Мисия „Вулкан“

Арлингтън, Вирджиния

Мърсър се събуди малко преди шест сутринта. Умората от пътуването със самолета бе прогонена от свръхдозата адреналин предишния ден. Той се надигна сковано и докосна синкаво-червеникавите охлузвания по раменете си. Избръсна се, изкъпа се и слезе в стаята за отдих. Там си наля чаша гъсто черно кафе и безуспешно опита да се съсредоточи върху сутрешните вестници. Сънят му през нощта бе прекъсван от въпроси около разказа на Тиш, на които не можеше да отговори. Мърсър се примири и реши да чака информацията на Дейвид Соулман от Маями.

В седем и петнайсет той нетърпеливо сгъна вестниците и ги отмести настрана. Между бутилките зад бара стърчеше трийсетсантиметрово парче от железопътна релса. Половината бе ръждясала и очукана, а останалата част бе гладка като огледало.

Мърсър взе тежката релса и я сложи върху хавлия на бара, а до нея постави кутия от обувки, пълна с инструменти за излъскване на метал. Той започна да лъска релсата толкова съсредоточено, сякаш нищо друго на света нямаше значение. Докато ръждата и мръсотията бавно се разтваряха от химическата и физическата атака, Мърсър безмълвно благодари на Уинстън Чърчил, че му бе подсказал идеята за подобно средство за размисъл. Когато изпаднел в по-голямо напрежение, отколкото легендарната му издръжливост можела да понесе, британският министър-председател строял тухлени стени в двора зад резиденцията на Даунинг Стрийт номер 10. Повтарящите се движения позволявали на съзнанието му да се освободи от тежкото бреме на Втората световна война и да се фокусира върху определен проблем. Когато Чърчил вземел решение, някой от помощниците му разрушавал стената и прибирал тухлите и хоросана за следващата криза.

Мърсър заимства идеята, но я пригоди към условията в къщата си. Той бе започнал да излъсква релси, докато учеше минно инженерство в Колорадо. Преди важен изпит се занимаваше с релсата в продължение на час и нещо, като прочистваше съзнанието си и концентрираше енергията си върху предстоящото предизвикателство. Завърши единайсети по успех във випуска и беше убеден, че ключът е в този ритуал.

Мърсър се усмихна, защото изчисли, че откакто се е дипломирал, е излъскал близо шейсет метра релси.

Още работеше, когато малко след девет в стаята за отдих влезе Тиш.

— Добро утро — каза тя.

Мърсър сложи напоената с препарат кърпа в кутията за обувки, без да се чувства задължен да обяснява какво прави.

— Добро утро и на теб. Виждам, че са ти по мярка.

Тиш направи пирует и тънката черна пола се завъртя около изящните й прасци. Бялата й тениска беше от „Армани“. Предишния следобед Мърсър й бе купил дрехите от местния търговски център, докато тя спеше.

— Всичко е с моя размер, дори сутиенът. Имаш набито око. — Тиш отново му се усмихна закачливо. — На кафе ли мирише?

— Да, но ще ти направя друго. Моето е много силно. Може да събуди дори мъртвец.

— Струва ми се чудесно. — Тя предпазливо отпи от чашата му и потрепери. — Защо не ме събуди за вечеря снощи?

— Реших, че се нуждаеш повече от сън, отколкото от ястията ми.

— Установила съм, че ергените са отлични готвачи.

— Опасявам се, че това не се отнася за мен. Пътувам много и затова не успях да се науча да готвя. Живея на принципа, че всичко става за ядене.

Мърсър видя, че погледът й се стрелна към картата зад бара.

— Била съм само на няколко работни пътувания. Повечето си време прекарвам в лабораторията в Сан Диего. Сигурно е вълнуващо да пътуваш.

— Отначало беше, но сега предимно седя в самолета, ям готова храна и присъствам на скучни съвещания.

Тиш се подсмихна, но не попита нищо повече.

— Разбра ли какво става?

Преди да отговори, Мърсър погледна часовника си. 9:30. Часът на самоналожената му забрана отдавна бе минал. Той заобиколи бара и извади бира от хладилника.

— Вчера, след като ти си легна, се обадих тук-там. Скоро трябва да получа отговори. А дотогава мисля, че е най-добре да останеш тук. Искаш ли да се обадиш на някого?

— Не.

