Мисия „Вулкан“

Банкок, Тайланд

Туристите описват Тихоокеанските острови като искрящи скъпоценни камъни, но всеки, който е виждал островите Спратли, ще се съгласи, че те приличат на шепа чакъл, хвърлен в средата на Южнокитайско море. Островите Спратли са разпръснати в район с размерите на Нова Англия, но общата им площ е едва две квадратни мили. Стотината островчета, кораловите рифове и атолите са незабележими, но въпреки това шест нации претендират, че са тяхна суверенна територия.

В усилие да легитимират претенциите си, тези държави са отишли толкова далеч, че са разположили военни части на някои от тях. Виетнам е окупирал двайсет и пет острова, Китай седем, Филипините осем, Малайзия три и Тайван един. Султанът на Бруней също държи, че владее един от тях, но малкото късче земя обикновено е залято от прилива и шест месеца в годината се намира под водата.

Отначало мнозина западни наблюдатели се отнасяха с насмешка към претенциите, наричайки ги бедняшки империализъм. Отношението им обаче се промени след конфликт между Китай и Виетнам през март 1988 година, който отне живота на седемдесет и седем виетнамци и на неоповестен брой китайци.

Тези две комунистически държави не си размениха удари само заради териториални претенции, нито от национална гордост. Мотивът за конфронтацията беше основният интерес — алчността. Откакто в средата на осемдесетте години на XX век по крайбрежието на Южен Виетнам бе открит нефт, държавите около Южнокитайско море проявяваха изострен интерес към природните богатства, намиращи се под топлите води. Полезните изкопаеми, изобилието от риба и местоположението на островите Спратли в центъра на маршрутите на корабите, пътуващи между Тихия и Индийския океан ги бяха направили едно от най-оспорваните места на земното кълбо.

В стремежа си да поведе диалог между спорещите страни, през 1992 година правителството на Индонезия ги покани в Бандунг, на около шейсет мили източно от Джакарта. Министрите се срещнаха за няколко седмици, за да обсъдят целите си. Китай обеща да помисли за общо икономическо развитие на островите Спратли, ако всички останали претенденти се откажат от териториалните си интереси. В отговор на това Малайзия купи два крайцера от Великобритания.

Срещата бе прекратена, без да бъде постигнато споразумение.

Оттогава положението продължи да се влошава. Виетнам започна да обстрелва плавателните съдове, приближили се до остров Амбойна Кей, а Малайзия укрепи позициите си, като направи летище на Терумба Лаянг-Лаянг. Тайван превзе още два острова и разположи постове. Тайванците бяха заплашени от китайски военен кораб — действие, което едва не доведе до война между двете държави.

Подновената агресивност на Тайван, съчетана с масирани парични потоци от американски и европейски петролни компании, накара правителството на Тайланд да направи нови опити да постигне мирно уреждане на спора. Ето защо министрите на шест съперничещи си страни и представители на Съединените щати и Русия се срещнаха в Банкок по покана на тайландския министър на външните работи.

Съвещанието се проведе в хотел „Шангри-ла“ на Сатън Роуд на брега на река Чао Фрая, която се вие през целия град. Зад затворените врати от тиково дърво на новия хотелски конгресен център осемте представители и свитите им от помощници и преводачи заседаваха по десет часа всеки ден. По всичко личеше, че преговорите ще бъдат успешни.

Китайският представител министър Луцзюан беше готов да отстъпи пълен суверинитет на островите, ако Съединените щати върнат на страната му статута на най-облагодетелствана нация. В замяна американският представител, заместник-министърът на търговията Кенет Донъли, щеше да получи гаранции, че на няколко американски петролни компании ще бъдат дадени правата да проучват два района на островите Спратли.

Всички делегати се съгласиха, но тайванският и руският представител продължиха да изтъкват различни юридически тънкости като тактика на протакане. Банкокското споразумение беше готово, но министър Трен и посланик Генадий Перченко бавеха окончателното подписване на документа.

По време на преговорите посланик Перченко предимно мълчеше, но преди седмица зае обичайното си място на кръглата маса в богато обзаведената зала, сякаш напълно преобразен. И започна да говори, без да спира. Отначало министър Луцзюан реши, че Перченко и Трен печелят време, за да може Тайван да се подготви за военни действия, но сателитните снимки и информацията от разузнавачите край военноморските бази Као Син и Чъ-Лън не показваха повишаване на активността. Кенет Донъли най-после предположи, че с тази тактика руснаците се опитват да защитят някакъв икономически интерес на островите Спратли в замяна на споразумението.

Черпейки умения от двайсет и пет годишния си опит в държавническото изкуство, Перченко смени ролята си от наблюдател в деспот, готов да диктува условията.

