Мисия „Вулкан“

Белия дом

Пол Барнс се бе свил на стола си срещу президента, сякаш меката кожа можеше да го предпази от унищожителната му критика. Президентът, обикновено спокоен и уравновесен, беше бесен, защото директорът на ЦРУ не бе успял да намери доктор Джейкъбс.

— Докладът попадна на бюрото ми преди години — неубедително се оправда Барнс.

— Ти си шеф на най-могъщата шпионска мрежа в света, а не можеш да откриеш човек, който се намира на не повече от двеста мили от Вашингтон. — Вътрешният телефон на президента иззвъня. — Да?

— Останалите се върнаха, сър.

— Благодаря, Джой. Покани ги да влязат. — Президентът отново се обърна към Барнс. — По-късно ще продължим разговора.

В Овалния кабинет влязоха Ричард Хена и адмирал Морисън. И двамата бяха унили. Лицата им бяха изнурени и бледи. Хена си наля малко уиски.

— Къде е доктор Мърсър? — попита президентът.

— Вероятно ще дойде след няколко минути — отговори Хена. — Да го изчакаме ли?

— Не, не можем да си позволим да губим време. Дик, какви са последните новини от Хавай?

— Боя се, че няма много за докладване, сър. Никаква вест от Ониши. Изпратих неколцина агенти да наблюдават имението му, но още не са съобщили нищо подозрително. Не научихме нищо и от подслушването на телефона му, но смятам, че важните разговори ще бъдат кодирани.

— Открихте ли връзка между Ониши и кмета Такамора?

— Снощи Такамора е отишъл в дома на Ониши, но още не е излязъл оттам. Предполагаме, че двамата работят заедно върху опита за преврат. Вероятно Такамора ще бъде лидерът, а Ониши ще играе ролята на поддържаща сила.

— А ти какво научи, Том?

Морисън се прокашля.

— Свързах се с командира на базата Пърл Харбър. Той докладва, че на булевард „Макартър“, пред главния вход на базата, се е събрала тълпа от около триста души. Изглежда не са въоръжени, но Националната гвардия, която е била извикана преди няколко часа, е с тях. Извадих досиетата за набора в хавайската Национална гвардия от архивите на Пентагона. През последните две години са били отхвърлени извънредно голям брой кандидати — почти всичките бели, чернокожи и латиноамериканци. Вече три години осемдесет и шест процента от членовете на Националната гвардия са от японски произход. Като се има предвид положението, бих казал, че Такамора си е създал частна армия под носа ни.

— Работите ли върху възможности за избор в случай че се опитат да осъществят преврат? — Спокойните сини очи на президента обходиха присъстващите, очаквайки отговор.

— Самолетоносачът „Кити Хоук“ и щурмовият кораб амфибия „Инчан“ са заели позиции за нанасяне на удар срещу Хавай — отговори Морисън. — Пърл Харбър е в пълна бойна готовност и чака заповед от вас. Ако Ониши се опита да превземе островите със сила, ще можем лесно да си ги възвърнем. Бандите и Гвардията няма да издържат на атаката ни.

— Заповедта нашата войска да стреля по американски граждани не е опция. — Красивото лице на президента се намръщи от безпокойство. — По дяволите. Контролирам най-добре обучените войници и най-добрите оръжия в света, но в случая те са абсолютно безполезни.

Мъжете в кабинета стоически наблюдаваха терзанията на президента и безмълвно благодаряха на Бога, че не седят в неговото кресло.

Адмирал Морисън отново се прокашля.

— Един точен хирургичен въздушен удар срещу къщата на Ониши би решил проблема. Отрежем ли главата, змията ще умре, така да се каже.

— Как да обясня това на народа на Хавай? Те го обожават. Ониши всяка година дава двайсет милиона долара за благотворителни цели. Ако го убием, ще предизвикаме революция.

— А атака на командоси? — предложи Пол Барнс. — И после ще съобщим на хората за руското участие. Ще обясним всичко и ще изправим Ониши пред съда.

