Мисия „Вулкан“

Белия дом

Влизайки в Овалния кабинет, Дик Хена заяви:

— Нашият човек е Филип Мърсър.

— Крайно време беше, по дяволите — отбеляза Пол Барнс, директорът на ЦРУ. Двамата не се обичаха.

В кабинета беше и адмирал Томас Морисън, вторият чернокож председател на Съвета на началник-щабовете в американската история. Той не криеше политическите си амбиции.

— Кой е той, Дик? — попита президентът.

— Консултант по минно-геоложко дело, сър. В момента работи за Института по геология на Съединените щати. Забавихме се, докато установим самоличността му, защото едно ченге, негов приятел, криеше ягуара му на служебния паркинг в Анакостия. Ако не бях включил още хора в случая, нямаше да го открием — отговори Хена и седна. — Предполагам, че жената е с него.

— Защо името му ми звучи познато? — попита президентът.

— Той участва в операция на ЦРУ преди войната в Персийския залив. Сигурен съм, че предшественикът ми е споменал името му по време на някой инструктаж.

— Да. Тогава бях в Комисията по въоръжените сили в Конгреса.

— Доктор Мърсър придружаваше малък екип командоси от „Делта“, за да проучи възможностите на Ирак да добива уран, подходящ за ядрени оръжия. Международната агенция по атомна енергия потвърди, че иракчаните не са получили уран от външни източници, но трябваше да знаем дали урановата руда, добивана край Мосул, е достатъчно чиста, за да бъде обогатена в плутоний 239. Информацията, която Мърсър донесе, гарантира, че войските ни няма да бъдат изправени пред ядрена заплаха. Президентът Буш се нуждаеше от тези последни разузнавателни данни, преди да започне операция „Пустинна буря“.

— Доколкото си спомням, по време на онази мисия имаше жертви — отбеляза президентът.

— Да. Четирима командоси бяха убити от засада близо до мината. На разпита след това научихме, че доктор Мърсър е поел командването на екипа и е извел от Ирак останалите.

— Вижда ми се способен — отбеляза президентът.

— Така е, но остава въпросът защо е отвлякъл Тиш Талбът и е убил шестима души, сред които двама агенти на ФБР, изпратени да я охраняват.

— Филип Мърсър не е отнел живота на хората ми — заяви Ричард Хена. — Под ноктите на убития в болничната стая имаше кръв, която съвпада с тази на единия агент в коридора.

— Тогава кой е бил човекът в болничната стая, по дяволите? — попита адмирал Морисън.

— Няма го в нашите досиета — отговори Хена, — но от Интерпол смятат, че го водят в архивите си. Освен това може би ще идентифицират труповете, открити на улицата и в метрото. След час и нещо ще знаем кои са.

— Все още нямаме отговор на въпросите си — заядливо отбеляза Пол Барнс. Лицето му се бе зачервило.

— Всеки момент ще задържим Мърсър — сопна му се Хена — Изпуснахме го в офиса му, но преди десет минути поставих агенти около къщата му в Арлингтън. Ще го хванем и всичко ще се изясни. А, има и още нещо. НАОМ са получили сметка от кантора по морско право в Маями за информация, изпратена по факса в дома на Филип Мърсър.

— Каква е била информацията? — попита президентът.

— Не знаем. Служителите на адвокатската кантора увъртат. Ще бъде издадена съдебна заповед за претърсване на документацията им. По-късно днес ще знаем и какво е искал Мърсър.

— Трябва да отбележа, че досега доктор Мърсър действа много по-умно от нас. — Президентът говореше тихо и това беше сигурен знак, че полага усилия да овладее гнева си. — И ако доктор Талбът е с него, тя вероятно е в много по-способни ръце от нашите. Той е спасил живота й най-малко веднъж и успява да ни се изплъзне. Доктор Мърсър очевидно е започнал собствено разследване, което изглежда е по-целенасочено от нашето. Прав ли съм?

Обвиненията на президента бяха посрещнати с мълчание.

— Когато намерите доктор Мърсър, искам да го доведете при мен. Няма да предявим обвинения срещу него. Може би той ще хвърли повече светлина върху онова, което става в Тихия океан. Някой иска ли да добави нещо?

— Поставих тихоокеанския ни флот в бойна готовност — отговори адмирал Морисън. — От Коралово море към Хавай се придвижват два самолетоносача. „Кити Хоук“ е на позиция заедно с щурмовия кораб „Инчан“. Двата плавателни съда и подкрепленията им са на триста мили южно от Хавай.

— Не знам дали ще се наложи да ги използваме, но е добре там да имаме огнева мощ в готовност. — Президентът потърка слепоочията си. — Господа, изправени сме пред загадка, без да имаме никакви улики. Ако Ониши има пръст в потапянето на „Океански търсач“, доктор Талбът може би е единственият човек, който разполага с доказателства срещу него. Трябва да разберем какво знае тя. А дотогава ще играем на сляпа баба с невидим враг. Това е всичко.

Президентът помоли Дик Хена да остане и освободи Барнс и Морисън.

— Дик, тъй като случаят е в твоята област, ти ще ръководиш операцията. Искам да знам какво е мнението ти.

Директорът на ФБР се замисли за няколко минути и после откровено отговори:

— Не знам. Бележката, която получихме преди два дни, по нищо не се различава от стотиците откачени писма, изпращани ни всяка седмица. Но след като „Океански търсач“ потъна, се стреснахме и й обърнахме внимание. Два дни по-късно единствената оцеляла бе отвлечена от човек, когото смятам за патриот. Оставил е диря от трупове в града, искал е някаква информация по морско право от Маями и сеизмичните данни на Хавай за май 1954 година от архивите на Института по геология. Моля ви, сър, не ме питайте защо най-добрите ми хора не могат да разберат какво става. Но доктор Мърсър несъмнено е намислил нещо.

— Защо би се замесил в подобна история?

— Мотивът му може да е отмъщение. Бил е помолен да се включи в научния екип на НАОМ на борда на „Океански търсач“, но не е бил в страната. Поисках от Пол Барнс данните от проверката на ЦРУ за Мърсър, направени преди заминаването му за Ирак. Вероятно там има нещо, което ще ни помогне.

— А писмото от Такахиро Ониши?

— Погледнете днешните вестници и ще видите, че всяка малка етническа група в света е тръгнала да обявява независимост, колкото и дълго да е живяла мирно със съседите си. В Африка, Европа и Азия. Можем ли да твърдим, че ние сме неуязвими? Мнозинството от населението на Хавай е от японски произход. Повечето от тях не са виждали континенталните Щати. Вероятно нямаме право да ги управляваме със западняшките си идеи. Знам ли.

— Съзнаваш ли какво говориш, Дик?

— Да, господин президент. Не ми харесва, но знам какво говоря. Може да се изправим пред ситуация, каквато е възниквала само веднъж досега. Тогава тя сложи началото на война, която продължи пет години и взе повече жертви, отколкото всички войни заедно в американската история. Линкълн излезе герой, но вероятно само защото беше убит мъченически.