Мисия „Вулкан“

Белия дом

Сержант Харолд Томпкинс беше ужасно нервен. Той стоеше на пост в ситуационния център, когато видеообразите от Пърл Харбър избледняха на екрана с висока разделителна способност. Томпкинс се засуети с възстановяването на сателитната връзка под погледите на президента, председателя на Съвета на началник-щабовете, държавния секретар, министъра на отбраната и директорите на ЦРУ, АНС и ФБР.

Картината от Пърл Харбър беше ясна, но изведнъж екранът потъмня. Базата бе атакувана, когато образът изчезна, и присъстващите очакваха Томпкинс да възстанови връзката.

— Има ли резултат? — попита адмирал Морисън.

— Не, сър, още не — отговори сержантът.

— Господи.

Въздухът в помещението с размери седем на седем метра, намиращо се на четири етажа под Белия дом, пращеше от напрежение. От цигарите на мъже, които никога нямаше да признаят публично, че пушат, се виеше синкав дим. Дори от устата на президента стърчеше цигара.

— Ако съпругата ми ме види, ще ме убие — каза той, за да разведри атмосферата.

Останалите отговориха с нервен смях.

Ръцете им трепереха от безбройните чаши кафе, лицата им бяха брадясали, но съзнанието им беше ясно, както когато ги бяха извикали в ситуационния център преди дванайсет часа. От единствения асансьор излезе помощник, който се приближи до Сам Бекър, шефа на Агенцията за национална сигурност.

— Сър, това са последните данни от „КХ-11“. — Той му подаде купчина инфрачервени фотографии, направени от обикалящ в орбита около Земята шпионски сателит. — Същите са като снимките от „СР-1 Рейт“. Боя се, че анализаторите не могат да разберат нищо. Топлинното излъчване на вулкана не позволява определянето на координатите на другите термални изображения.

— По дяволите — изруга Бекър, прелиствайки фотосите. — Щом моите хора не могат да видят руска подводница, не знам как Мърсър е разбрал за нея. Дано да се окажеш прав за него, Дик.

Хена вдигна глава от подредените пред него листове.

— Нямам гаранции, но досега Филип Мърсър не ни е разочаровал. По телефона ме увери, че е определил позицията на „Джон Дори“ и вулкана.

— Ако това е вярно, защо не му заповядаме да ни съобщи координатите? — попита Пол Барнс.

— Господи, Пол, нали се запозна с него. Мислиш ли, че би ни казал нещо?

— Съгласен съм с Дик по този въпрос — отбеляза президентът и потърка зачервените си очи. — В случая трябва да пипаме с кадифени ръкавици, а не със силна ръка.

— Мисля, че получих образ, сър — обади се Томпкинс.

Всички се обърнаха към екрана, където се фокусира образ на красив азиатец, облечен в камуфлажни дрехи. Морските пехотинци зад него бяха залегнали зад пълни с пясък чували и стреляха по невидим враг. На асфалта имаше два танка. Оръдията им бяха насочени към главния портал на Пърл Харбър. Не стреляха, но картечниците бълваха огън. Сцената беше още по-зловеща, защото нямаше звук.

Томпкинс натисна още няколко копчета на командното табло и помещението се изпълни с шума на престрелката. Ожесточеността й беше потресаваща.

— Повторете съобщението си, полковник. Връзката се разпадна за няколко минути — каза Морисън.

— … преди десетина минути, сър.

— Полковник Шинцу, говори адмирал Морисън. Моля, повторете.

— Сър, преди десетина минути тук настъпи хаос. Неочаквано гвардейците и местните жители пред портата откриха огън. Стрелят предимно с малокалибрени оръжия, но гвардейците имат гранатомети и противотанкови ракети. Още не са пристъпили към атака, но това е само въпрос на време.

Полковник Шинцу изкрещя нещо неразбираемо и се наведе зад стената от чували с пясък. Камерата сигурно бе монтирана на тринога, защото не помръдна, когато на не повече от двайсет метра се взриви граната. Образът избледня за миг и после отново се проясни. На екрана пак се появи Шинцу.

— Какво правите, за да ги спрете, полковник?

— Както ни е заповядано, стреляме над главите им, но дадохме много жертви и не знам дали момчетата ми ще останат пасивни още дълго, сър.

— Полковник Шинцу, познавате ли гласа ми? — попита президентът, прикривайки умората си.

— Мисля, че да, господин президент.

— Полковник, вие вършите чудесна работа там, но искам жертвите между цивилните и гвардейците да бъдат минимални. Разбирате ли?

— Да, господин президент — примирено отговори Шинцу, защото това означаваше, че ще загуби още свои хора.

Шумът на престрелката се усили драстично. Шинцу се обърна и връзката отново прекъсна.

Присъстващите погледнаха Томпкинс, който отчаяно въртеше копчетата.

— Съжалявам, но не предават от другия край на линията. Не мога да направя нищо.

— Добре — сухо каза адмирал Морисън. — Свободен си.

Томпкинс облекчено забърза към вратата.

— Можем ли да му имаме доверие? — попита Пол Барнс. — В края на краищата, той е японец.