— Разузнаването ни докладва, че домът на Ониши се охранява строго — отговори Хена. — Атаката би се превърнала в истинско сражение. Реакцията към подобно нещо ще бъде десет пъти по-негативна от провала в Уейко през 1993 година2. Съмнявам се, че кабинетът ще оцелее след подобно сътресение, като имам предвид последните проучвания на общественото мнение. Не се обиждайте, сър.

— Няма — мрачно каза президентът.

В продължение на един час мъжете в Овалния кабинет обсъждаха различни идеи, но всички предложения бяха отхвърлени, защото завършваха с един и същи резултат — падането на правителството.

— Може би това е единственият начин — замислено отбеляза президентът.

Вътрешният телефон иззвъня и Джой Крейг съобщи, че Мърсър най-после е пристигнал и води гост.

Мърсър представи прегърбения доктор Джейкъбс и президентът хвърли унищожителен поглед на Барнс, а Хена се засмя доволно.

— Доктор Мърсър, когато договорът ви с Института по геология изтече, ФБР с удоволствие ще ви вземе на работа.

— Не се виждам като някое от русокосите ви момчета, господин Хена. Не понасям да ме командват.

— Съобщиха ли ви нещо, доктор Джейкъбс? — намеси се президентът.

Изумен от хората в стаята, Ейб успя само да кимне.

Мърсър видя, че бившият му преподавател се чувства неловко, и му се притече на помощ.

— Казах му, че го искат тук заради научния доклад, който преди няколко години е представил на ЦРУ.

— Да, точно така. — Джейкъбс отново беше в състояние да говори, но по плешивата му глава блестяха капки пот.

— Бихте ли ни обяснили какво съдържа докладът? — подкани го президентът.

Джейкъбс заговори след предисловие от пристъпи на кашлица и мънкане.

— Преди осем години бях поканен от изпитателния център „Уайт Сандс“ да анализирам проби от минерали, взети от остров Бикини по време на опитите им през 1946 година. Пробите бяха забутани в стар склад, който предстоеше да бъде съборен, затова хората от „Уайт Сандс“ се свързаха с независими изследователи от цялата страна. В склада имаше осемнайсет хиляди проби от минерали, датиращи от четирийсетте години. — Гласът на Джейкъбс стана уверен и твърд, защото говореше по специалността си. — От групите проби, които се съгласих да анализирам, едната представляваше колекция от камъни с тегло шест килограма, взети от морското дъно около атола Бикини след втория ядрен опит, там където бомбата е била детонирана под водата. След първоначалната работа интересът ми се засили и поисках всички данни от опитите, извършени с почвени, скални и водни проби, събрани от Бикини през 1946 година. През следващите няколко месеца проучих дванайсет хиляди страници с документи. След това осъзнах, че само една малка проба има потенциална стойност — камък с тегло един килограм, взет от епицентъра на експлозията. Камъкът беше от баласта на „ЛСМ-60“, кораба, под който е била пусната атомната бомба. Беше истинско чудо, че е останал непокътнат. Или поне така мислех тогава.

Последното изречение накара присъстващите в кабинета да се наведат напред.

— Баластът се състоеше предимно от руда, съдържаща ванадий. Фактът беше изненадващ, защото тази руда се среща главно в Северна и Южна Америка и в някои части на Африка. Предполагам, че е използвана като баласт за кораб в Тихия океан по някакво странно стечение на обстоятелства по време на войната. Както и да е. За непосветените ще обясня, че ванадият се използва за заздравяване на стоманата, която се употребява за производството на точни прибори и други неща, подложени на силен натиск, тъй като е много здрав. Това би обяснило защо не се е изпарил, но ми се стори малко вероятно. Разтроших пробата и я изследвах със спектрометър, за да видя какви други елементи съдържа. Отхвърлих обичайните като например кварца и открих нещо интересно. Във ванадия имаше следи от метална сплав. Отначало помислих, че металът е чист ванадий, получен вследствие на високата температура, освободена при експлозията. Но когато подложих на проверка теорията си, се оказа, че дълбоко греша. Металът беше съвършено непознат. Нямам обяснение за това. Разтроших останалите проби, дадени ми от „Уайт Сандс“, и намерих още количества от същия метал, общо двайсетина грама. Не беше много, но ми стигаше, за да продължа изследванията си. Знаете ли какво е инвар, господа?