— Хубаво. Надявам се, че до вечерта ще научим нещо, което да ни поведе в някаква посока. Но в момента не можем да направим нищо друго, освен да чакаме.

— Не трябва ли да ходиш на работа?

— Аз съм консултант на Института по геология и те очакват от мен да бъда безотговорен — засмя се Мърсър.

Бъбриха още час. Той умело отклони разговора от себе си, така че Тиш да говори през повечето време. Смехът й бе заразителен и Мърсър забеляза няколко очарователни лунички по скулите й. Тя му каза, че не е омъжена, а само е била сгодена преди години. Била привърженик на демократите и консервативна, но нямала доверие на кандидатите на тази партия, нито на природозащитните организации. Не познавала майка си, а покойният й баща бил идол за нея. Работата в НАОМ й харесвала и още не искала да се установи на едно място и да стане преподавател. Последната й сериозна връзка приключила преди седем месеца, затова в момента се безпокояла единствено за цветята си, които съседката обещала да полива, докато Тиш е в Хавай.

В единайсет телефонът в кабинета иззвъня. Мърсър не вдигна слушалката. След няколко секунди факсът забръмча и когато спря да работи, той се извини и взе десетината листа от подноса.

Започна да чете и щом свършеше страницата, я подаваше на Тиш.

— Не разбирам въпроса в края на съобщението — каза тя след двайсет минути.

— Това е обичайна закачка между Дейв и мен. Правим го от години. Трябва да призная, че той ме затруднява.

Тиш прочете на глас:

— Кой е капитанът на „Амоко Кадизо“? Не съм чувала за този кораб.

— Това е натоварен догоре супертанкер, заседнал в Ламанша през март 1978 година, но не мога да си спомня името на капитана.

Тя го погледна учудено и смени темата.

— Разбираш ли нещо от тази информация?

— Още не съм сигурен — отговори Мърсър и отвори втора бира.

Централата на „Океански превози и товари“, компанията, чийто кораб бе спасил Тиш, се намираше в Ню Йорк, но парите им идваха от финландски консорциум, оглавяван от фирма, подозирана, че е фасада на КГБ. Корабите им пътуваха предимно в Тихия океан и пренасяха стандартни товари. Дейвид Соулман обаче бе открил странна клауза, вписана във всичките им договори за „Августовска роза“. Клаузата позволяваше на хладилния кораб да разтрогне договора с предупреждение само от дванайсет часа, при условие, че стоката още не е натоварена. През всичките си години като експерт по морско право Дейвид Соулман не бе виждал подобно споразумение и нямаше представа каква би могла да бъде целта му. От 1989 година „Океански превози и товари“ се бе позовавала на тази клауза няколко пъти, отказвайки да натовари стока на „Августовска роза“ в Щатите. Заключението на Соулман беше, че клаузата е странна, но не и противозаконна.

В момента корабът се намираше на север от Хавай, спрял поради проблеми в моторите. Според източниците на Дейвид „Августовска роза“ щеше да потегли до петнайсет часа и компанията не бе поискала външна помощ. Товарът от говеждо месо, който трябваше да бъде взет от Сиатъл, се прехвърляше на друг кораб.

Запитването на Мърсър за информация за плавателни съдове, потънали в същите води като „Океански търсач“, бе отворило кутията на Пандора. През последните петдесет години там бяха изчезнали четирийсет кораба, макар че от седемдесетте години на XX век инцидентите не бяха толкова чести. Мърсър предположи, че това се дължи на новата технология за прогнозиране на метеорологичните условия. Той забеляза, че повечето потънали плавателни съдове са риболовни гемии, развлекателни кораби и лодки. Мърсър отбеляза с черна писалка по-очебийните изключения.

„Океански търсач“, научноизследователски кораб на НАОМ, юни тази година, един оцелял.

„Ошаби Мару“, японски траулер, декември 1990 година, няма оцелели.

„Филипе Сантос“, чилийски метеорологичен кораб, април 1982 година, няма оцелели.

„Уестърн Пасидж“, американски товарен кораб, използван за полагане на кабели, май 1997 година, няма оцелели.

„Кюри“, френски океанографски изследователски кораб, октомври 1975 година, няма оцелели.

„Коломбо Принцес“, контейнеровоз от Шри Ланка, март 1972 година, трийсет и един оцелели.

„Балтимор“, американски танкер, февруари 1968 година, двайсет и четирима оцелели.

