Мисия „Вулкан“

Белия дом

След разкритията на Мърсър всички в Овалния кабинет млъкнаха изумени. Отначало на лицата им се изписа изненада, а после озадаченост и накрая съмнение.

— Какво ви кара да мислите, че Русия има нещо общо с тази история? — наруши тишината Пол Барнс. — Фактът, че мъжът, който искаше да убие доктор Талбът, някога е работил за КГБ, не означава нищо.

Мърсър осъзна, че е настъпил по болното място директора на ЦРУ.

— Тиш Талбът ми каза, че след спасяването си е чула руска реч.

— Господи — възкликна Барнс. Погледът му обходи присъстващите. — Казвате, че ударната вълна я е изхвърлила от кораба и доктор Талбът е била зашеметена. Кой знае какво е чула? Та тя е била полумъртва.

— Съмнявам се дали Свети Петър говори на руски пред портите на рая — възрази Мърсър. — Но това не е фактът, на който разчитам. Един мой приятел от Маями е експерт по международно морско право. Помолих го да провери „Океански превози и товари“, собствениците на „Септемврийски лавър“. Той откри, че компанията е фасада на КГБ.

— Наредих със съдебна заповед Соулман да предаде цялата информация, която сте поискали — възмутено каза Хена. — Той не съобщи това на ФБР.

— Ако познавахте Дейвид Соулман, нямаше да се изненадате. Той е костелив орех, но е същинска енциклопедия по въпросите на морската търговия и думата му е божа истина.

— Дори ако му повярваме за КГБ, каква е тази ваша идея за подводница? — недоверчиво попита Пол Барнс.

— Първото доказателство е елементарната логика. Според новинарските репортажи районът е бил претърсен от военноморския флот и Бреговата охрана, които са използвали най-модерния хардуер в света, но не са успели да открият оцелели. Последната известна позиция на „Океански търсач“ е била добре документирана от сигналите, излъчвани от борда на кораба, но въпреки това по време на издирването не е намерено нищо освен петно от моторно масло и няколко отломки. Два дни по-късно „Септемврийски лавър“ случайно се озовава на мястото, „помага“ в търсенето и по чудо спасява Тиш. Товарният кораб се е намирал на стотина мили от „Океански търсач“ по време на експлозията, но е успял да направи нещо, което Бреговата охрана и флотата не са съумели. Не вярвам в това. По онова време метеорологичните условия са били добри. Не е имало нито бури, нито мъгла.

— Грешите, доктор Мърсър — прекъсна го адмирал Морисън. — Имаше гъста мъгла над повърхността на океана и заради заповедта на президента да не изпращаме там плавателни съдове търсенето се извърши само по въздуха.

— Адмирале, кажете ми откровено, има ли логична причина самолетите ви да не забележат кораба, дори наистина да е имало мъгла?

Преди да отговори, председателят на Съвета на началник-щабовете прокара пръсти по къдравата коса на едрата си глава.

— Ако корабът е бил там, моите момчета щяха да го намерят.

— Тъй като няма логична причина корабът да не е открит от Бреговата охрана или флотата, аз потърсих нелогична. И единствената е присъствието на подводница.

Морисън се обърна към президента.

— В това има логика, сър. Там може да е имало подводница, за която така и не сме разбрали. Никой от спасителните самолети не е използвал сонарни шамандури или акустична техника в издирването на оцелели. Подводницата може да е стояла под повърхността и да ни е слушала.

Президентът кимна.

— С какви други доказателства разполагате, доктор Мърсър?

— Тъй като не можах да науча нищо друго за „Океански превози и товари“ от Дейвид Соулман, реших, че трябва да разследвам лично, затова Тиш и аз влязохме в офиса им в Ню Йорк.

— Какво намерихте там? — попита Дик Хена.

— Голям аквариум с една-единствена риба в кабинета на вицепрезидента.

— Е, и?

— „Океански превози и товари“ има навика да кръщава корабите си на месеци и цветя и рисува цветята върху комините на плавателните си съдове. Тиш си спомня емблемата на кораба, който я е спасил. Била е жълт кръг с черна точка в средата, но символът на „Септемврийски лавър“ е китка лаврови клонки. Отличителният знак, който Тиш си спомня, съвпада с този на европейска риба, която веднъж улових във Франция.

— Каква е връзката?

— Името на рибата е Джон Дори и в аквариума в офиса на „Океански превози и товари“ имаше първокласен екземпляр.

— Това е най-неубедителната връзка, която съм чувал — отбеляза Барнс.

