Мисия „Вулкан“

Тихия океан

За разлика от повечето конвенционални хеликоптери „Камов Ка-26“ нямаше стабилизиращ ротор на опашката, а два главни ротора, разположени един над друг. Въртящите се в противоположна посока перки не позволяваха на малкия хеликоптер да кръжи спираловидно в небето. „Камов“ беше много по-шумен от обикновените вертолети поради конструкцията си, макар че шумът на роторите не можеше да заглуши бръмченето на двата радиални двигателя, монтирани в жлебовете на външната страна на тясната кабина.

„Ка-26“ с кодово име „Хулиган“, дадено му от НАТО, летеше в безоблачното небе със сто възела, приблизително максималната му скорост. Морето отдолу приличаше на лазурна хълмиста равнина, простираща се до безкрайността. „Августовска роза“, корабът база на малкия хеликоптер, се намираше на около двеста мили зад кърмата и плаваше към Тайпей, подаръка за тайванския посланик. Доктор Бородин бе потвърдил точните координати на новообразуващия се остров, затова сложната апаратура на борда на товарния кораб вече не беше нужна.

„Хулиган“ се съхраняваше в огромен контейнер на палубата на хладилния кораб. Хеликоптерът беше скрит, след като товарният кораб започна дългото си пътуване на запад, отдалечавайки се от вулкана, до чието излизане на повърхността оставаха само няколко дни. Над морето вече се виеха гъсти, серни облаци пара, обозначаващи мястото на изригването.

„Ка-26“, който имаше оперативен обхват триста и осемдесет мили, остана на борда на „Августовска роза“, докато изминаха две трети от разстоянието до издигащия се вулкан. Едва тогава хеликоптерът излетя с двама пътници.

Три часа след излитането пилотът започна да се поти, но не от влажния въздух, проникващ в малката кабина, а от страх. Старомодният радар на двайсет и пет годишния хеликоптер вече не засичаше „Августовска роза“, макар че имаха достатъчно гориво да се върнат на кораба. Бяха сами, на пет хиляди фута над морето. Пилотът се обърна и погледна двамата пътници. По-възрастният спеше, а по-младият гледаше океана долу. Слушалките на главата му не позволяваха на хубавите му коси да се развяват, но въздушната струя диплеше маслиненозелената авиаторска униформа. Пилотът отново насочи вниманието си към уредите, провери горивото, височината, скоростта и курса и пак се вторачи в безкрайния хоризонт.

Валерий Бородин отмести поглед от отворената врата. Той докосна рамото на баща си и очите на Пьотр мигновено се проясниха.

— Трябва да сме на десетина километра.

Пилотът чу забележката по вътрешния телефон и попита:

— На десет километра от какво? Намираме се най-малко на триста километра от Хавай и горивото ни свършва. Бихте ли ми казали какво става?

— Разбира се, но първо се спусни на двеста метра.

Пилотът сви рамене и изпълни заповедта. Съмняваше се, че двамата мъже са решили да се самоубият, затова сигурно имаха план. Той се поуспокои и умело сниши хеликоптера към повърхността на морето. Обърна се и остана разочарован, когато видя, че майсторството му не е смаяло пътниците.

— Двеста метра.

Пьотр Бородин извади цилиндър от джоба на авиаторската си униформа. Жълт пластмасов контейнер с диаметър седем и дължина трийсет сантиметра. Бородин натисна черното копче на върха на цилиндъра и го хвърли през отворената врата на хеликоптера.

— Какво беше това? — попита пилотът.

— Високочестотен предавател — отговори Валерий. — Лети над повърхността на морето още километър-два и след минута ще видиш какво ще направим.

Хеликоптерът се наклони рязко на дясната си страна и след два километра пилотът забеляза вълнение в морето. Синята вода се пенеше силно, сякаш от дълбините излизаше чудовище. Пилотът приближи хеликоптера до мястото.

