Мисия „Вулкан“

На борда на „Инчан“

Мърсър приключи разговора с Хена, учтиво благодари на оператора и излезе от комуникационния център. Изражението му беше непроницаемо и само опитен наблюдател би забелязал лекото напрежение в походката му. Сивите му очи бяха неумолими и лишени от чувства.

Преди няколко години, в деня на раздялата им жената, с която излизаше, каза, че единственият начин да разбере какво мисли Мърсър, е да го попита. Тя се оплака, че изражението му никога не го издава, а очите му, които би трябвало да са прозорци към душата, всъщност са еднопосочно огледало, през което вижда само той.

Мърсър се бе намръщил, но хората от екипажа, с които се размина, биха се съгласили с нея.

Тъй като бе изпратен на „Инчан“ за неопределено време, му бяха дали каюта. Отключи вратата, влезе и се съблече. След като си взе хладен душ, за да се разсъни, Мърсър отново се облече и скри в дрехите си нещата, които бе взел от дома си.

Направи няколко боксови движения, за да се увери, че нищо няма да изпадне от джобовете му и екипировката не пречи на движенията му. Остана доволен и пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Взе чантата с бойния колан и картечния пистолет и излезе от малката каюта.

По пътя към летателната палуба Мърсър се размина с много морски пехотинци и по сериозните им лица разбра, че не ликуват от перспективата да нападнат родината си.

„Аз също“ — помисли той.

Полетната палуба на щурмовия кораб амфибия беше почти сто метра по-къса от тази на „Кити Хоук“, но също така шумна. Към небето излетя „АВ-8Б Хариър“. Въздушната струя напълни с песъчинки очите на Мърсър.

На палубата имаше няколко хеликоптера „Сий Сталиън“ и „Сий Кинг“. Около тях работеха механици, подготвяйки ги за евентуална битка. Очевидно президентът още не бе заповядал оттегляне. Мърсър предположи, че главнокомандващият ще чака до последния момент.

Той засенчи очи с ръка, огледа палубата и видя хеликоптера, който рано сутринта го бе докарал от „Кити Хоук“.

„Сикорски Сий Кинг“. Пилотът беше лейтенант Едуард Райс.

Мърсър забеляза движение в пилотската кабина.

Едуард Райс му бе казал, че след залез слънце ще пренася товар обратно на „Кити Хоук“. Мърсър беше благодарен, че Хена се бе обадил, преди хеликоптерът да се върне на кораба. Отвличането щеше да бъде по-лесно, след като познаваше пилота.

Приближи се до големия хеликоптер от ляво и със задоволство видя, че вратата за екипажа е отворена. Извади беретата и пъхна глава в пилотската кабина.

— Дошъл си да ме изпратиш? — усмихна се Едуард Райс.

— Пилотирането ти ми хареса толкова много, че военните решиха да се върна с теб — отговори Мърсър.

— Изпратиха те на „Инчан“ само за да те върнат отново на „Кити Хоук“? — Райс поклати глава. — Чувал съм за обърквания с документация, но това е безумие. Качвай се. Ей сега ще получа разрешение за излитане.

Мърсър прибра пистолета и седна на свободното място на помощник-пилота. Имаше чувството, че е в какавида от уреди, лостове и копчета. Райс продължи да проверява изправността на системите на хеликоптера. Чакането да излетят беше мъчително и Мърсър непрекъснато поглеждаше часовника си. До ядрения удар оставаха единайсет часа и половина.

— Да не би да имаш среща? — попита Райс, който забеляза безпокойството му.

— Нещо такова.

— Още две минути и се махаме оттук. — Райс доближи микрофона до устните си и започна да говори с диспечера.

След миг двата турбореактивни двигателя забръмчаха. Стрелките на уредите на таблото потрепериха и се раздвижиха, докато моторите загряваха. Райс ги наблюдаваше съсредоточено. Той дръпна лоста и шумът в пилотската кабина се усили драстично, принуждавайки Мърсър да си сложи каска. Едуард продължи да увеличава тягата и петте големи перки се завъртяха лудешки. Хеликоптерът се издигна в тъмното небе над Тихия океан.

— Фасулска работа — ухили се Райс и се обърна към Мърсър, очаквайки усмивка, но погледна право в дулото на беретата. Изражението му стана сериозно.

— Съжалявам, Еди, но няма да отидем на „Кити Хоук“.

— Предполагам.

Мърсър хвана пистолета за дулото и разби с ръкохватката радиопредавателя, изолирайки хеликоптера от външния свят, а после отново насочи оръжието към Райс.

— Изпълнявам тайна мисия и отвличането на хеликоптер в последния момент беше единственият начин да се погрижа за сигурността си.

— Добре — подозрително каза пилотът.

— Знаеш защо флотата премести тези кораби близо до Хавай. Може да бъдете принудени да нападнете собствената си страна и да убивате собствения си народ. Има шанс да попреча на това. Трябва да отида в Хавай и ти си най-добрият ми избор. Няма значение дали ми вярваш, или не, но ще трябва да ме закараш в Хавай.

— Не работиш за ЦРУ. Неколцината техни агенти, които познавам, просто щяха да извадят оръжие и да издадат заповедите си. Те не обичат да обясняват. Тогава кой си, по дяволите?

— Не работя за ЦРУ, Еди. Сутринта не излъгах, когато ти казах, че съм геолог. Но освен това съм единственият, който може да оправи тази бъркотия.

— Знаеш, че не мога да ти сторя нищо, защото трябва да държа и двете си ръце на лостовете. Затова не се тревожи за мен. Но пътниците ми може да не харесат разходката.

— Пътници? Мислех, че пренасяш товар.

— Когато ги видиш, ще разбереш защо ги наричам товар.