— Бих се съгласил с вас, ако не бях намерил етикет без папка в чекмеджето с документите за собственост на плавателните съдове на компанията. Там пишеше „Джон Дори“. Те притежават кораб с такова име, но нямат документи за него. Когато се върнах във Вашингтон, се обадих на приятеля си рибар и той потвърди името на рибата. Емблемата на комина символизира източника на името, а единствените плавателни съдове, които се кръщават на риби, са подводниците.

— Шегувате се — усмихна се Барнс.

Мърсър се изправи.

— Господин президент, вие казахте, че съм гост, а не пленник. Ако това е истина, искам да си тръгна. Щом не желаете да ме изслушате, тогава не виждам причина да оставам тук и да обяснявам. През последните няколко дни се опитаха да ме убият десетина пъти, и не защото се занимавам с престъпна дейност. Попаднах на нещо, но ако не се интересувате от онова, което имам да кажа, господа, напускам.

— Доктор Мърсър, моля ви, почакайте — обади се Хена. — Опишете ни какво се случи в Ню Йорк.

Мърсър им разказа за влизането с взлом, за въоръжените гардове в сградата и за мнението си за офиса.

— Около „Океански превози и товари“ има нещо непочтено и засега всички улики водят към руснаците — завърши Мърсър. — Но не знам защо.

— Господин президент — рече Хена, — след като доктор Мърсър и доктор Талбът са излезли от „Океански превози и товари“, изпратих неколцина агенти там. Сцената е била почистена. Не е имало нито трупове, нито кръв. Хората ми са установили, че в сградата е стреляно. Освежителите за въздух не са могли да замаскират миризмата на кордит. Не мога да потвърдя думите на доктор Мърсър, но не мога и да ги отрека.

— Току-що се сетих нещо. — Пол Барнс отново се включи в разговора, но този път с по-смирен тон. — Не си спомням подробности, но преди няколко години на бюрото ми попадна доклад от металург от Пенсилвания. Написаното звучи сходно с описанието на доктор Мърсър за експлозията през 1954 година. Той се сдобил с мостра от някакъв елемент. Не мога да се сетя името му, но имаше нещо общо с радиацията и морската вода.

— Спомняте ли си нещо друго? — подкани го адмирал Морисън, след като Барнс млъкна.

— Ейбрахам Джейкъбс — най-после отговори директорът на ЦРУ. — Това е името на учения. Убеден съм, че той знае нещо по въпроса.

— Можете ли да го намерите?

— Да.

— Искам го в кабинета си днес следобед. — Настойчивостта в гласа на президента зареди с енергия присъстващите. — Положението в Хавай е по-сериозно, отколкото предполагахме. Ако доктор Мърсър е прав и тази история излиза отвъд преврата на Ониши и включва руснаците, не искам дори да мисля за последиците.

— Струва ми се малко вероятно Такахиро Ониши и руснаците да са планирали това от петдесетте години на миналия век — каза Хена. — В света се промениха твърде много неща, за да бъде приложим подобен план.

— Може да става дума за брак, тоест съюз по сметка — предположи Мърсър, — сключен неотдавна с развитието на новата ситуация.

— Има логика — съгласи се президентът. — Но трябва да се свържем с доктор Джейкъбс. Дано той да ни каже какъв е залогът.

— Имате предвид освен възможното отделяне на Хавай? — язвително попита Хена.

Президентът му хвърли убийствен поглед.

— Господин президент, може ли да попитам нещо? — обади се Мърсър.

— Да, доктор Мърсър. Какво?

— Имам чувството, че разполагаме с ограничено време. Ониши или руснаците сигурно знаят, че ги подозираме. Вероятно са принудени да изтеглят крайния срок заради действията ми в Ню Йорк. Усещам, че положението в Хавай скоро ще стане критично.

— Знам какво ще попитате. Вече се погрижихме за това. Самолетоносачът „Кити Хоук“ и щурмовият кораб амфибия „Инчан“ са в пълна бойна готовност на триста мили от Хавай.

— Добра идея, сър, но аз исках да кажа друго. Смятам, че за да разберем по-добре срещу какво сме изправени, трябва да бъдат направени серия инфрачервени снимки на района, където е потънал „Океански търсач“.

Президентът погледна Барнс, който прерови куфарчето в краката си.

— Да видим. След тринайсет часа сателитът „КН-11“ ще прелети над северната част на Тихия океан. Онази птица има страхотни камери и няма да е трудно да промени орбитата си, за да мине северно от Хавай.

— След тринайсет часа. Това е твърде късно.

— Тогава какво предлагате?