— Затваряй си проклетата уста, расистко копеле. — Морисън скочи от мястото си. — Шинцу носи униформата на американската морска пехота. Отново поставяш под съмнение почтеността на едно от моите момчета, и Господ да ми е на помощ, но ще смачкам физиономията ти.

— Нека да се успокоим, господа — каза Дик Хена. — Но адмирал Морисън има право. Започнем ли да се съмняваме в мотивацията на нашите хора, по-добре да се приберем вкъщи и да чакаме армагедон.

— Мисля, че вече започна — бавно произнесе президентът и всички разбраха, че той говори за гражданска война. — Голямото врящо гърне къкри в продължение на двеста и няколко години и е на път да кипне. Ако кризата не приключи до два часа, новините от Хавай ще възпламенят буре с барут във всички големи градове в Америка. Бунтовете в Лос Анджелис през 1992 година ще приличат на карнавали.

Президентът мълча няколко минути. Доверените му съветници знаеха, че взима решение, което може да въвлече Съединените щати в най-кървавата война, водена в Западното полукълбо. Съчувствието им не можеше да направи решението по-лесно.

Разрошената му глава беше наведена над масата, а устните му се движеха безмълвно. Дали се молеше на Бога, или искаше съвет от духа на Ейбрахам Линкълн, за когото се говореше, че броди из Белия дом? Той вдигна глава и изправи рамене.

— Том.

Адмирал Морисън го погледна в очите, очаквайки заповедите му.

— Искам да изстреляш във вулкана крилата ракета „Томахоук“, въоръжена с ядрена бойна глава. Ако там има руска подводница, която го пази, тя ще бъде унищожена от експлозията.

Президентът обявяваше война. Съединените щати щяха да се сражават и може би да загубят демокрацията, която бяха създали. За пореден път расовата нетърпимост щеше да тласне Америка към гражданска война, но този път един срещу друг нямаше да застанат Севера и Юга. Онези граници отдавна се бяха размили. Сега битката щеше да се води във всеки град и щат.

— След това заповядай на „Кити Хоук“ и „Инчан“ да угасят светлините си и да напуснат района. Не ги искам близо до Хавай, ясно ли е? Кажи на командира на Пърл Харбър да хвърлят оръжие и да предадат базата.

Присъстващите въздъхнаха.

— Предпочитам да пожертвам Хавай, отколкото да рискувам война. Може би тяхното отцепване ще сложи началото на верижна реакция, но съм готов да поема риска. Не мога да заповядам на нашите войници да убиват американци, каквито и да са последиците.

По лицето му потекоха сълзи.

— Сър. — Дик Хена беше първият, който се осмели да проговори. — А Филип Мърсър? Дори не му дадохме шанс.

— Това е само един човек, Дик. Тук става дума за масова революция, подкрепена от един Господ знае колко души.

— Господин президент — настоя Хена, — ами ако той е прав, че тази революция е организирана под външно влияние? Ако Мърсър успее да се намеси, няма да има бунт.

— Преди два часа разговарях с руския президент, Дик. Той нямаше представа за какво говоря. Мърсър греши, че руснаците са замесени. Всичко е организирано от Такахиро Ониши.

— Ами ако става дума за нещо, което се извършва без знанието на руското правителство?

— Това е малко вероятно. Не вярвам да е така. Операцията е мащабна. Няма начин държавният глава да не знае.

— Някой път попитайте предшествениците си за „Иран Контра“ — язвително подхвърли Хена.

Президентът не обърна внимание на забележката.

— Идеята, че руското правителство не знае за операцията, може да не е толкова невероятна — каза Пол Барнс, почиствайки очилата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Днес следобед в река в Банкок е намерен трупът на Генадий Перченко. Ако си спомняте, той беше руският представител на преговорите в Банкок, онзи, който ни надхитри да подпишем заключителния документ, отказвайки се от всякакви законни права върху новия вулкан.

— Имало ли е признаци за външна намеса?

— В моята работа никога няма признаци за нищо, но бих заложил кариерата си, че Перченко е бил убит. Освен това информатор съобщи, че е видял Иван Кериков да пристига в Тайланд няколко дни преди смъртта на Перченко.

— Кой е Иван Кериков?

— Изключително потаен агент на КГБ, сър. Според информаторите в Москва руските власти усилено го издирват. Изглежда са разкрили, че е действал извън правомощията си и има издадена заповед за арест заради присвояване на държавни фондове, техника и персонал и десетина други обвинения, включително убийство. Кериков е привличал вниманието на ЦРУ няколко пъти. Ръководеше екип от убийци и инквизитори в Афганистан в началото на осемдесетте години и беше свързан със свалянето на корейския самолет през септември 1983. След това оглави Седми отдел на КГБ. Седми отдел е една от онези организации, за които знаем съвсем малко. Те сякаш нямат действащи агенти и реални цели, а играят ролята на мозъчен тръст. Ако смъртта на Перченко може да бъде свързана с Кериков, тогава ще имаме определена връзка между вулкана и Седми отдел.

Сам Бекър преглеждаше папката, която му бяха дали преди малко, и изведнъж вдигна глава.