Мърсър знаеше, че Райс не може да напусне мястото си, затова стана и отиде в товарното отделение. Там имаше петима мъже.

Те бяха „тюлени“, морски пехотинци за специални операции, най-добре обучените командоси в американската армия, а вероятно и в света. Мъжете седяха мълчаливо, без да обръщат внимание на шума на хеликоптера, нито на вятъра, който духаше през отворената врата. Командирът погледна Мърсър, преценявайки дали представлява заплаха. Непроницаемите му очи бяха светлосини. Реши, че Мърсър е безобиден, и отмести поглед от него.

Мърсър не бе виждал по-зловещи хора. Райс имаше право да ги нарича товар. Ако ги наречеше пътници, щеше да признае, че са запазили следа от човечност.

Върна се на мястото си и сложи слушалките на главата си.

— Видя ли какво имам предвид? — усмихна се Еди. — За мен няма проблем да отида в Хавай. Всъщност с удоволствие бих хапнал в „Май Тай“. Само ми кажи дестинацията на целта и ще те закарам. И не беше нужно да разбиваш радиопредавателя.

— Защо?

Райс се ухили накриво.

— Обадиха ми се две минути преди да се качиш в хеликоптера. Изглежда шефът на ФБР се е свързал с командира ми. Казал, че може да се опиташ да направиш нещо подобно и командосите щели да бъдат компромис между твоя план и този на президента. Имат заповед да те следват. Може да ти свършат работа.

Мърсър се разсмя толкова силно, че стомахът го заболя.

— Кучият му син — възхити се той. — Нищо чудно, че е директор на ФБР. За първи път отвличам хеликоптер, а се оказва, че жертвите са доброволни съучастници. Съжалявам, че те заплаших с оръжие.

— Всичко е наред. Не ми се случва за пръв път. Вероятно няма и да е за последен.

След час и половина „Сикорски“ стигна до северното крайбрежие на Хавайските острови, летейки на петдесет фута над вълните. Мърсър прекара повечето си време с командосите. Те разгледаха чертежите на къщата на Кенджи и съставиха план за нападение.

Мърсър се върна в пилотската кабина и видя, че лицето на Райс е съсредоточено. Но по изражението му личеше, че освен всичко се забавлява.

Мауи, Молокай и Големия остров останаха зад тях. Хеликоптерът полетя над северния бряг на Оаху. Мърсър се замисли за умрелите китове, намерени там само преди месец. Това бе началото на последвалата верижна реакция. Беше изумително, че такова нелепо произшествие е задействало една от най-големите кризи в Америка.

— Знаеш ли координатите? — попита Райс, без да откъсва поглед от озарените от лунната светлина вълни.

Мърсър прочете координатите на имението на Кенджи, които му бе дал Дик Хена. Еди ги вкара в навигационния компютър, изчака машината да ги обработи и сетне погледна данните. Той издигна хеликоптера над скалите и се отправи към вътрешността на острова. Пейзажът под тях представляваше неясно петно. „Сикорски“ се движеше със сто и четирийсет възела малко над короните на дърветата.

Мърсър се довери безрезервно на авиаторските умения на Райс. Нямаше друг избор.

Минаха над планините и се спуснаха от другата страна, като летяха на трийсетина метра над земята.

— Извършвал ли си такъв полет? — попита Мърсър, опитвайки да се държи спокойно, макар че кокалчетата на пръстите му бяха побелели, докато стискаше облегалките за ръце.

— Да — отговори Райс. — Разбира се, в Ирак, където няма много планини, дървета и сгради, в които да се разбиеш. А ти?

— Да. — Мърсър имитира плътния баритон на Еди. — Разбира се, в Ирак, където няма остроумни пилоти.

Райс се засмя и после рязко издигна хеликоптера, за да избегне няколко високи дървета, стърчащи над джунглата.

Теренът стана равен и той започна да си подсвирква. Мърсър позна „Валкирия“ от Вагнер и разбра какви чувства изпитва Еди.

— Намираме се на десетина мили от целта — съобщи Райс след няколко минути.

— Мишената е лагер имение в средата на стара ананасова плантация. На две мили на север трябва да има поляна. Била е използвана за складиране на инструменти, когато плантацията е била действаща. В южния край има изоставена барака. Ще се приземим там.

Райс не отговори. Гледаше земята долу. Той намали скоростта на трийсет възела и забеляза поляната вдясно.

След миг и Мърсър видя откритото пространство, което беше около един акър. Изоставената метална постройка се намираше в отсрещния край. Вълнообразният покрив беше хлътнал.

— Готови след трийсет секунди — каза Мърсър по микрофона, уведомявайки „тюлените“ в товарното отделение.

Райс рязко сниши хеликоптера. Перките вдигнаха облак прах и видимостта спадна до нулата. Кацнаха близо до бараката.

Когато Мърсър скочи от хеликоптера, командосите вече претърсваха постройката и околността. В района нямаше жива душа.

Въздухът беше горещ и невероятно влажен. Дрехите на Мърсър залепнаха за тялото. Жуженето на насекомите звучеше неестествено силно. Закопча бойния колан на кръста си, извади картечния пистолет от брезентовата си чанта и се обърна към Райс.

— Нали знаеш какво да правиш?

— Ще чакам тук, докато се свържеш с мен. — Еди вдигна миниатюрен предавател, който един от морските пехотинци му бе дал. — Ако не се обадиш до пет сутринта, вдигам гълъбите.

— Точно така.

Мърсър погледна часовника си. Часът беше 21:35. След девет часа и половина президентът щеше да заповяда да изстрелят ядрена ракета и да унищожат вулкана на двеста мили на север. Няколко минути след това Хавай щеше да стане независима държава.