Мисия „Вулкан“

Вашингтон, окръг Колумбия

Големият междуградски автобус спря на главния терминал на града, близо до Конгресния център. Краката на Мърсър бяха схванати, докато слизаше след Тиш. Тялото го болеше не само от изпитанието в Ню Йорк, но и от неудобните седалки, които очевидно всички производители се бяха наговорили да произвеждат. Той се опита безуспешно да се разкърши, докато заедно с Тиш бавно вървяха към терминала. По облепените с плочки стени отекваха съобщения, смесвайки се с глъчката на пристигащите и заминаващите пътници. Спирката вонеше на бездомниците, които прекарваха нощите на стоманените пейки.

— Все още не разбирам защо трябваше да пътуваме с автобус — оплака се Тиш и завъртя глава, за да раздвижи схванатите мускули на врата си.

Двамата бяха взели такси до Нюарк и оттам се бяха качили на автобуса.

Мърсър направи гримаса и потърка наболата брада на лицето си.

— Защото ФБР наблюдава железопътните гари, а аз се нуждаех от време за размисъл, преди да се предадем. — Той се приближи до редицата телефони и набра международния оператор. — Ще го сторим след това обаждане.

Мърсър чака пет минути, докато връзката се осъществи, и после заговори на френски. Тиш не разбираше езика, затова седна на една пейка. След още пет минути Мърсър отиде при нея.

— Всичко е уредено — заяви той.

— За какво става дума?

— Трябваше да се обадя на един стар приятел от долината на Рур, с когото ходя за риба.

Тиш вече се бе научила да не се изненадва от действията му.

— Той каза ли ти онова, което искаше да знаеш?

— Да. — В гласа му прозвуча победоносна нотка, която прогони умората в очите й.

Спряха такси и Мърсър каза на шофьора домашния си адрес.

— Защо не отиваме направо във ФБР? — попита Тиш и сложи глава на рамото му, както бе направила през по-голямата част от шестчасовото пътуване.

— Ако отидем там, ще са ни необходими часове, докато установят кои сме и ни насочат към човека, който отговаряше за теб в болницата. А така агентите в дома ми ще ни заведат право при него.

— Хитро.

Таксито си проправя път през оживеното движение почти четирийсет и пет минути. Шофьорът отказа да включи климатика. В кабината нахлуваха талази горещ въздух.

— Тъй като заспа веднага щом сутринта се качихме на автобуса, сега искам да ти благодаря за държането ти в Ню Йорк. Представи се като истински професионалист.

— Джак Талбът не би възпитал дъщеря, която да не може да се грижи за себе си — усмихна се Тиш.

Мърсър се засмя.

— Няма съмнение.

— Какво ще стане, след като от ФБР ни задържат?

— Не знам. Мисля, че информацията, която събрахме през последните два дни, сочи към хората, виновни за потопяването на „Океански търсач“. Щом я съобщим, би трябвало да ни освободят.

— Ами ако не ни повярват? — настоя тя.

— Ще се погрижим да ни повярват. Историята, която ще им разкажа, е твърде потресаваща, за да не й обърнат внимание.

Таксито спря пред дома на Мърсър. Той плати на шофьора, отключи вратата на къщата и изключи алармената система. Прекрачи прага, когато зад гърба му се чу глас.

— Доктор Мърсър, моля ви, отстъпете от вратата и вдигнете ръце. Аз съм от ФБР.

Мърсър се обърна към агента и се усмихна иронично.

— Последният, който ми каза това, остана завързан в един офис в Ню Йорк, а вече бе извадил оръжието си.

Агентът не разбра черния му хумор, но усети заплаха и извади пистолета си.

— Казах да вдигнете ръце. Вие също, доктор Талбът.

Мъжът се приближи до тях. Беше на годините на Мърсър, но лицето му беше момчешко и имаше светлоруси коси. Мърсър забеляза, че ръката му с пистолета не трепва. Към първия агент се присъедини втори.

— Имам заповед да ви заведа в централата. Не сте арестувани, затова, моля ви, не се съпротивлявайте.

— Не мисля така. По-добре ни задръжте официално — усмихна се Мърсър и изви ръце зад гърба си. Вторият агент му сложи белезници. — Помислете колко добре ще се представите в очите на приятелите си, когато видят, че сте ни оковали.

— Защо го направи, по дяволите? — прошепна Тиш, когато се качиха в кафявия седан на агентите.

— Искам да видя реакцията на онзи, който ни търси. Това може да обясни много неща.

Колата пое към града по шосе 66, излезе от него на север от паметника на Линкълн и после мина по Конститюшън Авеню, успоредно на Мол, където безброй туристи се потяха на жегата, разглеждайки забележителностите на Вашингтон. Автомобилът зави по Петнайсета улица, както Мърсър предполагаше. Сега беше сигурен, че отиват към сградата „Дж. Едгар Хувър“, централата на ФБР, но преди да стигне до Министерството на финансите, колата намали и зави наляво по Ийст Екзекютив Авеню. След минута навлязоха в територията на Белия дом през една от задните врати. Мърсър и Тиш се спогледаха.