— Или „СР-71 Блекбърд“, или някой от свръхмодерните шпионски самолети на военновъздушните сили, за които се предполага, че никой не знае.

— Пол?

— В „Едуардс“ има „СР-1 Рейт“, но ми трябва разрешение от вас, за да наредя да излети.

— Имаш го. Кога ще получим снимки?

— „Рейт“ ще бъде на мястото най-късно в шест и ще се върне след около час и половина. После още половин час, докато проявят снимките и ги изпратят тук.

— Доктор Мърсър, не е необходимо да ви напомням, че не сте чули това, нали? — предупреди го президентът.

— Съжалявам, сър — усмихна се Мърсър. — Не слушах. Казахте ли нещо?

— Добре, господа. Всеки от нас има задача.

Групата се отправи към вратата.

— Искам да се срещнем отново след два часа тук. Доктор Мърсър, поискайте от секретарката ми временен пропуск, ако смятате да напуснете територията на Белия дом.

— Ще го направя.

Мърсър разговаря с госпожица Крейг и научи, че Тиш спи в една от стаите за гости в Белия дом. Остави й бележка в случай че се събуди, докато го няма, и после взе такси близо до Пенсилвания Авеню. След двайсет минути се прибра вкъщи, изкъпа се набързо, изпи една бира, отиде в кабинета си и седна зад бюрото.

Набра телефонен номер и след минута му отговориха.

— Факултетът по геология в университета „Карнеги-Мелън“.

— Бих искал да говоря с доктор Джейкъбс.

— Един момент. — Десетина минути по-късно се чу същият глас. — Съжалявам, но доктор Джейкъбс има лекция.

— Казвам се Винс Андрюс от фондация „Хилър“, която финансира изследователската дейност на доктор Джейкъбс. Той има сериозни неприятности и вероятно ще се прости със субсидията си. Трябва да говоря с него веднага.

— Разбирам. Моля ви, не затваряйте.

След минута се обади по-възрастен мъж.

— Не разбирам кой се обажда, тъй като субсидията ми е отпусната от „Кокран Стийл“, но вие разпалихте любопитството ми.

— Здравей, Ейб. Аз съм, Филип Мърсър.

— Трябваше да се досетя — засмя се Джейкъбс. — Дай ми секунда да вляза в кабинета си. Не искам асистентът ми да разбере на какво ниско ниво са някои мои приятели.

След няколко секунди отново се чу гласът на Джейкъбс. Асистентът му бе затворил деривата.

— Е, на какво дължа честта за това обаждане? Между другото, благодаря ти, че ме измъкна от лекцията. Онези студенти са по-големи кретени от теб и твоята група в „Пен“.

Ейбрахам Джейкъбс беше научен ръководител на дипломната работа на Мърсър в Университета в Пенсилвания и Мърсър не преставаше да иска съвети от него. Двамата се виждаха рядко, но силната връзка между преподавателя и най-добрия му студент не бе отслабнала през годините.

— Бях на едно съвещание, където споменаха името ти, Ейб.

— Не ми казвай, че е било на Комисията по етика на „Карнеги-Мелън“.

— И двамата знаем, че съпругата ти те държи изкъсо.

— Вярно е.

— Но днес може да остане изненадана, защото няма да се върнеш вкъщи за вечеря. Преди няколко години си изпратил научноизследователски доклад на ЦРУ.

— Чакай малко, Мърсър. Откъде знаеш? Тази информация беше свръхсекретна.

— Каза ми я Пол Барнс, директорът на ЦРУ.

— Аха.

— В момента ЦРУ те търси, но вероятно ще им трябват няколко часа да те намерят. Мислят, че си металург, а не геолог. Смятам да ги изпреваря и едновременно с това да дам урок по скромност на Пол Барнс. Искат те във Вашингтон колкото е възможно по-скоро заедно с всички материали от изследването ти.

— Какво става? Изследването ми е предимно теоретично. След като двайсет години няма други разработки, откритието ми е неприложимо.

— Да речем, че някой може да си е направил труда да го разработи. Отиди на общото гише на летището в Питсбърг. Ще уредя чартърен самолет да те докара.

— Нищо не разбирам. Как…

— Довечера ще ти обясня по пътя към Белия дом, Ейб — прекъсна го Мърсър и затвори, а после се обади на летището. Осигуряването на самолет и пилот за Ейб надвишаваше лимита на двете му кредитни карти, но Мърсър не се поколеба. Знаеше какво му дължи правителството, пък и цената на чартърния „Лиър“ дори не се доближаваше до сметката за ремонта на надупчения му от куршуми ягуар.