Обезумялото море стана още по-бурно. Изведнъж от водата се появи носът на кораб, който бавно се издигна над повърхността. Показаха се отрупана с кранове предна палуба, правоъгълна надстройка с комин, задна палуба и накрая пилон с увиснало панамско знаме. През страничните отвори се стичаше вода, докато корабът се клатеше по вълните, предизвикани от появата му. След минута плавателният съд застана хоризонтално и морето се успокои.

— Господи — промълви пилотът.

— Това е пазачът на „Океански превози и товари“ и нашата крайна цел, корабът „Джон Дори“ — гордо каза Бородин.

Ако имаше време да забележи емблемата на комина на кораба, докато приземяваше хеликоптера на площадката на задната палуба на този необикновен плавателен съд, пилотът щеше да види черен кръг с жълта точка в средата.

„Ка-26“ кацна на клатещата се палуба с привидна лекота. Пилотът наистина беше професионалист. Моряците сложиха вериги на четирите колела на хеликоптера и му направиха знак да изключи моторите. Миг по-късно перките спряха и увиснаха като палмови клонки.

Валерий Бородин изскочи навън, последван от задъхания си баща. Кожата на възрастния учен бе станала сиво-бяла, дишането му бе учестено. Двамата спряха, за да изчакат пилота да се присъедини към тях.

— Какво е това, по дяволите? — изкрещя пилотът. Ушите му още кънтяха от дългия полет.

— Капитанът ще обясни след малко. — Бородин се обърна към командира на екипажа и прокара пръст през гърлото си.

Командирът кимна и даде знак на хората си. Те бързо махнаха веригите на колелата и безцеремонно избутаха хеликоптера в морето. „Ка-26“ се заклати на повърхността, напълни се с вода и потъна. Пилотът шеговито отдаде чест на малкия хеликоптер. Дори да бе притеснен от умишленото му унищожаване, той не го показа.

— Така няма да ме изоставиш, Валерий — подхвърли Пьотр.

Валерий се вцепени, сякаш току-що бе станал свидетел на ужасяващ инцидент. Очите му се отвориха широко, а челюстта му увисна. Как се бе досетил баща му? Как бе разбрал, че Валерий се готви да избяга с хеликоптера?

Пьотр отговори на безмълвните му въпроси.

— Кериков се свърза с мен, след като ти се опита да го принудиш да спаси онази млада жена от американския научноизследователски кораб.

Бедственото положение на китовете преди няколко седмици и усилията да се открие причината за смъртта им бяха привлекли голям медиен интерес, който стигна до борда на „Августовска роза“, докато наблюдаваше вулкана. Радиорепортажите за мисията на НАОМ бяха много изчерпателни и включваха интервюта с някои от учените. Валерий с гордост си спомни, че Тиш се бе представила блестящо. Само той и баща му знаеха, че „Океански търсач“ плава към гибелта си. Поемайки риск и тласкан от отчаяние, Валерий каза на Кериков, че ако Тиш Талбът не бъде спасена, ще унищожи вулкана със сеизмичните заряди, складирани на борда на „Августовска роза“.

— Кериков не се стъписа от заплахата ти, Валерий. И откровено казано, аз също. Но аз знаех, че ако жената загине, ти ще се опиташ да провалиш мисията ни, затова Кериков я пощади по моя молба. Ти изглеждаше толкова самодоволен, когато по радиото съобщиха, че е спасена. — Пьотр се изсмя и погледна към мехурчетата, отбелязващи лобното място на хеликоптера. — Няма да заминеш скоро. Аз и Русия още се нуждаем от теб.

Това беше най-дългата реч, с която Бородин се бе обръщал към сина си през годината на повторното им събиране. Валерий почувства силна, заслепяваща омраза. Догади му се и стомахът му се сви. Пръстите му побеляха и се свиха в юмруци.

Пьотр не видя реакцията на сина си, защото се бе обърнал да поздрави капитана на „Джон Дори“. Валерий тръгна бавно след тях. Раменете му бяха прегърбени, а треперещите му ръце пъхнати дълбоко в джобовете на авиаторската униформа.