Мърсър беше единственият човек в помещението, който не реагира с празен поглед.

— Да, това е сплав от трийсет и шест процента никел, следи от магнезий, силиций и въглерод, а останалото е желязо.

— Пиша отличен на най-добрия ми студент. Инварът е бил разработен от носителя на Нобелова награда Шарл Гийом. Основното му свойство е, че се разширява минимално при нагряване, около седем десети милионни части от инча за един градус повишаване на температурата по Фаренхайт. Невероятно високата температура на експлозията, над сто хиляди градуса, ме накара да се сетя за инвара и се запитах дали двата метала имат общи свойства. Нагрях пробите. При седем хиляди градуса неизвестният метал изобщо не се разшири, а при дванайсет хиляди промяната се измерваше в ангстрьоми3.

Техническата терминология започна да обърква слушателите, но Джейкъбс не забелязваше това.

— Продължих да нагрявам метала, но така и не стигнах до точката му на топене.

Мърсър се усмихна лукаво, защото се досети накъде бие ученият. Но въпреки това на лицето му се изписа изумление, когато Джейкъбс съобщи следващото си откритие.

— След това експериментирах с електричество. Пуснах през пробата един милиджаул електричество и създадох ненасочено магнитно поле от около шест хиляди гауса4.

— Господи — възкликна Мърсър.

— Не разбирам. — Президентът изрази на глас мислите на останалите.

— Господин президент, ако носех стоманен часовник, това магнитно поле щеше да го грабне от китката ми от разстояние три-четири метра.

Вече никой не изглеждаше озадачен.

— След този експеримент промених профила на пробата така, че да създаде затворено поле, и отново пуснах електрически ток. Успях да задържа поле от осемдесет милиона килогауса в продължение на седемнайсет секунди и после стана късо съединение. Високата температура разтопи жиците на проводника въпреки охлаждането с течен кислород, но все още не бях стигнал до магнитното насищане или точката на Кюри на пробата. Точката на Кюри е там, където горещината спира магнитните свойства. Например точката на Кюри на кобалта е около хиляда и шестстотин градуса по Целзий, най-високата известна до моето откритие. Експериментът ми се провали, когато жиците се стопиха, при около седем хиляди градуса по Целзий. Магнитното налягане в полето беше приблизително четирийсет хиляди тона на квадратен инч. Не трябва да забравяте, че всъщност не съм експерт в тази област, затова не разполагах с необходимата техника, за да продължа с опита. Но съм сигурен, че този нов елемент може да създаде достатъчно силно поле за възникването на магнитен кладенец.

— Магнитен кладенец?

— Това е нещо като черна дупка, но използва магнетизма вместо гравитацията. Полето в кладенеца е достатъчно силно, за да пречупи светлината, и времето се забавя, докато се приближавате към събитийния му хоризонт.

— Искате да кажете, че това нещо може да се използва за направата на машина на времето?

— Да, адмирал Морисън, макар че за разработването й са необходими години. Но бикиният има множество приложения. Когато открих стратегическото му значение, аз незабавно се свързах с правителството. Давал съм консултации и на Пентагона, затова съобщих и на тях за откритието си. Няколко месеца по-късно ми казаха да зарежа всичко и оттогава рядко съм се замислял за това.

— Бикиний?

— Така нарекох новия метал. Смятах да го кръстя на себе си, но „джейкобиний“ би звучало смешно. — Ейб се засмя.

— Какви са приложенията му? — попита президентът.

— Металът, който току-що описах, може да има широко приложение в отбраната, астронавтиката и производството на енергия.

— Но защо не се използва?

— В момента най-голямото предизвикателство пред водещите корпорации, произвеждащи високи технологии, са ограниченията, поставени от материалите, с които работят. Те притежават идеите и техниката да направят чудни открития, но за съжаление нямат с какво да ги произведат. Скоковете в технологиите трябва да чакат материалите да ги настигнат. Замислете се за олекотяването на автомобилите, когато керамичните двигатели станат реалност. Тези двигатели вече са проектирани, но керамиката още не отговаря на изискванията за здравина на външно горене. Разбирате ли?

