Мисия „Вулкан“

Хавай

Такахиро Ониши натопи парче говеждо месо в соса в чинията си, поднесе го към устата си и замислено задъвка. Дейвид Такамора, кметът на Хонолулу, наблюдаваше възрастния индустриалец с добре прикрито отвращение.

Ониши дъвка няколко секунди и после се наведе и изплю гъстата маса месо в сребърна кофа за вино, която вече бе пълна почти до половината със сдъвкана, но несмляна храна. Той внимателно избърса устни и направи знак на иконома да вдигне съдовете.

— Кажи на готвача, че аспержите бяха поувехнали и ако това се повтори, ще бъде уволнен. — В немощния му глас не прозвуча злоба, но човек с неговото положение трябваше да бъде сигурен, че заповедите му ще бъдат изпълнени. — Не мога да повярвам, че не яде повече, Дейвид. Месото беше докарано тази сутрин от фермата ми в Япония.

— Апетитът ми не е такъв, какъвто беше — отговори Такамора, свивайки рамене.

— Надявам се, че състоянието ми не те е разстроило.

— Съвсем не — побърза да отрече кметът. — Но в момента съм под голямо напрежение. Планирането на таен преврат не е лесна работа.

Ониши се отдалечи от махагоновата маса, използвайки електрическата си инвалидна количка. Такамора остави салфетката и тръгна след него, като мълчаливо прокле отвратителното зрелище с ритуала му на хранене.

Макар че Такамора едва минаваше петдесетте, лицето му бе отпуснато като на много по-възрастни японци. Около очите му се бяха образували торбички. На някога слабото му и стегнато от дългогодишните упражнения тяло се бе издуло шкембе и торсът му изглеждаше твърде голям за краката.

Рамките на картините в кабинета на Ониши отразяваха топла светлина. Такамора се настани в коженото кресло, а Ониши докара количката си зад широкото си бюро с повърхност от позлатен бронз.

— Може да пушиш, ако искаш — покани го Ониши.

Такамора не се поколеба и запали цигара с пъстра запалка за еднократна употреба.

— Какво имаш да докладваш?

Обвит в синкаво-сив дим, Такамора заговори бавно, за да прикрие напрежението, което винаги изпитваше в присъствието на Ониши.

— Почти сме готови да изпратим ултиматум на президента. Две поделения от лоялни гвардейци ще блокират Пърл Харбър и летището. Губернаторът ще се върне от континента след седмица. Ще го задържим веднага щом слезе на брега. Нашите сенатори и представители веднага ще бъдат отзовани от Вашингтон. Ако се съпротивляват срещу плановете ни, и те ще бъдат задържани. Сенаторът Намура вече изрази интерес да се присъедини към нас. Имам пълните уверения на замесените граждански организации, че са готови да вземат участие със стачки и митинги. Медиите също са готови. След началото ще има четирийсет и осем часово информационно затъмнение. Ще се излъчват новини както обикновено, но няма да се споменава за преврата. — Такамора бръкна в джоба на сакото си и извади лист. — Тук са имената на сателитните техници, които ще предават новините. Ако не се подчинят, ще заповядам да ги арестуват или да унищожат съоръженията им.

— А телефоните?

— Нашата войска ще превземе и ще контролира главните предавателни кули и континенталния кабелен възел. Новината за преврата ще изтече, преди да сме подготвили предаванията си, но няма да бъде потвърдена.

— Справил си се отлично, Дейвид. Всичко изглежда наред, но има един малък проблем.

— Какъв? — попита Такамора и се наведе напред.

Вратата на кабинета се отвори и застрашителният Кенджи, помощникът и телохранителят на Ониши, застана зад стола на кмета.

— Какъв е проблемът? — нервно повтори Такамора, след като погледна новодошлия.

— Ултиматумът, който написах на президента, е взет от кабинета ми. Предполагам, че е изпратен във Вашингтон.

Такамора не можа да прикрие изненадата си:

— Нужно ни е още време. Защо си го изпратил?