— Ето връзката.

— Какво знаеш, Сам? — обнадежден попита президентът.

— По молба на Пол тази сутрин накарах архивните секции във Форт Мийд да извадят всичко, което имат за съветските геолози от петдесетте и шейсетте години. Данните бяха оскъдни, но извадихме късмет.

От създаването си Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд представляваше хранилище за всички разузнавателни данни, събирани от целия свят. В огромния комплекс имаше повече компютърна мощ, отколкото където и да било другаде на планетата, която се използваше за дешифрирането на най-неясните думи или тайни съобщения от врагове и съюзници. Ако нещо бе напечатано, казано по телефонна линия или засечено от сателит, то бе активирано в АНС. От личните обяви в „Йоханесбург Стар“ до скучни разговори между две сестри в Мадрид или предсмъртната въздишка на трима космонавти, тайно задушени на борда на съветската космическа станция „Союз“ през 1974 година, всичко се съхраняваше на магнитни ленти в архивите на АНС.

Бекър вдигна тънката папка.

— Това е от директора на архивите Оливър Лий. Според него данните за персонала на научноизследователска лаборатория край Одеса показват, че някоя си Олга Бородина получава голяма държавна пенсия, откакто съпругът й е починал при инцидент на 20 юни 1963 година. Като се имат предвид параметрите на търсенето, името й е привлякло вниманието на Лий и след още издирвания той открил, че лабораторията е на Седми отдел. Изглежда ЦРУ знае повече от нас за Седми отдел, но връзката е очевидна. Олга Бородина е вдовица на геолог на име Пьотр Бородин.

— Имаш предвид руския специалист по бикиний? — прекъсна го Хена.

— Оказва се, че доктор Мърсър има право и руснаците наистина са замесени, но не и правителството им. — Президентът беше искрено шокиран. — Кериков трябва да е автор на плана, а Ониши — само пионка. Бих казал, че този човек е много дързък. Но фактът, че знаем това, не ни помага. В Хавай се извършва преврат и ценен ресурс може да попадне в ръцете на Кериков. Какво предлагаш, Дик?

— Да дадем на Мърсър срок до сутринта — отговори Хена. — Ако той има план, нека му дадем поне толкова време. От последното предаване видяхте, че в Хавай се мръква. Нощта би трябвало да бъде относително спокойна. Гвардейците нямат екипировка за нощни сражения. Ако до изгрев слънце не получим вест, продължете с плана си, взривете вулкана и предайте островите на Ониши.

Президентът се облегна назад и се вторачи в звукоизолиращите плочи на тавана, а после бързо взе решение.

— Добре, ще дам на Мърсър време до седем часа и след това искам проклетият вулкан да бъде унищожен.

Хена стана. Мърсър бе пристигнал на „Инчан“ преди десет часа и бе обещал да го държи в течение за новините.

— Дик?

— Да, господин президент.

— Защо имаш такова голямо доверие на Мърсър?

Директорът на ФБР спря пред асансьора.

— Аз съм най-вече ченге, сър, а ченгетата се доверяват на инстинктите си.

Въпреки модерната техника в комуникационния център в Белия дом, Хена прекара двайсет изнервящи минути, очаквайки връзка с „Инчан“, а после още десет, докато намерят Мърсър на двеста и трийсет метровия щурмови кораб и го доведат при радиостанцията.

— Крайно време беше да се обадиш.

— Имаш срок до седем часа сутринта — без предисловие каза Хена, — затова по-добре измисли страхотен план с гениалния си ум.

— Какво ще стане в седем? — попита Мърсър.

— Крилата ракета ще взриви вулкана на Бородин и президентът ще предаде Хавайските острови без съпротива.

— Сериозен срок — отбеляза Мърсър и после млъкна, осмисляйки последната информация. — Е, тогава по-добре да тръгвам. Някакъв съвет на раздяла?

— Да. В момента Пърл Харбър е военна зона и можем само да предполагаме, че и на останалите острови са избухнали размирици.

— Изненадан съм, че кротуваха толкова дълго. Нещо друго?

— Открихме категорична връзка между преврата и руски шеф от КГБ на име Иван Кериков. Той е авторът на сценария. За последен път са го видели в Тайланд, но може би вече е в Хавай. А, да, имам екип, който послушва радиолюбители от Хавай през последните няколко дни. Човек на име Кен Питърс, служител на местна телевизионна станция, е влязъл във връзка с един от моите хора в Калифорния. Подозира, че една от репортерките им, Джил Цу, е отвлечена от Ониши. Подготвяла разобличително предаване за него, когато изчезнала.

— Ясно. Трябва да я спася. Друго?

— Жилището на Ониши се охранява от истински фанатици, затова внимавай.

— Не се тревожи, Дик. Къщата на Ониши не ме интересува. Той е само доброволен съучастник, а не командващият парада.

Сигналът от „Инчан“ заглъхна. Хена разбра, че Мърсър е прекъснал връзката, и остави слушалката на вилката. Щом Мърсър не отиваше в дома на Ониши, тогава къде? И щом Ониши не беше главният виновник в тази история, тогава кой?