Между изчезването на „Балтимор“ през 1968 година и на рудовоз на име „Феникс“ през 1954, нито един голям кораб не бе потънал северно от Хавай. А потопяването на всеки голям плавателен съд преди 1954 година можеше да се припише на Втората световна война.

— И аз не знам какво да мисля — добави Тиш.

— Ако корабът, който те е спасил, е свързан по някакъв начин с КГБ, това би обяснило защо си чула руска реч.

Мърсър отново прегледа страниците, но постоянно се връщаше към списъка с потъналите кораби, отбелязвайки, че „Феникс“ е изчезнал заедно с целия си екипаж. Тук имаше нещо гнило…

— Господи.

— Какво? — попита Тиш.

Мърсър не осъзна, че е говорил на глас.

— Трябва да отида до службата.

— Защо?

— Имам предчувствие. — Той протегна ръка към телефона.

— Ало — чу се треперещият, дрезгав глас на Хари Уайт.

— Искам да дойдеш тук и да се грижиш за една приятелка… Не, не води гости… Да, имам още „Джак Даниълс“… Добре. Ще се видим след малко. — Мърсър затвори и се обърна към Тиш. — След няколко минути ще дойде един мой приятел. Искам да стоиш тук с него. Още се страхувам да те пусна навън. Не и докато не науча повече.

В очите й се четеше молба. Мърсър не можа да разбере дали тя иска окуражаване или повече информация.

— Ще се върна след няколко часа. Ако подозренията ми се окажат верни, до довечера нещата ще се изяснят и сутринта ще пътуваш в самолета към дома си. Пък и Хари е по-забавен от мен.

Десет минути по-късно на вратата се позвъни и в къщата влезе Хари. От устата му стърчеше цигара без филтър.

— Господи, Мърсър, нищо чудно, че ме повика. Това момиче е твърде хубаво, за да стои тук по собствена воля. Сигурно си я отвлякъл.

— Да, така е. Тиш Талбът, това жалко същество е Хари Уайт. Хари, Тиш.

Хари прокара пръсти през косата си.

— Дори да бях двайсет години по-млад, пак щях да съм достатъчно стар, за да ти бъда баща, но въпреки това ми е приятно да се запознаем.

Мърсър видя, че Тиш остана очарована. Трябваше да признае, че старецът още имаше обаяние. Тя щеше да бъде в добри ръце, докато го нямаше.

— Ще се върна след час-два.

— Не бързай — рече Хари. — Свободен съм цял ден и съм убеден, че тази красива дама изгаря от нетърпение за приятна компания.

— Ти си образец на това, Хари. Няма да се бавя, Тиш. Не го насърчавай, защото сърцето му е слабо.

— Остави ни насаме — извика Хари, обърна се и се вторачи в очите на Тиш.

Преди външната врата да се затвори зад него, Мърсър чу веселия й смях.

Дженифър Удридж стъписано вдигна глава, когато Мърсър влезе в кабинета.

— Къде беше? От вчера никакъв те няма.

— Обядвах дълго и загубих представа за времето.

— Хубаво. Следващия път, когато го направиш, първо ми кажи, за да мога да те прикривам. Ричард те търси като обезумял.

В същия миг телефонът иззвъня. Обаждаше се Ричард Харис Хауъл, дебелият, предвзет заместник-директор на Института по геология, шефът на Мърсър.

— Доктор Мърсър, трябва да те видя веднага в кабинета ми. Пред мен има списък на квитанции от пътуванията ти, който трябва да обсъдим. — Хауъл се явяваше по-скоро в ролята на счетоводител, отколкото на учен. — Изглежда си злоупотребил с държавни пари, докато си бил в Южна Африка.

Мърсър отдалечи слушалката от ухото си, докато Хауъл продължи в същия дух още минута.

— Имаш право, Рич. — Мърсър знаеше, че Хауъл мрази да го наричат така. — Имам малко работа тук. Ще дойда в кабинета ти след десетина минути.

Мърсър затвори, изпреварвайки всякакви възражения.

— Сигурен съм, ще се дотътри тук. Кажи му, че съм в тоалетната.

— А къде отиваш всъщност?

Мърсър седна на края на бюрото й и се престори, че говори сериозно.

— Не мога да те въвлека в това, Дженифър. Ами ако Хауъл прибегне до изтезания? Веднага щом онази крастава жаба си тръгне, ти си свободна до края на деня. По-скоро до края на седмицата. Мисля, че няма да бъда тук.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Само дръж Хауъл далеч от мен.

