Мисия „Вулкан“

Банкок, Тайланд

Шотландското уиски в чашата на Иван Кериков бързо се разреждаше, докато ледът се топеше в азиатската жега. Чашата беше изпотена, а салфетката на масата в хотел „Роял Ривър“ бе влажна. Кериков отпи още една голяма глътка.

Той беше в Банкок от два дни, през които не се бе случило нищо, радваше се на насладите в хотела, уважавания „Ориентал“, където си бе наел апартамент в крилото на писателите, и се отдаваше на плътски удоволствия на Пат Понг Роуд, прочутият квартал на проститутките. Освен това Кериков мислеше за бягството си от Москва и се питаше дали не бе действал твърде прибързано, като бе застрелял ревизора на КГБ в кабинета си. Стигна до извода, че трябваше да изтърпи въпросите на онзи незначителен човек и после да напусне страната, но убийството бе дало на Кериков чувство за завършеност, от което се нуждаеше, преди да замине.

Не се бе съмнявал, че ще напусне родната си Русия, но внезапното му бягство остави няколко недовършени неща, с които вече не можеше да се справи. „Майната му“ — помисли той и поръча още едно уиски на привлекателната сервитьорка. Кериков имаше причина да бъде в добро настроение и нямаше да позволи на носталгията по миналото да го помрачи.

Предишната вечер с него се бе свързал доктор Бородин от борда на „Августовска роза“. Бородин докладва, че знае с точност мястото на вулканичния кратер, който се намирал на хиляда метра отвъд хавайската изключителна зона от двеста мили. От плещите на Кериков сякаш падна камък, когато чу новината.

Когато преди четирийсет години доктор Бородин бе предложил проекта „Вулкан“, изборът му на възможно най-подходящо място по отношение на геологическите особености не предвещаваше политически проблеми. Районът, който избра, представляваше най-подходяща комбинация от естествена вулканична дейност, океанска дълбочина, температура, соленост, течения и съответните минерали. За нещастие мястото беше неизползваемо, едва на 40 мили от Оаху. Затова Бородин бе определил координатите възможно най-точно и бе детонирал устройството си колкото може по-далеч от Хавайските острови, но без да излага на риск резултатите от работата си.

По онова време присъединяването на Хавай към Съединените щати беше предрешено. Островите щяха да получат териториалните права на суверенна нация, а не на колония или на протекторат. Но изчисленията на Бородин сочеха, че експлозията трябва да се извърши в изключителната зона от двеста мили, ако искаха проектът „Вулкан“ да успее. И макар Борис Улиньов да вярваше на предвижданията на Бородин, че океанските течения ще изместят вулкана така, че да се появи на повърхността извън 200-милната зона, лукавият шеф на „Научни операции“ подсигури плана си, като разработи дързък резервен вариант.

Той избра млад японец, роден в Америка, юноша с нещастно минало, но с невероятен интелект, и го обучи тайно, направлявайки го от разстояние, докато момчето следваше в университета и после започна да работи. Използвайки внушителната подкрепа на КГБ, Улиньов обсипваше с богатство и власт младия мъж в продължение на много години, като през цялото време го представяше на хора, които оформиха характера и целите му. Манипулацията се извършваше почти незабележимо през годините, но продължи дори след като Улиньов почина и остави Седми отдел в ръцете на други.

Крайният резултат беше фанатикът расист и мегаломан Такахиро Ониши. Той стана едър индустриалец с глобална империя и през целия си живот бе несъзнателно програмиран да откъсне Хавай от Съединените щати, ако „Научни операции“ реши, че това е необходимо за успеха на проекта „Вулкан“.

Когато оглави Седми отдел, Кериков прочете резервния план на Улиньов и изтръпна. От опит той знаеше, че хората се програмират лесно, особено като имаше предвид изключителната дълбочина в случая с Ониши. Но пак опитът показваше, че контролирането на вече програмираните хора е трудно. Те често проявяваха активност, без да им е заповядано, или не действаха, когато ги призовяха. Идеята, заимствана от „Кандидатът от Манджурия“, беше успешна в художествената литература, но не и в живота на тайните служби.

Кериков се успокои, че този етап от първоначалния план на Улиньов вече не е необходим. Обаждането на Бородин бе потвърдило, че в Хавай не е нужна революция, която да гарантира, че ще контролират вулкана. И макар че КГБ бе похарчил милиони долари, създавайки Ониши, на Кериков не му пукаше за него. Вулканът беше извън влиянието на Америка и в ръцете му.