— Не съм казал, че съм го изпратил, Дейвид. Писмото е изчезнало от кабинета ми. Единственият човек, който знае за него и е бил сам в кабинета ми, си ти. Следователно трябва да те попитам дали си изпратил ултиматума на президента без мое разрешение.

— Кълна се, че видях писмото само веднъж. — Такамора бързо осъзна, че е в опасност. — Никога не бих го взел.

— Искам да ти вярвам, Дейвид, но не мога. Не знам какво желаеш да постигнеш с постъпката си, но те уверявам, че знам какъв ще бъде резултатът.

— Кълна се, че не съм взимал писмото. — Бледата като восък кожа на кмета се осея с капки пот.

— Ти си единственият човек, който има достъп до тази стая и знае къде се намира сейфът ми. Трябва да те поздравя за уменията ти на касоразбивач. Поразителни са. — В гласа на Ониши не прозвуча възхищение. — Ако мислиш, че постъпката ти ще осуети усилията ми, дълбоко грешиш. В момента оръжията се подготвят да бъдат транспортирани тук. Уредил съм армия от силно мотивирани наемници. Разбира се, би било по-лесно да използвам твоята Национална гвардия, но ще се справя и без нея. Ти можеше да станеш президент на най-новата и вероятно най-богатата страна в света, ако не беше алчен и не ме бе измамил, Дейвид.

— Не съм — отчаянието повиши с една октава гласа на Такамора.

— Намирам за възхитително, че поддържаш невинността си до края — тъжно отбеляза Ониши.

Кенджи уви тънък найлонов шнур около врата на Дейвид Такамора и го затегна с изумителна сила. Такамора вкопчи пръсти в гаротата. Езикът му се подаде между пожълтелите от тютюна зъби и започна да надебелява. От устата му се изтръгнаха последни предсмъртни хрипове.

Ониши невъзмутимо наблюдаваше ужасяващото убийство. Сбръчканите му пръсти не потрепваха.

Кенджи дръпна още веднъж гаротата и съпротивата на Такамора отслабна. След няколко минути кметът престана да мърда. Дейвид Такамора беше мъртъв.

Кенджи махна найлоновия шнур от врата му, където се бе образувала тънка кървава ивица. Той избърса гаротата в сакото на Такамора, нави я и я пусна в джоба на широкия си, черен панталон.

— Радвам се, че не повърна вътрешностите си — отбеляза Ониши. — Хвърли трупа на кучетата и се върни.

Трийсет минути по-късно Кенджи отново влезе в кабинета. Макар че се бе преоблякъл, той още вонеше на смърт.

— Готово — рече Кенджи.

— Какво има? — попита Ониши, защото разбра, че нещо безпокои човека, който му беше като роден син. — Не позволявай амбициозността на Такамора да те разстрои.

— Не неговата, а твоята амбициозност ме разстрои.

— Не започвай отново, Кенджи — предупреди го Ониши, но помощникът му продължи.

— Изпълних заповедите ти във връзка с тази операция, но не съм съгласен с тях. Плановете ти с Такамора бяха само второстепенни по пътя към изпълнението на истинските ни цели, но въпреки това ти им отдели пълното си внимание. Приоритетите ни са други. Предизвикателството на Такамора би трябвало да е знак да спрем този глупав преврат, който бездруго беше резервен вариант. Трябва да разбереш, че превратът няма да успее. И ще изложи на риск всичко, за което работим.

— Нашият руски приятел те е заплашил и ти вече нямаш доверие в мен, Кенджи.

— Не, Ониши-сан, но първо трябва да се съсредоточим върху задълженията си към него.

— Нека да ти кажа нещо за руския ни съюзник. Той ще ни измами. За него ние сме само средство. Трябва да сме лоялни предимно към народа на Хавай и да държим под контрол руснака.

— Но ние обещахме…

— Това вече не означава нищо. Амбициите на Такамора промениха всичко. Когато написах писмото, обявявайки нашата независимост, знаех, че посланието ми ще бъде изпратено, независимо какви ще бъдат заповедите на Кериков. Трябва да продължим с мисията си. Предателството на Такамора приближи крайния срок. Убеден съм, че президентът замисля възмездие. Затова трябва да нанесем удара сега. Превратът може да успее без Такамора. Ние можем да контролираме неговите хора.