— Мисля, че да.

— Ще ви кажа за някои от по-екзотичните идеи за приложението на бикиния. Термално и магнитно покритие на ядрени реактори, начин да се канализират ядрените експлозии за изстрелване на космически кораби на далечни разстояния, електрически коли с неизчерпаемо захранване или свръхзвукови магнитни влакове, на които не им трябва свръхпроводимост. Всичко, което използва магнитна сила или е ограничено от термално триене, може да бъде направено хиляди пъти по-ефективно.

— Разбирам.

— Запазих най-хубавото за накрая, господин президент. — Черните очи на Джейкъбс заблестяха от трескаво вълнение. — Безплатния обяд.

— Моля?

— Физиците използват този термин, за да опишат система, която произвежда повече енергия, отколкото използва. Според теорията на Айнщайн това е невъзможно поради запазването на масата и енергията, но учените търсят начин. Нещо като свещен граал на физиците.

— Съвременните електроцентрали горят въглища или нефт, или делят атоми, за да освободят складираната вътре енергия, нали?

Мъжете в стаята кимнаха.

— Бикиният, използван в динамото на електрически генератор, ще създаде много по-силно електрическо поле от количеството енергия, вложена в него.

— Съжалявам, но отново се обърках.

— Електрическият мотор и електрическият генератор по същество са една и съща машина. Ако пуснете електричество в мотора, той ще се завърти. Ако завъртите генератора, той ще започне да произвежда електричество. Всяка от двете машини трансформира енергията от механична в електрическа или обратно.

— Да.

— Поради паранормалните магнитни свойства на бикиния, по време на тази трансформация ще се освободи повече енергия, отколкото е използвана първоначално.

— Забравяш енергията, вложена в системата от първичния ядрен взрив — обади се Мърсър, — и всъщност оставаш в границите на законите за запазването на масата и енергията.

— Недей да хитрееш — упрекна го Ейб, сякаш отново бяха в класната стая.

Дик Хена изрази на глас мислите на останалите присъстващи в кабинета.

— Доктор Джейкъбс, вие описвате неизчерпаем източник на енергия.

— Точно така — самодоволно отговори Ейб.

— Доктор Джейкъбс. — Тонът на президента беше изпълнен с уважение. — Как бихте създали бикиний в полезни количества?

— За да отговоря на този въпрос, първо трябва да знаете как се образува бикиният, а дори моите открития са само теория. Анализирах всички проби от минерали, взети от ядрените детонации в Ню Мексико, датиращи от първия опит в Лос Аламос, но не открих следи от метала, затова реших, че ефектът трябва да има нещо общо с водата. После започнах да търся други разлики между опитите, извършени на сушата и под водата. Не намерих следи от ванадий никъде, с изключение на атола Бикини през 1946 година. Стигнах до извода, че ванадият действа като катализатор или вероятно като приемник във формирането на новия метал. Нещо повече, известно е, че неутроните, освободени при ядрен взрив, може да бъдат погълнати от натрия в района. Смятам, че по време на опита на атола Бикини неутроните са били погълнати от натрия в морската вода. Другата разлика е периодът на охлаждане. Морската вода на атола Бикини е охладила мястото на експлозията много по-бързо, отколкото при опитите, извършени на сушата. Има голяма вероятност бързото охлаждане също да спомага при формирането на бикиния. Предполагам, че и налягането е фактор за образуването му. Разбира се, няма начин да проверя хипотезите си. Но за да създам бикиний, бих детонирал атомна бомба в морето близо до рудни залежи, съдържащи ванадий.

— Ейб, възможно ли е някой да е направил същото откритие преди теб? — попита Мърсър.

— Не — уверено отговори Джейкъбс. — Макар че от „Уайт Сандс“ липсваха няколко рудни проби, не мисля, че някой в света би се сетил за това.

— Сигурен ли си? — настоя Мърсър.