Човек от охраната дискретно затвори тежките врати на залата за конференции и зае поста си вляво от делегатите. През рамото му бе преметнат лъскав картечен пистолет. Тайландският министър на външните работи Прем Вивария изчака няколко минути, докато хората в стаята се успокоят, и после откри сутрешното заседание. Пред делегатите от Азия бяха сложени чаши от изящен порцелан с рисунки на бели лотоси, пълни с вдигащ пара чай. Американците и руснаците пиеха гъсто кафе от обикновени бели чаши, каквито имаше в хотелите по целия свят.

През частично закритото със завеса бронирано стъкло министър Прем виждаше блестящата бетонна кула на хотела. Зелената бавнотечаща река зад нея гъмжеше от моторници, шлепове, водни таксита и малки лодки. Пожела си денят да не премине в застой като движението по реката.

— Господа, на вчерашното заседание представителят на Руската федерация посланик Перченко изрази някои опасения на правителството си по отношение на споразумението, което обсъждаме — започна Прем и преводачите зашепнаха на делегатите.

Безпокойството на Прем беше очевидно. Перченко, възпълен, разрошен мъж на около шейсет години, се усмихна сдържано.

Като експерт той бе участвал в изработването и приемането на Конвенцията по морско право на ООН през 1982 година в Каракас. На конференцията бяха представени над сто и петдесет държави. След девет мъчителни месеца окончателният документ най-сетне бе написан. Съдържанието му обхващаше всеки аспект на мореплаването в океаните, от опазването на околната среда до риболова, свободното преминаване на плавателни съдове и минно-геоложките проучвания на дъното. Подписаха всички представители, но конвенцията бе блокирана скоро след раждането си, защото Конгресът на Съединените щати отказа да я ратифицира.

Макар и с неуспешен край, работата по конвенцията научи Перченко на много неща, свързани с морското право. И той приложи знанията си в изработката на Банкокското споразумение. По-точно, за да забави подписването му.

След встъпителните думи на министър Прем, Перченко се впусна в десетчасов монолог, прекъснат само от обедната почивка. Речта му бе изпълнена с факти, но абсолютно неуместна. Той изброи в хронологична последователност проблемите, свързани със суверенитета, датиращи от столетие. Макар че конфликтът за островите Спратли се коренеше в подобни исторически сблъсъци, подробностите бяха обсъдени най-подробно на предишните съвещания. Нямаше логична причина лукавият руснак отново да повдига тези въпроси. Щом осъзнаха, че Перченко протака преговорите, другите делегати започнаха безучастно да наблюдават как сенките в стаята се сгъстяват, докато часовете се нижеха.

Това беше третият пореден ден с монолозите на Перченко, безсмислен като останалите два.

В шест вечерта министър Прем учтиво го прекъсна.

— Посланик Перченко, отново стана късно. Управителят на хотела ме уведоми, че вечерята не може да чака прекалено дълго. Затова в наш интерес е да спрем дотук и да продължим утре сутринта.

— Разбира се. — Руснакът се усмихна тъжно. Контролираше гласа си, макар да бе говорил часове наред и за разлика от другите присъстващи в залата не показваше признаци на притеснение или отегчение.

Делегатите бързо се изправиха и напуснаха залата. Перченко не помръдна от мястото си и демонстративно запали холандска пура. Заместник-министърът на търговията Донъли приятелски го потупа по рамото, но пръстите му се забиха дълбоко в меките мускули на руснака.

— Ще се видим на вечерята, партньоре.

Перченко изчака, докато залата се изпразни, и после започна да масажира раменете си, за да прогони болката.

— Проклет каубой — измърмори той.

Генадий Перченко излезе от хотела, пропускайки вечерята, както бе правил повечето пъти досега. Портиерът му повика водно такси и руснакът седна на широката задна седалка.

Водачът на моторницата започна да си проправя път през оживеното движение по реката и се отправи на север, минавайки край елегантния, построен във викториански стил хотел „Ориентал“ — спомен от някога могъщата и обширна Британска империя.

Моторницата бързо пореше повърхността на водата. Банкок отстъпи встрани. Край бреговете бяха завързани шлепове. Многобройните канали, които някога пресичаха града и му бяха спечелили името „Венеция на Изтока“, бяха изчезнали и превърнати в задръстени с автомобили улици, но от реката все още можеше да се видят крещящите контрасти на Банкок — богатството, струпано в лъскавите небостъргачи, и окаяната бедност, обитаваща бараките от летви и листове ламарина, сгушени между складовете.

Острият мирис на водата почти засенчваше вонята на облака от мръсни изпарения, обвил града.

Моторницата мина под Мемориалния мост и сетне край Храма на зората, сплескан конус, типичен образец на тайландската религиозна архитектура. Лъчите на залязващото слънце блестяха по позлатената му фасада.

