филип Мърсър. Ти ми изпрати телеграма във Вашингтон и ме предупреди за опасността, която заплашва Тиш Талбът.

— Тиш ли те е изпратила? — Валерий се изправи.

— Не, ти ме повика. — Мърсър също започна да се обърква.

— Не знам кой си, но познаваш Тиш, така ли?

— Не си ли ми изпращал телеграма от името на бащата на Тиш?

— Не.

— След като уреди да я спасят от „Океански търсач“?

— Не.

— Тогава кой е бил, по дяволите? — измърмори Мърсър. — Няма значение. Дошъл съм да те измъкна от тази тенекиена консерва.

— Тиш ли те помоли да дойдеш?

— Не съвсем, но тя е в безопасност и те чака във Вашингтон.

— Няма начин да избягаме. Намираме се на стотици мили от Хавай.

— След трийсет секунди тази подводница ще бъде надупчена като решето. Чака ни хеликоптер, затова не се притеснявай. Къде е баща ти?

— Почина преди два дни от сърдечен удар.

— Не очаквай да ти поднеса съболезнования, защото е причинил много страдания.

Мърсър погледна часовника си, вдигна дясната си ръка и започна да свива пръсти, отброявайки секундите. Когато останаха два изправени пръста, няколко експлозии разтърсиха „Джон Дори“. Дежурните светлини примигнаха и после угаснаха. Заблестя една-единствена бяла крушка, когато се включи аварийната система. Сред воя на сирените и виковете на мъжете Мърсър усети, че в плавателния съд прониква вода. Той пъхна ръка в предната част на панталона си, без да обръща внимание на втрещения Валерий.

Претърсвачите рядко проверяваха пространството между скротума и ануса. Мърсър докосна пистолета „Деринджър“, скрит там с помощта на бандаж, и благодари на Бога, че страхът от хомосексуалисти е завладял и руснаците. Оръжието беше любимото на комарджиите по речните кораби през XIX век заради малкия си размер и беше подарък от дядо му отпреди много години. Оттогава Мърсър го държеше в бюрото си.

Той извади малкия пистолет. Макар че беше калибър двайсет и две, „оръжието“ бе заредено с издълбани патрони с кухи върхове, пълни с живак. Беше безполезно от разстояние повече от три метра, но отблизо бе смъртоносно.

— Идваш ли? — попита Мърсър.

Подводницата се накланяше.

Валерий грабна евтино куфарче от леглото.

— Да, с теб съм.

Двамата излязоха в главния коридор. Валерий притискаше куфарчето до гърдите като майка бебето си. По коридора тичаха паникьосани моряци и офицери, които не обръщаха внимание на нищо. Мърсър и Валерий се смесиха с потока от хора, бягащи към най-близкия люк.

Мърсър нахлу в командния пункт и видя капитан Звенков и офицера, които още обсъждаха изстрелването на ядрената ракета. Инстинктът накара Звенков да се обърне и да види екзекутора си.

Изстрелът на деринджъра бе заглушен от звуците на потъващата подводница и на екипажа. Куршумът прониза главата на капитана. Шапката му изхвърча във въздуха, отнесена от горната част на черепа му. Опръсканият с кръв офицер се обърна, но преди да успее да направи нещо, в гърлото му се заби куршум, който разкъса каротидната артерия и югуларната вена. Компютърът за балистичен контрол се обля в кръв.

Някой сграбчи Мърсър отзад. Той се изви и заби лакът в челюстта му. От устата на руснака се разхвърчаха избити зъби и кръв. Мъж в работен комбинезон на инженер се хвърли напред и Мърсър го застреля в сърцето от упор.

В малкия пистолет остана само един куршум, а Мърсър нямаше резервни муниции.

— Валерий, хайде.

Мърсър си проправи път към външния люк, като блъскаше и риташе бягащите моряци.

На палубата наклонът на подводницата беше много по-осезаем, най-малко двайсет градуса. Мърсър предположи, че плавателният съд ще се преобърне след няколко минути. Обърканите хора се опитваха да спуснат във водата недостатъчния брой спасителни лодки и не забелязваха Мърсър и Валерий, които се приближиха до водолазната екипировка. Шумът на сирените отекваше над бурното море.

— Има само един кислороден апарат — изтъкна Валерий.

— Ще се редуваме — отговори Мърсър, премятайки тежкия апарат на гърба си.

— Но аз никога не съм се гмуркал.

— На мен ми е за втори път, затова сме почти наравно. — Мърсър блъсна Валерий в празното пространство между подводницата и външната обшивка на кораба и скочи след него. Водолазната му маска падна.