Кенджи се умълча. Черните му очи бяха отчаяни.

— А оръжията, за които спомена?

— Уредих ги с един мой приятел, египтянин на име Сюлейман ел-азис Сюлейман.

— А армията от наемници?

— Сюлейман ще се погрижи и за тях. Твърдата валута е мощно средство в такива случаи. Наемниците ще подсилят Националната гвардия или ще я заменят, ако откаже да ми се подчини.

— Не знаех — унило каза Кенджи.

— Ти си ми като син, но дори един баща трябва да прави някои неща без знанието на детето си. Това не променя нищо между нас, Кенджи. Не се обиждай.

— Не се обиждам.

— Хубаво — усмихна се Ониши. — Искам да празнуваме довечера. В настроение ли си?

— Да, разбира се — отговори Кенджи на риторичния въпрос.

Ониши насочи инвалидната си количка към спалнята на последния етаж на стъкленото си жилище. Кенджи му помогна да се съблече и да си сложи пижама и после нареди няколко възглавници зад гърба му. Ониши докосна със съсухрената си ръка лицето на Кенджи и му благодари с усмивка. Очите му блестяха така, сякаш имаше треска.

— Трябва да знаеш, че наистина си ми като син.

— Знам — отговори Кенджи, нежно милвайки ръката на стареца. — Моля те, дай ми няколко минути да се подготвя.

Кенджи излезе от стаята, а Ониши се обърна към командния пулт до леглото и натисна няколко копчета в бърза последователност. Стъклените панели на тавана на спалнята потъмняха, изолирайки великолепната тропическа нощ. Стените в цялата къща и покривът също станаха тъмни и жилището потъна в мрак.

Тежките кадифени завеси на отсрещната стена се разтвориха, разкривайки еднопосочно огледало и друга спалня. На леглото лежеше млада гола жена. Малките й гърди завършваха с дълги, възбудени зърна.

Поради напредналата си възраст Такахиро Ониши вече не можеше да се наслаждава на полово сношение, но желанието му за секс не бе намаляло с годините. Вместо да се примири с неспособността на тялото си да реагира, той бе измислил воайорство, което донякъде задоволяваше желанията му. Ониши не можеше да се възбуди, нито да стигне до оргазъм, но въпреки това изпитваше удоволствие от акта.

Той търпеливо зачака Кенджи да се появи, наслаждавайки се на гъвкавото тяло на спящото момиче. Кенджи най-после влезе в стаята. Мускулестото му тяло беше голо и членът му възбуден. Приближи до момичето, което още не бе навършило петнайсет години, и я събуди, като допря пениса си към разтворените й устни. Тя беше обучена как да постъпи според сценария на Ониши.

Преструвайки се, че още спи, момичето пое члена на Кенджи в устата си и бавно започна да го смуче. Ониши натисна едно от копчетата на таблото и чувствителните микрофони в другата спалня започнаха да предават тихите звуци на устата и езика на девойката. Тя вдигна ръка и се залови да масажира зърното си, бързо ускорявайки ритъма, сякаш се събуждаше.

Ониши се наведе напред, когато младата японка отвори очи и засмука съсредоточено. Той усети леко стягане близо до мускулите на простатата си и се усмихна. Кенджи протегна ръка и грубо стисна другата й гърда и от тонколоните в стаята на Ониши се разнесоха стенанията на нейната засилваща се страст. Ониши устоя на изкушението да докосне пениса си, защото знаеше, че ще остане разочарован от липсата на реакция.

Кенджи разтвори краката на момичето и пъхна пръст във влагалището й, отнемайки девствеността й. Ръката му и бедрата й се обагриха в кръв. Девойката трепна, но не извика. Кенджи я намести на леглото така, че Ониши да вижда възможно най-добре, и сетне проникна в нея.

Той се тласкаше грубо и въпреки болката, момичето се гърчеше и стенеше, като стискаше тялото му с тънките си крака, повдигаше хълбоците си от леглото и извиваше гръб все по-високо. Ониши не устоя на съблазънта и пъхна ръка под одеялото. Той установи, че пенисът му е леко възбуден, сграбчи го и започна да го мачка в ритъм с Кенджи.