Докато се движеха на север, градът ставаше все по-стар, сградите все по-порутени, а западноевропейското влияние намаляваше. Къщите бяха построени плътно една до друга и ако някоя се събореше, вероятно целият квартал щеше да рухне като домино.

Най-после водното такси се приближи до „Роял Ривър“, единствения хотел на западния бряг на реката. Сградата беше нова и изключително популярна сред европейските и австралийските групи. Туристите се тълпяха около белите маси на площадката пред хотела. Ярките цветове на късите им панталони и разкопчаните ризи контрастираха с тъмния им слънчев загар.

Генадий Перченко скочи на кея, без да обръща внимание на протегнатата ръка на пиколото, и каза на лодкаря да чака, а после се приближи до салонния управител на крайречния бар, мъж в смокинг със сипаничаво лице и пригладена назад черна коса. Човекът поведе Перченко към единствената свободна маса, като говореше тихо, почти без да движи устни.

— Още няма вест. Ще трябва да чакаш.

Перченко се наежи, като чу заповедта на този човек, който беше само свръзка в шпионския занаят, заменим боклук с незначителна стойност, но въпреки това знаеше, че мъжът има право. Трябваше да чака.

Слаба сервитьорка сложи на масата ром. Както всяка нощ, откакто бе дошъл в Банкок, Перченко се замисли как се бе забъркал в тази каша.

В годините на съветския режим той беше преуспяващ дипломат, партиен функционер с високо обществено положение, който един ден можеше да стане член на правителството. Превратът, падането на съветската власт и последвалото създаване на Руската федерация бяха прекъснали кариерата му. По време на шеметните промени, помели родината му като цунами, Перченко се озова във водовъртеж. Предишните съюзници в Политбюро изчезнаха, а други смениха лоялността си толкова бързо, че самите те изгубиха представа в какво са вярвали. Генадий гледаше как го подминава назначение след назначение. Старото другарство бе заменено с по-безкомпромисна, но и по-изтънчена система на политическо покровителство, която го остави бездеен, докато другите преуспяваха.

В онзи период една ръка се протегна и го измъкна отново на гребена на вълната. По-късно той осъзна, че ръката принадлежи на самия сатана — полковник Иван Кериков, директор на Седми отдел в КГБ. Кериков беше сенчеста фигура в подмолния свят на шпионажа, човек, когото никой не можеше да твърди, че познава, но списъкът на онези, които се страхуваха от него, беше дълъг.

Месец преди официалното начало на преговорите в Банкок Кериков покани Перченко в кабинета си в невзрачна сграда близо до хотел „Москва“, далеч от централата на КГБ. Той му разказа за предстоящата конференция и му предостави избор — да присъства като негов агент или никога да не получи друг пост като дипломат в Министерството на външните работи.

Перченко не попита откъде Кериков знае за преговорите, нито постави под съмнение значението на думата „агент“, а се съгласи и започна да се подготвя.

Пет седмици по-късно шефът му в Министерството на външните работи му съобщи, че е избран да представлява Руската федерация в Тайланд. Генадий наивно попита дали Кериков има някакви изрични заповеди. Шефът му хвърли убийствен поглед и после раздразнено отрече, че познава Кериков.

Пълният мащаб на властта на Кериков стана очевиден в Банкок, когато тайванският посланик дръпна настрана Генадий и му обясни, че и той работи за Кериков и ще изпълнява заповедите на Перченко. От онзи миг Перченко започна да се страхува за живота си. Машинациите около присъствието му на конференцията бяха едно, но Кериков очевидно контролираше хора извън Руската федерация. Генадий не можеше и не искаше да разбере това ниво на власт.

Отначало той трябваше само да присъства на заседанията и да слуша внимателно, но преди седмица положението се промени. Кериков се свърза с Перченко чрез салонния управител от „Роял Ривър“ и му даде указания да протака окончателното подписване на споразумението. Не му обясни нищо и страхът от Кериков не позволи на Генадий да зададе въпроси. Щом Иван Кериков искаше да се забавят преговорите в Банкок, Перченко щеше да направи точно това.

Така че Генадий започна да протака и да очаква запитване от шефовете си в Министерството на външните работи. Предполагаше, че мълчанието им е поредното доказателство за влиянието на Кериков. Перченко лесно можеше да се справи с натиска, упражняван върху него от другите делегати, а помощта на тайванския посланик улесняваше задачата му. Но въпреки това искаше да знае какъв е планът на Кериков. Колко дълго трябваше да бави преговорите? И каква беше крайната цел?

Докато наблюдаваше как салонният управител си проправя път между препълнените маси, за да настани група холандски туристи, Перченко разбра, че няма да открие отговорите.

— Да — измърмори той. — Трябва да чакам.