— Да. Само Съветският съюз и Китай са правили опити като нашите на атола Бикини. Китайците нямат учени от такъв калибър, а единственият руснак, за когото чух, че изследва подобни екзотични метали, почина отдавна.

— Кога? — попита Мърсър.

— Мисля, че през шейсетте години на миналия век. Публикува няколко гениални статии за промените в металите след ядрени опити, но работата му е съсредоточена предимно върху ефекта, който те оказват на танковите и корабните брони. Името му е Пьотр Бородин.

— Господи — възкликна Мърсър. — Тук ли са още снимките от шпионския самолет?

Пол Барнс извади фотографиите и ги сложи на бюрото на президента. Цветовете им бяха фантастични — пурпурночервено, синьо-зелено, ослепително бяло, индиговосиньо и ярко жълто — и образуваха концентрични кръгове. Отдолу на всяка снимка бе напечатан часът, мястото и височината. Мърсър забеляза, че фотосите са правени от четирийсет и пет хиляди метра, далеч над земната атмосфера, и остана смаян от възможностите на новия „СР-1 Рейт“.

Докато чакаше реда си да ги разгледа отблизо, той се запита защо всички присъстващи искат да ги видят. Съмняваше се дали някой друг освен Барнс е виждал инфрачервени снимки от този вид. Мърсър реши, че причината е любопитството, което кара хората да зяпат в строителните изкопи.

Разгледа почти еднаквите снимки, докато намери онази, която търсеше. Компютърът, контролиращ камерата, бе отбелязал географската дължина и ширина.

Мърсър измърмори нещо под носа си.

— Какво казахте?

— Банкокското споразумение — прошепна той.

— Какво…

— Срещата, която тече в момента и може да подари на някого най-голямото откритие досега — отговори Мърсър, предугаждайки въпроса. — Ейб, доктор Бородин има ли деца?

— Не виждам какво общо има…

— Отговори ми, по дяволите.

Разпалеността в гласа на Мърсър накара Джейкъбс да пребледнее.

— Да, син.

— Измамили са ни — заяви Мърсър и вдигна глава. В очите му се четеше уважение към автора на плана.

— Какви ги говориш?

— Доктор Бородин е жив и здрав, господа, и ни е изпреварил с четирийсет години. — Мърсър говореше бавно, докато съзнанието му започна да разплита загадката, датираща от четири десетилетия. — Изтърпете ме още няколко минути. Да предположим, че в началото на петдесетте години Бородин по някакъв начин открива съществуването на бикиния, и решава да създаде технология за „производството“ му. Убеждава руското правителство да му предостави атомна бомба. Спомнете си, че по онова време тези играчки бяха дефицитна стока, затова проектът му трябва да е бил високо приоритетен. След това той напълва кораб с висококачествен ванадий, изпраща го на предварително избрано място близо до действащ вулкан и потопява кораба заедно с бомбата. Щом корабът стига до океанското дъно, Бородин детонира ядрената бомба и по-късно фалшифицира смъртта си, за да няма никаква връзка с него.

— Има ли данни за изчезнал рудовоз? — попита Ейб.

— „Феникс“, потънал на 23 май 1954 година — отговори Мърсър. — Корабът е записан като превозващ баласт от Кобе, Япония, до Щатите, но един Господ знае какво всъщност е пренасял.

Гласът му постепенно заглъхна и погледът му стана унесен, но после отново се фокусира.

— Трябва ми телефон. Веднага.

За миг, който Мърсър щеше да помни до края на живота си, президентът на Съединените американски щати изпълни заповедта му и му подаде слушалката на един от телефоните на бюрото си. Мърсър каза на оператора на Белия дом някакъв номер и търпеливо зачака да го свържат, без да обръща внимание на вторачените в него погледи.

— „Беркович, Соулман…“

— Искам незабавно да говоря с Дейвид Соулман. Случаят е спешен — прекъсна секретарката Мърсър.

Тя беше свикнала със спешни обаждания в неконтролируемия свят на океанската търговия и на свой ред прекъсна Соулман, който говореше по друга линия.

— Соулман — каза възрастният адвокат.

— Дейв, обажда се Мърсър.

— Ще ми дадеш ли най-после отговор?