Колата потъна в подземен гараж зад Белия дом. Агентите придружиха Тиш и Мърсър до асансьора. Към тях се присъединиха още двама. Мърсър забеляза, че гаражът не мирише на моторно масло и е безупречно чист. Сигурно го лъскаха всеки ден, за да предотвратят вероятността някоя случайна искра да запали разлято масло.

Асансьорът ги изкачи на партера и те се озоваха в коридор със син килим, където целенасочено сновяха млади чиновници, стиснали в ръцете си факсове и доклади, сякаш от работата им зависеше сигурността на свободния свят. И действително беше така. Малцина забелязаха белезниците на Мърсър. Той се запита дали го мислят за колега, пожертван в още неизвестен скандал.

— Няма да ви предам — извика Мърсър.

Агентите го блъскаха грубо покрай многобройните тесни кабинети, докато накрая стигнаха до разхвърляно бюро пред голяма врата. На стената бе окачен печатът на президента.

— Госпожице Крейг, това са Филип Мърсър и Тиш Талбът. Вътре всичко готово ли е?

— Да — отговори жената и се усмихна мило на Тиш. — Горката. Чух какво сте преживели. Елате с мен. Убедена съм, че искате да си починете.

Изненадана, Тиш погледна Мърсър.

— Всичко е наред. Не се притеснявай — успокои я той.

Личната секретарка на президента отведе Тиш.

Мърсър се обърна към агентите от двете му страни.

— Е, господа, да си свършим работата.

Отвориха му вратата и той влезе в Овалния кабинет.

Помещението беше много по-малко, отколкото си го бе представял. Мърсър стъпи на светлосиния килим и огледа хората в стаята. Познаваше повечето от тях. На столовете седяха адмирал Томас Морисън, директорът на ФБР Ричард Хена и Катерин Смит, шефката на канцеларията на президента. Мърсър предположи, че плешивият мъж, изправен до стената, е директорът на ЦРУ. Президентът беше зад бюрото си. Госпожица Смит носеше строг костюм и бяла блуза. Мъжете бяха облечени по подобен начин. Изключение правеше адмирал Морисън в бялата си лятна униформа.

— Искам да ви поздравя, господин президент — каза Мърсър. — Преди два дни прочетох във вестника, че кучката на съпругата ви е родила кученца.

— Не сме се събрали да обсъждаме кучета, доктор Мърсър — троснато възрази Пол Барнс, директорът на ЦРУ.

— Няма да обсъждаме нищо, докато не разбера защо Тиш Талбът бе доведена във Вашингтон и бе поставена под закрилата на ФБР.

— Тя вече не е ваша грижа — сопна се Барнс.

— Започвам да не ви харесвам. — В гласа на Мърсър не прозвуча злоба, но сивите му очи станаха студени.

— Доктор Мърсър, ще отговорим на всичките ви въпроси своевременно. Уверяваме ви, че изпитанието на доктор Талбът свърши. В момента тя е на горния етаж заедно със съпругата ми и с кученцата, за които споменахте. Ще се грижат за нея — намеси се президентът, опитвайки се да снижи градуса на напрежението.

— Господи — възкликна Дик Хена, когато видя, че Мърсър е с белезници. — Махнете му тези проклети неща и ни оставете.

Двамата агенти свалиха белезниците и излязоха от стаята. Мърсър си наля чаша кафе от сребърната кана до камината и седна на единствения свободен стол.

— Искали сте да ме видите — невинно каза той, отпивайки глътка кафе.

— Трябва да обясните много неща, доктор Мърсър — рече Хена, — но първо всички ние искаме да изразим благодарността си към вас, че спасихте живота на доктор Талбът в болницата. Как разбрахте, че мъжът, който е влязъл в стаята й, е убиец?

— Предположих — престорено скромно отговори Мърсър. — И двамата използвахме едно и също прикритие, за да се доберем до Тиш. Реших, че пазачите ви може да пуснат един уролог, но не и двама. Освен това забелязах, че обувките му са твърде неудобни за лекар, който извършва визитация. Рискът беше пресметнат, но в най-лошия случай някой разгневен гражданин щеше да ме обвини в нападение. Оказа се, че не съм сбъркал. Между другото, кой беше той?

— Йозеф Скадра, роден в Чехия агент, наемник на КГБ.

— Имате ли представа за кого е работил, щом е искал да убие доктор Талбът?

— Не сме сигурни — призна Хена. — Вие не оставихте на никого от екипа му възможност да отговори на въпросите ни.