Той грабна куфарчето си и слезе на партера на сградата, където се съхраняваха архивите.

Мърсър не познаваше главния архивист Чък Лаури, но бе чувал за него. Повечето участници във виетнамската война бяха на мнение, че преживяването коренно ги е променило. Персоналът на института смяташе, че двете пребивавания във Виетнам са вразумили Чък Лаури, но въпреки това той беше далеч от душевното здраве. Обличаше се в спортни сака за осемстотин долара и окъсани джинси. Лицето му бе скрито зад грижливо поддържана брада, но косата му беше вечно разрошена и сплъстена. Черните рамки на топчестия му нос нямаха стъкла. Псуваше като каруцар, но инак имаше изумително богат речник.

Мърсър влезе в компютърната зала с архивите. Лаури седеше зад бюрото си и четеше евтин любовен роман. На месингова плочка до телефона пишеше: „Въздържай се от двусмислици“.

— Купих я вчера — каза Лаури и показа пъстрата корица на книгата, — заедно с пакетче презервативи и тубичка вазелин. На проклетата продавачка дори окото й не мигна. Модерните времена пораждат безразличие между хората. Но романът е хубав. С изключение на това, че авторката непрекъснато описва гърдите на героинята си като меки, а тялото на героя като блестящо под лъскавината на мъжествена пот. Ако го направи още веднъж, ще я пречукам. Кой си ти?

— Филип Мърсър, временен консултант.

— Дженифър Удридж работи с теб.

— Познаваш ли я?

— Само като потенциална жертва за срутване.

Мърсър се надяваше, че Лаури се шегува.

— Ти си онзи, който държи Хауъл за топките, нали? — добави Лаури.

— Да речем, че не се спогаждаме.

— Това е проблемът му, откакто дойде тук. Не се разбира с другите. Освен това е досаден, нищожен дилетант и устата му постоянно е изцапана с лайна от прекалено усърдно целуване на задници. Какво те води в моето Дантево кътче?

— Искам да видя сеизмичните данни на Хавай за май 1954 година.

— Тъпо желание, но ще ти услужа. Ела утре и ще имам всичко, което те интересува.

— Съжалявам, Чък, но работата не може да чака. Хауъл отново диша във врата ми, затова трябва бързо да изчезвам оттук.

— Това проучване ще ядоса ли онзи духач?

— Само дотолкова, че няма нищо общо с договора ми с него.

— Хубаво. Ела. — Лаури скочи от стола и се вмъкна в задната стая.

Там седна пред компютъра, извади тежък справочник от чекмеджето на бюрото и го прелисти бавно, като си подсвиркваше. След няколко минути остави справочника и започна да трака по клавиатурата.

— Винаги пиша фортисимо, а не пианисимо. Нека проклетата машина знае кой е маестрото тук.

Мърсър не можа да скрие усмивката си.

— Ето — каза Чък след няколко минути, — това са сеизмичните данни на Хавайските острови за май 1954 година. Нямам представа защо ти трябват, по дяволите. А сега, връщам се към Светата Развратница и нейния герой, страшният майор Твърд Грубиян.

Лаури излезе от стаята и Мърсър зае мястото му пред компютъра. Поради засилената сеизмична активност около Хавай беше трудно да се изтълкуват данните дори за един месец, но Мърсър търсеше определена дата.

Двайсет минути по-късно той изключи компютъра и благодари на Лаури за помощта.

Отговорът беше цитат от любовния роман.

— „Той разкъса корсажа около младата й плът, обнажвайки меките й гърди пред пиратския екипаж.“ Тази кучка, авторката, ще умре.

Мърсър се усмихна, затвори вратата на архива и тръгна по стъпалата към изхода. Тъй като ягуарът или по-точно онова, което бе останало от колата, беше още в полицията, бе принуден да вземе такси, за да се прибере вкъщи.

Тиш и Хари не бяха там. На залепената на екрана на телевизора бележка пишеше, че са отишли в бара на Дребосъка. Мърсър се ядоса за миг, но после осъзна, че там Тиш ще е в безопасност. Преди да се присъедини към тях, трябваше да се обади в Ню Йорк и да положи основите на нещо като план.

„Океански превози и товари“, КГБ или който и да стоеше в дъното на цялата история, бе замесил Мърсър в битката. И сега беше време да му върне услугата.