Преди шест месеца, докато правеше редовната си инспекция на зараждащия се вулкан на борда на „Августовска роза“, Бородин бе докладвал, че по всяка вероятност кратерът ще избие извън изключителната зона, но известно време нямаше убедителни доказателства. Кериков се възползва от момента и задейства собствен резервен план.

Той разполагаше с един милион долара в брой и обещание за още пет милиона и подкупи високопоставен служител от личния персонал на Ониши, който да докладва за ексцентричните действия на милиардера. Щом превратът в Хавай не беше необходим, Кериков искаше да се погрижи Ониши да не продължи своето участие в плана. „Къртицата“ беше гаранция, че Ониши ще бъде контролиран.

В същото време Кериков пусна в ход заговор да открадне богатството на вулкана. Ако Съветският съюз бе останал световна сила, каквато беше, когато доктор Бородин бе започнал проекта „Вулкан“, Кериков щеше да бъде горд да предаде блестящото постижение на началниците си. Но в последвалите десетилетия Русия се изроди в страна от Третия свят, нация, чието оцеляване зависеше от заемите, отпускани от САЩ и Западна Европа.

След като през 1989 година тихомълком капитулира след студената война, Русия плати жестока цена за запазването на мира. Страната се превръщаше в пазар за чужди стоки и източник на суровини, Европа я третираше така, както някога се бе отнасяла към затънтените райони в Азия и Африка. Само за няколко години Съветският съюз се срина от свръхсила до колония и упадъкът съвсем не бе приключил.

Наблюдавайки безучастно как нацията му се разпада, Кериков реши, че щом той не може да спаси родината, може би отечеството ще спаси него. Тъй като Русия вече не притежаваше нито политическо влияние, нито финансови ресурси да разработва проекта „Вулкан“, той започна да води преговори с други.

Деветимата членове на „Хидра Консолидейтид“, южнокорейски холдинг, представляващ милиарди долари в недвижими имоти, различни производства и електроника, оцениха стойността на проекта „Вулкан“, когато Кериков се обърна към тях. Те не оспориха цената от сто милиона долара, която той определи за вулкана и необикновените му богатства, защото стратегическият елемент, произвеждан в огнените му недра, щеше да превърне собственика му в най-голямата световна сила, както в буквалния, така и в преносния смисъл на думата.

Седмица след началото на преговорите с корейците Кериков научи за предложението за конференция в Тайланд, на която да се обсъди положението с островите Спратли. Усещайки, че Банкокското споразумение може да помогне на плана му, той поиска някои услуги, даде подкупи и прибегна до изнудване, за да определи Генадий Перченко за руския делегат на съвещанието. Кериков успя да убеди и тайванския посланик да действа от негово име срещу информация, която щеше да осигури на господин Трен министър-председателския пост, когато го поискаше.

Още преди да започнат преговорите, Кериков знаеше, че ще използва двамата си агенти, когато вулканът избие на повърхността в Тихия океан.

Сервитьорката донесе второ уиски. Той погледна часовника си. Перченко щеше да пристигне всеки момент. Кериков наблюдаваше салонния управител. Това беше първата му вечер в „Роял Ривър“, но човекът се справяше добре.

Предишният управител не се бе появил на работа този следобед. Тялото му бе завързано за няколко циментови блокчета и хвърлено в канал на десетина мили от града.

Час след като получи потвърждение от Бородин, Кериков уби управителя, за да е сигурен, че той няма да обсъжда взаимоотношенията му с руския делегат на конференцията в Банкок. Щом елиминира тайландеца, той се обади на помощника си, социопата Евад Лурбуд в Кайро, и му заповяда да се залови за домакинската работа. Това означаваше да убие египтянин, търговец на оръжие, а после да замине за Хавай, за да се погрижи за Такахиро Ониши и „къртицата“ на Кериков.

Кериков може и да бе оставил някои недовършени неща, но нямаше да допусне грешка във финалния гамбит на проекта „Вулкан“. Само след няколко дни той щеше да харчи милионите на корейците и нямаше да има жив човек, който да знае как се е сдобил с парите.

Забеляза Генадий Перченко, който слезе от водно такси на кея на „Роял Ривър“. След няколко минути новият салонен управител щеше да насочи дипломата към последния му инструктаж.