— Доктор Мърсър, вие сте тук да отговаряте на въпроси, а не да ги задавате — обади се Барнс.

— Спокойно, Пол — смъмри го президентът. — Доктор Мърсър е гост, а не пленник.

— Преди да започнете да задавате въпроси, защо не ви разкажа онова, което знам? — попита Мърсър и президентът кимна. — В нощта на 23 май 1954 година рудовоз на име „Феникс“ потъва на двеста мили северно от Хавай, в Мюзишънс Сиймаунтс, дълга петстотин мили верига от подводни вулкани. Не знам дали корабът е бил унищожен от ядрен взрив или вече е потъвал. Експлозията е била на около две хиляди и сто метра под водата. Определих епицентъра, като изчислих разликите във времето и силата на труса по скалата на Рихтер по данните на шест сеизмични станции в Азия и Съединените щати. Пикът, регистриран от сеизмографите в онази нощ, е равен на измерените стойности след подземни ядрени опити. Няма природно бедствие, което дори бегло да наподобява такава експлозия. Оттогава в радиус от петдесет мили около епицентъра на взрива са потънали седем големи плавателни съда, като последният е „Океански търсач“, научно-изследователският кораб на НАОМ.

— Какво говорите? — изуми се Хена.

— Позволете ми да довърша разказа си и ще разберете. Потъването на толкова много кораби в такъв относително малък район е странно и освен това между тях има връзка, която изключва случайно съвпадение. Сред екипажите на седемте потънали кораба само от три има оцелели — танкер през 1968, контейнеровоз през 1972 година и „Океански търсач“. Четирите други плавателни съда, на които никой не е оцелял, имат нещо общо — съоръжени са били с изключително точен, сканиращ дъното сонар. Траулерите, изчезнали след 1954 година, са го използвали да откриват рибни стада. Корабът за полагане на кабели, потънал през 1977 година, е използвал сонара, за да търси равни участъци на океанското дъно, а чилийският метеорологичен кораб е съставял карта на Тихоокеанския басейн през 1982 година, когато е изчезнал безследно.

— Тези данни от списъка с плавателните съдове, които получихте от адвокатската кантора в Маями ли са? — попита Хена.

— Да. Дълго ги гледах, докато забележа връзката между потъналите кораби без оцелели. Когато установих, че всички са имали сонари за изследване на дъното, се досетих какво може да са видели. Мисля, че всички кораби са били потопени, за да не съобщят, че към повърхността се издига нов вулкан.

— Този вулкан свързан ли е с ядрения взрив от 1954? — попита президентът.

— Сигурен съм, че е така. Смятам, че експлозията е задействала изригването на вулкана. В района около Хавай, включително Мюзишънс Сиймаунтс, има нажежено място. Казано с прости думи, нажеженото място е локализирана зона на силна горещина дълбоко в земната мантия, пробива дупки в кората, докато тектоничната плоча се придвижва над него, и образува вериги от вулкани, които са толкова по-стари, колкото по-далеч се намират от него. С детонирането на ядрена бомба над нажежено място, земната кора отслабва още повече и магмата от литосферата получава нов, изкуствено създаден отдушник.

— Защо някой би направил подобно нещо?

— Нямам представа, но заради това са били убити хора.

— Да се върнем на по-скорошните събития — подкани го Хена.

— „Океански търсач“ е бил изпратен да установи причината за смъртта на няколко кита, намерени край брега на Хавай преди около месец. Храносмилателните им трактове са били задръстени с частици лава. Тиш Талбът е била поканена в експедицията. Двайсет и четири часа след като напуска пристанището, корабът експлодира и Тиш пада в морето. След спасяването й тя е откарана в болницата на университета „Джордж Вашингтон“ за наблюдение. На следващия ден получих телеграма, в която пишеше, че тя е в сериозна опасност.

— От кого?

— Беше подписана от баща й, но по-късно научих, че той е починал преди година, затова не знам кой я е изпратил. Очевидно някой е искал да се замеся в тази история.

— Защо?

— Нямам представа, господин президент.

— Този разговор е загуба на време — изсумтя Пол Барнс. — Той непрекъснато повдига въпроси, вместо да отговаря.

— Имате право. Наистина имам много въпроси. Защо Тиш Талбът е била умишлено спасена, когато „Океански търсач“ е бил унищожен? Корабът е имал модерен сонар, затова оцеляването на Тиш нарушава установената схема. Защо са я държали в плен няколко дни, преди официалното й „спасяване“ от товарен кораб на име „Септемврийски лавър“? И защо после някой се опита да я убие?

— Тя ли ви разказа всичко това?

— Не, аз стигнах до тези изводи. Когато корабът е експлодирал, Тиш е била блъсната от ударната вълна и изведнъж до нея се е появила надуваема спасителна лодка.

— Лодката може да е била изхвърлена от експлозията — подчерта адмирал Морисън.