— Добре дошъл на борда, доктор Бородин — каза капитан Николай Звенков и протегна ръка. — Съжалявам, че не те посрещнах на площадката за приземяване, но трябваше да се погрижа корабът да бъде подготвен, както трябва.

Бородин стисна ръката му и представи сина си и пилота. Звенков беше етнически грузинец и говореше руски със силен акцент, но имаше вид на строг и непрощаващ професионалист.

— Трябва да побързаме и отново да се потопим. Не искам да давам възможност на американските шпионски сателити да ни забележат.

Капитанът поведе тримата мъже към вътрешността на кораба. Там нямаше отвесни прегради, стълби, каюти и мостик. Правоъгълната надстройка беше само фасада, монтирана с болтове за подпори, подаващи се от заобления купол на подводница. Страните и главната палуба на „Джон Дори“ бяха стоманени плоскости, запоени за корпуса на подводната лодка. Товарните кранове, лебедките и мачтите бяха декор. На повърхността, от разстояние двеста метра, корабът приличаше на истински и с нищо не загатваше за смъртоносната си тайна.

— Прилича на призрачните кораби на нацистите — отбеляза пилотът, оглеждайки надстройката на „Джон Дори“. Той имаше предвид плавателните съдове, използвани от германците през втората световна война, които приличаха на товарни кораби, но всъщност бяха замаскирани щурмови катери. Те примамваха жертвите си с фалшиви сигнали за помощ и после разкриваха големите оръдия, скрити зад тайни плоскости в корпуса. Хиляди съюзнически кораби бяха платили най-високата цена, попадайки в капана им.

— Ще ми се да мисля, че този кораб е малко по-усъвършенстван, но принципът е същият — каза Бородин, потривайки длани.

— Изглеждаш уморен от пътуването, Пьотр — отбеляза капитанът.

Минаха през люка и се озоваха в работната част на ядрена подводница клас „Виктор“, дълга близо деветдесет метра.

Звенков се движеше през лабиринта от тръби, тесни люкове и съоръжения пъргаво като дете. Двайсетте години служба в съветски подводници го бяха научили да се предпазва от удари на борда на тесните плавателни съдове. Капитанът остави пилота при един от членовете на екипажа и заведе Бородин и сина му в каютата си.

Валерий седеше мълчаливо, докато Звенков и баща му разговаряха. Този човек щеше да убие любимата му Тиш Талбът, ако Кериков не бе успял да вмъкне агент на борда на „Океански търсач“ и да я спаси. Валерий изпита желание да пребие Звенков заради жестокостта му. Но от друга страна не можеше да го обвинява, защото Звенков беше само войник, изпълняващ дълга си и заповедите, които получаваше. А човекът, който ги издаваше, беше баща му.

Стомахът му се сви, когато си помисли колко близо беше до бягството. „Ка-26“ щеше да бъде идеалният начин да се измъкне от лудницата, в която бе попаднал. Валерий беше учен, отдаден на логиката и мисълта. Но баща му бе покварил този чист свят и го бе превърнал в извратено измерение на убийства, предателства и неизмерима жестокост. У сина закипя омраза към бащата, защото едва не бе убил жената, която обичаше, заради безбройните убийства в миналото и защото го бе изоставил преди толкова много години.

Само още няколко дни и всичко щеше да свърши. Ако Валерий не успееше да избяга и да отиде при жената, която му даваше сили и надежда, откакто баща му отново се бе появил в живота му, тогава единствената друга възможност беше самоубийството. Валерий реши, че няма да умре сам.

Съзнанието му се проясни и се фокусира. Той се наведе напред, за да чуе какво говорят капитанът и баща му.

— Знам само, че Кериков се е обадил по радиопредавателя и е заповядал да се преустановят всички действия до второ нареждане. Трябва да останем под водата, но с вдигнати антени, и да чакаме да се свържат с нас.