Ерекцията му продължи само няколко минути и нямаше еякулация, но това беше най-голямото му постижение от години. Щом членът му спадна, Ониши загуби интерес към представлението отвъд еднопосочното огледало. Той натисна копчето, за да дръпне завесите и легна в леглото. Звуците на любенето продължиха да изпълват спалнята. Преди да заспи, Ониши си напомни да не забрави отново да използва същата девойка.

Джил беше в стаята едва от двайсет и четири часа, но имаше чувството, че е затворена там от години. Тя бе преминала през всички класически етапи на пленничеството, които изпитва почти всеки човек, изолиран пряко волята си. Първо се разяри на похитителите си, крещя и удря по масивната стоманена врата, отделяща я от свободата. След като се умори, прекара следващите няколко часа, изучавайки всеки детайл на килията, като разгледа циментовите стени, високия таван и празните лавици, където прахът бе запазил очертанията на отдавна изчезнали инструменти. Помещението бе около шест квадратни метра и миришеше на тор, застоял бензин и моторно масло, затова тя предположи, че някога е било градинарска барака.

Джил крачи из килията си още час и най-после седна на бетонния под до капещия кран. Известно време наблюдава мрачно как малките капки се събират в локва и сетне изтичат към ръждясалото капаче на канала в средата на стаята и накрая заспа.

Когато се събуди, до вратата бе оставен поднос с храна — два портокала, половин корава френска франзела, четвърт пакетче масло и картонена чаша с кафе. Джил мигновено забеляза, че на подноса няма нищо, което би могла да използва като оръжие.

През нощта кофата в отсрещния ъгъл бе изнесена и заменена с чиста.

Джил седеше тихо и чакаше, без да таи надежда. Известно време се опитва да проумее защо и кой би я отвлякъл, но после осъзна, че истината няма да й бъде от полза. Подозираше, че отвличането й е организирано от Такахиро Ониши, но в дадените обстоятелства това нямаше значение. Единствената й задача беше да оцелее.

Тъй като си бе направил труда да я отвлече от дома й, Ониши сигурно нямаше намерение да я убие. Той искаше от нея нещо, което само тя можеше да му даде.

Това сигурно беше доверието, което притежаваше като репортер. Ако Джил беше права, че Ониши и кметът Такамора се опитват да отцепят Хавай от Съединените щати, тогава те щяха да се нуждаят от легитимността на медиите, от успокояващ глас и лице по телевизията, които да уверят хората, че всичко е наред и под контрол. Лесно щяха да я принудят да съобщава фалшиви новини и всички, които й вярваха като на репортер, нямаше да разберат, че са излъгани.

Джил се бе сблъскала със същия проблем на етика и почтеност, преди ядосано да напусне студиото, но този път залогът беше много по-голям. Предишния ден ставаше въпрос за работата и кариерата й, а днес на риск бе изложен животът й. Джил размишлява за това през целия ден, но вечерта съзнанието й се замъгли и разфокусира. Тя изпадна в унес и реши да заспи, както бе облегнала гръб на стената, и главата й клюмна на гърдите.

Неочаквано вратата се отвори. Джил се стресна, излезе от летаргията и се дръпна назад, за да увеличи разстоянието между себе си и тъмната фигура, която пристъпи в килията. Забеляза, че отново е нощ, макар да не знаеше колко е часът, защото й бяха взели часовника.

— Не исках да ви стресна, госпожице Цу. Моля за извинение. — Гласът на мъжа беше монотонен и безизразен и отекна в помещението като далечен шепот.

— Познавам ли ви? — Джил се изправи.

— Не се познаваме официално, но сме разговаряли няколко пъти по телефона. Аз съм Кенджи.

— Знаех си, че Ониши е в дъното на тази работа.

Кенджи се промъкна по-навътре в стаята. Краката му се плъзгаха по пода плавно като живак. Движенията му криеха опасна елегантност. Притежаваше очарованието на змия — бавен, изкусителен и зъл. Клекна на същото място, където преди малко бе седяла Джил.