— Не е възможно. Лодката би се разкъсала от експлозията. Освен това Тиш каза, че е доплувала до нея, но не е чула нищо. Как е могла да плува в бурните води около потъващ кораб, щом ударната вълна я е зашеметила? Убеден съм, че на борда е имало някой, който е бил предупреден за взривяването на плавателния съд и задачата му е била да спаси Тиш.

Присъстващите в стаята се спогледаха. Мърсър усети, че те знаят нещо, което му е неизвестно.

— Да се върнем на въпроса ви защо доктор Талбът беше доведена във Вашингтон и поставена под наблюдение от ФБР. Трябва да знаете, че получихме предупреждение два дни преди потъването на „Океански търсач“ — бавно заговори президентът. — Решихме, че настаняването й в болницата на университета „Джордж Вашингтон“ ще предизвика най-малко подозрения. Тя е единственият оцелял от терористичен акт, насочен към сърцето на Америка.

Президентът извади писмото, изпратено от Такахиро Ониши, и започна да чете на глас.

— „До президента на Съединените щати. След Втората световна война, изправена пред икономически проблеми, Европа освободи дългогодишните си колонии и ги остави да се борят в мъчителен процес за независимост. Някои извършиха прехода плавно, но други продължиха борбата вътре в страната и срещу бившите си господари. Този болезнен период от човешката история още се пише с кръв. Време е и Съединените щати да се изправят пред икономическата реалност. Американските колонии трябва да получат независимост. Това се отнася и за Хавай. Дългът ви от четири милиарда долара е твърде тежко бреме. Усилията, които вие и вашите предшественици положихте, само допринесоха за временното отлагане на пълното рухване на системата. Докато американските долари от данъците пълнят хазните на чуждите страни и банки и джобовете на изпълнителите на правителствени поръчки, американският народ изпада в сляпа апатия, породена от безсъдържателна реторика и лъскави реклами. Господин президент, в Хавай това не може да продължава. По произход жителите на Хавай не са бели европейци, нито трябва да бъдат управлявани от тях. Ние сме отделна нация с различна религия и ценностна система и не е правилно да бъдем разорени от загиващия социален ред, в който сте се вкопчили. Трябва да осъзнаете, че човечеството не може да преуспее в културното си разнообразие. Ние сме племенни видове, които се чувстват най-добре в ясно определени групи, и е погрешно да отричате това. Идеята за «топилнята на култури» е отживяла времето си. Опасявам се, че скоро Съединените щати ще се присъединят към нарастващия списък от нации, раздирани от фракционни борби, и не искам да видя моя народ замесен в това. Преходът на Хавай към независимост трябва да бъде извършен мирно и осъществен на всяка цена. Вече са пуснати в ход планове да се отделим от Съединените щати и да се обявим за суверенна държава. Не се опитвайте да се противопоставите на тези действия. Мога да ви обещая мир, но само ако не се намесвате. Като демонстрация на сериозността на моята загриженост и убеденост, държа да знаете, че имам на разположение средствата да унищожа всеки американски плавателен съд, приближил се на двеста мили от островите. Ако през следващите седмици на преход видя такъв съд, няма да се поколебая да го потопя. Моля ви, не подлагайте на изпитание решимостта ми. Ние сме обединени в целта си, която ще облагодетелства всички. Подпис Такахиро Ониши.“

Президентът остави страниците на бюрото си и погледна Мърсър.

Лицето на Мърсър беше безизразно, но съзнанието му бе обсебено от току-що прочетеното. Той знаеше какви са възгледите на ексцентричния милиардер. Беше прочел една от книгите на Ониши за необходимостта от расова чистота, но не предполагаше, че индустриалецът е способен на това. Расовите взаимоотношения между японското мнозинство и бялото население в Хавай бяха обтегнати, но писмото на Ониши беше равносилно на декларация за независимост. Мърсър изрази на глас мислите си.

— Когато получихме писмото, нямаше плавателни съдове, които по разписание трябваше да пристигнат или да потеглят от Пърл Харбър, но „Океански търсач“ вече плаваше на север. Дик ми показа ултиматума едва след като корабът потъна, защото дотогава предполагал, че заплахата на Ониши е несериозна. Забраних всички пътувания в изключителната зона от двеста мили. Вие сте първият човек извън тази група, който знае какво е положението, доктор Мърсър. Смятахме, че това е заговор на Ониши, но информацията, която вие съобщихте, показва, че конспирацията датира от четирийсет години.

— Още не съм свършил, господин президент. Тази история се простира по-надалеч от някакъв откачен милиардер с определено хитлеристко поведение — заяви Мърсър.

Хората в Овалния кабинет се вторачиха в него.

— „Океански търсач“ е бил потопен от съветска подводница на име „Джон Дори“, а не от Такахиро Ониши.