Мърсър знаеше, че Соулман пита за въпроса, написан най-отдолу на факса, който бе получил преди два дни.

— Капитанът на „Амоко Кадиз“ е бил Паскуале Бардари — без да се замисля каза той.

— Копеле.

— Дейв, искам да знам кой е собственикът на „Феникс“.

— Не съм чувал за такъв кораб.

— Беше в списъка с плавателните съдове, изчезнали северно от Хавай, който ти ми изпрати.

— А, да. Може би ще са ми нужни един-два дни, за да го намеря. В момента съм затрупан с работа по договор за изтеглянето на танкер на „Ексон“, заседнал край Намибия. Проклетите холандски влекачи настояват за застраховка от „Лойд“, а стойността на танкера и товара е някъде сто и трийсет милиона долара.

— Не искам да ти оказвам натиск — дяволито се усмихна Мърсър. — Но в момента съм с президента, председателя на Съвета на началник-щабовете и с директорите на ФБР и ЦРУ и всички чакаме отговора ти.

От другата страна на линията настъпи мълчание и после Соулман попита:

— Шегуваш се, нали?

— Искаш ли да говориш с някого от тях?

— Не. След няколко минути ще съм готов с информацията. Ще ми се обадиш ли пак?

— Сигурен съм, че телефонната компания не се интересува колко дълго говори по телефона президентът. Няма да затворя.

— За какво става дума? — попита президентът, без да го е грижа, че Мърсър седи на ръба на бюрото му.

— Убедително доказателство — загадъчно отговори Мърсър.

Президентът и присъстващите се спогледаха, но никой не каза нищо. Чакаха пет безкрайни минути, като се прокашляха, местеха крака и шумоляха с листове, но без да откъсват очи от Мърсър.

— Намерих го — каза Соулман. Беше се задъхал. — „Феникс“ е собственост на „Океански превози и товари“.

Адвокатът продължи да говори, но Мърсър затвори телефона.

— Рудовозът, потънал през 1954 година, и корабът, спасил Тиш Талбът, имат един и същи собственик. „Океански превози и товари“, компанията, в чийто офис влязох с взлом снощи.

— Онези, заподозрени, че са фасада на КГБ?

— Точно така.

— Споменахте за рудовоз, потънал във вулканичен район. Защо? — попита Хена.

— Поправи ме, ако греша, Ейб, но колкото по-надълбоко е експлозията и колкото по-голямо е налягането на водата, толкова по-чист е бикиният, нали?

Джейкъбс кимна.

— Точно такава е теорията ми.

— През 1954 година не е имало начин да се добиват минерали дори от дълбочина неколкостотин метра, а ние говорим за хиляди. Дори днес процесът на използване на свръхнагрята вода за извличане на минерали не може да бъде приложен под шейсет метра. Доктор Бородин е заимствал стих от Корана и като Мохамед е накарал планината да отиде при него. Извършвайки експлозията във вулканичен район, той би предизвикал изригване и лавата би изхвърлила бикиния на повърхността.

— Господи, това би имало резултат — с уважение прошепна Джейкъбс. — Не се сетих.

— Но вулканите се формират в продължение на много години — възрази президентът.

— Обикновено геологичните процеси са бавни — съгласи се Мърсър, — но вулканите и земетресенията се развиват много динамично. През лятото на 1943 година в една ферма в Мексико се издигнал вулкан. След първата седмица на мястото на равна нива се издигал сто и петдесет метров конус, който нараствал с всяка изминала секунда. Вулканът на Бородин е имал повече от достатъчно време да стигне до повърхността.

— Какво ще правим сега? — Президентът обходи с поглед събраните в стаята.

— Първата крачка е да спрем преговорите в Банкок — отговори Мърсър.

— Какво общо има това…

— Господин Хена, ако се вгледате в тази снимка, ще видите, че центърът на вулкана на Бородин е точно на границата на хавайската изключителна зона от двеста мили. Готов съм да се обзаложа, че в момента Бородин е там и проучва епицентъра на вулкана. Веднага щом разбере, че ще се появи на повърхността извън границата, той ще се свърже с руския представител на конференцията в Тайланд и ще го накара да подпише споразумението.