Той промуши ръката на Валерий под ремъците на кислородния апарат, за да не се разделят в бързината. В подводницата се разнесоха експлозии и зловонен противен пушек изпълни тясното пространство. Мърсър се разтревожи заради реалната опасност, че ядреният реактор може да се разтопи от голямата температурна разлика, когато хладната морска вода залее нагретия до 500 градуса кожух.

— На неколкостотин метра право зад кърмата има хеликоптер. Ако останем под водата, няма да ни забележат.

Куршум заора в морето на няколко сантиметра от главата на Мърсър, разпръсквайки фонтан от вода. Той изстреля напосоки последния си куршум в мрака над тях, сграбчи свободната ръка на Валерий и се гмурна под вълните. На пет метра дълбочина усети, че Валерий дърпа дихателната тръба от устата му. Руснакът пое няколко глътки кислород и му я върна. „Джон Дори“ потъваше, но моторите й още работеха. Вретеновидният корпус мина над главите им. Ударната вълна от взривове, които разкъсваха подводницата, ги оглуши. Двамата се отдалечаваха от потъващия съд, но плуването им бе затруднено от бурното море и необходимостта да се редуват за дихателната тръба.

След пет минути Мърсър се показа на повърхността. „Джон Дори“ се намираше на неколкостотин метра от тях и потъваше. Витлата й се стовариха във водата, като я разпениха. Бяха спуснали само две спасителни лодки и моряците изтегляха оцелели и трупове и не забелязаха огромния хеликоптер, който се сниши над главите им.

„Сикорски“ кацна във водата. Еди Райс намали тягата и отиде в товарното отделение. Там отвори голяма туба с моторно масло и го изля в морето. Вълните мигновено се успокоиха под тежестта на течността.

Мърсър и Валерий заплуваха към хеликоптера. Оставаха им само двайсет метра, когато едната спасителна лодка се отправи към тях.

— Еди — изкрещя Мърсър. — Приготви се за излитане.

Пилотът сигурно чу думите му, защото изчезна от товарното отделение. Последните петнайсет метра плуване бяха най-мъчителните в живота на Мърсър. Болката в тялото му беше непоносима. Белите му дробове пламтяха, ръцете му бяха натежали като олово, а очите му се бяха затворили от солената вода. С огромно усилие мобилизира остатъците от издръжливостта си.

Бръмченето на мотора на спасителната лодка се усилваше. Нито Мърсър, нито Валерий се осмеляваха да погледнат назад.

Изведнъж те се озоваха в спокойното петно от моторно масло, което Еди бе излял в океана. Перките на хеликоптера се завъртяха по-силно. Мърсър и Валерий преодоляха последните няколко метра само благодарение на силната си воля. Валерий хвърли куфарчето на баща си през отворената врата на товарното отделение и отчаяно се вкопчи в хеликоптера.

Мърсър го бутна вътре и погледна през рамо. Спасителната лодка беше само на двайсетина метра от тях и бързо се приближаваше. Той разбра, че няма да успее да се качи в хеликоптера и руснаците ще го настигнат.

— Кажи на пилота да излети — извика той и се пусна от хеликоптера.

Мърсър не видя Валерий и предположи, че руснакът е изгубил съзнание, когато се е качил на борда. Но грешеше.

Валерий се появи на вратата. В ръцете си държеше картечен пистолет. Изстреля дълъг, смъртоносен откос към спасителната лодка. Свистене на куршуми и викове раздраха нощта. Когато пълнителят свърши, Валерий протегна оръжието към Мърсър.

Мърсър сграбчи дулото и се изтегли в хеликоптера. Валерий му подаде ръка и го издърпа вътре. Мърсър не губи време дори да си поеме дъх, грабна слушалките и микрофона и изхриптя:

— Давай, Еди. Давай, по дяволите.

Едва когато „Сикорски“ се издигна над водата и се отправи към Хавай, Мърсър се отпусна на пода. Очите му бяха изцъклени, а белите дробове се свиваха конвулсивно. Валерий седна до него, капнал от умора и изтощен от свръхдозата адреналин.

— Баща ми каза, че преди години е гледал как стрелят по спасителна лодка, пълна с хора. Мъжете загинали за славата на Русия, макар че не били руснаци. Ето че аз направих същото. За какво?

— Поради най-добрата причина от всички — задъхано отговори Мърсър. — Да си спасиш задника.

Той стана и залитайки се приближи до отворената врата на товарното отделение. Вятърът навяваше вътре дъжд. Затвори вратата и се върна при Валерий.

— Кажи ми, сигурен ли си, че не си изпратил онази телеграма?

— Категорично.

— Странно — отбеляза Мърсър и изгуби съзнание.