— Вие сте много възприемчива жена и отличен репортер. Гледах последното ви предаване и трябва да кажа, че направихте смела и точна оценка на моя работодател и връзката му с кмета Такамора. Правилно предположихте, че и двамата искат Хавай да бъде независима страна, макар и тясно свързана с Япония. Единствената ви грешка обаче е, че Ониши има нещо общо с отвличането ви.

— Вие? Защо?

— Достатъчно интелигентна сте, за да се досетите защо сте отвлечена.

— Искате да направя някакъв пропаганден репортаж — с обвинителен тон каза тя.

— Точно така. Всъщност пропагандата, както я наричате, няма да бъде далеч от истината. Може дори да излъчите предаването, което неотдавна завършихте.

Джил бе озадачена.

— Защо искате да направя подобно нещо? Това би разобличило заговора ви.

— Не моя заговор, а на Ониши, госпожице Цу.

— Не разбирам. — Джил не устоя и прие ролята на репортер, който търси факти.

Кенджи се вторачи в празното пространство, сякаш там някъде можеше да прочете мислите си.

— Почти през целия си живот съм работил за Такахиро Ониши. Дължа му всичко. Той е мой господар и аз съм негов роб. Убивал съм и съм изнасилвал малки момичета заради него. Всъщност направих тези две неща и тази вечер. Бих сторил всичко, което той поиска. Но Ониши не знае за мен нещо, което не съм признавал дори пред себе си от много години. — Кенджи млъкна и се усмихна. — Като имам предвид възгледите му за честта, мисля, че той ще разбере предателството ми. Родителите ми са се срещали само два пъти през живота си. Първият път баща ми е изнасилил майка ми, докато е служил в Корея през Втората световна война. Тя била момиче за удоволствие, проститутка по принуда като много други жени, които по време на японската окупация имали нещастието да бъдат бедни и привлекателни. Баща й я продал да проституира, за да издържа семейството. Родителите ми се срещнали за втори път шест години по-късно, когато баща ми се върнал в Корея да ме откупи. Бил останал импотентен заради нараняване през войната и аз трябвало да бъда неговото наследство, единственият шанс за безсмъртие. Баща ми работи за Ониши до смъртта си. И аз наследих поста му. През по-голямата част от живота си се възприемах като чист японец и от срам криех корейската си половина. Но през последните няколко месеца се случи нещо, което ме накара да се почувствам горд от корейското си потекло. Сигурен съм, че ме разбирате, защото сте наполовина японка и наполовина китайка.

— Аз съм американка.

Кенджи се обърна към нея. Лицето му беше красиво и жестоко.

— Дано да имате по-широки разбирания, защото инак взаимоотношенията ни и животът ви ще свършат бързо. Много скоро ще се наложи опитът за преврат на Ониши да се провали. Кметът Такамора е мъртъв и Ониши ще го последва. А когато това стане, ще се нуждаем от вас, за да използвате влиянието си да успокоим хората и да сложим край на насилието.

— Аз съм репортер и само отразявам новините, а не ги правя — Джил си спомни думите на бившия си колега.

— Журналистите могат да въздействат на общественото мнение и да променят политиката много по-успешно от политиците. Вие притежавате власт, каквато хората не съзнават, че са ви дали. Когато настъпи моментът, най-много след седмица, вие ще разкриете всичко, което знаете за Ониши и Такамора. Тъй като и Ониши ще е мъртъв, няма да има кой да опровергае думите ви. Ще ви разкажа и още подробности. Хората трябва да се съсредоточат върху опита за преврат. Това трябва да остане главната новина в продължение на няколко седмици. Причините не ви интересуват. Когато всичко свърши, обещавам ви, че никога повече няма да бъдете безпокоена и сътрудничеството ви няма да бъде разкрито.

— А ако откажа? — попита Джил по-смело, отколкото се чувстваше.

— Ще ви убия незабавно — сухо отговори Кенджи. — Не е необходимо да ми отговаряте веднага. Искам да помислите. Избрах вас, защото смятам, че ще ви е много трудно да вземете решение — добави той, докато излизаше. — Не ме разочаровайте.