— Но защо? В това няма логика. Би трябвало да се подготвим да вземем наградата си. — Доктор Бородин говореше по-скоро на себе си, отколкото на другите, като разсеяно масажираше гърлото си. — Обадих се на Кериков от „Августовска роза“. Той знае, че вулканът е извън американската зона от двеста мили. Вулканът принадлежи на първата държава, която го открие. А това сме ние!

— Има и още нещо. — Звенков говореше така, сякаш се извиняваше. — Кериков ми каза да не ти го съобщавам, но аз те познавам твърде отдавна, за да крия от теб. Заповяда да заредя ядрена глава със заряд трийсет килотона в ракета „СС–Н-9 Сирена“ и да я подготвя за изстрелване.

Бородин прие новината, без да се вълнува. Съзнанието му сякаш се бе затворило в себе си и се опитваше да намери отговори. В продължение на дълги секунди бръмченето на климатичната инсталация на подводницата беше единственият звук в спартански обзаведената каюта. Накрая Бородин погледна първо Звенков, а после сина си.

— Той ще унищожи вулкана. Но защо? — Пьотр изглеждаше по-обезпокоен от мотивите на Кериков, отколкото от факта, че дългогодишният му труд може да бъде унищожен в ядрена експлозия. — От охраната ни сигурно има изтичане на информация. Ще трябва да унищожи целия проект, за да запази тайната.

— Не разбираш ли, че Кериков те е измамил? — гневно изсъска Валерий. — Той никога не е мислил да предаде вулкана на правителството. Използва те, откакто оглави Седми отдел, с надеждата един ден да продаде твоя труд под носа ти. Старият режим си отиде завинаги. Русия, за която ти похаби живота си, вече не съществува. Светът се промени от петдесетте години насам, но ти все нямаше време да забележиш това. Проектът „Вулкан“ щеше да има успех само при сталинисткия режим, който рухна преди десетилетия. Операцията беше обречена на провал в момента, в който Горбачов започна гласността и перестройката. Откажи се от старомодните си мечти и заживей в реалността. Руското правителство никога няма да се опита да окупира остров, който се намира толкова близо до американска територия, и в същото време да проси икономическа помощ. Кериков знае това и има резервен план.

— Как можеш да си сигурен, Валерий? Ти си само мой асистент. Не знаеш всичко. — Пьотр отхвърли истината лесно, защото всъщност не я разбираше.

— Откажи се, татко. Не остана нищо друго и двамата го знаем — тъжно добави Валерий.

За пръв път той видя колко уязвим и немощен е баща му. Очите му бяха зачервени и някога едрото му тяло се бе съсухрило и превърнало в скелет. Кожата му беше бледа и суха като глина.

— Ще успеем — тихо каза Пьотр.

Тялото му изведнъж се скова. Очите му се отвориха широко, сякаш готови да изхвърчат от очните ябълки. Устните му се дръпнаха назад, оголвайки нащърбените му, пожълтели зъби в предсмъртна усмивка. Започна да се гърчи конвулсивно, докато се опитваше да си поеме въздух. Изпитваше силна болка. Пръстите му се плъзнаха по гърдите, сякаш искаха да успокоят губещото сили сърце.

Краката му се повдигнаха от пода. Пьотр направи едно последно усилие и после издъхна.

Мускулът на простатата му се отпусна и каютата се изпълни с миризмата на урина.

Звенков бе виждал много хора да умират и разбра, че Бородин не може да бъде спасен. Той се прекръсти и се наведе да затвори очите на стареца.

— Съжалявам — тихо каза Звенков на Валерий.

Валерий се вторачи в баща си и сетне докосна сбръчканата му ръка.

— Странно.

Смъртта бе прогонила омразата му. Валерий се почувства като прероден. Огорчението му отзвуча заедно с предсмъртната въздишка на баща му. Той знаеше, че ще стане така. Дори да бе избягал с информацията от „Августовска роза“, Валерий вечно щеше да бъде измъчван от този вътрешен демон. Но вече не. Демонът бе погребан завинаги.