— Това ще направи вулкана ничия собственост, нали? — попита адмирал Морисън.

— Ще бъде на онзи, който пръв го забележи.

— А какво ще стане, ако вулканът е в зоната?

Никой нямаше отговор на въпроса на доктор Джейкъбс. Всъщност всички знаеха отговора, но никой не беше достатъчно смел, за да го изрече на глас. Мърсър погледна Ейб и видя, че бившият му преподавател е задал въпроса, защото наистина не знае отговора.

— Ще има война, Ейб.

Веднага щом бе произнесена последната дума, всички в кабинета започнаха да говорят едновременно. Президентът удари с длан по бюрото, за да ги накара да млъкнат, и когато заговори, гласът му беше спокоен.

— Доктор Мърсър има право. Не можем да позволим такава ценна стока да принадлежи другиму освен на Съединените щати. След като знаем какъв е залогът, заплахите на Такахиро Ониши придобиват много по-зловещи измерения. Вече е ясно защо го прави. Ако вулканът избие на повърхността в зоната от двеста мили около Хавай и превратът му успее, той ще продава вероятно най-скъпата стока в света. Но не мога да повярвам, че Съветите са забъркани. Отношенията ни с тях никога не са били по-добри.

Мърсър забеляза, че президентът нарича бившия враг със старото му име. Не Обединение на независимите държави, а отново „Съветите“.

— Пол, използвай всичко, което е на твое разположение, за да проучиш Бородин — за кого е работил, преди да изчезне, какво е станало с бившите му шефове. Дик, продължи да ровиш за Ониши. Искам да знам защо е станал предател.

— Вече имам нещо по този въпрос. — Хена извади лист от куфарчето си. — Родителите му са родени в Япония и са имигрирали в Съединените щати през трийсетте години. През Втората световна война били изпратени в трудов лагер в Калифорния. И двамата починали там, майка му на 13 юни 1942, а баща му шест месеца по-късно. Ониши е отгледан от леля и чичо, които също са прекарали войната по лагери. Чичо му има досие в Бюрото за антиамерикански протести и петиции. Арестуван е два пъти — за опит за проникване в Пърл Харбър и за нападение срещу полицай на прояпонски митинг в Хавай през лятото на 1958. Изглежда идеята Хавай да бъде щат на САЩ не му е допадала. Видях екземпляр от памфлетите, които е печатал. Пълен е с антиамериканска пропаганда и призовава жителите на Хавай от японски произход, тогава и сега мнозинство на островите, да се противопоставят на референдума да бъдат щат на САЩ и да станат независима нация, лоялна на Япония. Чичото на Ониши се е самоубил веднага след като Хавай се присъединява към САЩ през март 1959 година. Няма информация дали Ониши е споделял радикалните политически възгледи на чичо си, но няма данни и за противното.

— Благодаря, Дик. Мисля, че това е отговорът, който ни трябва, но проблемът си остава. — Президентът изправи рамене и заговори с твърд глас. — Не знам какъв ще бъде следващият ход на Ониши, но искам да бъде съставен подробен план за бойни действия не само за Хавай, но и за онзи нов вулкан. Не знам дали имаме законни права върху новия остров, но няма начин да не спечелим битката. Ако се наложи, ще заповядам да взривят с атомна бомба проклетото нещо. А сега, господа, ако ме извините, трябва да се обадя на дипломатите ни в Банкок и да им кажа да не подписват договора. Искам да ми докладвате на всеки час. Доктор Мърсър, моля ви, бъдете на разположение в случай че отново ни потрябвате. Доктор Джейкъбс, благодаря ви. Ще се погрижим за благополучното ви прибиране вкъщи.

Присъстващите станаха и започнаха да излизат.

Мърсър се сбогува с Ейб, даде домашния си телефон на Джой Крейг и взе Тиш. Докато пътуваха в таксито, тя го разпитваше, но Мърсър мълчеше и се чудеше как би реагирал президентът, ако разбереше, че съпругата му е прекарала следобеда с руска шпионка.